С Ани бяхме заедно малко повече от година – дванадесет месеца, които пренаписаха представите ми за близост и споделяне. Всеки ден с нея беше като откритие, като страница от книга, която не исках да свършва. Тя беше слънцето в иначе подредения, но леко сив мой свят. Живеех сам в просторен апартамент, наследство от родителите ми, и тишината в него понякога отекваше оглушително. Идеята тя да се премести при мен не дойде спонтанно, а се беше загнездила в ума ми от месеци. Зрееше бавно, като плод, докато накрая не усетих, че повече не мога да отлагам.
Една вечер, докато се разхождахме в парка под меката светлина на газените фенери, събрах смелост.
„Ани, знам, че сме говорили по въпроса, но… искам да те попитам отново. Премести се при мен. Искам да се будя до теб всяка сутрин. Искам да заспивам с мисълта, че си в съседната стая. Тази къща е твърде голяма и твърде празна без теб.“
Тя спря и ме погледна, а в очите ѝ видях онази смесица от радост и колебание, която вече познавах. „Симеоне, знаеш, че го искам повече от всичко. Но ти плащаш наема, сметките… всичко. Не искам да се чувствам като наемателка в собствения си дом. Искам да сме равностойни.“
„Няма наем“, отвърнах твърдо аз. „Това е моят дом, което означава, че ще бъде и твой. Равностойността не е в парите, които даваме, а в живота, който градим. Моля те.“
Този път аргументите ми я докоснаха. Видях как съпротивата ѝ се стопява и на нейно място разцъфва топла усмивка. Тя кимна и аз я прегърнах толкова силно, сякаш се страхувах, че може да промени решението си. Бях на върха на щастието. Представях си сутрините ни с аромат на кафе, вечерите пред камината, споделените неволи и радости. Бъдещето изглеждаше светло и безкрайно.
Денят на преместването дойде след седмица. Беше слънчев есенен ден, въздухът беше свеж и изпълнен с обещания. Помогнах ѝ да пренесе кашоните от малката си квартира. Не бяха много – няколко кутии с книги, дрехи и онези дребни, сантиментални предмети, които превръщат едно пространство в дом. Смяхме се, докато подреждахме вещите ѝ, а аз тайно оглеждах всеки предмет, опитвайки се да науча още нещо за жената, която обичах. Всяка книга, всяка снимка беше парченце от пъзела на нейния живот, който сега се сливаше с моя.
Когато и последният кашон беше внесен, реших, че този ден заслужава специално отбелязване.
„Оставаш тук и разопаковаш“, казах аз, целувайки я по челото. „Аз отивам до магазина. Тази вечер ще готвя аз. Ще отпразнуваме нашето ново начало със специална вечеря, свещи и най-хубавото вино, което намеря.“
Очите ѝ светнаха. „Звучи прекрасно.“
В магазина се чувствах като дете преди Коледа. Избирах внимателно продуктите – пресни зеленчуци, телешко филе, ароматни подправки. Взех бутилка скъпо червено вино, отлежало и тежко, точно каквото харесваше тя. Представях си как ще седнем на масата, светлината на свещите ще танцува по лицата ни и ще вдигнем тост за всичко, което ни предстои.
Когато се прибрах, апартаментът беше притихнал. Ани сигурно беше в спалнята, уморена от дългия ден. Оставих торбите в кухнята и тръгнах към стаята, за да я изненадам. Но тогава погледът ми беше привлечен от един отворен кашон, оставен в средата на всекидневната. Беше последната кутия, която бяхме внесли, надписана просто с „Лични“. Любопитството ми надделя. Не исках да ровя, просто исках да видя какво е оставила отгоре. Може би снимка от детството ѝ, която да закачим на стената.
Наведох се и сърцето ми спря. Това, което видях, не беше сантиментален спомен. Беше нещо студено, остро и напълно не на място. Върху купчина стари писма и документи лежеше папка. А от папката се подаваше ъгълът на снимка. На нея беше Ани, много по-млада, усмихната до мъж, чието лице познавах твърде добре. Мъж, който беше причината за кошмарите на моето семейство. Мъж, който бях виждал само на снимки и в съдебни зали, но чийто образ беше жигосан в съзнанието ми. Димо.
Под снимката имаше документи – договори, нотариални актове. На един от тях ясно се четеше името на баща ми. Ръцете ми започнаха да треперят. Усетих как леден студ пълзи по гръбнака ми. В този момент всичко се срина. Годината, прекарана с Ани, всичките ни спомени, смехът, мечтите – всичко се превърна в прах.
Бутилката вино, която държах, се изплъзна от безчувствените ми пръсти. Счупи се в пода с оглушителен трясък, а тъмночервената течност се разля по паркета като кръв. Ани излезе от спалнята, привлечена от шума. Лицето ѝ беше загрижено.
„Симеоне, какво стана? Добре ли си?“
Тя видя счупената бутилка, после погледна към отворения кашон, а след това към лицето ми. И в този миг разбра. Грижата в очите ѝ се смени с паника.
„Аз… мога да обясня“, заекна тя.
Но аз не исках обяснения. В главата ми бучеше оглушителна тишина, в която отекваше само едно име – Димо. Мъжът, който унищожи баща ми, който отне всичко на семейството ми. А жената, която обичах, жената, която бях поканил в дома си, беше свързана с него.
Погледнах я, но вече не виждах Ани. Виждах призрак от миналото, предателство, което не можех да проумея. Гласът ми беше дрезгав и чужд, когато проговорих.
„Махай се. Веднага.“
Тя пристъпи към мен, сълзи блестяха в очите ѝ. „Моля те, Симеоне, изслушай ме. Не е това, което изглежда.“
„Махай се!“, изкрещях аз, а гласът ми се пречупи. „Събирай си нещата и изчезвай от дома ми. Не искам да те виждам повече.“
В този момент, заобиколен от разлятото вино и руините на нашето бъдеще, аз не просто прекратих една връзка. Аз отворих врата към минало, което смятах за погребано, и се изправих пред истина, много по-ужасяваща, отколкото можех да си представя.
Глава 2
Тишината, която настъпи след като вратата се затвори зад Ани, беше по-тежка и по-оглушителна от всяка, която някога бях изпитвал в този апартамент. Тя не беше просто липса на звук, а вакуум, който изсмукваше въздуха от дробовете ми, оставяйки ме да се задъхвам в собствената си агония. Стоях неподвижен в средата на хола, краката ми залепнали за лепкавия под, където виното и стъклата образуваха гротескна мозайка. Миризмата на алкохол се смесваше с прашния аромат на отворения кашон – миризмата на предателство.
Ръцете ми все още трепереха. Наведох се машинално и взех папката. Снимката беше първото нещо, което докоснах. Ани, може би на осемнадесет, с грейнала усмивка, прегърнала през рамо Димо. Неговият поглед, вперен в обектива, беше същият, който помнех от старите вестникарски изрезки – студен, пресметлив и лишен от всякаква топлина. Това не беше семейна снимка. Това беше трофей. Той я държеше така, както държеше всичко свое – с чувство за собственост.
Прелистих документите. Бяха копия на договори за партньорство между фирмата на баща ми и империята на Димо. Виждах подписите им един до друг – елегантния, леко наклонен подпис на баща ми и грубия, ъгловат автограф на Димо. Имаше и анекси, клаузи с дребен шрифт, които сега, в ретроспекция, крещяха за измама. Последният документ беше нотариален акт за прехвърляне на собственост, датиран седмица преди баща ми да получи масивния инфаркт, който го уби. Официалната версия беше стрес. Сега знаех, че стресът е имал име и лице.
Как можех да бъда толкова сляп? Цяла година. Цяла година тя е била до мен, знаейки кой съм, знаейки какво е направил този човек на семейството ми. Всяка нейна усмивка, всяка целувка, всяка дума на утеха сега ми се струваше като част от чудовищен, добре изчислен план. Защо? Каква е била целта ѝ? Да ме довърши? Да се увери, че и последният остатък от семейството ми е смачкан?
Гняв, горещ и всепоглъщащ, започна да кипи в мен. Грабнах най-близкия стол и го запратих към стената. Дървото се разцепи с пукот, който отекна в празната стая. Но това не донесе облекчение, само изпразни дробовете ми от въздух. Свлякох се на пода, облегнат на стената, и за първи път от години позволих на сълзите да потекат. Плаках не за загубената любов, а за глупостта си. За доверието, което бях подарил толкова лесно. За баща ми, чиято памет бях осквернил, допускайки в дома си дъщерята или съучастничката на неговия убиец.
