Всеки път, когато излизам с приятелите си, те ме карат да плащам сметките.
Смеят се и казват: „Ти си богат, можеш да си го позволиш.“
Омръзна ми да ме използват. Затова реших да им устроя капан. Поканих ги навън и точно преди да дойде сметката, попитах…
Попитах нещо, което нямаше нищо общо с пари.
Седяхме в най-скъпия ресторант, който можех да намеря. Не ресторант в наш стил, а място със задушена атмосфера, където сервитьорите се движеха като призраци върху дебели килими, а кристалните чаши проблясваха под приглушената светлина на полилеите. Въздухът миришеше на трюфели и стари пари. Асен, както винаги, беше поръчал най-скъпото вино от листата, без дори да поглежда цената. Лилия се кикотеше на всяка негова шега, макар че очите ѝ, когато мислеше, че не я гледам, издаваха умора. А Петър… Петър беше там, както винаги. Тих, наблюдателен, почти незабележим, той кършеше салфетката си под масата.
Те очакваха обичайния ритуал. Аз щях да извадя платинената си карта, те щяха да ми благодарят вяло, а Асен щеше да ме тупне по гърба, казвайки: „Ех, Мартине, какво щяхме да правим без теб?“.
Но тази вечер беше различна. Вече бях взел решението си. Усещането беше като скок от висока скала – страшно, но и освобождаващо. Бях прекарал последните седмици в преглед на живота си, на финансите си, на всичко. Истината беше, че бизнесът, наследен от баща ми, беше в опасност. Имах заеми, които едва покривах. Ипотеката върху огромния ми апартамент ме задушаваше. А тези хора… те не бяха приятели. Те бяха пиявици.
Сервитьорът се приближаваше дискретно с кожения калъф за сметката.
Асен тъкмо довършваше история за някаква своя дребна победа в офиса – офис, който, по ирония на съдбата, беше в моята сграда, и работа, която аз му бях намерил.
Вдигнах ръка, за да спра сервитьора.
„Чакайте малко“, казах аз. Гласът ми беше спокоен, но остър. Тишината, която последва, беше внезапна и тежка. Музиката от пианото в ъгъла изведнъж прозвуча оглушително.
Асен вдигна вежда. „Какво има, Мартине? Забрави си портфейла ли?“ Той се засмя, но смехът му беше кух.
„Не“, отвърнах аз, гледайки го право в очите. Фокусирах се върху самодоволната му усмивка. „Точно преди да дойде сметката, попитах… Асен, вярно ли е, че спиш с Десислава?“
Въздухът в дробовете на Асен изчезна. Усмивката му замръзна и се разпадна.
Лилия ахна, ръката ѝ полетя към устата. Очите ѝ се стрелнаха панически към мен, после към Асен.
Петър, тихият Петър, изпусна вилицата си. Тя издрънча оглушително върху порцелановата чиния.
Десислава. Моята съпруга.
Напрежението не беше просто осезаемо; то беше физическа сила, която ни притискаше към плюшените столове. Сервитьорът стоеше замръзнал на място, усещайки, че е станал свидетел на нещо дълбоко лично и катастрофално.
„Какво… какво говориш, човече?“ – изграчи Асен, опитвайки се да си върне самообладанието. „Да не си пил твърде много?“
„Аз не пия, Асене. Ти го знаеш“, казах аз, все така спокойно. „И ти знаеш за какво говоря. Виждал съм съобщенията. Наех частен детектив. Имам снимки. Имам всичко.“
Лицето на Асен премина от шок към гняв, а след това, когато видя твърдостта в погледа ми, към страх. Той знаеше, че не блъфирам.
Обърнах се към Лилия. „А ти, Лилия? Ти знаеше, нали? Покривала си ги. Лъгала си ме, когато Десислава уж е била при теб по женски.“
Лилия се разплака, тихи, безмълвни сълзи се стичаха по грима ѝ. Тя не можеше да ме погледне.
Накрая погледнах Петър. Той гледаше в чинията си, сякаш отговорът на всичките му проблеми е изписан в остатъците от соса. „А ти, Петре? Ти си счетоводител. Уж най-умният от нас. Ти виждаше всичко, нали? И си мълчеше. Защото докато аз плащам вечерите, ти си мислеше, че ще има и за теб, нали? Малки бонуси тук-там?“
Той не отговори.
Станах. Извадих портфейла си, изтеглих няколко едри банкноти и ги хвърлих на масата. Достатъчно, за да покрият сметката и да оставят унизителен бакшиш.
„Това е за последно“, казах аз. „Вечерята е от мен. Както винаги. Но приятелството приключи. И да ви кажа честно, беше най-скъпата и най-нерентабилната инвестиция, която някога съм правил.“
Погледнах към Асен. „Ще се видим в съда за развода. И ще се видим в понеделник, когато ще си изчистиш бюрото. Уволнен си.“
Обърнах се и тръгнах. Оставих ги там, в скъпия ресторант, под светлината на полилеите, с разбитите остатъци от тяхната алчност и моето доверие. Капанът беше щракнал. Но докато вървях към изхода, осъзнавах, че това не е краят.
Това беше само началото на една много по-голяма война. И аз току-що бях изгубил първата битка, без дори да го осъзнавам. Защото предателството на Асен и Десислава беше само върхът на айсберга.
Истинският враг все още седеше мълчаливо на масата, гледайки ме как си тръгвам.
Глава 2: Последиците
Студеният нощен въздух ме удари като шамар, когато излязох от задушния ресторант. Стомахът ми беше свит на възел. Триумфът от конфронтацията бързо се изпари, заменен от горчивия вкус на реалността. Аз бях този, който беше измамен. Аз бях този, чийто живот се разпадаше.
