Доведената ми дъщеря винаги създава проблеми около новороденото. Откакто малкият Даниел се появи в живота ни, крехкият мир в дома ни, ако изобщо някога го е имало, се разпадна на хиляди парченца. Лилия, нейното име е Лилия, се превърна в сянка, която непрестанно кръжеше около бебешката кошара, а присъствието ѝ носеше със себе си леден полъх на тревога, който смразяваше кръвта ми.
Тя се опита да го вдигне, но едва не го изпусна пет пъти. Ръцете ѝ трепереха, а в очите ѝ се четеше странна, плашеща смесица от любопитство и нещо друго, нещо по-тъмно, което не можех да разгадая. Сърцето ми се свиваше в болезнен спазъм всеки път, когато я видех да се приближава до сина ми. Веднъж я заварих да се опитва да го храни с парченца ябълка – твърди, големи парчета, които можеха да го задавят за секунди. Крехкото му вратле се клатушкаше безпомощно, докато тя с ентусиазъм пъхаше лъжицата в устата му. Успях да я спра в последния момент, а тя ме погледна с онзи неин поглед – привидна невинност, примесена с упрек, сякаш аз бях тази, която прави нещо нередно.
Капката, която преля чашата, беше инцидентът със супата. Бях оставила горещата паница на масата само за миг, за да взема лигавника. Когато се обърнах, видях Лилия, надвесена над количката с бебето, а в ръката си държеше паницата. Ръцете ѝ се тресяха, а горещата течност се плискаше опасно близо до нежната кожа на Даниел. Изкрещях. Не знам откъде намерих сили, но се хвърлих напред и изтръгнах супата от ръцете ѝ. Няколко горещи капки опръскаха моята ръка, оставяйки червени петна, но бебето беше невредимо.
Лилия дори не се извини. Просто стоеше там, гледайки ме с широко отворени очи, сякаш беше зрител на някаква театрална постановка. В този момент взех решение. Вече не можех да рискувам. Не можех да оставя сигурността на детето си в ръцете на случайността или на странното поведение на доведената си дъщеря.
Затова заключих вратата на стаята на бебето.
Купих най-здравата брава, която намерих, и я монтирах сама, докато съпругът ми, Александър, беше на работа, а Лилия – в университета. Чувствах се като страж, който издига крепостна стена около най-ценното си съкровище. Ключът висеше на верижка на врата ми, студен метал, който постоянно ми напомняше за заплахата, дебнеща в собствения ми дом. Александър, разбира се, не беше доволен. „Не мислиш ли, че прекаляваш, Ася?“, попита ме той с онзи уморен тон, който използваше напоследък все по-често. „Тя е просто дете, опитва се да помогне. Ревнуваш, това е.“
Дете? Лилия беше на деветнадесет години, студентка първа година право. Достатъчно голяма, за да знае разликата между помощ и безразсъдство. Ревнувам? Може би. Ревнувах спокойствието, което нямах, ревнувах сигурността, за която трябваше да се боря със зъби и нокти. Не му казах нищо. Нямаше смисъл. Той винаги заставаше на нейна страна, винаги намираше извинение за поведението ѝ. За него тя беше малкото му момиченце, което е загубило майка си твърде рано, а аз бях новата жена, натрапницата, която се опитваше да заеме чуждо място.
Дните минаваха в напрегнато очакване. Всеки шум в къщата ме караше да настръхвам. Всеки път, когато видех Лилия да минава покрай заключената врата, усещах как погледът ѝ се забива в гърба ми, тежък и осъждащ. Тя не каза нищо за бравата. Просто прие новата реалност с мълчание, което беше по-плашещо от всеки скандал.
Един ден, беше вторник следобед, приготвях пюре за Даниел в кухнята. Къщата беше необичайно тиха. Александър беше в командировка, а Лилия би трябвало да е на лекции. Бях оставила бебето да спи в стаята му, след като го нахраних. Чувствах се спокойна за пръв път от седмици. Блендерът бръмчеше монотонно, заглушавайки всички други звуци.
Изведнъж, в кратката пауза, докато сменях скоростите, го чух.
Първо беше тихо, почти недоловимо хленчене. Помислих, че си въобразявам. Но после се повтори – по-силно, по-настойчиво. Беше плач. Плачът на Даниел.
Идваше от неговата стая.
Но как? Стаята беше заключена. Ключът висеше на врата ми. Усетих как ледени тръпки пробягват по гръбнака ми. Изключих блендера и тишината в къщата стана оглушителна, прорязвана единствено от отчаяния плач на сина ми.
Хвърлих лъжицата в мивката и се втурнах по коридора. Сърцето ми биеше до пръсване, а в ума ми се въртяха хиляди кошмарни сценарии. Какво става? Да не е паднал от леглото? Да не се е задавил?
Стигнах до вратата. Беше затворена. Инстинктивно посегнах към ключа на врата си, но пръстите ми напипаха само студената верижка. Ключът го нямаше.
Плачът отвътре се усили. Превърна се в писък, изпълнен с болка и страх. Обзе ме паника. Заблъсках по вратата с юмруци. „Даниел! Мама е тук! Какво става?!“
Никакъв отговор, освен пронизителния бебешки плач. Опитах се да завъртя дръжката, но тя не помръдна. Заключено.
Втурнах се обратно към кухнята, търсейки нещо, с което да разбия вратата. Погледът ми се спря на тежкия чугунен тиган. Грабнах го и без да мисля, се затичах обратно. Удрях по бравата с цялата си сила. Веднъж. Два пъти. При третия удар дървото около механизма се разцепи и вратата се отвори с трясък.
Застинах на прага, а дъхът ми спря. Картината, която се разкри пред очите ми, щеше да остане завинаги запечатана в съзнанието ми.
Лилия стоеше до кошарата. В ръцете си държеше плачещия Даниел, притискайки го силно към гърдите си. Лицето ѝ беше бледо като платно, а очите ѝ – разширени от ужас. Но тя не гледаше мен. Гледаше към отворения прозорец, от който се спускаше течение, разлюлявайки леките завеси.
Втурнах се и я намерих… не да наранява бебето, а да го държи така, сякаш се опитва да го защити от нещо, което само тя виждаше.
Глава 2
„Какво правиш тук? Как влезе?“ Гласът ми беше дрезгав шепот, изпълнен с гняв и объркване. Тиганът все още тежеше в ръката ми, безполезен и нелеп.
Лилия трепна и бавно обърна глава към мен. Ужасът в очите ѝ не изчезна, просто промени фокуса си. Сега беше насочен към мен. Тя притисна Даниел още по-силно, сякаш аз бях заплахата.
„Вратата… беше открехната“, промълви тя, а гласът ѝ трепереше. „Чух го да плаче.“
Лъжеше. Знаех, че лъже. Аз лично заключих тази врата. Проверих я два пъти. Ключът беше на врата ми, докато… докато не изчезна. Претърсих се трескаво. Верижката беше там, но малкото метално езиче го нямаше. Кога? Как?
Погледът ми се плъзна към разбитата брава, после към Лилия и накрая към прозореца. Беше широко отворен. Живеехме на втория етаж, но точно под този прозорец се намираше покривът на зимната градина – лесен път за влизане и излизане.
„Защо прозорецът е отворен? Какво става, Лилия?“ Направих крачка напред, протягайки ръце към сина си.
„Не се приближавай!“, извика тя, отстъпвайки назад, докато гърбът ѝ не се опря в стената. Даниел, уплашен от вика ѝ, заплака още по-силно. „Трябва да го пазим. От нея.“
„От нея? От коя „нея“? За какво говориш, по дяволите?“ Объркването прерастваше в страх. В къщата нямаше никой друг. Сами бяхме.
„Тя беше тук“, прошепна Лилия, а очите ѝ отново се стрелнаха към прозореца. „Видях я. Стоеше до кошарата. Искаше да го вземе.“
Сърцето ми замръзна. Това беше лудост. Пълна лудост. Тя си измисляше. Съчиняваше си истории, за да оправдае присъствието си в стаята. Сигурно беше откраднала ключа, докато съм била разсеяна, отключила е, а после го е изхвърлила. А сега разиграваше този театър.
„Дай ми детето, Лилия.“ Гласът ми прозвуча твърдо, не оставяйки място за възражения. „Веднага.“
Тя се поколеба за миг. Погледна разплаканото личице на Даниел, после мен. В очите ѝ се бореха страх и недоверие. Накрая, много бавно, сякаш предаваше най-ценното си притежание, ми го подаде.
Грабнах го и го притиснах до себе си, вдишвайки познатия му бебешки аромат. Кожата му беше студена. Беше изплашен. Огледах го внимателно – нямаше драскотини, нямаше синини. Беше добре.
„Излез“, казах на Лилия, без да я поглеждам. Гневът отново напираше в мен, горещ и задушаващ. „Излез от тази стая и не смей да се доближаваш повече до него.“
Тя не помръдна. „Не разбираш. Тя е истинска. Иска да му навреди.“
„Единственият човек, който може да му навреди тук, си ти!“, изкрещях, неспособна да се сдържа повече. „С твоята небрежност, с твоите лъжи! Как влезе? Кажи ми истината!“
„Казах ти, вратата беше открехната. Явно не си я заключила добре.“ Тя продължаваше да упорства, а невинното ѝ изражение ме влудяваше.
В този момент на прага застана Александър. Не го бях чула да се прибира. Лицето му беше мрачно, а очите му се местеха от мен и плачещото бебе в ръцете ми, към разплаканата му дъщеря и разбитата врата.
„Какво, за Бога, става тук?“, попита той с леден глас.
Преди да успея да отговоря, Лилия се хвърли към него. „Татко! Тя ме обвинява! Намерих вратата отворена и бебето плачеше, а тя… тя разби вратата и ме заплашваше!“
Думите ѝ бяха като плесници. Стоях като парализирана, неспособна да повярвам на наглостта ѝ. Тя обръщаше всичко с главата надолу, представяйки ме като агресор, като лудата, истерична мащеха от приказките.