Първият ми инстинкт беше да се обадя на сестра ми, Искра. Тя учеше право в университета, беше умна и проницателна, но тази новина щеше да я съсипе. Тя все още носеше раните от миналото много по-дълбоко от мен. Аз се опитвах да забравя, да продължа напред. Тя – да разбере. Всеки ден, заровен в дебелите учебници по право, тя сякаш търсеше начин да поправи стореното, да намери справедливост в една система, която ни беше предала. Не, не можех да ѝ причиня това. Не и сега.
Имаше само един човек, на когото можех да се обадя. Мартин. Най-добрият ми приятел от детинство, единственият, който знаеше цялата история в детайли. Той беше до мен, когато всичко се срина, когато загубихме къщата, колите, когато името на баща ми беше опетнено в медиите. Той беше скалата, на която се държах, докато бурята отмине.
Набрах номера му с треперещи пръсти. Той вдигна на второто позвъняване.
„Хей, братле! Как върви настаняването? Да дойда ли с още вино?“, прозвуча веселият му глас.
„Мартине… ела. Моля те, ела веднага“, успях да промълвя, а гласът ми беше неузнаваем.
Веселието в тона му изчезна мигновено. „Какво има? Добре ли си? Звучиш ужасно.“
„Просто ела.“
Затворих телефона и останах да седя на пода, заобиколен от хаоса. Времето сякаш спря. Всяка секунда се разтягаше в безкрайност, изпълнена със спомени. Спомних си как Ани ми разказваше за трудното си детство, за баща си, който бил „в строителния бизнес“, вечно зает, вечно отсъстващ. Лъжи. Всичко е било лъжа. Колко умело е изградила образа си на леко ранимо, но силно момиче, което търси истинска връзка. А аз, глупакът, го бях погълнал цялото, без да се усъмня нито за миг.
Мартин пристигна след по-малко от двадесет минути. Отключи с ключа, който му бях дал преди години, и влезе. Завари ме в същата поза, втренчен в нищото. Погледът му обходи стаята – разлятото вино, счупения стол, отворения кашон.
„Какво, по дяволите, е станало тук? Къде е Ани?“, попита той, а в гласа му се четеше истинска тревога.
Мълчаливо му подадох папката. Той я взе, седна на дивана и започна да разглежда съдържанието. Видях как лицето му се променя. Недоумението премина в шок, а след това в чиста ярост.
„Това… това е той. Димо“, прошепна той, вдигайки снимката. „Какво прави тя с него?“
„Не знам, Мартине. Не знам нищо“, отвърнах аз, а гласът ми беше празен. „Намерих го в нейния кашон. Казах ѝ да се маха.“
„Добре си направил“, каза той твърдо, оставяйки документите на масата. „Това е чудовищно. Да се преструва през цялото това време…“ Той млъкна и ме погледна, истински загрижен. „Как си ти?“
Свих рамене. „Разбит. Използван. И най-вече – бесен. Бесен на нея, на него, на себе си. Как можах да допусна това?“
Мартин стана и отиде до кухнята. Върна се с бутилка уиски и две чаши. Наля щедро и ми подаде едната. „Не се самообвинявай. Ти нямаше как да знаеш. Тя е била професионалист. Това не е било случайно. Това е било мисия.“
Думите му „мисия“ отекнаха в съзнанието ми. Да, точно така се усещаше. Не бях просто излъган любовник. Бях мишена. Но защо? Какво са искали от мен? Фирмата на баща ми отдавна не съществуваше. Парите бяха изчезнали. Ние с Искра бяхме просто обикновени хора, които се бореха да свържат двата края – аз с моята работа като мениджър проекти в малка IT компания, тя с нейния студентски кредит и почасова работа в една кантора.
„Но защо сега?“, попитах на глас. „Минаха десет години. Какво повече могат да искат от нас?“
Мартин отпи голяма глътка уиски. „Може би не става въпрос за това какво искат, а за това от какво се страхуват. Може би баща ти е оставил нещо. Нещо, което те не са намерили тогава. Нещо, което може да ги унищожи. И са пратили нея да го намери.“
Тази мисъл беше като електрически шок. Винаги бяхме приемали, че сме загубили всичко. Но ако имаше нещо скрито? Нещо, за което дори ние не знаехме? Ключ към истината, който можеше да преобърне всичко?
Погледнах към кашона на Ани. Тя не беше дошла тук, за да гради бъдеще с мен. Беше дошла, за да рови в миналото ми. И без да иска, ми беше дала оръжието, от което се нуждаех, за да започна да отвръщам на удара. Гневът ми започна да се трансформира. От сляпа, разрушителна ярост, той се превръщаше в нещо по-студено, по-фокусирано. В желание за отмъщение.
„Ще разбера, Мартине“, казах аз, а гласът ми вече беше твърд. „Ще разбера коя е тя всъщност и какво търси. И ще си плати. Тя и той. Ще си платят за всичко.“
Мартин ме погледна и кимна бавно. „Ще бъда с теб. Докрай. Но трябва да си много, много внимателен. Този човек, Димо, той не си играе. Той унищожава.“
Знаех, че е прав. Тази нощ не беше краят на една любовна история. Беше началото на война. И аз тъкмо бях получил първата си карта за битката.
Глава 3
Нощта беше безкрайна. Всеки опит да заспя се проваляше, изтласкан от нахлуващи образи – усмивката на Ани, студеният поглед на Димо, отчаяното лице на баща ми в последните му дни. Апартаментът, който доскоро беше пристан на спокойствие и надежда, сега се усещаше като затвор. Всяка вещ, докосната от нея, крещеше за предателството ѝ. Възглавницата до моята все още пазеше лекия ѝ аромат на ванилия и това ме влудяваше.
На сутринта телефонът ми започна да вибрира. Беше тя. Първо съобщение: „Симеоне, моля те, нека поговорим. Трябва да знаеш истината.“ След пет минути второ: „Не е това, което си мислиш. Заклевам се. Дай ми само десет минути.“
Игнорирах ги. Каква истина можеше да има? Че е била принудена? Че съжалява? Всяка дума от нея вече звучеше фалшиво, като реплика от сценарий. След съобщенията последваха обаждания. Едно, две, пет. Оставих телефона да звъни, докато накрая не се отказа. За момент настъпи тишина. Мислех си, че може би е разбрала. Че се е отказала. Но бях сгрешил.
Няколко часа по-късно се позвъни на вратата. Сърцето ми подскочи. Знаех, че е тя. Погледнах през шпионката и я видях. Стоеше там, свита, с подпухнали от плач очи. Изглеждаше съсипана. Част от мен, онази глупава, наивна част, искаше да отвори вратата и да я прегърне. Но образът на баща ми беше по-силен.
„Симеоне, знам, че си вътре. Моля те, отвори“, извика тя, а гласът ѝ трепереше.
Не отговорих. Облегнах се на вратата, стиснал зъби.
„Добре, няма да отваряш. Разбирам. Но поне ме изслушай. Говори през вратата, крещи ми, но ме изслушай!“
Мълчах.
Тя си пое дъх, събирайки смелост. „Да, познавам Димо. Той… той е баща ми.“
Думите ѝ ме удариха като физически удар. Баща ѝ? Не просто познат, не просто съдружник. Баща ѝ. Това правеше всичко хиляди пъти по-лошо. Тя не беше просто пионка. Тя беше част от него, кръв от кръвта му.
„Той ме изпрати“, продължи тя, а в гласа ѝ се усещаше отчаяние. „Когато разбра, че се срещаме… той побесня. Но после… после видя възможност. Каза, че баща ти е скрил нещо преди да умре. Документи, които могат да го съсипят. Накара ме да се сближа с теб, да се преместя тук… да търся. Трябваше да намеря тези документи, Симеоне. Нямах избор!“
„Нямала си избор?“, извиках аз, неспособен повече да се сдържам. Гласът ми беше приглушен от дебелото дърво на вратата. „Винаги има избор! Можеше да ми кажеш! Можеше да откажеш! Но ти избра да ме лъжеш цяла година! Да спиш в леглото ми, да се смееш на шегите ми, да ме караш да те обичам, докато през цялото време си ровила в живота ми като крадец!“
„Не беше така! В началото може би… но после се влюбих в теб. Симеоне, кълна се, влюбих се. Всеки ден с теб беше истински. Забравих защо съм тук. Затова и донесох този проклет кашон, без да помисля. Защото в главата ми вече бяхме само ние двамата. Моля те, повярвай ми!“
„Да ти повярвам?“, изсмях се горчиво аз. „Как да ти повярвам? Всичко с теб е лъжа. Целият ти живот е лъжа! Ти си негово копие!“
„Не съм!“, извика тя, а аз чух как удря с юмрук по вратата. „Мразя го! Мразя го за това, което е, за това, което ме принуди да направя! Мразя го за това, което е причинил на теб и на семейството ти! Исках да ти кажа стотици пъти, но ме беше страх. Не знаеш на какво е способен. Той щеше да унищожи и теб, и мен.“
Последва дълга пауза. Чувах само задавеното ѝ дишане от другата страна.