Прибрах се в огромния, студен апартамент. Жилището, което бях купил с тежък кредит, мислейки, че това е символ на успеха. Сега то изглеждаше като мавзолей. Тишината беше оглушителна, нарушавана само от скъпия швейцарски часовник на стената, който отброяваше секундите на моя провал.
Десислава беше там. Седеше на дивана в хола, облечена в копринен халат, и четеше списание. Тя вдигна поглед, когато влязох. На лицето ѝ беше изписана онази отегчена елегантност, която някога намирах за привлекателна, а сега – за отблъскваща.
„Толкова рано? Мислех, че ще пиете с… приятелите си“, каза тя, произнасяйки думата „приятели“ с едва доловима ирония.
„Те не са ми приятели“, казах аз, сваляйки сакото си. „И ти не си ми съпруга.“
Тя замръзна. Списанието се изплъзна от ръцете ѝ. „Какво?“
„Знам, Десислава. Знам за теб и Асен.“
За разлика от Асен, тя не се опита да отрича. В очите ѝ проблесна не страх, а по-скоро досада. Сякаш я бях прекъснал по средата на нещо важно.
„Е, и?“, отвърна тя, ставайки. „Ще се преструваш ли, че си изненадан? Ти не си тук, Мартине. От години не си тук. Женен си за онази твоя фирма, за цифрите, за призрака на баща си. Аз съм просто… част от интериора. Като скъпия килим.“
„Това не ти дава право…“
„Дава ми!“, изкрещя тя, гласът ѝ изведнъж стана пронизителен. „Дава ми право да потърся малко топлина! Малко внимание! Нещо, което ти спря да ми даваш в момента, в който сложи пръстена на ръката ми! Асен… той поне ме вижда. Той ме кара да се чувствам жива.“
„Асен те кара да се чувстваш богата. Или поне така си мисли“, изсмях се аз горчиво. „Той е просто по-евтино мое копие. Копие, което аз уволних тази вечер.“
Това я сепна. „Уволнил си го? Как можа! Той… той няма нищо!“
„Той имаше теб. И достъп до моите пари. Очевидно и двете са свършили.“ Приближих се до нея. Вече не изпитвах гняв, само празнота. „Искам развод. Адвокатът ми ще се свърже с твоя.“
„Адвокат?“, тя се засмя, но в смеха ѝ имаше нотка на паника. „Ти нямаш нищо, Мартине. Всичко е на мое име, помниш ли? Когато бизнесът ти закъса преди две години… ти прехвърли апартамента, колите… всичко на мен. За да ги „защитиш“ от кредиторите. Аз държа всички карти.“
Замръзнах. Беше права. В опит да спася фирмата от растящите дългове и лошите бизнес решения, аз, по съвет на адвокатите си тогава, бях прехвърлил всичките си лични активи на нея. Бях се превърнал в заложник в собствения си дом.
„Ще видим“, казах аз, гласът ми трепереше. „Ще се видим в съда.“
„Да, ще се видим“, отвърна тя, вдигайки брадичка. „А сега, ако обичаш, излез от моя апартамент.“
Трябваше да се подчиня. Взех само ключовете за колата (която технически също беше нейна) и излязох. Бях богат човек, който току-що бе осъзнал, че е просяк. Бях бизнесмен, чиято съпруга и най-добър приятел бяха в съюз срещу него.
И докато шофирах безцелно из нощните улици, един друг спомен изплува. Петър. Тихият Петър. Начинът, по който изпусна вилицата си. Не беше само изненада. Беше вина.
Тогава още не знаех колко дълбока е тази вина.
Междувременно, в малък апартамент в другия край на града, Лилия плачеше. Тя не плачеше за Мартин или за Асен. Тя плачеше за себе си. Студентските ѝ такси за университета бяха закъснели. Тя учеше право вечерно, опитвайки се да избяга от бедността, в която беше израснала. Работеше на две места, а вечерите с Мартин бяха единственият ѝ лукс – безплатна храна и илюзия за принадлежност към един по-добър свят.
Тя знаеше за Асен и Десислава от месеци. Асен ѝ беше доверил, опиянен от „завоеванието“ си. Тя мразеше лъжата, но още повече се страхуваше да не загуби позицията си в групата. Да не загуби достъпа си до Мартин. Сега всичко беше рухнало.
Телефонът ѝ иззвъня. Беше Асен.
„Лилия, слушай ме!“, гласът му беше панически. „Той знае всичко! Онзи луд ни съсипа! Трябва да ми помогнеш. Ако Десислава каже, че аз съм я притискал… аз съм свършен. Трябва да свидетелстваш, че онази вечер, когато той мисли, че сме били заедно… аз бях с теб. Разбираш ли?“
„Да лъжа? В съда?“, прошепна Лилия, ужасена.
„Това е просто дума срещу дума! Аз ще ти се отплатя. Знам, че имаш нужда от пари за университета. Ще ти ги намеря. Само ми помогни. Иначе и двамата потъваме.“
Лилия затвори телефона. Морална дилема. Точно това, което учеше в часовете по етика в правото. Сега животът ѝ я изпитваше по най-жестокия начин.
На другия край на града, Петър също беше получил обаждане. Но не от Асен.
„Как мина?“, попита леден, безизразен глас от другата страна на линията.