Александър я прегърна, успокоявайки я с тихи думи. После вдигна поглед към мен, а в очите му имаше разочарование и студенина. „Ася, погледни докъде стигна. Разбиваш врати в собствения си дом. Плашиш Лилия. Това е прекалено.“
„Аз ли съм прекалено? Аз?!“, извиках, а гласът ми се прекърши. „Намерих я в заключената стая на сина ми! Ключът ми изчезна! Прозорецът беше отворен, а тя ми разправя някакви налудничави истории за жена, която искала да го открадне! А ти ѝ вярваш?“
„Вярвам, че си под огромен стрес“, отвърна той бавно, сякаш говореше на неразумно дете. „Вярвам, че си изтощена и може би си представяш неща. Може би наистина не си заключила добре. Може би Лилия просто се е притеснила за братчето си.“
Той не ми вярваше. Нито за миг не се усъмни в нейната версия. За него аз бях проблемът. Моята параноя, моята умора, моята ревност. Чувствах се напълно сама, заклещена в капан от лъжи и манипулации, в огромна, студена къща, която трябваше да бъде мой дом.
„Трябва да се успокоиш“, продължи Александър. „Ще поговоря с Лилия. А ти… просто си почини.“
Той я изведе от стаята, оставяйки ме сама сред разрухата. Притиснах Даниел до себе си и се разплаках. Плачех от безсилие, от гняв, от самота. И от страх. Защото дълбоко в себе си, въпреки здравия разум, една малка част от мен се питаше – ами ако Лилия не лъжеше? Ами ако в тази къща наистина имаше някой друг?
Глава 3
Къщата. Беше мечтата на Александър, символ на неговия успех. Огромна, модерна постройка с панорамни прозорци, кацнала на хълм с изглед към далечните светлини на града, който никога не назовавахме с името му. За мен обаче тя все повече се превръщаше в позлатена клетка. Стените от стъкло и бетон не носеха уют, а само подчертаваха празнотата и изолацията, които изпитвах. Всяка стая беше обзаведена по каталог от скъп интериорен дизайнер – безупречно, стилно и напълно безлично. Нямаше нито една моя вещ, нито една снимка от моя предишен живот. Всичко тук крещеше за богатството на Александър и за призрака на първата му съпруга.
Запознахме се на бизнес събитие. Аз бях асистент-мениджър в малка фирма, а той – изгряващата звезда на строителния бизнес. Беше очарователен, харизматичен и изглеждаше толкова самотен. Съпругата му беше починала преди две години при автомобилна катастрофа – трагичен инцидент, за който той рядко говореше. Лилия тогава беше на седемнадесет и той се опитваше да бъде и баща, и майка за нея.
Нашата любов беше бърза, вихрена. Той ме обсипваше с подаръци, водеше ме на екзотични пътешествия. Чувствах се като в приказка. Той имаше нужда от някой, който да внесе топлина в стерилния му дом, а аз копнеех за сигурност и стабилност, след като години наред се бях борила сама с живота. Произхождах от обикновено семейство, бях свикнала да броя всяка стотинка. Луксът, който Александър ми предлагаше, беше зашеметяващ.
Сватбата беше малка и дискретна. Скоро след това забременях. Бях на върха на щастието. Мислех си, че най-накрая съм намерила своето място. Но с появата на Даниел всичко се промени. Сякаш раждането му беше натиснало някакъв скрит бутон, който активира всички подмолни течения в семейството.
Лилия, която дотогава се държеше с мен с вежлива дистанцираност, изведнъж стана обсебена от бебето. А Александър, вечно зает със своята империя, започна да се отдръпва. Вечерите му ставаха все по-дълги, командировките – все по-чести. Когато беше вкъщи, беше разсеян и напрегнат. Говореше по телефона с половин уста, заключваше се в кабинета си с часове. Отдавах го на стреса в работата, на новите проекти, за които споменаваше бегло.
Но истинската тежест, която усещах, беше финансова. Въпреки очевидното богатство, над дома ни беше надвиснал облакът на огромния ипотечен кредит, който Александър беше изтеглил за тази къща. Беше я купил малко преди да се запознаем, като „ново начало“ за него и Лилия. Често го чувах да говори за „ликвидност“, „пазарни флуктуации“ и „необходимост от рефинансиране“. Не разбирах много от тези термини, но усещах тревогата в гласа му. Понякога, късно вечер, го виждах да стои до панорамния прозорец в хола, загледан в светлините на града, но всъщност невиждащ нищо, изгубен в собствените си мисли.
След скандала с разбитата врата, напрежението в къщата стана почти физически осезаемо. Лилия почти не излизаше от стаята си. Когато се засичахме по коридора, тя свеждаше поглед и ме подминаваше, сякаш бях прозрачна. Александър се опитваше да се държи нормално, но опитите му бяха нелепи. Всяка негова дума звучеше фалшиво, всеки жест беше престорен. Живеехме заедно, но бяхме трима непознати, затворени в една луксозна кутия, пълна с неизказани думи и скрити обвинения.
Започнах да се съмнявам в собствения си здрав разум. Дали Александър не беше прав? Дали следродилната депресия, за която бях чела толкова много, не ме беше завладяла? Може би наистина си въобразявах? Може би виждах заплаха там, където имаше само незрялост и ревност?
Една вечер, докато Даниел спеше, седнах пред лаптопа си. Ръцете ми сами написаха името на първата съпруга на Александър в търсачката. Магдалена. Излязоха няколко статии от местните вестници, описващи инцидента. Колата ѝ излязла от пътя в дъждовна нощ на завой, известен с лошата си видимост. Случаят беше приключен като нещастен случай. Нямаше нищо подозрително.
Но тогава попаднах на стар блог. Беше нещо като онлайн дневник, който Магдалена беше водила. Последният пост беше само седмица преди смъртта ѝ. Думите ѝ ме смразиха.
„Чувствам се като в капан. Той ме наблюдава. Всеки мой ход, всяка моя дума. Мисли, че не знам, но аз виждам. Виждам как се променя, как студенината в очите му измества всичко останало. Понякога имам чувството, че в тази къща има някой друг, някаква сянка, която ме преследва. Сигурно полудявам. Но страхът е реален. Страх ме е за Лилия. Страх ме е за себе си.“
„Той“? Кой „той“? Александър? Не, не може да бъде. Той я обожаваше. Поне така казваше. Но думите ѝ… „сянка, която ме преследва“… „страхът е реален“… Те бяха зловещо ехо на моите собствени чувства.
Затворих лаптопа с треперещи ръце. Къщата скърцаше и стенеше около мен. Всеки шум ми се струваше като стъпки. Всеки полъх на вятъра звучеше като шепот. Дали тази къща не беше прокълната? Дали не пазеше тайни, по-тъмни и по-страшни, отколкото можех да си представя?
Погледнах към новата брава на вратата на детската стая, която Александър беше монтирал. Беше по-здрава, по-масивна. Но изведнъж осъзнах, че може би се опитвам да заключа заплахата от грешната страна на вратата. Ами ако опасността не се опитваше да влезе при сина ми, а вече беше вътре, с всички нас?
Глава 4
В университета Лилия се опитваше да избяга. Лекциите по облигационно право и история на българската държава и право бяха нейният щит срещу лудостта у дома. В огромната, полутъмна аудитория, сред стотици други студенти, тя можеше да бъде анонимна. Можеше да се преструва, че е просто едно нормално деветнадесетгодишно момиче, чиято най-голяма грижа е предстоящият колоквиум.
Но мислите ѝ непрестанно се връщаха към къщата на хълма, към плача на бебето и към лицето на Ася – лице, изкривено от гняв и страх.
„Пак си се отнесла“, прошепна Деница, нейната най-добра приятелка, и я сръчка с лакът. „Професорът обяснява нещо важно за презумпциите.“
Лилия се сепна и се опита да се фокусира върху дъската, изписана с нечетлив почерк. „Просто съм уморена.“
„Уморена ли? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак“, настоя Деница, след като лекцията свърши и двете се отправиха към университетското кафене. „Какво става у вас? Пак ли е заради мащехата ти?“
Лилия сви рамене. Как да обясни? Как да каже на някого, че вижда жена в стаята на брат си, жена, която не би трябвало да е там? Щеше да прозвучи налудничаво. Щяха да я помислят за луда, точно както Ася вече я мислеше.
„Сложно е“, отвърна тя, ровейки с лъжичка в пяната на капучиното си. „Тя… тя не ме харесва. Мисли, че искам да навредя на бебето.“
„Това е абсурдно!“, възкликна Деница. „Ти обожаваш Даниел! Видях как му се радваш на снимките.“
„Знам. Но Ася е… различна. Откакто се роди бебето, стана много параноична. Заключва вратата на стаята му. Онзи ден дори я разби, защото ме намери вътре.“
Деница я зяпна. „Разбила е вратата? Тази жена е откачила! Баща ти какво казва?“
„Татко… той е по средата. Иска да има мир, но не знае как да го постигне. Все е зает, все е напрегнат.“ Лилия въздъхна. Чувстваше се виновна, че въвлича баща си в това, но същевременно му беше ядосана, че не вижда истината. Че не вижда страха в очите ѝ.
„А това, което ми каза онзи ден… за жената… сигурна ли си, че не си сънувала?“, попита Деница предпазливо.
„Не съм сънувала, Дени. Бях будна. Тя беше там. Беше облечена в тъмна рокля, с дълга коса. Не видях лицето ѝ, но усетих… студ. Имаше нещо толкова зло в нея. Когато влязох, тя се обърна към прозореца и просто… изчезна.“
Двете помълчаха за момент. Студентите около тях се смееха и бъбреха, а шумът на кафенето изглеждаше като от друг свят.