„Дай ми шанс да го докажа“, прошепна тя накрая. „Ще ти помогна. Знам неща за него. Неща, които никой друг не знае. Можем да го спрем заедно. Това е единственият начин да се измъкна от него и единственият начин ти да получиш справедливост.“
Идеята беше примамлива. Да я използвам като оръжие срещу собствения ѝ баща. Отмъщението щеше да бъде пълно. Но рискът беше огромен. Ако това беше поредният му капан? Поредната манипулация, за да ме вкара още по-дълбоко в мрежата си?
„Върви си, Ани“, казах аз, а гласът ми беше студен и окончателен. „Не искам помощта ти. Не искам нищо от теб. За мен ти си мъртва.“
Чух я как изхлипа. Последваха няколко секунди тишина, а после чух стъпките ѝ да се отдалечават по коридора. Отидох до прозореца и я видях как излиза от входа. За момент спря, погледна нагоре към моя прозорец, сякаш знаеше, че я гледам. После се качи в едно такси и изчезна.
Останах сам с думите ѝ, които отекваха в главата ми. „Той е баща ми.“ „Ще ти помогна.“ Лъжа или истина? Капан или възможност?
Телефонът ми извибрира отново. Този път беше съобщение от Мартин. „Обади ми се. Имам идея. Намерих нещо.“
Почувствах прилив на адреналин. Може би не ми трябваше помощта на Ани. Може би имаше друг път.
Глава 4
Разговорът с Мартин по телефона беше кратък и напрегнат. Той не искаше да обсъжда подробности, само настоя да се срещнем веднага, но не в апартамента ми, нито в неговия. „Твърде предсказуемо е“, каза той. „Ако теорията ни е вярна, може би вече не си сам.“ Уговорихме си среща в едно малко, забутано кафене в другия край на града – място, на което никой от нас не беше стъпвал преди.
Пътувайки натам, не можех да спра да мисля за думите на Ани. Баща ѝ. Това обясняваше всичко и нищо едновременно. Обясняваше достъпа ѝ до документите, вътрешната информация. Но не обясняваше емоциите. Можеше ли човек да симулира любов толкова убедително в продължение на цяла година? Спомних си малките неща – начинът, по който се усмихваше сутрин, как знаеше точно кога имам нужда от прегръдка, без да казвам и дума, сълзите в очите ѝ, когато ѝ разказах за баща си, без да споменавам имена. Дали всичко това е било актьорска игра? Или тя наистина е била разкъсвана между чувствата си и чудовищната си лоялност?
Мартин вече ме чакаше на една маса в ъгъла, с гръб към стената, оглеждайки входа. Пред него имаше лаптоп и купчина разпечатани листи.
„Поръчах ти кафе“, каза той, без да губи време. „Снощи не спах. Рових се цяла нощ.“
„Какво намери?“, попитах, сядайки срещу него.
„Помниш ли, че баща ти имаше един стар, много доверен адвокат? Адвокат Петров. Човек от старата школа, неподкупен, но малко сприхав. След… инцидента, той се оттегли. Каза, че му е дошло до гуша от „мръсните игри“. Е, намерих го. Живее в малка къща извън града. Мисля, че трябва да говорим с него.“
Идеята беше добра. Адвокат Петров познаваше делата на баща ми по-добре от всеки друг. Ако имаше някаква скрита следа, той щеше да я знае.
„Това не е всичко“, продължи Мартин и обърна лаптопа към мен. На екрана имаше отворена страница от търговския регистър. „Проверих фирмите на Димо. Той е машина за пари, това е ясно. Но има една фирма, която е различна. Малка, почти без дейност, регистрирана на офшорна зона. Интересното е друго.“ Той посочи с пръст екрана. „Виж името на управителя. Милена.“
„И коя е тази Милена?“, попитах аз.
„Това е въпросът. Няма много информация за нея. Но успях да намеря една стара статия от бизнес вестник. Преди петнадесет години баща ти и Димо са имали трети съдружник за кратко. Жена на име Милена. Била е финансов гений, но е напуснала внезапно. Малко след това започват и проблемите на баща ти.“
В главата ми започнаха да се навързват нещата. Възможно ли е тази жена да е знаела нещо? Да е видяла какво готви Димо и да се е опитала да предупреди баща ми? Или пък е била негов съучастник?
„Има и още нещо, Симеоне“, каза Мартин, а тонът му стана сериозен. „Трябва да говориш със сестра си.“
„Не искам да я замесвам. Тя и без това е достатъчно натоварена.“
„Трябва“, настоя Мартин. „Тя учи право. Има достъп до университетски бази данни, до архиви, до които ние нямаме. Освен това, това засяга и нея. Тя има право да знае, че войната не е свършила.“
Знаех, че е прав. Колкото и да ми се искаше да я предпазя, Искра вече беше част от тази история. Тя беше загубила също толкова, колкото и аз.
Прибрах се вкъщи с тежко сърце. Апартаментът все още миришеше на нея. Събрах всичките ѝ останали вещи – четката за зъби, книгата на нощното ѝ шкафче, шалът, който беше забравила на закачалката. Сложих ги в един от нейните кашони и го затворих. Не можех да ги изхвърля. Все още не. Просто ги скрих в най-дълбокия килер, сякаш така можех да скрия и спомена за нея.
Следобед се обадих на Искра и я поканих на вечеря. Опитах се да звуча нормално, но тя веднага усети, че нещо не е наред.
„Какво има, батко? Случило ли се е нещо?“, попита тя още в началото на разговора.
„Просто искам да те видя. Ще говорим, като дойдеш.“
Тя пристигна вечерта, както винаги леко забързана, с голяма чанта, пълна с учебници. Лицето ѝ беше уморено от дългите часове в библиотеката. Когато видя изражението ми, усмивката ѝ помръкна.
Настанихме се на масата в кухнята. Разказах ѝ всичко. За Ани, за кашона, за снимката, за документите. Разказах ѝ за разговора ни през вратата, за това, че Димо е неин баща. С всяка моя дума лицето на Искра ставаше все по-бледо и по-сериозно. Тя не ме прекъсна нито веднъж. Просто слушаше, а очите ѝ, толкова приличащи на очите на баща ми, ставаха все по-тъмни.
Когато свърших, тя дълго мълча. Взе една от папките, които Ани беше оставила, и започна да преглежда документите с професионализъм, който ме изненада. Пръстите ѝ се плъзгаха по редовете, а устните ѝ мърдаха безмълвно, докато четеше клаузите.
„Това е гениално и чудовищно едновременно“, каза тя накрая, а в гласа ѝ нямаше и следа от момичешката неувереност, която понякога проявяваше. Сега пред мен стоеше бъдещ юрист, който гледаше на случая като на професионално предизвикателство. „Формално всичко е изрядно. Но има вратички. Малки, почти незабележими несъответствия в датите, в пълномощните. Сами по себе си не значат нищо. Но ако ги съберем, ако намерим още доказателства… може би ще имаме нещо.“
Тя вдигна поглед към мен. „Тази Ани… вярваш ли ѝ? Че иска да ти помогне?“
„Не знам“, признах аз. „Сърцето ми иска да вярва, но разумът ми крещи, че е капан.“
„Разумът ти е прав“, отсече тя. „Не можем да ѝ вярваме. Но можем да я използваме. Ако тя наистина знае нещо, трябва да я накараме да говори. Но по нашите правила.“
Тя стана и започна да крачи из кухнята, изпълнена с енергия, която не бях виждал у нея от години. Сякаш новината, която се страхувах, че ще я съсипе, всъщност я беше събудила за нов живот.
„Ще проверя тази Милена. Ще прегледам всички стари дела, свързани с фирмите на Димо. Ще говоря с колеги на татко, които все още практикуват. Ще намерим адвокат Петров. Ти и Мартин се заемете с него. Аз ще поема документалната част. Но трябва да сме много внимателни. Този човек е унищожил баща ни. Няма да се поколебае да направи същото и с нас.“
В този момент видях в сестра си не крехкото момиче, което трябваше да пазя, а силен съюзник. Вече не бях сам в тази битка. Бяхме двама. Децата на човека, когото Димо беше смачкал. И бяхме готови да отвърнем на удара.