Петър преглътна. Ръцете му трепереха. „Мина… зле. Мартин знае за Асен и Десислава. Той взриви всичко.“
„Това не ме интересува“, отвърна гласът. „Това е димна завеса. Интересува ме дали е заподозрял нещо… за фирмата?“
„Не, не мисля“, каза Петър, опитвайки се да звучи уверено. „Той е твърде зает с личната си драма. Фокусиран е върху Асен. Мисля, че сме в безопасност.“
„По-добре да си“, каза мъжът. „Защото ако Мартин разбере какво си направил, преди да съм придобил компанията му, парите, които ти дадох да покриеш заемите си от хазарт, ще са най-малкият ти проблем. Разбра ли ме, Петре?“
„Да, господин Димитър. Разбрах ви. Всичко е под контрол.“
Петър затвори. Той погледна към купчината неплатени сметки на масата си и известията от кредитори за огромните му дългове, натрупани от онлайн хазарт. Той беше предал Мартин не за удоволствие, а от отчаяние. Беше източвал фирмата на най-добрия си приятел от месеци, прехвърляйки малки, незабележими суми към офшорни сметки. А Димитър, безскрупулен бизнес конкурент, беше открил слабостта му и го беше притиснал. Сега Петър беше шпионин в собствената си компания, предавайки търговски тайни, които щяха да позволят на Димитър да съсипе Мартин и да купи фирмата му за стотинки.
Капанът, който Мартин беше заложил, беше хванал само дребните риби. Акулата все още кръжеше в дълбините, а кървящият беше самият Мартин.
Глава 3: Скритият враг
Следващите няколко седмици бяха ад.
Мартин спеше в евтин мотел в покрайнините на града. Беше принуден да наеме адвокат, който веднага му каза суровата истина: „Всичко е на името на съпругата ти. Тя може да те изхвърли. В момента се борим не за активи, а за ограничаване на щетите. Трябва да докажем, че прехвърлянето е било с цел укриване от кредитори, което е… сложно. И незаконно.“
Мартин осъзна иронията. В опита си да бъде умен, той се беше обезоръжил.
В понеделник той отиде в офиса си. Беше се подготвил за сблъсъка с Асен. Но бюрото на Асен беше празно. Беше си събрал нещата през уикенда. Охраната каза, че е дошъл в неделя вечер, бесен, и е взел всичко.
Мартин седна в кабинета си – голямата, стъклена клетка с изглед към града, която баща му беше построил. Фирмата беше неговото наследство. И тя кървеше.
Той започна да рови. Не като собственик, а като детектив. Счетоводните доклади изглеждаха привидно наред. Но приходите намаляваха. Големи клиенти се оттегляха необяснимо през последните шест месеца. Оферти, които трябваше да спечелят, отиваха при най-големия им конкурент – фирма, ръководена от безпощадния бизнесмен Димитър.
Петър влезе в кабинета му, носейки кафе. „Тежка нощ, а?“, попита той тихо, изразът му беше съчувствен. „Чух за… всичко. Съжалявам, Мартине. Не знаех, че е толкова зле.“
Мартин го погледна. Умората в очите на Петър изглеждаше искрена. Вината от ресторанта беше изчезнала, заменена от грижата на стар приятел. Мартин изпита прилив на срам. Беше обвинил Петър в мълчание, но може би той наистина не е знаел. Може би Петър беше единственият, който му беше останал.
„По-зле е, отколкото си мислиш, Петре“, въздъхна Мартин. „Десислава ме изхвърли. Иска всичко. А фирмата… фирмата потъва. Губим клиенти с обезпокоителна скорост.“
Петър кимна мрачно. „Забелязах. Мисля, че Асен е виновен. Той отговаряше за развитието на бизнеса. Сигурно е бил небрежен, докато… знаеш… се е занимавал с Десислава.“
Това звучеше логично. Вината беше хвърлена върху Асен, удобната изкупителна жертва.
„Трябва да направя пълен одит“, каза Мартин. „Нещо не е наред. Имам чувството, че ни саботират. Искам да прегледаш всички изходящи плащания за последните шест месеца. Всяка стотинка. Търси скрити консултантски такси, фалшиви фактури… всичко.“
Паника, толкова бърза, че почти беше незабележима, премина през очите на Петър. Но той я прикри мигновено. „Разбира се, Мартине. Веднага се заемам. Ще намерим теча.“
Докато Петър се връщаше към бюрото си, ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше чашата. Одит. Мартин искаше одит. Димитър го беше предупредил. Петър беше използвал сложна схема от фиктивни фирми, за да източва пари, но знаеше, че един задълбочен одит ще разкрие всичко.
Той трябваше да действа бързо.
По-късно същия ден, Мартин получи обаждане от Ивайло, новия си адвокат. Млад, енергичен и безмилостен. Ивайло беше специалист по корпоративни войни и тежки разводи.
„Мартине, имаме проблем“, каза Ивайло без предисловие. „Адвокатът на Десислава току-що е подал молба за запор на всичките ти останали фирмени сметки. Твърди, че укриваш доходи от семейната общност.“
„Какво? Та тя притежава всичко! Какво укривам?“
„Това е ход, Мартине. Стратегия. Тя иска да те парализира. Да не можеш да плащаш на мен, да не можеш да плащаш на служителите си. Иска да те принуди да приемеш неизгодно споразумение. И имам лошото усещане, че някой я съветва много добре.“
В същия този момент Димитър седеше в луксозния си кабинет и говореше по телефона.