„Трябва да направиш нещо“, каза накрая Деница. „Не можеш да живееш така. Или Ася наистина полудява и е опасна, или в къщата ви става нещо много, много странно. И в двата случая трябва да се защитиш. И да защитиш Даниел.“
Думите на приятелката ѝ отекнаха в съзнанието на Лилия. Защита. Точно това се опитваше да направи. Но как да се бориш с нещо, което не разбираш?
След лекциите, вместо да се прибере вкъщи, Лилия отиде в университетската библиотека. Огромните, прашни лавици с книги винаги я бяха успокоявали. Но този път не търсеше учебници по право. Търсеше отговори.
Започна да рови в онлайн архивите на местните вестници, връщайки се назад във времето, към годината, в която майка ѝ беше починала. Прочете отново статиите за катастрофата. Всичко изглеждаше ясно и категорично. Но тогава погледът ѝ попадна на малка, незначителна новина встрани, публикувана няколко седмици преди инцидента. В нея се съобщаваше за серия от странни влизания с взлом в богатите квартали по хълмовете. Крадецът не взимал нищо ценно. Просто размествал предмети, отварял прозорци, оставял след себе си усещане за нахлуване и безпокойство. Полицията го наричала „Призрака“, защото бил напълно неуловим. Разследването било прекратено поради липса на следи.
Сърцето на Лилия заби учестено. Дали имаше връзка? Дали майка ѝ е била една от жертвите на този „Призрак“? Това би обяснило думите от дневника ѝ, които Лилия беше препрочитала стотици пъти: „имам чувството, че в тази къща има някой друг, някаква сянка, която ме преследва“.
Тя продължи да търси. Този път се насочи към миналото на Ася. Знаеше много малко за нея, освен че е дошла от друг град и е работила в малка фирма. Но Ася беше дискретна за живота си преди баща ѝ. Лилия въведе името ѝ, добавяйки и родното ѝ място.
Резултатите бяха оскъдни. Няколко профила в социалните мрежи, които бяха или заключени, или неактивни от години. Но тогава попадна на нещо друго. Съдебен регистър. Името на Ася фигурираше в старо дело. Не като обвиняема, а като основен свидетел.
Делото беше за измама и корпоративен шпионаж. Бившият ѝ шеф бил обвинен, че е откраднал търговски тайни от конкурентна фирма, водейки я до фалит. Ключов елемент от обвинението били показанията на неговата лична асистентка – Ася. Тя твърдяла, що е била принудена да участва в схемата под заплаха. В крайна сметка мъжът бил осъден, а Ася напуснала града и започнала нов живот.
Лилия се облегна назад в стола си, опитвайки се да осмисли прочетеното. Ася е била замесена в нещо голямо и мръсно. Била е заплашвана. Може би е имала врагове? Може би някой от миналото ѝ я е намерил? Някой, който е искал да си отмъсти?
И тогава я прониза една ужасяваща мисъл. Името на конкурентната фирма, която била доведена до фалит. Звучеше ѝ познато. Тя бързо отвори нова търсачка и го написа.
Собственик на фирмата е бил мъж на име Мартин. Мартин, който сега беше основният бизнес конкурент на баща ѝ. Мартин, човекът, за когото баща ѝ често говореше с неприязън и напрежение.
Всичко започваше да се свързва в една зловеща плетеница. Миналото на Ася, проблемите на баща ѝ, странните събития в къщата. Това не беше просто семеен конфликт. Беше нещо много по-голямо и по-опасно.
Лилия затвори лаптопа. Вече не се чувстваше като жертва. Чувстваше се като следовател, който току-що е намерил първата важна улика. Трябваше да бъде внимателна. Трябваше да събере повече доказателства. Защото вече не ставаше въпрос само за това кой е прав и кой крив. Ставаше въпрос за оцеляване.
Глава 5
Офисът на Александър заемаше последните два етажа на лъскава стъклена сграда в сърцето на бизнес района. Гледката беше впечатляваща – панорама от бетон и стомана, символ на амбиция и власт. Но напоследък, когато Александър погледнеше през прозореца, виждаше само мрежа от заплахи, които се стягаха около него.
Компанията му, която беше изградил от нулата с години на безсънни нощи и безмилостни сделки, беше в опасност. Мартин, неговият най-голям конкурент, водеше агресивна кампания за враждебно придобиване. Той изкупуваше акции чрез подставени лица, разпространяваше злонамерени слухове сред инвеститорите и подбиваше цените на търговете за обществени поръчки с дъмпингови оферти.
Александър усещаше как примката се затяга. Ликвидността му беше на ръба. Продажбите на новия им луксозен жилищен комплекс вървяха бавно, а огромният ипотечен кредит за къщата му тежеше като воденичен камък на шията. Беше принуден да вземе рискован мостов кредит от небанкова институция с лихви, които караха косата му да настръхва. Беше отчаян ход, за да запуши дупките в бюджета, но знаеше, че това е само временно решение.
„Той играе мръсно, Алекс.“ Адвокатът му, Ивайло, седеше на стола срещу махагоновото бюро, а лицето му беше сериозно. „Имаме информация, че се е сдобил с вътрешна информация за нашите оферти. Някой от твоите хора го храни.“
„Невъзможно!“, отсече Александър. „Хората ми са с мен от години. Доверявам им се.“
„Доверието е лукс, който не можеш да си позволиш в момента“, отвърна Ивайло сухо. „Мартин е хищник. Той няма да се спре пред нищо, за да те унищожи. Не е само бизнес, това е лично. Той никога не ти прости онази сделка за общинския парцел преди пет години.“
Александър се загледа през прозореца. Помнеше сделката. Беше надцакал Мартин в последния момент. Беше голям удар, който го изстреля в челните редици на бранша. Може би Ивайло беше прав. Може би отмъщението на Мартин се беше готвило дълго и бавно.
Напрежението в офиса се отразяваше и у дома. Когато се прибираше вечер, беше напълно изцеден. Нямаше сили да се справя с тихата война между Ася и Лилия. Искаше просто спокойствие, но намираше само напрегнати погледи, неловко мълчание и неизказани обвинения. Разбитата врата беше кулминацията. Беше му писнало. Обвини Ася, защото беше по-лесно. По-лесно беше да се справи с предполагаема следродилна депресия, отколкото да приеме, че дъщеря му може да е злонамерена, или още по-лошо – че в дома му стават неща, които не може да контролира.
Истината беше, че се страхуваше. Страхуваше се да не загуби компанията си. Страхуваше се да не загуби къщата си, този фалшив символ на успеха. Страхуваше се да не загуби новото си семейство, което се разпадаше пред очите му.
Телефонът му иззвъня. Беше Кристина, неговата вярна асистентка.
„Господин Александров, Мартин е на линия две. Казва, че е спешно.“
Александър се поколеба. Не искаше да говори с него. Но знаеше, че не може да го избегне.
„Свържи ме“, каза той и пое дълбоко дъх.
Гласът на Мартин беше мазен и самодоволен. „Здравей, Алекс. Надявам се, не те притеснявам.“
„Какво искаш, Мартин?“
„Просто приятелски съвет. Чувам, че имаш проблеми с ликвидността. Пазарът е труден, знам. Затова ти правя предложение. Продай ми контролния пакет акции. Ще ти дам добра цена. Много по-добра, отколкото ще получиш, когато балонът се спука. Помисли си – ще се отървеш от стреса, ще си платиш дълговете. Ще можеш да прекарваш повече време със семейството си. Чувам, че си имал попълнение. Поздравления.“
Последната фраза прозвуча като заплаха. Как знаеше за бебето? Откъде знаеше за проблемите му? Усещаше как гневът се надига в него.
„Никога няма да ти продам компанията си, Мартин. Чуваш ли ме? Никога.“
„Както желаеш“, отвърна Мартин с невъзмутимо спокойствие. „Но не казвай, че не съм се опитал да ти помогна. Офертата ми е в сила 48 часа. След това цената ще падне. Драстично.“
Мартин затвори. Александър тресна слушалката на телефона. Ръцете му трепереха. „Някой от твоите хора го храни.“ Думите на Ивайло кънтяха в ушите му. Предател. Имаше предател в най-близкото му обкръжение.
Погледът му се спря на снимката на бюрото му. На нея беше той, Ася и Лилия, усмихнати по време на една от последните им ваканции, преди Даниел да се роди. Изглеждаха като щастливо семейство. Лъжа. Всичко беше лъжа. Усмивките бяха фалшиви, а зад тях се криеха тайни и страхове.
Той се чувстваше отговорен за всичко. Беше довел Ася в този свят на интриги и богатство, без да я подготви. Беше пренебрегнал Лилия, оставяйки я да се справя сама със скръбта и ревността си. Беше се фокусирал толкова много върху изграждането на своята империя, че не беше забелязал как основите на собствения му дом се пропукват.
Сега стените се срутваха върху него. И той нямаше представа как да спре разрухата.
Глава 6
Няколко дни след сблъсъка, в къщата се възцари ледено мълчание. Ася се движеше като сянка, посветила цялото си време и енергия на грижите за Даниел. Спеше на разтегателен диван в неговата стая, неспособна да го остави сам дори за миг. Чувстваше се по-сигурна зад новата, масивна врата, но усещането за заплаха не я напускаше. То беше като постоянен нискочестотен шум в главата ѝ, който я държеше нащрек.
Една вечер, докато люлееше Даниел, за да заспи, бебефонът на нощното шкафче изпращя. Това беше скъп модел с видео и сензори за движение, който Александър беше купил, за да я „успокои“. Обикновено предаваше само тихото дишане на бебето, но сега от него се разнесе странен, статичен шум. Ася се намръщи и увеличи звука.
Шумът се промени. Сред пращенето тя долови нещо друго – мелодия. Беше тиха, накъсана, като от стара музикална кутия. Приспивна песен, но зловеща, изкривена, сякаш идваше от много далеч. Не беше никоя от мелодиите, вградени в бебефона.
Сърцето ѝ подскочи. Тя се вгледа в малкия екран. Камерата показваше Даниел, който спеше спокойно в кошарата си. В стаята нямаше никой друг. Картината беше ясна. Но звукът… звукът беше погрешен.