Глава 5
Следващите няколко дни преминаха в трескава дейност, забулена в параноя. Всеки път, когато излизах от апартамента, се оглеждах за непознати коли. Всяко обаждане от скрит номер караше сърцето ми да прескача. Чувствах се като преследвано животно, но това само засилваше решимостта ми. Бяхме разпределили задачите. Аз и Мартин трябваше да открием и да говорим с адвокат Петров. Искра се беше заровила в архивите на университета и в онлайн регистрите, търсейки всякаква информация за Милена и сенчестите сделки на Димо.
Ани не се обади повече. Сякаш беше приела решението ми. Но отсъствието ѝ беше също толкова тревожно, колкото и присъствието ѝ. Какво правеше сега? Дали беше докладвала на баща си за нашия разговор? Дали бях разкрил картите си твърде рано?
Намерихме адреса на адвокат Петров в едно малко, китно селце в планината. Къщата му беше спретната, с поддържана градина, пълна с рози. Когато позвънихме на вратата, ни отвори възрастен мъж със строг поглед и прошарени коси. Очите му бяха остри и проницателни.
„С какво мога да ви помогна?“, попита той с глас, който не допускаше празни приказки.
„Адвокат Петров? Казвам се Симеон. Аз съм синът на…“, започнах аз, но той ме прекъсна.
„Знам кой си“, каза той, а погледът му омекна за миг. „Приличаш на него. Влезте.“
Въведе ни в кабинет, затрупан с книги от пода до тавана. Във въздуха се носеше миризма на стара хартия и качествен тютюн. Той седна зад масивно дъбово бюро и ни посочи два стола.
Разказах му всичко. За Ани, за Димо, за документите, които намерих. По време на целия ми разказ той не пророни и дума. Просто слушаше внимателно, сключил пръсти пред себе си. Когато свърших, му подадох копията на документите, които Искра беше направила.
Той ги разгледа бавно, страница по страница, с опитното око на човек, който е виждал хиляди такива.
„Помня този договор“, каза той накрая, почуквайки с пръст по един от листовете. „Предупредих баща ти. Казах му, че Димо е акула, че ще го изяде жив. Но баща ти беше оптимист. Вярваше в хората, в честната дума. Беше добър човек в лош бизнес.“
Той въздъхна тежко. „След смъртта му се опитах да направя нещо. Започнах да ровя, да търся доказателства за измама. Но Димо беше покрил следите си перфектно. Нае най-добрия адвокат в страната, един безскрупулен тип на име Стоев. Заплашиха ме. Не директно, разбира се. Но получих „приятелски“ съвети да се откажа, ако милея за здравето и лиценза си. Бях сам, нямах ресурси. Трябваше да се оттегля.“
„Но сега не сте сам“, намеси се Мартин. „Сега сме ние. И имаме това.“ Той посочи папката.
Адвокат Петров поклати глава. „Това не е достатъчно. Дупчиците, които сестра ти е намерила, са добри за начало. Но Стоев ще ги замаже в съда за пет минути. Трябва ви нещо голямо. Нещо неоспоримо. Свидетел или документ, който директно да доказва умисъл за измама.“
„Милена“, казах аз. „Имало е трети съдружник, Милена.“
При споменаването на името, адвокат Петров вдигна рязко глава. „Милена… да, спомням си я. Умно момиче. Тя беше тази, която структурираше всички финансови схеми. Един ден просто изчезна. Казаха, че е заминала в чужбина. Винаги съм се чудил какво е станало с нея. Ако някой знае истината, това е тя. Но да я намерите ще е като да търсите игла в копа сено. Димо със сигурност се е погрижил да не бъде намерена.“
Тръгнахме си от къщата му с чувство на смесена надежда и отчаяние. Имахме потвърждение, че сме на прав път, но и ясното съзнание колко трудна ще бъде битката.
На следващия ден получих първия ясен знак, че Димо знае. Бях на работа, когато шефът ми ме извика в кабинета си. Беше видимо притеснен.
„Симеоне, не знам как да ти го кажа. Получихме обаждане. От един от основните ни инвеститори. Казаха, че са… обезпокоени от някои твои „извънслужебни дейности“. Не уточниха какви, но намекнаха, че ако не се „кротнеш“, може да преосмислят инвестициите си.“
Кръвта ми се смрази. Димо дори не си правеше труда да бъде дискретен. Удряше директно по прехраната ми.
„Разбирам“, казах с равен глас, макар че вътрешно всичко в мен крещеше.
„Виж, харесвам те, момче“, продължи шефът ми. „Ти си един от най-добрите ми служители. Затова ти казвам това неофициално. Внимавай. Каквото и да правиш, спри. Защото ако се наложи да избирам между теб и бъдещето на компанията, изборът ми е ясен.“
Това беше само началото. Вечерта, когато се прибрах, заварих Искра разплакана. Беше получила имейл от администрацията на университета. Анонимен сигнал бил подаден срещу нея за академично плагиатство в една от курсовите ѝ работи. Обвинението беше абсурдно, тя беше един от най-изрядните студенти. Но разследването можеше да срине репутацията ѝ и да застраши стипендията ѝ, от която зависеше. Студентският ѝ кредит вече беше огромен и тя разчиташе на всяка стотинка.
„Той знае, Симеоне“, прошепна тя през сълзи. „Знае, че ровим. И се опитва да ни спре.“
Прегърнах я силно. Гневът ми към Димо вече беше преминал всякакви граници. Той не просто беше унищожил миналото ни, сега се опитваше да унищожи и бъдещето ни.
В този момент на отчаяние, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ми подсказа, че трябва.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Симеоне?“ Беше гласът на Ани. Звучеше припряно и уплашено. „Нямам много време. Той знае. Знае, че съм говорила с теб. Знае и за сестра ти, и за работата ти.“
„Какво искаш, Ани?“, попитах студено.
„Да ти помогна. Знам, че не ми вярваш, но нямам друг избор. Той ме заплаши. Каза, че ако не те накарам да спреш, ще… ще се погрижи и за двама ни. Но аз няма да му позволя. Има жена. Казва се Стела. Тя е дясната му ръка, любовница, всичко. Знае всичките му тайни. Утре вечер Димо има бизнес вечеря извън града. Стела ще бъде сама в офиса му в бизнес центъра на „Оборище“. Отива да прибере някакви документи. Ако успееш да говориш с нея… може би тя ще ти каже нещо. Но бъди внимателен. Тя е по-опасна и от него.“
Преди да успея да отговоря, тя затвори.
Стоях с телефона в ръка, а в главата ми беше хаос. Дали това беше поредният капан? Да ме вкарат в офиса на Димо и да ме обвинят в нещо? Или беше отчаян опит на Ани да ми помогне, рискувайки собствената си безопасност?
Погледнах към Искра, която беше спряла да плаче и ме гледаше с очакване.
Знаех, че нямам избор. Трябваше да рискувам. Трябваше да отида.
Глава 6
Планът беше рискован и навярно глупав, но беше единственият, който имахме. Мартин беше категорично против. „Това крещи ‘капан’, Симеоне! Ще влезеш в бърлогата на лъва. Ще те смачкат.“ Но аз знаех, че да не направя нищо, беше равносилно на бавна смърт. Димо вече ни атакуваше от всички страни. Трябваше да отвърнем, да го изненадаме.
Искра, противно на очакванията ми, подкрепи идеята, но с едно условие. „Няма да ходиш сам. Мартин ще те чака в колата отвън, готов да се обади на когото трябва, ако не излезеш до петнадесет минути. Аз ще следя охранителните камери на сградата. Успях да намеря онлайн достъп до системата им през една пробойна в сигурността, която открих преди месец за един курсов проект. Няма да е видео в реално време, но ще имам представа за движението в сградата.“ Нейните умения надхвърляха правото и навлизаха в територии, които ме изненадваха и плашеха едновременно.
На следващата вечер, малко преди уречения час, стоях пред огромната стъклена сграда, в която се помещаваше централата на империята на Димо. Чувствах се малък и незначителен пред този стъклен и стоманен гигант. Мартин спря колата на отсрещния ъгъл, скрит в сянката на едно дърво. Получих съобщение от Искра: „Всичко е чисто. На етажа му има само един човек. Вероятно е тя.“
Поех си дълбоко дъх и влязох. Фоайето беше пусто, само един охранител седеше зад голямо бюро. Казах му, че имам уговорена среща със госпожа Стела. Той провери в някакъв списък и учудващо, кимна и ми посочи асансьорите. Явно Ани беше успяла да уреди достъпа ми. Или пък капанът беше подготвен перфектно.
Асансьорът се издигаше безшумно към последния, панорамен етаж. Сърцето ми биеше лудо. Когато вратите се отвориха, се озовах в огромно отворено пространство, което служеше за приемна. Навсякъде имаше скъпи мебели, модерно изкуство и огромни прозорци с изглед към нощния град. Беше тихо, чуваше се само лекото бръмчене на климатичната система.