„…Да, точно така. Парализирайте го. Искам да е отчаян. А ти, Петре“, каза той, превключвайки на друга линия, „ускори нещата. Създай още един фалшив разход. Нещо голямо. Нещо, което да го накара да мисли, че е свършен. Искам той да дойде при мен и да моли да купя фирмата му.“
Петър преглътна. „Но той иска одит…“
„Одитът отнема време! Време, което той няма. Апартаментът му е взет, сметките му са запорирани. Ипотеката върху офис сградата, която е на името на фирмата, също изисква плащане. Направи го, Петре. Или ще изпратя онези хора, на които дължиш пари, да посетят майка ти.“
Заплахата увисна във въздуха. Петър затвори и отвори счетоводния софтуер. Ръцете му се движеха по клавиатурата, извършвайки предателство, което щеше да унищожи наследството на бащата на най-добрия му приятел.
Няколко дни по-късно Лилия седеше в кафенето на университета. Пред нея имаше отворен учебник по облигационно право, но тя не четеше. Гледаше банковото си салдо на телефона. Беше отрицателно. Крайният срок за таксата ѝ беше изтекъл.
Тя мразеше Асен. Мразеше и Десислава. Но най-много мразеше себе си, задето беше седяла на онази маса, ядейки храна, която не можеше да си позволи, и мълчейки.
Телефонът ѝ отново иззвъня. Асен.
„Не ми затваряй!“, извика той. „Тя ще свидетелства срещу мен. Десислава! Ще каже, че съм я тормозил, че съм я изнудвал! Онзи неин адвокат ще ме съсипе. Лилия, моля те… Аз съм на ръба. Имам… имам заеми. Хора ме търсят. Ако не ми помогнеш, не знам какво ще направя.“
В гласа му вече нямаше арогантност. Имаше само сурово, животинско отчаяние.
„Какво искаш от мен, Асене?“, попита Лилия, уморена.
„Пари. Мартин ми дължи обезщетение за уволнението. Но той е блокирал всичко. Ти… ти си студентка по право. Не можеш ли… да говориш с Мартин? Да му кажеш, че аз съжалявам. Че ще направя всичко. Просто да ми даде някакви пари, за да се разкарам.“
Лилия се засмя сухо. „Ти наистина не разбираш, нали? Ти съсипа живота му. А сега искаш той да ти плати за това?“
„А ти?“, изсъска Асен. „Ти не се ли възползваше? Не ядеше ли и не пиеше ли на негов гръб? Всички бяхме там, Лилия. Всички сме в кюпа. Само че моят врат е на дръвника. Помисли си.“
Той затвори.
Лилия затвори учебника си. Думите на Асен, колкото и злобни да бяха, съдържаха истина. Тя също беше виновна. И сега, може би, имаше шанс да направи нещо правилно.
Тя взе решение. Нямаше да се обади на Мартин, за да моли за пари за Асен.
Щеше да се обади на Мартин, за да му каже истината. Цялата истина, която знаеше. За това кога е започнала аферата, как Асен се е хвалил, че Десислава ще остави Мартин заради него. Всичко.
Но докато търсеше номера му, получи съобщение.
Беше от Петър.
„Лилия, знам, че си в трудно положение. Аз… аз мога да ти помогна. Мога да ти дам парите за таксата. Но трябва да направиш нещо за мен. Трябва да… държиш Мартин разсеян. Не му позволявай да рови твърде дълбоко във финансите. Кажи му, че Асен е проблемът. Само Асен.“
Лилия вдигна поглед от телефона. Петър? Тихият, безобиден Петър?
Изведнъж студени тръпки я побиха. Тя си спомни начина, по който Петър винаги наблюдаваше Мартин. Начина, по който винаги знаеше къде са документите.
Капанът, който Мартин беше заложил, не беше приключил. Той просто беше размърдал мрежата. И сега всички паяци излизаха.
Глава 4: Разплитането на мрежата
Мартин седеше в кабинета си посред нощ. Офисът беше тъмен, осветен само от монитора. Той се взираше в цифрите, докато очите му не започнаха да парят. Одитът, който беше поръчал, се движеше бавно, но той не можеше да чака. Правеше свой собствен, паралелен одит.
Ивайло, неговият адвокат, беше успял временно да спре запора на фирмените сметки, доказвайки, че това би довело до незабавен фалит и загуба на работни места. Но това беше временна победа. Десислава и нейният екип бяха безмилостни. Те искаха кръв.
Имаше нещо, което не се връзваше. Загубата на клиенти беше едно. Но имаше и сериозни изходящи потоци. Плащания към консултантски фирми, за които Мартин никога не беше чувал. „Оптима Консулт“. „Бизнес Решения Прайм“. „Алфа Мениджмънт“.
Те звучаха легитимно, но бяха кухи. Когато провери адресите им, те водеха до пощенски кутии или несъществуващи офиси.
Някой източваше фирмата. И го правеше отвътре.
Първата му мисъл беше Асен. Но Асен нямаше толкова висок достъп. Той беше продажби, фасада. Той не можеше да одобри плащания от такъв мащаб.
Само двама души можеха. Той. И Петър.
Сърцето му се сви. Не. Не и Петър. Петър беше с него от самото начало. Баща му го беше наел. Петър беше тих, но лоялен. Или поне така си мислеше Мартин.
Той започна да копае по-дълбоко, проследявайки цифровите подписи на одобренията за плащане. Всички те водеха до терминала на Петър. Разбира се, Петър щеше да каже, че някой му е откраднал паролата. Може би Асен?
Точно тогава телефонът му изсветна. Съобщение от Лилия.
„Мартине, трябва да се видим. Спешно е. И не в офиса. Някъде насаме. Става въпрос за Петър.“
Срещнаха се в денонощно кафене, далеч от центъра. Лилия изглеждаше изтощена. Студентските ѝ тетрадки бяха разхвърляни на масата до нея. Тя пиеше черно кафе, ръцете ѝ трепереха.
„Какво има, Лилия?“, попита Мартин.