Ася взе приемника и излезе в коридора. Мелодията продължаваше да звучи, ставайки по-ясна, колкото повече се отдалечаваше от детската стая. Това означаваше, че звукът не идваше от стаята на бебето. Бебефонът улавяше сигнал отнякъде другаде. Отвътре къщата.
Тя тръгна бавно по коридора, следвайки усилващия се звук. Мина покрай стаята на Лилия – вратата беше затворена, а под нея не се процеждаше светлина. Спря пред кабинета на Александър. И оттам не се чуваше нищо. Мелодията я водеше надолу по стълбите, към огромния, тъмен хол.
Когато стъпи на последните стъпала, песента спря рязко. Отново се чу само пращене, а после настъпи пълна тишина. Ася застана неподвижно в мрака, ослушвайки се. Чуваше само собственото си учестено дишане. Панорамните прозорци разкриваха нощното небе и далечните светлини на града, но вътре в къщата цареше непрогледна тъмнина.
„Ало?“, прошепна тя, а гласът ѝ прозвуча нелепо в огромното пространство. „Има ли някой?“
Тишина.
Тя запали лампата. Холът беше празен, подреден и безупречен, както винаги. Нищо не беше разместено. Нищо не подсказваше чуждо присъствие. Сигурно е било смущение в сигнала. Може би са уловили сигнал от съседите, въпреки че най-близката къща беше на почти километър.
Тя се опита да се успокои, но не можеше. Върна се в стаята на Даниел и заключи вратата. Седна на дивана, притискайки бебефона до ухото си. Тишина.
На сутринта разказа на Александър. Опита се да го направи спокойно и рационално, без истерия. Описа изкривената мелодия, странния сигнал. Той я изслуша разсеяно, докато си връзваше вратовръзката.
„Сигурно е било смущение, скъпа. Тези устройства понякога улавят други честоти. Радиостанции, безжични телефони… Не се тревожи за това.“ Той я целуна по челото и тръгна към вратата. „Трябва да тръгвам, имам важна среща. Ще се прибера късно.“
И това беше. Случаят беше приключен. Отново нейната параноя, нейното въображение.
По-късно същия ден, докато почистваше, тя се сблъска с Лилия в коридора. Момичето носеше купчина учебници и изглеждаше така, сякаш отива в библиотеката.
„Добро утро“, каза Лилия неочаквано. Беше първият път, когато проговаряше от дни.
„Добро утро“, отвърна Ася предпазливо.
„Снощи чух странна музика“, продължи Лилия, като я гледаше право в очите. „Като от музикална кутия. Ти чу ли нещо?“
Ася замръзна. Значи не си беше въобразила. „Да. Чух. От бебефона.“
„Не беше от бебефона“, каза Лилия тихо. „Идваше от хола. Слязох долу, но нямаше никой. И тогава те видях да стоиш на стълбите.“
„Защо не каза нищо? Защо не запали лампата?“
„Защото се страхувах“, отвърна Лилия, а в погледа ѝ имаше нещо, което Ася виждаше за пръв път – уязвимост. „А и ти едва ли щеше да ми повярваш. Сигурно щеше да решиш, че аз съм пуснала музиката, за да те плаша.“
Ася не знаеше какво да каже. Обвинението висеше във въздуха, защото беше точно това, което би си помислила. Че това е поредният номер на Лилия, поредният опит да я изкара от равновесие. Но сега… сега вече не беше сигурна.
„Ти си мислиш, че аз съм го направила, нали?“, попита Ася.
Лилия сви рамене. „Не знам какво да мисля. Знам само, че в тази къща стават странни неща. И ти, и аз ги виждаме. Може би е време да спрем да се обвиняваме една друга и да се опитаме да разберем какво всъщност се случва.“
С тези думи тя се обърна и излезе. Ася остана сама в коридора, напълно объркана. За пръв път Лилия не я нападаше. За пръв път предлагаше примирие. Но можеше ли да ѝ вярва? Дали това не беше просто по-сложна и коварна игра?
Въпреки недоверието си, Ася осъзна, че Лилия е права за едно нещо. Трябваше да разберат какво се случва. И този път не можеше да разчита на Александър. Трябваше да намери отговорите сама.
Глава 7
След разговора им в коридора, Лилия усети как нещо в нея се преобръща. Може би беше видяла искрица истински страх в очите на Ася, страх, който отразяваше нейния собствен. Може би просто беше уморена от войната. Каквато и да беше причината, тя реши да смени тактиката. Вместо да се бори с Ася, трябваше да се бори с онова, което ги заплашваше и двете.
Тя се върна към единственото осезаемо нещо от миналото, което ѝ беше останало – спомените за майка ѝ. Знаеше, че майка ѝ е обичала да крие неща. Не ценности, а сантиментални предмети – писма, снимки, малки джунджурии. Имаше няколко тайни скривалища из къщата, които ѝ беше показвала като дете, в игра на търсене на съкровища.
Едно от тези места беше в старата библиотека, която сега служеше предимно за склад. Зад ред дебели, прашни юридически книги на дядо ѝ имаше малка кухина в стената. Лилия не беше я отваряла от години.
След като се увери, че Ася е заета с бебето, тя се промъкна в библиотеката. Въздухът беше застоял и миришеше на стара хартия. Намери нужния ред книги и с усилие ги издърпа. Зад тях имаше малка дървена вратичка, почти незабележима на фона на тъмната ламперия. Отвори я с треперещи пръсти.
Вътре имаше малка метална кутия. Кутията на майка ѝ. Лилия я извади и я отнесе в стаята си, а сърцето ѝ биеше лудо.
Седна на леглото си и вдигна капака. Отгоре лежаха няколко избледнели снимки и пакет стари писма, вързани с панделка. Писмата бяха от баща ѝ, писани по време на техните ранни ухажвания. Но под тях имаше нещо друго. Малък, подвързан с кожа дневник. Дневникът на майка ѝ.
Ръцете ѝ трепереха, докато го отваряше. Почеркът беше познат, елегантен и леко наклонен. Първите страници бяха пълни с щастливи моменти – раждането на Лилия, семейни почивки, успехите на Александър. Но колкото повече напредваше, толкова по-мрачен ставаше тонът.
Записките от последните няколко месеца преди смъртта ѝ бяха накъсани, написани с трепереща ръка.
„Отново се случи. Бях в градината и когато се върнах, вратата на терасата беше открехната. Нищо не липсва, но знам, че някой е бил тук. Чувствам го. Александър казва, че съм станала параноична. Може би е прав. Но защо тогава намирам кални следи по килима?“
Няколко страници по-нататък:
„Днес получих обаждане. Нямаше глас, само тиха, зловеща музика. Като от музикална кутия. Затворих веднага. Когато казах на Александър, той се ядоса. Каза, че си въобразявам, че стресът ми се отразява. Караме се постоянно. Той се затваря в себе си, става студен и далечен. Сякаш вече не ме познава.“
Сърцето на Лилия се сви. Музикална кутия. Същата музика, която тя и Ася бяха чули. Значи не беше нещо ново. Започнало е много преди Ася да се появи в живота им.
Последният запис беше най-плашещ. Беше само два дни преди катастрофата.
„Той знае всичко. Знае за Мартин. Заплашва ме, че ще каже на Александър. Казва, че ще съсипе всичко, което имаме. Иска пари, много пари. Не знам какво да правя. Не мога да кажа на Александър, това ще го съсипе. Той толкова се гордее с репутацията си. Мартин… как можах да бъда толкова глупава? Беше само веднъж, преди години, много преди да се омъжа за Александър. Мислех, че всичко е приключило. Но сега той се върна. Иска да си отмъсти, защото Александър спечели онзи търг. Използва ме, за да го удари. Страх ме е, Лили. Страх ме е какво може да направи. Той каза, че ако не платя, ще ме накара да съжалявам. Каза, че може да направи така, че спирачките да откажат.“
Лилия изпусна дневника. Думите плуваха пред очите ѝ. Спирачките да откажат. Официалната версия беше, че колата е поднесла на мокрия път. Но майка ѝ беше отличен шофьор.
Мартин. Всичко водеше към него. Той е изнудвал майка ѝ. Той я е заплашвал. И може би… може би той я е убил.
И сега се е върнал. Сега тормози тях. Странните шумове, отворените прозорци, чувството за чуждо присъствие – това не са били духове. Това е бил Мартин. Или някой, изпратен от него. Той ги е тероризирал, играел си е с тях, настройвал ги е една срещу друга. Кара Ася да мисли, че Лилия е заплаха, кара Лилия да мисли, че Ася е луда.
Но защо? За да съсипе баща ѝ, това беше ясно. Но защо е замесена Ася? Каква е нейната роля? Спомни си за съдебното дело, което беше намерила. Ася беше свидетелствала срещу бившия си шеф, който бил разорил конкурентна фирма. Фирмата на Мартин.
Значи Ася е била тази, която косвено е причинила първия голям провал на Мартин. А баща ѝ е бил този, който му е нанесъл втория голям удар. В ума на Мартин, те двамата са били причината за всичките му нещастия. И сега той си отмъщаваше, като атакуваше семейството им.
Изведнъж поведението на Ася придоби нов смисъл. Нейната параноя не беше просто следродилна депресия. Тя е имала причина да се страхува от Мартин. Тя е знаела на какво е способен. Заключвайки вратата, тя не се е опитвала да предпази Даниел от Лилия. Опитвала се е да го предпази от външна заплаха, която Лилия дори не е подозирала, че съществува.
Лилия почувства вълна от срам. Месеци наред беше мразила тази жена, беше я обвинявала, беше я смятала за враг. А през цялото време те са били от една и съща страна, изправени пред един и същ невидим противник.
Тя взе дневника. Трябваше да говори с Ася. Трябваше да ѝ покаже това. Трябваше да обединят сили, преди да е станало твърде късно.