На едно голямо кожено кресло седеше жена. Беше облечена в елегантен черен костюм, а дългата ѝ руса коса беше прибрана на стегнат кок. Когато се обърна към мен, видях лице, което беше едновременно красиво и сурово. Сините ѝ очи ме огледаха преценяващо, без никаква емоция. Това беше Стела.
„Вие трябва да сте Симеон“, каза тя с глас, който беше студен като лед. „Очаквах ви.“
„Ани ви каза, че ще дойда“, предположих аз.
Тя се изсмя тихо, но в смеха ѝ нямаше и капка веселие. „Ани е глупаво, сантиментално момиче. Мисли си, че може да играе игри с хора като нас. Не, не Ани ми каза. Аз знаех, че ще дойдете, защото Димо искаше да дойдете. Той искаше да видим колко сте отчаян.“
Стомахът ми се сви. Значи беше капан. Мартин беше прав.
„Какво искате?“, попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Тя стана и бавно се приближи към мен. Ухаеше на скъп парфюм и власт. „Въпросът не е какво искам аз, а какво искаш ти. Ти искаш справедливост за баща си. Искаш да съсипеш Димо. Благородни, но наивни цели.“
„Той е престъпник“, казах твърдо аз.
„Всички в този бизнес са престъпници в една или друга степен“, отвърна тя. „Разликата е, че Димо е по-добър в това от останалите. Той не оставя следи.“
„Баща ми не беше такъв.“
„Баща ти беше мечтател. А мечтателите биват изяждани от хищниците. Такъв е законът на природата.“ Тя спря на сантиметри от мен и ме погледна право в очите. „Но може би има начин да получиш това, което искаш. Или поне част от него.“
„Какво имате предвид?“
„Димо става все по-параноичен и безразсъден. Започва да прави грешки. Аз съм до него от години. Изградила съм голяма част от тази империя. А сега той се кани да ме изхвърли, за да направи място за онази малка глупачка, дъщеря си. Мисли си, че кръвта е по-важна от лоялността. Аз не съм съгласна.“
В очите ѝ проблесна нещо – омраза, амбиция. Видях пукнатина в ледената ѝ фасада.
„Какво ми предлагате?“, попитах предпазливо.
„Аз ще ти дам това, което ти трябва. Истински, неоспорими доказателства срещу него. Не стари договори, а записи на разговори, скрити счетоводни книги, данни за подкупи. Достатъчно, за да го вкарат в затвора за дълго време. А в замяна…“
„Какво искате вие?“
„Ти ще се погрижиш тези доказателства да стигнат до правилните хора, но името ми няма да бъде замесено по никакъв начин. Когато Димо падне, аз ще поема контрола над компанията. Ще я изчистя, ще я преструктурирам. Ще стана новата кралица. А ти и сестра ти ще получите щедра компенсация за… причинените ви неудобства. Достатъчно, за да не се тревожите за пари до края на живота си.“
Предложението беше шокиращо. Тя ми предлагаше главата на Димо на тепсия, но в замяна искаше короната му. Беше сделка с дявола, но с друг дявол.
„Как да ви вярвам? Как да знам, че това не е поредният му номер, за да ме хване в капан?“
Тя се усмихна отново, този път по-широко. „Нямаш избор, освен да ми вярваш. Точно както и аз нямам избор, освен да ти вярвам. Ние сме врагове на общия ни враг. Това ни прави съюзници. Поне за сега.“
Тя отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и извади малка флашка. „Тук има малка част от това, за което говоря. Копие от разговор, в който Димо нарежда на адвокат Стоев да „обработи“ един държавен служител. Занеси го на твоя стар адвокат. Нека го чуе. И когато решиш, че си готов да приемеш предложението ми, знаеш как да ме намериш. Но не се бави много. Търпението не е сред добродетелите ми.“
Тряснах си тръгването, преди да е успяла да промени мнението си, и си тръгнах. Когато влязох в колата при Мартин, целият треперех.
„Какво стана? Жив ли си?“, попита той панически.
Не отговорих. Просто му подадох флашката. „Карай към адвокат Петров. Веднага.“
Пътувахме в мълчание. В главата ми беше буря. Бях отишъл за информация, а се връщах с предложение за преврат. Трябваше да избера между две злини. Да се доверя на жената, която помогна за унищожението на баща ми, за да унищожа мъжа, който го е наредил. Моралните дилеми ме разкъсваха, но дълбоко в себе си знаех, че вече съм преминал точката, от която няма връщане. Бях готов да направя всичко, за да видя Димо съсипан. Дори ако това означаваше да помогна на един демон да заеме мястото на друг.
Глава 7
Пътуването до къщата на адвокат Петров през нощта се усещаше сюрреалистично. Фаровете на колата разсичаха мрака, а аз стисках малката флашка в ръката си, сякаш беше граната с изваден предпазител. Мартин шофираше мълчаливо, усещайки, че имам нужда от време, за да подредя мислите си. Разказах му накратко за срещата със Стела и нейното предложение. Той само поклати глава. „Това става все по-дълбоко и по-мръсно, Симеоне. Трябва да си сигурен, че знаеш какво правиш.“
Проблемът беше, че не знаех. Действах по инстинкт, воден от смесица от гняв и отчаяние.
Пристигнахме пред къщата на адвоката малко след полунощ. Светлините в кабинета му светеха. Явно беше нощна птица. Той ни посрещна по халат, леко раздразнен от късното посещение, но когато видя израженията на лицата ни, раздразнението му се смени с любопитство.
„Какво има сега?“, попита той, докато ни водеше към кабинета си.
Мълчаливо му подадох флашката. „Намерихме това. Трябва да го чуете.“
Той я взе с известно подозрение, включи я в лаптопа си и сложи слушалки. Докато слушаше, наблюдавахме как лицето му се променя. Веждите му се сключиха, устните му се свиха в тънка линия. Когато записът свърши, той свали слушалките и дълго мълча, вперил поглед в екрана.
„Гласът е негов“, прошепна накрая. „Няма съмнение. И този на Стоев също. Говорят за подкуп на длъжностно лице от общината, за да прокарат един от строителните му проекти. Това… това е динамит, момчета. Ако е автентично, това е достатъчно, за да започне разследване, което може да срути цялата му къща от карти.“
„Стела казва, че има още много такива“, казах аз.
„Стела…“, повтори той замислено. „Дясната му ръка. Ако тя е решила да го предаде, значи краят му е близо. Но цената, която иска, е висока. Искате да замените един тиранин с друг.“
„Искам справедливост за баща си“, отвърнах аз. „Ако това е цената, готов съм да я платя.“
Адвокат Петров ме погледна дълго и сериозно. „Отмъщението е ястие, което често изгаря и този, който го сервира. Но разбирам. Добре. Ще ви помогна. Ще задействаме процедурата. Ще се свържа с един прокурор, на когото все още имам доверие. Но трябва да получим останалите доказателства от Стела. И трябва да сме сигурни, че тя няма да ни предаде в последния момент.“
Планът беше задействан. Чувствах се едновременно окрилен и ужасен. Връщахме се към града, когато телефонът ми иззвъня. Беше Ани. Този път реших да вдигна.
„Отиде ли?“, попита тя, а в гласа ѝ се четеше напрежение.
„Да“, отговорих кратко.
„Говори ли с нея?“
„Да.“
Тя въздъхна с облекчение. „Добре. Знаех си, че ще разбереш. Симеоне, трябва да знаеш… направих го, защото… все още те обичам.“
„Недей, Ани“, прекъснах я аз. „Не превръщай това в нещо, което не е. Ти направи своя избор. Аз правя моя. Между нас всичко е свършено.“
Чух я как преглъща сълзите си. „Разбирам. Просто… бъди внимателен. И двете сме опасни – и аз, и Стела. Но тя е безсърдечна. Аз не съм.“
Затворих телефона. Думите ѝ ме пронизаха, но не можех да си позволя да се поддам на емоциите. Тя беше дъщеря на врага ми. Беше ме лъгала. Дори и да говореше истината сега, пропастта между нас беше твърде голяма.
През следващите дни се свързах със Стела чрез анонимен имейл, както се бяхме разбрали. Уговорката беше сложна и приличаше на шпионски филм. Трябваше да оставя празен плик на определена маса в определено кафене в точно определен час. Това беше сигналът, че съм съгласен. Ако тя приемеше, на следващия ден на същото място щеше да ме чака друг плик с инструкции как да получа останалите доказателства.