„Петър ми предложи пари“, каза тя направо. „Пари за таксата ми за университета. Искаше да те държа далеч от финансите. Да те убедя, че Асен е единственият виновник.“
Мартин усети как лед се стича по гръбнака му. Значи беше вярно.
„Той не знае, че съм тук“, продължи Лилия, гласът ѝ беше нисък и напрегнат. „Мартине, аз бях ужасен приятел. Възползвах се от теб, мълчах за Асен. Но това… това е друго. Това е престъпление. Той те унищожава. И мисля, че знам защо.“
„Защо?“
„Хазарт. Преди няколко месеца го видях пред едно казино. Изглеждаше… съсипан. Попитах го какво прави там, а той се разкрещя да си гледам работата. Никога не го бях виждала такъв. След това започна да пропуска лекции… той също учеше с мен, нали знаеш? Задочно. Опитваше се да стане юрисконсулт. И изведнъж спря. Мисля, че дължи много пари, Мартине. На опасни хора.“
Скритото му хоби. Заемите. Отчаянието. Всичко се подреждаше. Петър не беше просто крадец; той беше отчаян човек, притиснат до стената.
„Но той не работи сам“, каза Мартин, мисълта му препускаше. „Сумите са твърде големи. Той ги прехвърля някъде. Някой му помага да ги изпере. Някой, който се възползва от това.“
„Димитър“, каза Лилия.
Мартин я погледна остро. „Какво?“
„Онзи ден бях в офиса ти, за да си взема някакви документи, които бях забравила, преди… знаеш… онази вечер. Беше късно. Видях Петър в конферентната зала. Не беше сам. Беше с Димитър.“
Димитър. Конкурентът. Човекът, който печелеше всичките му клиенти. Човекът, чийто адвокатски екип сега работеше рамо до рамо с екипа на Десислава, за да го унищожи.
Това не беше просто изневяра или дребна кражба. Това беше координирана атака. Заговор за враждебно поглъщане, дирижиран отвътре. Десислава, Асен, Петър… те не бяха просто приятели-предатели. Те бяха пионки.
„Мартине“, каза Лилия, гласът ѝ трепереше, „адвокатът на Десислава… той е от кантората, която обслужва Димитър. Проверих. Всичко е свързано. Те не просто искат да ти вземат апартамента. Те искат фирмата. Искат всичко.“
Мартин се облегна назад. Напрежението в гърдите му беше почти непоносимо. Той беше толкова заслепен от личната драма, от изневярата, че не виждаше бизнес атаката, която се случваше пред очите му.
„Благодаря ти, Лилия“, каза той тихо. „Рискуваш много, като ми казваш това.“
„Дължа ти го“, отвърна тя, гледайки в чашата си. „Дължа на себе си да направя поне едно правилно нещо.“
Мартин се обади на Ивайло. „Намерихме го. Не е Асен. Петър е. И работи за Димитър. Имам свидетел.“
„Това променя всичко“, каза Ивайло. Гласът му изведнъж стана остър като бръснач. „Това вече не е развод. Това е корпоративен шпионаж и финансова измама. Време е да спрем да се защитаваме и да започнем да атакуваме.“
Междувременно Петър седеше в тъмния си апартамент. Той знаеше, че времето му изтича. Мартин беше твърде умен, щеше да сглоби пъзела. Телефонът му иззвъня. Беше Димитър.
„Лилия срещна ли се с теб?“, попита Димитър.
Петър замръзна. „Какво… откъде знаеш?“
„Аз знам всичко, Петре. Имам очи навсякъде. Очаквах тя да се опита да играе герой. Въпросът е какво ти ще направиш по въпроса?“
„Аз… аз не знам.“
„Разбира се, че знаеш. Ти си счетоводител. Знаеш къде са заровени телата. Мартин си мисли, че ти си го предал. Но ти си само изпълнител. Време е да му покажеш кой наистина е дърпал конците. Време е да прехвърлиш вината.“
„Какво искаш да кажа?“
„Кажи му истината. Почти. Кажи му, че аз съм те принудил. Че съм заплашвал семейството ти. Нарисувай се като жертва. Но по-важното… кажи му, че имаш доказателства, че Асен е бил мозъкът зад всичко. Че Асен е работил с мен, за да открадне Десислава и фирмата. Мартин е емоционален. Той ще повярва на всичко, което потвърждава гнева му към Асен.“
„Но Асен… той е просто глупак. Той не знае нищо за това.“
„Точно така. Идеалната изкупителна жертва. Направи го, Петре. И ще се погрижа дълговете ти да изчезнат. Завинаги. Откажи… и ще се погрижа ти да изчезнеш.“
Петър погледна към снимката на възрастната си майка на нощното шкафче. Той беше в капан. Капан, много по-ужасен от онзи в ресторанта.
И той взе своето решение. Щеше да предаде всички.
Глава 5: Двойна игра
На следващата сутрин Петър влезе в кабинета на Мартин. Изглеждаше като човек, който не е спал от дни. Лицето му беше сиво, очите – кървясали. Той затвори вратата след себе си.
„Мартине, трябва да ти кажа нещо“, започна той, гласът му трепереше. „Аз… аз направих ужасна грешка.“
Мартин го изгледа студено. След разговора с Лилия той беше подготвен. „Слушам те, Петре.“
Петър започна да говори. Разказа му историята, която Димитър беше изфабрикувал. Как Димитър го е притиснал заради хазартните му дългове. Как го е принудил да прехвърля пари. Но след това дойде обратът.