Глава 8
Лилия беше решена да действа, но трябваше да бъде сигурна. Преди да отиде при Ася с ужасяващите си открития, ѝ трябваше още едно, последно доказателство, което да свърже настоящите проблеми на баща ѝ директно с Мартин. Тя подозираше, че баща ѝ крие колко сериозно е положението. Неговите късни прибирания и напрегнати телефонни разговори не бяха просто заради „много работа“.
Една вечер, докато Ася приспиваше бебето, а баща ѝ за пореден път се обади, за да каже, че ще има „късна бизнес вечеря“, Лилия взе решение. Щеше да го проследи. Чувстваше се като герой от шпионски филм, но страхът и решимостта заглушаваха всякакви колебания.
Тя извика такси и го накара да спре на ъгъла, близо до офис сградата на баща ѝ. Скрита в сенките, зачака. Малко след девет вечерта, колата на Александър излезе от подземния паркинг. Лилия каза на шофьора да го последва, като поддържа дистанция.
Не отидоха в някой от луксозните ресторанти в центъра, където обикновено се провеждаха бизнес вечери. Вместо това колата на Александър се отправи към покрайнините, към един уединен и дискретен хотел, известен с това, че е място за тайни срещи. Сърцето на Лилия се сви. Дали баща ѝ имаше любовница? Дали цялата тази история с бизнес проблемите беше просто прикритие?
Александър паркира и влезе в лоби бара на хотела. Лилия плати на таксито и го последва, като се стараеше да остане незабелязана. Барът беше почти празен. Баща ѝ седна на една уединена маса в ъгъла. Няколко минути по-късно към него се присъедини жена.
Беше Кристина, асистентката му. Млада, елегантна и очевидно притеснена. Лилия се скри зад една голяма саксия и се опита да чуе разговора им.
Те не си говореха като любовници. Гласът на баща ѝ беше напрегнат и тих, а Кристина постоянно се оглеждаше, сякаш се страхуваше да не ги видят.
„Сигурна ли си, че никой не те е проследил?“, попита Александър.
„Сигурна съм. Взех заобиколен път“, отвърна Кристина, а ръцете ѝ трепереха леко, докато отваряше чантата си. „Ето. Това са всички копия от договорите и финансовите отчети, които поиска. Оригиналите са в сейф в банката. Мартин няма да може да се добере до тях.“
Александър взе дебелата папка с документи и я пъхна в куфарчето си. „Благодаря ти, Кристина. Не знам какво щях да правя без теб. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя в момента.“
„Той се опита да ме подкупи, господин Александров“, каза тихо тя. „Предложи ми огромна сума, за да му дам достъп до сървърите. За да фалшифицира данни, които да ви злепоставят пред борда на директорите.“
„Знаех си“, промърмори Александър, а лицето му беше мрачно. „Значи е вярно. Предателят е някой от борда.“
„Страх ме е. Той е безскрупулен. Каза, че ако не му сътруднича, ще се погрижи да не си намеря работа в този град никога повече.“
„Няма да позволи това да се случи“, каза твърдо Александър. „Ще те защитя. Просто скрий тези документи на сигурно място. Те са нашата застраховка. Доказват, че финансовото състояние на фирмата е стабилно и че атаката на Мартин е базирана на манипулации. Когато му дойде времето, ще ги използваме.“
Лилия слушаше, затаила дъх. Значи не беше изневяра. Беше нещо много по-лошо. Баща ѝ беше в огромна беда. Мартин се опитваше да го съсипе, използвайки вътрешен човек, и беше стигнал дотам да заплашва служителите му. А баща ѝ се опитваше да се бори, криейки всичко от семейството си, за да ги предпази.
В този момент тя изпита огромна вълна от любов и съчувствие към него. Разбра тежестта, която носи на раменете си, разбра причината за неговата раздразнителност и отсъствие. Той не ги беше изоставил. Опитвал се е да ги защити по единствения начин, който знае.
Но също така разбра, че той греши. Като ги държеше в неведение, той ги правеше по-уязвими. Те се бореха с врага поотделно, без да знаят, че са съюзници. Мартин ги беше изолирал един от друг, превръщайки дома им в бойно поле на взаимни подозрения.
Александър и Кристина станаха да си тръгват. Лилия бързо излезе от хотела и се скри в тъмната уличка отсреща. Видя как баща ѝ изпраща Кристина до колата ѝ, казва ѝ още няколко думи, които не можа да чуе, и после се качва в своята кола и потегля в обратна посока.
Сега Лилия имаше всичко, от което се нуждаеше. Дневникът на майка си, информацията за миналото на Ася и току-що чутият разговор. Картината беше пълна и ужасяваща.
Тя тръгна пеша към дома. Нощният въздух беше хладен, но тя не го усещаше. В главата ѝ имаше само една мисъл – трябва да говорят. И тримата. Още тази вечер. Защото мълчанието щеше да ги убие.
Глава 9
Когато Александър се прибра, беше почти полунощ. Къщата тънеше в мрак и тишина. Той се съблече в антрето, оставяйки тежкото куфарче с документите до вратата. Чувстваше се изтощен до краен предел. Единственото, което искаше, беше да се качи в спалнята и да забрави за всичко поне за няколко часа.
Но когато влезе в хола, видя, че не е сам. Две фигури седяха на дивана, очертани от слабата светлина на нощната лампа. Ася и Лилия. Чакаха го.
„Какво има? Бебето добре ли е?“, попита той веднага, а сърцето му се сви от притеснение.
„Даниел спи. Добре е“, отвърна Ася с равен глас. „Но ние не сме. Трябва да говорим, Александър.“
Въздухът беше наситен с напрежение. Това не беше поредният семеен скандал за някоя битова дреболия. Беше нещо друго. Нещо по-сериозно.
„Къде беше?“, попита Лилия, а гласът ѝ беше учудващо твърд.
„Имах късна вечеря, казах ви“, отвърна той, опитвайки се да звучи безизразно. Мразеше да лъже, но не виждаше друг изход.
„С Кристина? В онзи хотел в покрайнините?“, продължи Лилия.
Александър замръзна. Погледна я невярващо. „Ти… ти си ме проследила?“ Гневът започна да измества умората. „Как си посмяла? Това е нахлуване в личното ми пространство!“
„А да лъжеш семейството си какво е?“, контрира тя, изправяйки се на крака. „Да ни оставяш да се самоизяждаме от подозрения и страх, докато ти водиш тайни битки зад гърба ни? Мислех, че имаш връзка с нея! Мислех, че ни предаваш!“
Думите ѝ го удариха като камшик. Той погледна към Ася. Тя седеше неподвижно, но в очите ѝ той видя същата болка и обвинение. Значи и тя си е мислела същото.
„Не е това, което си мислите“, каза той уморено, сядайки тежко на фотьойла срещу тях. „Нямам връзка с Кристина. Тя просто ми помага.“
„Помага ти за какво, татко? За това, че Мартин се опитва да унищожи компанията ти? За това, че имаш къртица в борда на директорите? За това, че те изнудва и заплашва служителите ти?“
Всяко изречение на Лилия беше като удар. Александър я гледаше смаяно. Откъде знаеше всичко това?
„Как…“
„Няма значение как“, прекъсна го тя. „Има значение, че ти криеш всичко това от нас. Държиш се така, сякаш сме врагове, а не семейство. Ася мисли, че полудява, а аз мисля, че тя е зла. А през цялото време истинският враг е бил отвън и ни е манипулирал всичките.“
Ася, която досега мълчеше, се обади. Гласът ѝ трепереше. „Значи е вярно? Мартин… той стои зад всичко това?“
Александър въздъхна. Вече нямаше смисъл да отрича. „Да. Вярно е. Компанията е в сериозна опасност. Аз… съжалявам. Не исках да ви тревожа. Мислех, че мога да се справя сам.“
„Сам?“, извика Лилия. „Мама също се е опитала да се справи сама! И знаеш ли докъде я доведе това?“
Тя отиде до масичката за кафе и постави върху нея стария кожен дневник. „Намерих това. Нейният дневник. Прочети го, татко. Прочети какво е писал в последните дни от живота си.“
Александър гледаше дневника, сякаш е отровна змия. Той не искаше да го докосва. Не искаше да се връща към онази болка.
„Тя е била изнудвана“, продължи Лилия с пресекващ глас. „От Мартин. Заплашвал я е, че ще ти разкрие нещо от миналото им. Искал е пари. А в последния си запис… тя е написала, че я е заплашил, че може да направи така, че спирачките ѝ да откажат.“
В стаята настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тиктакането на старинния часовник на стената. Лицето на Александър пребледня. Той бавно протегна ръка и взе дневника.
Ася гледаше ту единия, ту другия. „Какво… какво общо имам аз с това?“, попита тя плахо.
Лилия се обърна към нея. В погледа ѝ вече нямаше враждебност, само съчувствие. „Мартин е бил собственик на онази фирма, която бившият ти шеф е разорил. Ти си била ключовият свидетел, който го е вкарал в затвора и е довел до първия голям провал на Мартин. Ти и татко сте двамата души, които той мрази най-много на този свят.“
Всички парченца от пъзела се наредиха с оглушителен трясък. Всичко придоби смисъл – странните събития в къщата, параноята на Ася, мълчанието на Александър. Всички те бяха пионки в отмъстителната игра на един човек.
Александър вдигна глава от дневника. Очите му бяха пълни със сълзи и неописуем гняв. „Този… този мръсник“, прошепна той. „През всичките тези години… аз мислех, че е било нещастен случай. А той… той ми е отнел Магдалена.“
Той скочи на крака, сякаш щеше да излезе и да намери Мартин още сега. Но Ася го спря.
„Спри, Александър! Не можеш да направиш нищо прибързано. Точно това иска той – да те провокира, да направиш грешка.“
„Тя е права“, каза Лилия. „Сега не е време за гняв. Време е да бъдем умни. Той ни е разделял и така ни е контролирал. Но вече не. Вече знаем истината. И тримата.“
За пръв път от месеци те се погледнаха не като противници, а като съюзници. Семейната драма беше приключила. Но истинската война тепърва започваше.