Всичко мина по план. На следващия ден в плика намерих ключ от сейф в обществена банка и кодова дума. Беше ясно – тя не искаше лична среща. Предаването трябваше да е напълно анонимно.
Междувременно, атаките на Димо продължаваха. Разследването срещу Искра в университета се разрастваше. Бяха ѝ спрели достъпа до библиотеката и онлайн ресурсите, което беше пагубно за обучението ѝ. Аз получих официално писмено предупреждение на работа за „неспазване на корпоративната етика“. Бяхме притиснати до стената. Времето ни изтичаше.
Искра обаче не се беше отказала. Лишена от официалните канали, тя беше започнала да рови в по-тъмните кътчета на интернет.
„Намерих нещо, батко“, каза ми тя една вечер, а очите ѝ блестяха трескаво. „За Милена. Официално, тя е напуснала страната преди петнадесет години и следите ѝ се губят. Но открих нещо друго. Преди десет години е имало дело за измама с имоти срещу една от по-малките фирми на Димо. Делото е било прекратено поради липса на доказателства. Но главният свидетел на обвинението е била жена с променена самоличност по програма за защита на свидетели. Истинското ѝ име е било Милена.“
„И къде е тя сега?“, попитах аз, а сърцето ми заби по-бързо.
„Това е проблемът. След прекратяването на делото, тя е изчезнала отново. Но имам името, под което се е подвизавала тогава. И един стар адрес. Може би си струва да проверим.“
Вече имахме две потенциални оръжия – флашката на Стела и следата към Милена. Но и двете бяха изключително опасни. Стела можеше да ни предаде всеки момент, а търсенето на защитен свидетел можеше да ни навлече гнева не само на Димо, но и на властите, които са я скрили.
Трябваше да взема решение. На кого да заложа? На безсърдечната бизнес дама, която искаше всичко, или на изчезналия призрак от миналото, който може би знаеше всичко? Погледнах към изтощеното, но решено лице на сестра ми и разбрах. Нямаше да избирам. Щяхме да играем и с двете карти едновременно. Щях да взема доказателствата на Стела и да ги дам на адвокат Петров. А докато той подготвяше удара, ние с Искра щяхме да търсим Милена.
Беше лудост. Беше двойна игра, която можеше да ни взриви и от двете страни. Но в тази война вече нямахме какво да губим.
Глава 8
На следващия ден, със сърце, блъскащо в гърдите, отидох до банката. Клонът беше безличен и анонимен, точно както очаквах. Служителката ме отведе до трезора, където след като използвах ключа и кодовата дума, получих достъп до метална кутия. Вътре имаше няколко флашки и един хард диск. Това беше. Арсеналът на Стела срещу Димо.
Предадох ги на адвокат Петров, без дори да ги поглеждам. Не исках да знам какво има на тях. Колкото по-малко знаех, толкова по-добре. Той ги прие с тържествено изражение. „Сега започва истинската работа“, каза той. „Ще отнеме време да се прегледа и систематизира всичко. Но колелото се завъртя, Симеоне. И вече никой не може да го спре.“
Докато правната машина бавно се задвижваше, ние с Искра се фокусирахме върху втората ни цел – Милена. Адресът, който сестра ми беше намерила, беше на стара, порутена кооперация в един от крайните квартали на града. Беше очевидно, че от години никой не живееше там. Разпитахме съседите, предимно възрастни хора, които живееха там от десетилетия. Повечето не си спомняха нищо. Но една старица, след като дълго се рови в паметта си, каза: „А, да. Едно тихо и плашливо момиче. Появи се от нищото и изчезна по същия начин. Но помня, че веднъж я видях да говори с един мъж. Не беше от квартала. Имаше скъпа кола и винаги носеше тъмни очила. Идваше късно вечер.“
Описанието не беше много, но беше нещо.
Дните се нижеха в напрегнато очакване. Адвокат Петров работеше в пълна секретност. Атаките срещу нас с Искра спряха толкова внезапно, колкото бяха започнали. Обвиненията срещу нея бяха свалени поради „липса на доказателства“. Натискът на работното ми място изчезна. Това беше зловещо. Тишината беше по-страшна от откритата война. Означаваше, че Димо е усетил нещо. Че се прегрупира за контраатака.
Една вечер, докато се прибирах, пред входа на блока ме чакаше Ани. Изглеждаше ужасно – бледа, слаба, с тъмни кръгове под очите.
„Трябва да спрете“, каза тя без предисловие. „Той знае. Не знам как, но знае, че готвите нещо. Разбрал е за Стела. Тя е изчезнала. Никой не знае къде е. Офисът ѝ е празен, телефонът ѝ е изключен.“
Кръвта ми изстина. Ако Димо беше стигнал до Стела, това означаваше, че знаеше и за мен.
„Той ще ви унищожи, Симеоне“, продължи Ани, а гласът ѝ беше изпълнен със страх. „Не само вас. Адвоката ви, приятеля ви… всеки, който ви помага. Моля те, откажете се, преди да е станало твърде късно. Бягайте! Заминете някъде далеч!“
„И да го оставя да се измъкне? Никога“, отвърнах аз. „Това е повече от отмъщение, Ани. Това е за баща ми. За всички, които е съсипал.“
„Баща ти е мъртъв!“, извика тя. „А ти ще бъдеш следващият, ако не спреш! Не разбираш ли? Той не е просто бизнесмен. Той е чудовище! Знам какво направи на майка ми, когато се опита да го напусне. Знам какво направи на Милена!“
При споменаването на името, аз се вцепених. „Какво знаеш за Милена?“
Тя ме погледна изненадано. „Откъде знаеш за нея?“
„Говори, Ани!“
Тя се огледа панически. „Не мога тук. Той има очи и уши навсякъде. Ела с мен.“
Тя ме поведе към колата си. Колебаех се, но отчаянието в очите ѝ изглеждаше истинско. Качих се. Тя шофираше бързо и нервно, постоянно поглеждайки в огледалото за обратно виждане. Спряхме пред малък, анонимен хотел в покрайнините.
„Наех стая под чуждо име“, обясни тя. „Тук сме в безопасност. Поне за малко.“
В стаята тя заключи вратата и дръпна пердетата. Разказа ми всичко. Милена не просто е била съдружник. Тя е била любовница на баща ѝ. Когато разбрала за измамата, която готви срещу баща ми, се опитала да го спре. Той отказал. Тогава тя отишла при баща ми и му казала всичко. Но той не ѝ повярвал. Мислел, че това е номер на Димо, за да го изнудва.
„Когато баща ми разбрал, че Милена го е предала, той побеснял“, продължи Ани, треперейки. „Унищожил я. Не физически. По-лошо. Сринал репутацията ѝ, заплашил семейството ѝ. Принудил я да изчезне. Години по-късно тя се опитала да свидетелства срещу него, но той отново я смачкал. Сега… сега не знам къде е. Но знам, че той я държи под око. Тя е единственият жив човек, освен Стела, който знае цялата истина. И той никога няма да я остави да проговори.“
В този момент вратата на хотелската стая беше разбита с трясък. Двама едри мъже в тъмни костюми нахлуха вътре. Всичко стана за секунди. Единият ме блъсна на земята, а другият сграбчи Ани.
„Татко знаеше, че ще направиш някоя глупост“, каза единият от тях на Ани с леден глас. „Праща ти поздрави.“
После се обърна към мен. „А на теб… шефът ти праща съобщение. Престани да ровиш, където не ти е работа.“
Той замахна с нещо тежко. Последната ми мисъл, преди светът да потъне в мрак, беше, че Ани се опитваше да ми помогне. И заради мен, чудовището я беше хванало отново.
Глава 9
Събудих се от остра, пулсираща болка в главата. Лежах на студения под на хотелската стая. Беше празна. Ани и мъжете ги нямаше. Слънцето вече се процеждаше през процепа на пердетата, което означаваше, че съм бил в безсъзнание с часове.
Изправих се с мъка, подпирайки се на стената. Главата ми се цепеше, а в устата си усещах вкуса на кръв. Огледах се. Телефонът ми беше на пода, със счупен екран, но все още работеше. Първият ми инстинкт беше да се обадя на полицията, но се спрях. Какво щях да им кажа? Че дъщерята на могъщ бизнесмен ме е довела в хотелска стая, където сме били нападнати от неизвестни лица? Щяха да ме сметнат за луд или за част от някаква криминална схема. Димо щеше да се погрижи историята ми да звучи нелепо.
Вместо това, набрах номера на Мартин. Той вдигна веднага.