„Но не бях аз, Мартине. Не и в началото“, каза Петър, сълзи започнаха да се стичат по лицето му. „Беше Асен. Асен дойде при Димитър. Той предложи сделка. Искаше да те съсипе. Искаше Десислава и искаше твоята фирма. Той беше този, който даде на Димитър цялата вътрешна информация за клиентите ни. Той беше този, който ми показа как да заобикаля защитите… Аз бях просто инструмент. Асен е мозъкът.“
Мартин мълчеше. Лъжата беше почти перфектна. Тя се хранеше директно от гнева и болката, които той вече изпитваше. Беше толкова по-лесно да се повярва, че Асен, арогантният предател, е способен на такова сложно зло, отколкото тихият, жалък Петър.
„Имаш ли доказателства?“, попита Мартин, гласът му беше равен.
„Да“, каза Петър и извади флашка. „Това са имейли. Между Асен и личния асистент на Димитър. Уговарят срещи. Говорят за… „преструктуриране“ на компанията, след като ти си вън от играта. Взех ги от сървъра, преди да ги изтрият.“
Мартин взе флашката. „Защо ми казваш това сега, Петре?“
„Защото Димитър иска да ме изхвърли. Той ще стовари всичко върху мен“, изплака Петър. „Аз ще вляза в затвора, докато Асен и Димитър си поделят плячката. Мартине, аз те предавам… но Асен те унищожи. Моля те. Аз ще свидетелствам. Ще ти кажа всичко. Само ме защити от Димитър.“
Беше брилянтен ход. Петър се позиционираше като най-малкото зло, като ключов свидетел.
„Излез“, каза Мартин.
„Но…“
„Казах да излезеш. Трябва да помисля.“
Петър излезе, оставяйки Мартин сам с отровната флашка.
Мартин веднага се обади на Ивайло. „Петър беше тук. Призна си. Но твърди, че Асен е главният виновник. Даде ми флашка с имейли.“
„Не я включвай!“, извика Ивайло в телефона. „Не я включвай в нито един компютър, свързан с мрежата ти! Донеси я веднага при мен. Това може да е капан. Може да е вирус, който да изтрие всичко или да им даде пълен достъп.“
Мартин замръзна. Той гледаше малкото парче пластмаса в ръката си. Капан в капана.
По-късно, в офиса на Ивайло, компютърен специалист анализира флашката на изолирана машина.
„Точно както си мислеше, Ивайло“, каза техникът. „Флашката съдържа троянски кон. В момента, в който се свърже с мрежа, той щеше да започне да криптира всички файлове. Искали са да унищожат доказателствата за одита. Но… има и друго.“
„Какво?“
„Имейлите са истински. Но са манипулирани. Виждам фрагменти от оригиналния код. Името на Асен е вмъкнато на места, където преди е стояло… името на Петър. Това е калпава фалшификация, направена набързо. Петър се опитва да натопи Асен, използвайки реални комуникации между себе си и Димитър.“
Мартин седна тежко. Дълбочината на предателството беше зашеметяваща. Петър не просто го беше ограбил; той се опитваше да го манипулира, да го използва като оръжие срещу другия им бивш приятел.
„Значи имаме всичко“, каза Ивайло тихо, очите му блестяха. „Имаме признанието на Петър. Имаме доказателство за фалшификация. Имаме свидетелството на Лилия, което свързва Петър директно с Димитър. И имаме опит за унищожаване на доказателства с вирус. Петър току-що сам си подписа присъдата. И ни даде Димитър на тепсия.“
„Какво правим сега?“, попита Мартин.
„Сега обръщаме играта. Петър си мисли, че те е измамил. Димитър си мисли, че контролира ситуацията. А Десислава си мисли, че ще те разори. Всички те грешат.“
Планът на Ивайло беше дързък. Те нямаше да се обърнат към полицията. Все още не. Първо, щяха да използват информацията, за да си върнат контрола.
Първата стъпка беше Асен.
Намериха го да работи като барман в западнал нощен клуб. Беше отслабнал, изглеждаше измъчен. Дълговете му очевидно го съсипваха.
Мартин и Ивайло седнаха на бара. Асен пребледня, когато ги видя.
„Какво искате?“, изсъска той.
„Искаме да ти спасим живота“, каза Ивайло, бутайки разпечатка на един от фалшифицираните имейли към него. „Петър и Димитър те натопяват. Те ще те изкарат мозък на схема за корпоративна измама. Ще лежиш в затвора с години, Асене. А ние знаем, че не си ти. Ти си глупак и изневеряваш, но не си достатъчно умен за това.“
Асен гледаше имейла, очите му се разшириха от ужас. „Това е лъжа! Аз не…“
„Знаем“, прекъсна го Мартин. „Но те имат нужда от изкупителна жертва. И ти си перфектен. Освен ако не ни помогнеш.“
„Да ви помогна?“, изсмя се Асен. „Ти ме уволни! Ти съсипа…“
„Аз ти давам шанс“, каза Мартин. „Единствен. Помогни ни да хванем Димитър и Петър, и ще се погрижа ти да останеш извън това. Ще свидетелстваш за аферата си с Десислава, ще признаеш за натиска, който си оказвал на Лилия, но ще се измъкнеш от обвиненията за измама. И…“, Мартин бутна една папка към него. „Това е споразумение за уреждане на дълговете ти. Онези, на които дължиш пари. Оказва се, че аз притежавам фирмата, която е изкупила лошия ти кредит. Работи за мен и ще бъдеш свободен.“
Асен гледаше от Мартин към Ивайло. Беше хванат в капан, но този път Мартин му предлагаше вратичка.
„Какво трябва да направя?“, прошепна той.