Глава 10
Разкритията от онази нощ оставиха Ася в състояние на шок. Всичко, което беше преживяла през последните месеци – страхът, съмненията в собствения ѝ разум, чувството за изолация – всичко беше дирижирано от един човек, когото тя дори не беше подозирала. Мартин. Името му изплува от дълбините на миналото ѝ, носейки със себе си спомени, които тя се беше опитала да погребе.
Тя си спомняше процеса. Спомняше си как стоеше на свидетелската скамейка, а ръцете ѝ трепереха, докато разказваше за фалшивите фактури, за подслушвателните устройства, за заплахите на бившия ѝ шеф. Спомняше си и лицето на Мартин, който седеше на първия ред в залата. В очите му нямаше тъга, само леден, изпепеляващ гняв. Тогава този поглед я беше уплашил, но тя се беше успокоила, че всичко е свършило. Напуснала беше града, сменила беше работата си, започнала беше начисто.
Колко наивна е била.
Докато Александър и Лилия, вече обединени от общия враг, започнаха да кроят планове и да обсъждат стратегии, Ася се чувстваше все по-изгубена. Нейният свят се свеждаше до грижите за Даниел. Смяната на пелени, храненето, приспиването – тези прости, повтарящи се действия бяха нейната котва в бурята. Но дори и в тях тя намираше повод за страх. Осъзнаваше колко уязвим е синът ѝ. Осъзнаваше, че отмъщението на Мартин няма да се ограничи само до бизнеса на Александър. Той вече беше доказал, че е готов да атакува най-личното, най-святото.
Чувстваше се безполезна. Лилия, със своите юридически познания и остър ум, ровеше в документи и търсеше пролуки в защитата на Мартин. Александър, със своя бизнес опит, се опитваше да консолидира позициите си в компанията и да намери предателя. А тя? Какво можеше да направи тя, освен да се страхува?
Една сутрин, докато другите двама бяха заключени в кабинета на Александър, Ася седеше сама в кухнята. Чувството за безсилие я смазваше. И тогава, в отчаянието си, тя направи нещо, което не беше правила от години. Посегна към телефона си и набра стар номер. Номер, който помнеше наизуст, въпреки че се беше заклела никога повече да не го търси.
След няколко сигнала отсреща се чу сънен мъжки глас. „Ало?“
„Здравей, Явор“, каза тя тихо. „Аз съм, Ася.“
От другата страна на линията настъпи мълчание. Явор беше журналист. Разследващ журналист. Той беше и нейната голяма любов преди Александър. Бяха се разделили зле, точно след процеса. Той искаше тя да говори публично, да даде интервю, да разкаже цялата история. Тя беше отказала. Искаше само да изчезне, да бъде забравена. Той я беше нарекъл страхливка.
„Ася? Не мога да повярвам. След толкова години.“ Гласът му вече беше буден, изпълнен с изненада. „Добре ли си? Какво има?“
„Не съм добре, Яворе. Никак не съм добре.“ И тогава, неочаквано за самата нея, тя се разплака. Думите потекоха от нея като река, която е скъсала бент. Разказа му всичко – за Александър, за Лилия, за бебето, за Мартин. Разказа му за странните събития в къщата, за дневника на Магдалена, за страха, който я разяждаше отвътре.
Явор я слушаше търпеливо, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той помълча за момент.
„Значи той се е върнал“, каза накрая с мрачен глас. „Винаги съм знаел, че е способен на всичко. Ти тогава не ми повярва.“
„Знам“, прошепна Ася. „Бях уплашена.“
„И сега си уплашена. Но този път е различно. Този път не си сама. И този път не става въпрос само за теб.“ Той въздъхна. „Добре. Ще ти помогна. Но трябва да ми обещаеш нещо. Този път ще играем по моите правила. Без тайни, без страх. Ще извадим всичко на светло. Ще го унищожим с единственото оръжие, от което той се страхува – истината.“
„Какво искаш да направя?“, попита Ася, а в сърцето ѝ трепна искрица надежда.
„Искам да си спомниш всичко. Всичко за стария си шеф, всичко за Мартин, всеки детайл от онова дело. Трябва да има нещо, което сме пропуснали тогава. Някоя малка подробност, някоя скрита връзка. Мартин е умен, но е и арогантен. Сигурен съм, че е оставил следи. Просто трябва да ги намерим.“
След като затвори телефона, Ася се почувства различна. Вече не беше просто уплашена майка. Вече не беше пасивна жертва. Явор ѝ беше дал нещо, което беше изгубила – цел. Тя може и да не разбираше от бизнес или право, но имаше едно нещо, което никой друг нямаше – спомени. Спомени от миналото, които можеха да се окажат ключът към спасението на нейното бъдеще.
Тя се качи в стаята си, взе един тефтер и започна да пише. Записваше всичко, за което се сещаше – имена, дати, разговори, дори незначителни на пръв поглед случки. Изведнъж осъзна, че Мартин не е единственият, който има тайно оръжие. Нейната памет, нейното минало, което толкова дълго се беше опитвала да изтрие, сега се превръщаше в нейната най-голяма сила.
Глава 11
Докато Ася се ровеше в спомените си, Александър се изправи пред нова, съвсем реална заплаха. Една сутрин, докато беше на оперативка с ръководния екип, в офиса му влязоха двама мъже в строги костюми, придружени от Кристина, чието лице беше пребледняло от притеснение. Единият от мъжете връчи на Александър дебел плик.
„Господин Александров, това е призовка“, каза той с официален тон. „Срещу вас и вашата компания е заведено дело за нелоялна конкуренция и индустриален шпионаж.“
В заседателната зала настъпи гробна тишина. Александър пое плика с ледено спокойствие, което не изпитваше. Знаеше, че този момент ще дойде. Това беше следващият ход на Мартин.
„На какво основание?“, попита той, отваряйки документите.
„Твърди се, че сте се сдобили неправомерно с търговските планове на компанията на господин Мартин и сте ги използвали, за да спечелите търга за новия бизнес парк“, отвърна мъжът.
Александър прегледа документите. Обвиненията бяха абсурдни, но бяха подкрепени с шокиращо количество „доказателства“ – фалшиви имейли, подправени финансови документи, дори и клетвена декларация от анонимен свидетел, който твърдеше, че е присъствал на среща, на която Александър е обсъждал откраднатата информация.
Беше перфектно скалъпена лъжа, целяща да го унищожи. Дори само новината за такова дело щеше да срине цената на акциите му и да уплаши инвеститорите. Мартин не просто искаше да му вземе компанията. Искаше да го унижи, да срине репутацията му, да го изтрие от бизнес картата.
„Това е нелепо“, каза Александър, но думите му прозвучаха кухо дори за него самия. „Пълна измислица.“
След като призовкарите си тръгнаха, в офиса настана хаос. Телефоните започнаха да звънят. Новината вече беше изтекла в медиите.
„Трябва да се обадя на Ивайло“, каза Александър на Кристина, опитвайки се да овладее ситуацията. „Издай официално прессъобщение. Отречи всички обвинения. Кажи, че ще сътрудничим напълно на разследването и сме уверени, че истината ще излезе наяве.“
Час по-късно, в кабинета му, картината изглеждаше много по-мрачна. Адвокатът му, Ивайло, преглеждаше документите с напрегнато изражение.
„Това е сериозно, Алекс“, каза той. „Който и да е сглобил това, си е свършил добре работата. Ще ни бъде много трудно да докажем, че са фалшификати, особено с този „анонимен свидетел“.“
„Знаем кой е. Мартин“, отвърна Александър.
„Знаем, но не можем да го докажем. В съда се броят фактите, а в момента фактите не са на наша страна. Той е изградил много солиден казус. Ще поиска запор на сметките ти. Ще поиска да бъдеш отстранен от управлението на компанията до приключване на делото.“
Примката се затягаше. Александър усещаше как въздухът не му достига. Всичко, за което се беше борил през целия си живот, се изплъзваше между пръстите му.
„Има и още нещо“, продължи Ивайло, оставяйки документите настрана. „По същото време е подаден сигнал и до социалните служби.“
„Какво?“, извика Александър, невярващ на ушите си.
„Анонимен сигнал. За „нестабилна семейна среда“. Споменава се за постоянни скандали, за „агресивно поведение“ от страна на съпругата ви към доведената ви дъщеря. Споменава се и за инцидент с разбита врата. Твърди се, че новороденото ви дете е в потенциална опасност.“
Това беше удар под кръста. Мартин не се задоволяваше само да унищожи бизнеса му. Сега посягаше и на семейството му. Използваше техните собствени конфликти, техните страхове, и ги превръщаше в оръжие срещу тях. Анонимният сигнал беше толкова детайлен, че беше очевидно, че източникът е някой, който ги е наблюдавал отблизо. Или някой, с когото са говорили.
„Това означава, че ще дойдат на проверка у дома“, прошепна Александър, а в главата му изплува образът на социален работник, който разпитва Ася и Лилия и наднича в кошарата на Даниел.
„Да. И трябва да сте подготвени. Трябва да сте единни. Всяко колебание, всяко противоречие ще бъде използвано срещу вас. Разбираш ли, Алекс? Той иска да ви отнеме всичко. Включително и сина ти.“
Александър се облегна назад в стола си, напълно съкрушен. Войната вече не се водеше в заседателните зали и съдилищата. Бойното поле се беше преместило в дома му. А залогът беше много по-висок от пари и акции. Залогът беше неговото семейство.
Глава 12
Когато Александър се прибра същата вечер, лицето му беше сиво и изпито. Той събра Ася и Лилия в хола и им разказа всичко – за делото, за запора на сметките, за анонимния сигнал до социалните служби.