„Къде си, по дяволите? Търсим те от часове! Искра ще полудее!“
„Добре съм“, излъгах аз. „Имах… инцидент. Къде си?“
След двадесет минути той беше там. Когато видя състоянието ми, лицето му пребледня. „Какво е станало?“
Разказах му всичко, докато той ме водеше към колата си. За Ани, за предупреждението ѝ, за изчезването на Стела, за нападението.
„Това е краят, Симеоне“, каза Мартин, докато шофираше към апартамента ми. „Трябва да се откажем. Той ще те убие. Разбираш ли? Този път беше предупреждение. Следващият път няма да се събудиш.“
„Не!“, извиках аз, а болката в главата ми се смеси с прилив на ярост. „Сега повече от всякога не мога да се откажа! Той е отвлякъл Ани! Разбираш ли? Каквото и да е направила, тя не заслужава това. Той я държи като заложник. И е заради мен.“
„Ти не можеш да ѝ помогнеш! Ти дори не можеш да помогнеш на себе си в момента!“
Когато се прибрахме, Искра ни чакаше. Когато ме видя, тя извика и се втурна към мен. В очите ѝ имаше ужас и гняв.
„Той ти го е причинил, нали?“, попита тя, а гласът ѝ трепереше.
Кимнах. Тя стисна юмруци. „Край. Дотук. Ще го унищожим.“
„Как?“, попита Мартин отчаяно. „Стела я няма. Ани я няма. Доказателствата, които имаме, са добри, но адвокат Петров казва,- че Стоев може да проточи делото с години. През това време Димо ще ни елиминира един по един.“
„Имаме Милена“, каза Искра твърдо. „Тя е ключът. Докато ви нямаше, аз продължих да търся. И намерих нещо.“
Тя отиде до лаптопа си и ни показа карта. „Спомняте ли си старицата, която каза, че е виждала Милена с мъж със скъпа кола? Проверих регистрациите на всички имоти в радиус от петдесет километра от онзи адрес, закупени през последните десет години от офшорни фирми, свързани с Димо. И открих това.“
Тя посочи малка точка на картата. „Малка, изолирана къща в планината. Купена е преди осем години от фирма-фантом, чиито следи водят до една от компаниите на Димо. Официално се води ловна хижа. Но няма никаква дейност там. Мисля, че той я държи там. Като в златен затвор. Достатъчно далеч, за да не може да избяга, но достатъчно близо, за да я държи под око.“
„И какво предлагаш? Да отидем там и да почукаме на вратата?“, изсмя се Мартин горчиво. „Сигурно има охрана, камери…“
„Точно така“, каза Искра. „Но има и слаби места. Проучих сателитните снимки. Има един стар, почти обрасъл път, който води до задната част на имота. Охраната е концентрирана отпред. Ако успеем да се промъкнем незабелязано, може би ще успеем да говорим с нея.“
„Това е самоубийство“, каза Мартин.
„Това е единственият ни шанс“, контрира Искра.
Погледнах сестра си и видях в очите ѝ същата стоманена решимост, която изпитвах и аз. Страхът беше изчезнал, заменен от студена ярост. Нападението над мен беше преляло чашата. Вече не ставаше въпрос само за миналото. Ставаше въпрос за оцеляване.
„Ще го направим“, казах аз. „Още тази нощ.“
Мартин ни гледаше като луди, но накрая въздъхна. „Добре. Щом сте решили да се самоубивате, поне няма да ви оставя да го правите сами. Но ще го направим по моя начин. Аз ще карам. Ще ни чакам на главния път. Вие двамата ще влезете. Но ако не излезете до един час, ще се обадя на адвокат Петров и ще му кажа да предаде всичко, което имаме, на прокуратурата. Поне ако умрем, да го повлечем с нас.“
Беше отчаян план, но беше единственото, което имахме. Прекарахме остатъка от деня в подготовка. Искра изтегли подробни карти на местността. Аз прегледах аптечката и взех всичко необходимо. Болката в главата ми не спираше, но адреналинът я притъпяваше.
Когато нощта падна, тръгнахме. Пътувахме в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Страхувах се. Не за себе си, а за Искра. Аз я бях въвлякъл във всичко това. Ако нещо ѝ се случеше, никога нямаше да си го простя.
Стигнахме до отбивката за черния път. Беше тъмно и зловещо. Мартин спря колата. „Един час“, каза той и ни погледна сериозно. „Нито минута повече.“
Кимнахме. Слязохме от колата и потънахме в гората. Въздухът беше студен и влажен. Единственият звук беше хрущенето на листата под краката ни и собственото ни учестено дишане.
След около половин час ходене, видяхме светлини през дърветата. Беше къщата. Изглеждаше модерна и луксозна, напълно не на място сред дивата природа. Както Искра беше предвидила, главният вход беше ярко осветен и вероятно имаше камери. Но отзад, където се намирахме ние, беше тъмно и сенчесто.
Приближихме се до оградата. Беше висока, но не и непреодолима. Успяхме да я прескочим и се озовахме в двора. Притиснахме се до стената на къщата и бавно се придвижихме към един от прозорците. Вътре светеше. Надникнахме предпазливо.
В стаята, седнала на диван, беше жена на средна възраст. Косата ѝ беше посивяла, а лицето ѝ беше белязано от умора и тъга. Тя гледаше телевизия, но погледът ѝ беше празен, сякаш гледаше през екрана. Нямаше съмнение. Това беше Милена.
Тя беше сама.
Това беше нашият шанс. Намерихме една незаключена врата към мазето. Сърцата ни щяха да изскочат. Влязохме вътре, движейки се като сенки. Намерихме стълбище, което водеше нагоре, право в кухнята.
Искра ме погледна, а в очите ѝ се четеше въпрос. Готов ли си?
Кимнах. Каквото и да се случеше сега, нямаше връщане назад. Отворихме вратата и влязохме.
Глава 10
Милена се обърна рязко, когато влязохме в стаята. Очите ѝ се разшириха от ужас, а ръката ѝ инстинктивно се вдигна към устата, за да потисне вик. Тя скочи от дивана и отстъпи назад, докато гърбът ѝ не се опря в стената.
„Кои сте вие? Как влязохте тук?“, прошепна тя, а гласът ѝ трепереше.
„Моля ви, не се страхувайте. Не сме тук, за да ви навредим“, казах аз възможно най-успокояващо, вдигайки ръце, за да покажа, че не сме въоръжени. „Казвам се Симеон. А това е сестра ми, Искра.“
При споменаването на имената ни, тя не реагира. Но когато добавих фамилията ни, лицето ѝ се промени. Ужасът беше заменен от шок и разпознаване.
„Вие сте децата на…“, тя не можа да довърши името.
„Да“, каза Искра. „Ние сме неговите деца. И имаме нужда от помощта ви, Милена.“
Тя поклати глава, а очите ѝ се напълниха със сълзи. „Не мога. Не разбирате ли? Ако той разбере, че сте били тук, че съм говорила с вас… той ще ме убие. Този път наистина.“
„Той вече знае, че правим нещо“, казах аз. „Той ме нападна. Отвлече дъщеря си, защото се опита да ми помогне. Той няма да спре, докато не ни унищожи. Единственият начин да се спасим, е да го спрем първи. А вие сте единствената, която може да ни помогне.“
Милена се свлече на пода, обхванала главата си с ръце. „Опитах. Преди години опитах. Отидох при баща ви, казах му всичко. Той не ми повярва. После отидох в полицията. Те ме предадоха на него. Той унищожи живота ми, семейството ми. Затвори ме тук. От години не съм виждала друг човек, освен охраната, която ми носи храна веднъж седмично. Аз съм затворник.“
„Ние можем да ви измъкнем оттук“, каза Искра, приближавайки се бавно към нея. „Имаме адвокат. Имаме доказателства. Но ни трябва вашият глас. Вашите показания ще бъдат последният пирон в ковчега му. Вие сте пряк свидетел на измамата, на заговора, който е съсипал баща ни. С вашите показания, той ще отиде в затвора.“
Милена вдигна поглед към нас. В очите ѝ видях проблясък на старата борбеност, която Димо се беше опитвал да угаси с години. „Доказателства? Какви доказателства?“
„Записи. Документи. Всичко“, отговорих аз.
Тя мълча дълго, сякаш водеше вътрешна битка със себе си. Накрая, тя въздъхна дълбоко, сякаш се освобождаваше от товар, който е носила твърде дълго.
„Има нещо повече“, каза тя. „Нещо, което той не знае, че знам. Когато работех за него, направих копие на целия му таен сървър. Там е всичко. Не само за баща ви. За всичките му мръсни сделки, за подкупите, за прането на пари. Всичко. Криптирано е, разбира се. Но аз знам паролата. Скрих хард диска тук, в тази къща. На място, където той никога не би се сетил да търси.“
Тя стана, отиде до една голяма, старинна камина и бръкна дълбоко в един от отдушниците. Когато извади ръката си, държеше малък, увит в найлон пакет. Беше хард диск.