Глава 6: Сблъсъкът
Срещата беше организирана в неутрална територия – голяма адвокатска кантора, която не представляваше нито една от страните. Официално, това беше среща за договаряне на споразумение по развода и евентуална продажба на фирмата.
Присъстваха всички.
Мартин и Ивайло седяха от едната страна на дългата маса от махагон.
От другата страна бяха Десислава и нейният нагъл адвокат. До тях седеше Димитър, излъчващ ледена увереност, придружен от собствения си правен екип.
Петър беше там, но седеше леко встрани. Той беше там в качеството си на главен финансов директор, готов да представи мрачната картина на фирмата, която трябваше да оправдае ниската оферта за изкупуване от страна на Димитър.
Заседанието започна. Адвокатът на Десислава взе думата, говорейки за „непреодолимите различия“ и „справедливото разделяне на активите“, което, според него, означаваше 90% за нея.
След това думата взе Димитър.
„Господа, да бъдем честни“, каза той с отегчен глас. „Фирмата на господин Мартин е в несъстоятелност. Дължи пари на всички. Клиентите му бягат. Предлагам да я купя за символична сума, поемайки дълговете ѝ. Това е благотворителност, наистина. Това ще даде на госпожа Десислава нещо, което да си подели, и ще спаси господин Мартин от пълен банкрут и евентуални съдебни дела от кредитори.“
Той погледна към Петър. „Господин Петър, бихте ли представили доклада?“
Петър се изправи, ръцете му трепереха, докато отваряше папката си. Той започна да чете подготвените цифри, описващи фалшифицираните загуби и раздутите разходи.
Мартин го остави да говори около пет минути. След това вдигна ръка.
„Петре, спри“, каза той.
Петър вдигна поглед, изненадан.
„Ивайло?“, обърна се Мартин към адвоката си.
Ивайло се усмихна. „Благодаря, Мартине. Господа, това, което чухте от господин Петър, е изключително… креативно счетоводство. Всъщност, то е толкова креативно, че представлява мащабна финансова измама.“
Адвокатите на Димитър и Десислава започнаха да протестират едновременно.
„Имаме доказателства“, продължи Ивайло, гласът му заглуши шума, „че господин Петър, в съглашателство с господин Димитър, е източил над два милиона от фирмата на моя клиент през последните осем месеца чрез мрежа от фиктивни компании.“
Димитър се засмя. „Абсурд! Това са клевети. Ще ви съдя!“
„О, ще има съдебни дела, бъдете сигурен“, каза Ивайло. „Имаме и доказателства за опит за унищожаване на данни чрез зловреден софтуер, както и за фалшифициране на доказателства с цел натопяване на трето лице.“
Петър пребледня като платно. Той погледна към Димитър за подкрепа, но Димитър дори не го поглеждаше.
„Това е думата на един отчаян човек срещу моята“, каза Димитър.
„Не съвсем“, каза Мартин. „Лилия?“
Вратата на конферентната зала се отвори. Лилия влезе. Тя изглеждаше уплашена, но решителна. Носеше диктофон.
„Господин Петър ми предложи подкуп, за да заблудя господин Мартин“, каза тя ясно. „Имам запис на разговора ни. Също така съм готова да свидетелствам под клетва, че съм видяла господин Димитър и господин Петър на тайна среща в офиса на Мартин, седмици преди офертата за изкупуване да бъде направена.“
Лицето на Димитър помръкна.
„Има и още“, каза Ивайло, наслаждавайки се на момента.
Вратата се отвори отново. Влезе Асен.
Десислава ахна. Адвокатът ѝ скочи на крака. „Какво прави той тук?“
Асен изглеждаше трезвен и уплашен. Той погледна към Мартин, който му кимна леко.
„Аз… аз имах връзка с госпожа Десислава“, започна Асен, гласът му беше дрезгав. „Но това е всичко. Нямам нищо общо с измамата във фирмата. Но…“, той се обърна към адвоката на Десислава, „…вашият екип се свърза с мен. Предложиха ми пари, за да лъжесвидетелствам, че Мартин е бил… насилнически настроен. Че той е знаел за връзката и я е толерирал, което би направило развода по-сложен. Имам съобщенията.“
Адвокатът на Десислава седна обратно, лицето му беше пепеляво. Това беше не просто неетично; беше престъпление.
„И накрая“, каза Ивайло, поставяйки дебела папка на масата. „Пълният, истински одит. Фирмата не е в несъстоятелност. Тя е била системно ограбвана. И сега имаме пълните самопризнания на господин Петър, записани преди час, в които той описва цялата схема в замяна на споразумение за сътрудничество с прокуратурата.“
Петър се свлече на стола си, скрил лице в ръцете си. Той беше изигран. Ивайло беше блъфирал, че има самопризнанията му, но сега, виждайки, че е изоставен от Димитър, Петър беше готов да ги даде.
Димитър се изправи. „Това заседание приключи.“
„О, не“, каза Мартин, изправяйки се също. „То тепърва започва. Ивайло, какви са нашите искания?“
„Много просто“, каза Ивайло. „Първо: Господин Димитър ще върне всеки откраднат лев, с лихвите. Второ: Той ще плати обезщетение за корпоративен шпионаж и опит за враждебно поглъщане, което ще използваме, за да покрием ипотеката върху сградата и всички бизнес заеми. Трето: Разводът. Госпожа Десислава ще се откаже от всички претенции към фирмата и личните активи. Ще получи обратно само това, което е внесла в брака – което, доколкото си спомням, беше нула. Апартаментът ще бъде продаден, за да се покрият разходите по делото. В замяна…“
„В замяна на какво?“, изсъска Димитър.