Лилия слушаше с нарастващ ужас и гняв. „Той е чудовище! Как може да използва бебето? Това е толкова… гнусно!“
Но Ася реагира по неочакван начин. Вместо да изпадне в паника, тя изглеждаше странно спокойна, почти ледено студена. Когато Александър свърши, тя просто кимна.
„Очаквах го“, каза тя тихо. „Това е неговият стил. Той не просто побеждава враговете си, той ги заличава. Иска да те накара да се чувстваш напълно безпомощен, да те лиши от всякаква подкрепа.“
Александър и Лилия я погледнаха изненадано. В нея имаше нова, непозната твърдост.
„През целия ден си припомнях миналото“, продължи тя, отваряйки тефтера, който беше изписала с плътен, ситен почерк. „Припомнях си всичко за онзи процес. Имаше един човек. Казваше се Димитър. Беше счетоводител във фирмата на бившия ми шеф. Той беше единственият, който знаеше за всички схеми, но се страхуваше да говори. Беше заплашван. В последния момент преди делото, той просто изчезна. Никой не го намери. Без неговите показания, моите изглеждаха като отмъщение на уволнен служител. Но аз знаех, че той държи ключа към всичко.“
„И какво от това?“, попита Александър. „Това е било преди години.“
„Да, но си спомних нещо, което Димитър ми каза веднъж. Каза, че пази копие от всичко. Всички документи, всички записи. На „сигурно място“. Каза, че това е неговата „застраховка живот“.“
„Ася, ако този човек е изчезнал, най-вероятно Мартин или бившият ти шеф са се погрижили за това“, каза Лилия внимателно.
„Може би. Но може и просто да се е скрил“, настоя Ася. „И си спомних още нещо. Името на едно малко селце в планината. Той често говореше за него, казваше, че там има стара семейна къща, единственото място, където се чувствал спокоен. Може би… може би е там.“
Надеждата, макар и слаба, трепна във въздуха. Ако успееха да намерят този Димитър и ако той все още пазеше тези документи, щяха да имат доказателство за методите на Мартин. Щяха да докажат, че той има история в манипулирането на доказателства и заплашването на свидетели.
„Добре. Това е нещо“, каза Александър. „Ще наема частен детектив. Ще го намерим.“
„Не“, каза Ася твърдо. „Не можем да се доверим на никого. Мартин има хора навсякъде. Трябва да отидем ние.“
В този момент на вратата се позвъни. Тримата се спогледаха уплашено. Беше твърде късно за посетители. Александър отиде до вратата и погледна през шпионката.
„Социалните служби“, прошепна той.
Сърцето на Ася се сви. Значи започваше.
Тя бързо прибра тефтера, пое си дълбоко дъх и се опита да се усмихне. „Спокойно. Знаем какво да правим. Ще бъдем единни. Ще бъдем перфектното семейство.“
През следващия час те разиграваха най-трудната роля в живота си. Усмихваха се, говореха спокойно, показваха на двете социални работнички безупречно чистата къща, добре заредения хладилник, стаята на Даниел, пълна с играчки.
Лилия обясняваше с ентусиазъм колко много обича малкото си братче и как помага на Ася с грижите. Ася говореше с топлота за прекрасните си отношения с доведената си дъщеря. Александър стоеше до тях, прегърнал Ася, излъчвайки стабилност и бащина загриженост.
Беше отвратителен, перфектен театър. Социалните работнички задаваха въпроси, водеха си бележки, оглеждаха всичко с професионално недоверие. Попитаха и за разбитата врата.
„Ах, това“, каза Александър с лека усмивка. „Получи се инцидент. Бяхме заключили малкия и сме си изгубили ключа, а той се разплака. Аз, в паниката си, я разбих. Глупава бащина реакция, знам.“
Лъжата звучеше правдоподобно.
Когато си тръгнаха, обещавайки, че ще направят още няколко „рутинни посещения“, тримата останаха в хола, напълно изтощени.
„Мисля, че се справихме“, каза Лилия, но гласът ѝ трепереше.
„Засега“, отвърна Александър мрачно.
Тогава Лилия се изправи и отиде до Ася. Погледна я право в очите. Вече не говореше на социалните. Говореше от сърце.
„Искам да ти се извиня“, каза тя тихо. „За всичко. Бях ужасна с теб. И те обвинявах за неща, за които не си виновна. Страх ме беше, че ще отнемеш татко от мен, а после започнаха да се случват всички онези странни неща и аз… аз насочих целия си страх към теб.“
Очите на Ася се напълниха със сълзи. „Аз също съжалявам. Бях толкова обсебена от страха си, че не виждах твоя. Виждах само заплаха, а не уплашено момиче, което се опитва да защити дома и баща си.“
За пръв път от началото, те се прегърнаха. Беше неловка, но искрена прегръдка. Прегръдка, която слагаше край на тяхната лична война.
„Той няма да ни победи“, прошепна Лилия. „Няма да му позволим.“
Точно тогава Ася си спомни нещо. Пусна Лилия и се обърна към Александър. „Мартин. Той знаеше, че имаме новородено. Каза ти го по телефона. Откъде е знаел?“
„Сигурно е видял в социалните мрежи, не знам“, отвърна Александър разсеяно.
„Не. Аз не съм качвала снимки никъде. Нито ти. Нито Лилия. Само най-близките ни знаеха. Някой му е казал. Някой, който е много близо до нас.“
Къртицата. Предателят не беше само в компанията. Предателят беше в живота им.
Глава 13
Разкритието, че предателят може да е някой от най-близкия им кръг, хвърли ледена сянка върху крехкото им новопридобито единство. Всеки приятелски разговор, всяко съобщение, всяко обаждане вече изглеждаше подозрително. Мартин беше успял да отрови не само бизнеса и дома им, но и социалния им живот.
Докато Александър и Лилия се опитваха да съставят списък с възможни „предатели“, Ася се беше фокусирала върху единствената им активна следа – изчезналият счетоводител Димитър. Името на селцето, което беше споменал – Ярлово – се беше запечатало в съзнанието ѝ.
„Трябва да отида аз“, каза тя една сутрин. „Ако Александър или Лилия се появят там, ще привлекат внимание. Аз съм непозната. Мога да отида под претекст, че търся да купя селска къща. Ще задавам въпроси, ще се оглеждам.“
Александър беше категорично против. „Прекалено опасно е. Ако Мартин те следи…“
„Той следи теб, не мен“, прекъсна го тя. „За него аз съм просто уплашена домакиня, затворена вкъщи с бебето. Той не очаква от мен да действам. В това е нашето предимство. Ще взема Даниел с мен. Кой би заподозрял майка с бебе?“
След дълги спорове, Александър неохотно се съгласи. Лилия помогна на Ася да намери селцето на картата и да проучи обяви за имоти в района, за да бъде прикритието ѝ по-достоверно.
Два дни по-късно Ася потегли. Пътуването до планината беше като глътка свеж въздух след задушливата атмосфера в къщата. Докато колата се изкачваше по тесните, лъкатушещи пътища, тя усещаше как напрежението бавно я напуска. Даниел спеше спокойно в столчето си отзад.
Ярлово се оказа малко, китно селце, сгушено в планинска котловина. Каменни покриви, тесни калдъръмени улички и тишина, нарушавана само от лая на кучета и звъна на църковната камбана. Ася паркира на малкия площад и влезе в единственото кафене, което служеше и за магазин.
Зад тезгяха стоеше възрастна жена с любопитни очи. Ася поръча кафе и завърза разговор. Разказа измислената си история – че търси спокойствие далеч от големия град, място, където детето ѝ да диша чист въздух.
„Хубаво е тук, спокойно е“, каза жената. „Малко хора останахме, повечето къщи са празни или се ползват само лятото. Но има и нови хора, дето бягат от града. Като онзи, в къщата на края на селото.“
Сърцето на Ася подскочи. „Така ли? Аз точно гледах една обява за къща накрая на селото.“
„А, не, не онази. Тя се продава от години. Говоря за къщата на доктора. Никой не я искаше, беше почти съборена. Ама преди няколко години дойде един човек, оправи я, стегна я. Живее си там сам, не се меси много с хората. Кротък човек, учен изглежда. Митко му викат.“
Митко. Димитър. Това трябваше да е той.
„И къде е тази къща?“, попита Ася, опитвайки се да звучи нехайно.
Жената ѝ обясни. Намирала се на последния хълм, малко изолирана от останалите.
След като изпи кафето си, Ася се качи в колата и потегли натам. Намери къщата лесно. Беше стара, но реновирана с вкус, с добре поддържана градина. Пред портата стоеше спрян стар, но запазен автомобил. Имаше някой вътре.
Тя спря колата си малко по-надолу по пътя, чудейки се какво да прави. Не можеше просто да почука на вратата и да каже: „Здравейте, помните ли ме от онзи процес преди години? Пазите ли още документите, които могат да съсипят един много опасен човек?“.
Докато обмисляше следващия си ход, портата на къщата се отвори и от нея излезе мъж. Беше слаб, с очила и оредяваща коса, носеше кошница с ябълки. Беше той. Димитър. Изглеждаше по-стар, по-уморен, но беше той.
В този момент Даниел отзад се размърда и заплака. Ася се обърна да го успокои, но плачът му привлече вниманието на мъжа. Той се обърна към колата ѝ и се вгледа в нея. Лицето му първоначално беше безизразно, после по него се изписа объркване, а накрая – разпознаване и паника.
Той изпусна кошницата. Ябълките се разпиляха по земята. Без да каже и дума, той се обърна, втурна се обратно в къщата и затръшна вратата след себе си.
Ася разбра, че е сбъркала. Трябвало е да бъде по-предпазлива. Той я беше познал. И беше ужасен.
Тя се поколеба за миг. Да си тръгне ли? Или да опита да говори с него? Реши да рискува. Свали Даниел от столчето, взе го на ръце и се отправи към къщата. Когато стигна до портата, видя, че вратата на къщата е заключена, а кепенците на прозорците – затворени. Сякаш къщата се беше затворила в себе си като уплашено животно.