„Това е животът му“, каза тя, подавайки ми го. „И смъртната му присъда.“
Точно в този момент чухме шум отвън. Шум от приближаващи коли. Много коли.
Милена пребледня. „О, не. Той е. Идва. Веднъж в месеца идва на „проверка“. Трябва да е днес. Не трябваше да идва… Значи е разбрал. Знае, че сте тук!“
Паниката ни обзе. Нямаше къде да бягаме. Бяхме в капан.
„Скрийте се!“, извика Милена. „Бързо, в мазето! Има един тунел, води навън, към гората. Стар е, но трябва да е проходим. Бягайте!“
„А вие?“, попита Искра.
„Аз ще го задържа. Ще се преструвам, че нищо не е станало. Вървете! И го използвайте това!“, каза тя, сочейки към хард диска в ръката ми. „Накарайте го да си плати. За мен. За баща ви. За всички нас.“
Нямаше време за спорове. Чувахме гласове отвън. Целунахме набързо ръката на тази смела жена и се втурнахме към мазето. Намерихме входа на тунела, скрит зад един стар шкаф. Беше тесен, тъмен и миришеше на влажна пръст.
Пълзяхме в непрогледен мрак, чувайки само собственото си дишане и ударите на сърцата си. Зад нас чухме как входната врата на къщата се отваря с трясък. Чухме гневен вик. Гласът на Димо.
„Къде са те?!“
Последва звук от удар и приглушен женски стон. Стиснах зъби и продължих да пълзя, влачейки Искра след себе си. Всяка фибра в тялото ми искаше да се върне и да се бие, но знаех, че това би било безсмислено. Единственият начин да помогнем на Милена беше да се измъкнем оттук с това, което ни беше дала.
След нещо, което изглеждаше като цяла вечност, усетихме полъх на свеж въздух. Изходът. Измъкнахме се навън, кални, изтощени и треперещи. Бяхме на около стотина метра от къщата, в гъстата част на гората. Чувахме викове и виждахме светлините на фенерчета, които шареха из двора. Търсеха ни.
Бягахме. Бягахме, без да поглеждаме назад, препъвайки се в корени и клони, водени единствено от адреналина и страха. Стиснал хард диска в ръка, знаех, че държа в ръцете си съдбата на толкова много хора.
Когато най-накрая стигнахме до пътя, колата на Мартин беше там. Той ни чакаше, с лице, бяло като платно от притеснение.
„Качвайте се!“, извика той.
Втурнахме се в колата и той потегли с мръсна газ.
„Какво стана? Чух коли, викове…“
„Намерихме я. И тя ни даде това“, казах аз, вдигайки хард диска. „Всичко е тук, Мартине. Всичко.“
Но победата беше горчива. Бяхме се измъкнали, но бяхме оставили Милена в ръцете на чудовището. И не знаехме какво ще се случи с нея. И с Ани. Войната далеч не беше свършила. Просто навлизаше в най-кървавата си и финална фаза.
Глава 11
Следващите четиридесет и осем часа бяха най-дългите в живота ми. Предадохме хард диска на адвокат Петров. Той, заедно с екип от доверени IT специалисти и прокурора, с когото работеше, се затвориха в офиса му. Ние с Искра и Мартин чакахме в моя апартамент, превръщайки го в щабквартира и безопасно убежище. Не смеехме да излизаме. Не знаехме дали хората на Димо не ни търсят.
Новините дойдоха на третия ден. Адвокат Петров ни се обади. Гласът му беше уморен, но триумфален.
„Готово е“, каза той. „Успяхме да го декриптираме. По-лошо е, отколкото си представяхме. Корупция на най-високо ниво, пране на пари през десетки държави, изнудвания, заплахи… и разбира се, пълните детайли за измамата срещу баща ви. Имаме го. Тази сутрин е издадена заповед за ареста му. Както и за адвокат Стоев и още няколко ключови фигури от империята му.“
Облекчението, което изпитах, беше толкова силно, че едва не се свлякох на пода. Прегърнахме се с Искра и Мартин. Смяхме се и плакахме едновременно. Беше свършило. След толкова години, справедливостта най-накрая щеше да възтържествува.
Включихме телевизора. Всички новинарски канали гърмяха с новината. Кадри от ареста на Димо пред лъскавия му офис. Той вървеше с белезници, но с високо вдигната глава, без капка разкаяние на лицето си. Видях и адвокат Стоев, който крещеше нещо на репортерите. Беше сюрреалистично. Човекът, който беше като бог в нашия град, сега беше просто поредният престъпник.
Но докато гледах новините, чувството на триумф започна да се смесва с тревога. Никъде не се споменаваше за Ани. Нито за Милена. Какво се беше случило с тях?
Няколко дни по-късно, получих обаждане от непознат номер. Беше Ани.
„Добре ли си? Къде си?“, попитах веднага аз.
„Добре съм“, каза тя, а гласът ѝ беше тих и уморен. „След като те нападнаха, той ме заключи във вилата ни извън града. Когато го арестуваха, охраната просто изчезна. Свободна съм.“
„А Милена? Знаеш ли нещо за нея?“
Тя помълча за момент. „Не. Не знам. Когато баща ми се върна от къщата онази нощ, беше бесен. Каза само, че се е „погрижил“ за нея. Не знам какво означава това, Симеоне. И ме е страх да узная.“
Сърцето ми се сви. Тази смела жена беше платила най-високата цена за нашето спасение.
„Какво ще правиш сега, Ани?“, попитах я.
„Не знам. Всичките ни сметки са запорирани. Компанията е пред фалит. Името ми е опетнено. Нямам нищо. Може би ще замина някъде. Ще започна отначало, под ново име.“
„Ани…“, започнах аз, но не знаех какво да кажа. Изпитвах смесица от съжаление, гняв и нещо друго, което не смеех да нарека с името му.
„Няма нищо, Симеоне“, каза тя, сякаш прочела мислите ми. „Ти направи това, което трябваше. Радвам се, че успя. Наистина. Баща ми получи това, което заслужаваше. Аз… аз просто трябва да се науча да живея с това коя съм. И коя не съм. Сбогом, Симеоне.“
Тя затвори. И аз знаех, че този път е завинаги.
Епилог
Мина една година.
Съдебният процес срещу Димо и неговите съучастници беше най-големият в новата история на страната. Доказателствата от хард диска бяха толкова неоспорими, че защитата му се срина. Той получи максимална присъда за финансови престъпления, корупция и рекет. Адвокат Стоев също влезе в затвора. Империята им се разпадна на парчета.
Името на баща ми беше напълно изчистено. Съдът ни присъди обезщетение, което възстанови голяма част от това, което бяхме загубили. Но парите нямаха значение. Важното беше, че честта му беше възстановена.
Искра завърши право с отличие. Отказа предложения от големи кантори и започна работа в организация, която помагаше на жертви на корпоративни измами. Беше намерила своето призвание.
Мартин стана съдружник във фирмата си. Той беше нашата скала през цялото време и аз му бях безкрайно благодарен.
Аз напуснах старата си работа и с част от парите от обезщетението, основах малка собствена компания. Правех това, което обичах, по моите собствени правила.
Тялото на Милена така и не беше намерено. Тя остана мълчаливият герой в нашата история, жената, която пожертва всичко за справедливостта. В нейна памет, основахме малка фондация, която даваше стипендии на млади и талантливи студенти по право, точно като Искра.
Понякога, в тихите вечери, се сещах за Ани. Чудех се къде е, какво прави, дали е щастлива. Нашата история беше изградена върху лъжа, но знаех, че в края, сред руините, имаше и частици истина. Може би тя наистина ме е обичала, по свой собствен, объркан начин. Но някои пропасти са твърде големи, за да бъдат прескочени.
Една вечер, докато подреждах стари документи в апартамента, намерих кашона с нейните вещи, който бях скрил в килера. Отворих го. Вътре, сред книгите и дреболиите, намерих малък бележник. На първата страница пишеше:
„Ден 1. Срещнах го. Той не знае коя съм. Мразя се за това, което правя. Но в очите му има нещо… нещо, което ме кара да се надявам, че може би има изход.“
Затворих бележника. Тя също е била жертва, по свой собствен начин. Жертва на баща си, на името си, на обстоятелствата.
Нашата война беше свършила. Бяхме победили. Но победата имаше своята цена. Всички бяхме загубили по нещо. Аз бях загубил една илюзия. Но бях намерил нещо много по-важно – справедливост за миналото и свобода за бъдещето. И това беше достатъчно.