„В замяна на това, че тези документи“, Ивайло потупа папката, „няма да стигнат веднага до пресата и прокуратурата, давайки ви време да се оттеглите от борда на директорите си, преди акциите ви да се сринат. Вие избирате: бързо и тихо финансово споразумение, или бавна и публична екзекуция.“
Тишината в стаята беше абсолютна.
Десислава гледаше Мартин с омраза, но и със страх. Тя беше заложила на Димитър и Асен, и беше изгубила всичко.
Димитър гледаше Мартин, не с гняв, а с неохотно уважение. Той беше победен.
„Адвокатите ми ще се свържат с вас“, изръмжа Димитър и излезе от стаята.
Десислава го последва, ридаейки.
В стаята останаха само Мартин, Ивайло, Лилия и смазаните Асен и Петър.
Мартин погледна към тримата си „приятели“.
Към Асен: „Разкарай се оттук. Дългът ти е уреден. Ако някога те видя отново, ще се погрижа да съжаляваш.“
Към Петър: „Ти ще отидеш с Ивайло и ще дадеш пълните си показания. Ще сътрудничиш напълно. Може и да избегнеш затвора, но ще загубиш лиценза си завинаги. Предателството ти… то беше най-дълбокото, Петре.“
Петър само кимна, твърде съсипан, за да говори.
Накрая Мартин се обърна към Лилия. Тя стоеше неловко до вратата.
„Лилия…“
„Знам“, прекъсна го тя. „Аз също си тръгвам. Радвам се, че успях да помогна. Да изчистя… част от вината си.“
„Чакай“, каза Мартин. „Ти си единствената, която направи правилното нещо, макар и късно. Дължа ти.“
„Не ми дължиш нищо, Мартине. Аз се възползвах от теб, точно като тях.“
„Не. Те искаха да ме унищожат. Ти просто искаше да оцелееш. Има разлика.“ Той извади една писалка и написа чек. „Това е за таксата ти за университета. За всичките години, докато завършиш. Не е подарък. Не е милостиня. Това е заплащане. За това, че ми отвори очите. И за свидетелските ти показания.“
Лилия понечи да откаже, но видя изражението му. Това не беше Мартин, богаташът, който плаща сметките. Това беше мъж, който уреждаше дълговете си.
Тя взе чека. „Благодаря ти.“
Глава 7: Ново начало
Шест месеца по-късно.
Животът беше различен. Апартаментът беше продаден. Мартин живееше в много по-малко, но уютно жилище близо до офиса. Фирмата беше спасена. С парите от споразумението с Димитър, Мартин беше покрил всички бизнес заеми и ипотеката върху сградата. Той беше стабилизирал компанията.
Беше преструктурирал всичко. Беше по-малък, по-гъвкав, но и по-силен. Беше задържал основните си служители и дори беше дал малки дялове на ключовите си хора. Никога повече нямаше да позволи цялата власт да бъде концентрирана в един човек.
Разводът с Десислава беше приключил бързо и безшумно. Тя беше изчезнала от живота му, вероятно търсейки следващия си „спонсор“.
Петър беше получил условна присъда в замяна на пълното си сътрудничество. Работеше като обикновен счетоводител в малка фирма в друг град.
За Асен не се чуваше нищо.
Мартин седеше в малко квартално кафене. Не беше стъпвал в скъп ресторант от месеци. Самата мисъл за това му докарваше киселини. Той пиеше обикновено кафе и четеше книга.
Вратата на кафенето се отвори и влезе Лилия.
Тя изглеждаше променена. Умората в очите ѝ я нямаше. Беше облечена делово, но скромно. Косата ѝ беше прибрана. Тя го видя и се поколеба за момент, след което се усмихна леко и се приближи.
„Здравей, Мартине.“
„Здравей, Лилия. Сядай.“
Тя седна срещу него. „Как си?“
„Добре съм“, отвърна той. „Наистина съм добре. А ти? Как е университетът?“
„Завършвам следващия семестър“, каза тя, в гласа ѝ се долавяше гордост. „Започнах стаж в една кантора. Не е бляскаво, занимаваме се основно със семейно право и трудови спорове, но… харесва ми. Чувствам, че помагам на хората.“
„Радвам се да го чуя.“
Настъпи неловко мълчание, изпълнено с всичко, което се беше случило.
„Мартине“, каза Лилия накрая, „аз никога не осребрих онзи чек.“
Той вдигна поглед.
„Не можах. Това щеше да означава, че отново съм взела пари от теб. Вместо това изтеглих студентски кредит. Ще го изплащам с години, но е мой. Исках да ти го върна.“ Тя плъзна чека по масата към него.
Мартин го погледна. След това го взе, скъса го на четири и го пусна в пепелника.
„Добре“, кимна той. „Уважавам това.“
„Но все пак искам да ти се реванширам“, каза тя. „За всички онези вечери. За всичко.“
„Няма нужда, Лилия. Всичко е платено.“
„Не“, настоя тя. „Позволи ми да те почерпя едно кафе.“
Мартин се усмихна. Беше първата му истинска, лека усмивка от много време насам. „Мисля, че мога да си го позволя.“
Лилия повика сервитьора и поръча две кафета. Когато сервитьорът дойде със сметката, тя извади собствения си портфейл и плати.
Беше малък жест, но означаваше всичко.
Капанът, който Мартин беше заложил онази вечер, беше имал за цел да разобличи приятелите му. Но в крайна сметка той беше освободил него самия. Беше го освободил от илюзията за богатство, от тежестта на фалшивите връзки и от призрака на бащиното му наследство.
Той вече не беше „богатият“, който плаща сметките.
Беше просто Мартин. И за първи път от години това му беше напълно достатъчно.