„Димитър!“, извика тя. „Знам, че си вътре! Не искам да ти навредя. Имам нужда от помощ. В опасност сме. Той се върна. Мартин.“
Отвътре не се чуваше никакъв звук.
„Моля те! Не става въпрос само за мен. Става въпрос за семейството ми. За детето ми!“
Тишина.
Тя стоеше пред заключената порта, чувствайки се напълно безпомощна. Беше намерила единствения човек, който можеше да им помогне, а той се беше скрил от нея. Пътуването ѝ се беше оказало пълен провал.
Разочарована, тя се обърна и тръгна обратно към колата си. Но точно тогава, зад гърба си, чу тихо скърцане. Вратата на къщата се беше открехнала едва-едва. В тъмната пролука се виждаше част от лицето на Димитър. Очите му бяха пълни със страх.
„Върви си“, прошепна той. „Ако те намери тук, ще убие и двама ни.“
Глава 14
Думите на Димитър бяха като леден душ. „Ще убие и двама ни.“ Значи страхът му не беше просто от спомените за миналото. Беше реален и настоящ. Мартин все още имаше власт над него, дори и тук, в това затънтено планинско селце.
„Той не знае, че съм тук“, каза Ася, приближавайки се отново към портата. „Никой не знае. Моля те, само ме изслушай.“
Димитър се поколеба, оглеждайки се панически наоколо, сякаш очакваше Мартин да изскочи от гората. „Нямам какво да ти кажа. Остави ме на мира.“
„Документите“, настоя Ася. „Застраховката ти живот. Пазиш ли я още?“
При тези думи очите на Димитър се разшириха. Той бързо затвори вратата. Ася чу как ключът се превърта в бравата. Беше го уплашила още повече.
Тя разбра, че няма да го убеди така. Трябваше да смени подхода. Върна се в колата и написа кратко съобщение на лист от тефтера си. В него набързо описа ситуацията – делото, сигнала до социалните, заплахата за семейството ѝ. Накрая написа телефонния си номер и думите: „Не искам документите, за да ги използвам в съда. Искам ги, за да го накарам да ни остави на мира. Това е застраховка и за твоето спокойствие. Ако размислиш, обади ми се.“
Тя сгъна листа, промъкна се до къщата и го пъхна под вратата. После се качи в колата и потегли обратно към града, чувствайки се едновременно победена и с малка искрица надежда. Беше посяла семето. Сега оставаше само да чака и да се надява то да покълне.
Междувременно в града Александър и Лилия бяха открили нещо обезпокоително. Преглеждайки банковите извлечения на компанията за последните месеци, Лилия беше забелязала серия от малки, но регулярни плащания към консултантска фирма с неясно име. Сумите не бяха големи, за да предизвикат тревога, но бяха постоянни.
„Тази фирма не фигурира в нито един от нашите договори“, каза тя на Александър, посочвайки екрана на компютъра. „Разрешението за плащанията е дадено от финансовия директор, но няма придружаващи документи за извършена услуга.“
Александър се намръщи. Финансовият му директор, Петър, беше с него от самото начало. Беше му кум, един от най-близките му приятели. Не можеше да повярва, че Петър би го предал.
„Сигурно има някакво обяснение“, каза той. „Ще го попитам.“
Но когато Лилия направи бърза проверка на консултантската фирма, откри, че тя е регистрирана наскоро, а един от скритите ѝ собственици, чрез офшорна компания, е близък роднина на Мартин.
Капанът беше щракнал. Това бяха парите за предателството. Мартин не просто беше подкупил Петър. Беше го направил по начин, който го уличаваше напълно, превръщайки го в своя марионетка.
„Татко… той е знаел всичко“, прошепна Лилия. „Знаел е за финансовите ти затруднения, за преговорите с банката. Той е анонимният свидетел по делото. И той е този, който е казал на Мартин за Даниел.“
Александър седна тежко на стола си. Предателството от приятел болеше повече от атаките на врага. Спомни си всички разговори, които беше водил с Петър, всичките си страхове, които беше споделил с него. Беше му се доверил напълно.
В този момент на бюрото му светна телефонът. Беше Кристина.
„Господин Александров, има проблем“, каза тя, а гласът ѝ беше напрегнат. „Бордът на директорите е свикал извънредно заседание. Утре сутрин. Искат да гласуват временното ви отстраняване до приключване на делото. Инициативата е на Петър.“
Всичко се случваше по-бързо, отколкото очакваха. Мартин нанасяше последния си удар. Утре щяха да отстранят Александър, да му вземат компанията, а след това, с помощта на социалните, и семейството.
Когато Ася се прибра и чу новините, тя разбра, че времето им е изтекло. Надеждата, че Димитър ще се обади, започваше да избледнява.
Седнаха в хола, тримата, победени и отчаяни. Тишината беше тежка и потискаща.
И тогава телефонът на Ася иззвъня. Непознат номер.
Сърцето ѝ спря за миг. Вдигна треперещо.
„Ало?“
„Аз съм“, чу се тих, напрегнат глас от другата страна. „Димитър. Прочетох бележката ти. Прав си. Докато той е на свобода, и аз няма да имам спокойствие.“
„Ще ни помогнеш ли?“, прошепна Ася.
„Няма да свидетелствам. Няма да се покажа. Той ще ме намери и ще ме убие. Но ще ти дам „застраховката“. Има само един проблем. Тя не е тук, в Ярлово. Скрита е в стария ми офис. В сградата, където сега се помещава компанията на мъжа ти.“
Глава 15
Разкритието на Димитър преобърна всичко. Ключът към тяхното спасение се намираше в сърцето на вражеската територия, в сградата, която скоро можеше да не бъде вече на Александър.
„Къде точно в офиса?“, попита Ася, а умът ѝ вече работеше трескаво.
„Спомняш ли си големия стенен часовник във фоайето на нашия етаж? Точно зад него има вграден сейф. Отваря се с комбинация. Годината на основаване на старата фирма и рождената дата на бившия ни шеф. Сигурен съм, че никой не го е намерил. Часовникът е твърде тежък и никой не би си направил труда да го мести.“
Димитър ѝ продиктува числата и след това затвори, преди Ася да успее да каже каквото и да било.
Когато тя предаде информацията на другите двама, те я погледнаха невярващо.
„Това е лудост“, каза Александър. „Утре сградата ще е пълна с хора за заседанието на борда. Охраната ще бъде засилена. Невъзможно е да влезем незабелязано и да разбиваме сейфове.“
„Не и ако имаме вътрешен човек“, каза Лилия, а погледът ѝ светна. „Кристина. Тя е единствената, на която можем да се доверим.“
Планът беше рискован, почти невъзможен, но беше единственият им шанс. Александър веднага се обади на асистентката си. Обясни ѝ накратко ситуацията, без да навлиза в подробности за миналото. Каза ѝ само, че в стар сейф има документи, които могат да оневинят нея и да докажат манипулациите на Мартин и Петър.
Кристина, вярна докрай, се съгласи без колебание.
„Ще направя каквото трябва“, каза тя твърдо. „Ще отключа алармата за няколко минути през нощта, но ще трябва да сте бързи. Патрулът на охранителната фирма идва за по-малко от пет минути след задействане на алармата.“
Остана само един проблем. Часовникът. Бил е твърде тежък. Ася и Лилия нямаше да могат да го преместят сами. Трябваше им още някой. Някой силен и доверен.
И тогава Ася се сети за Явор.
Обади му се отново. Обясни му плана. „Знам, че искам много“, каза тя. „Това е незаконно. Но нямаме друг избор.“
От другата страна на линията последва дълго мълчание. „В колко часа?“, попита накрая той.
Планът беше приведен в действие. Късно през нощта, Ася и Явор, облечени в тъмни дрехи, чакаха в колата на Явор на пресечка близо до офис сградата. Лилия беше останала вкъщи, за да следи новините и да бъде готова да се обади на адвокат, ако нещата се объркат. Александър, чието лице беше твърде разпознаваемо, координираше всичко по телефона от дома си. Даниел спеше при съседката, възрастна жена, на която Ася имаше пълно доверие.
Точно в 2 часа през нощта телефонът на Ася извибрира. Съобщение от Кристина. „Сега.“
Явор запали колата и с изгасени фарове се плъзна към задния вход на сградата, предназначен за доставки. Ася видя как Кристина отваря вратата отвътре.
„Имате четири минути“, прошепна тя, а лицето ѝ беше напрегнато. „Бързо!“
Влязоха в тъмната, тиха сграда. Единствената светлина идваше от аварийните лампи по коридорите. Качиха се с товарния асансьор до нужния етаж. Фоайето беше огромно и пусто. А на стената висеше той – масивен, старинен часовник от тъмно дърво и месинг.
„Няма да стане“, каза Явор, оглеждайки го. „Тежи поне сто килограма.“
„Трябва“, отвърна Ася.
Двамата се напрегнаха с всички сили. Часовникът помръдна едва-едва, изскърцвайки по стената. Опитаха отново. Този път успяха да го отместят с няколко сантиметра. Беше достатъчно.
Зад него, точно както беше казал Димитър, имаше малка метална вратичка на сейф с кодова ключалка. Ръцете на Ася трепереха, докато въвеждаше комбинацията. Чу се тихо щракване. Вратичката се отвори.
Вътре имаше дебела папка и малък диктофон. Ася грабна всичко и го напъха в раницата си.
„Да се махаме!“, каза Явор.
В този момент в сградата се разнесе оглушителен вой. Алармата.
„По дяволите!“, изруга Явор. „Кристина каза, че я е спряла!“
„Сигурно се е включила резервната система“, каза Ася. „Трябва да тръгваме, веднага!“
Хукнаха по коридора. Когато стигнаха до асансьора, видяха, че той е блокиран. Алармата беше задействала системата за сигурност. Бяха в капан.
„Стълбите!“, извика Явор.
Затичаха се към аварийния изход. Чуваха се тропот откъм долните етажи. Охраната идваше.