Въздухът в самолета беше застоял, просмукан от изкуствения аромат на кафе и лекия мирис на дезинфектант. Милена облегна глава на студеното стъкло на илюминатора и се загледа в килима от облаци под тях, обагрен в меките тонове на залязващото слънце. Чувстваше се изтощена, но и доволна. Сделката в чужбина беше приключена успешно, подписът ѝ стоеше под договор за милиони, а в служебния ѝ имейл вече я чакаха поздравителни съобщения от висшия мениджмънт. Беше на върха на играта си, призната, търсена, успяла. И все пак, докато се връщаше към дома, едно тихо, но упорито чувство на безпокойство разяждаше триумфа ѝ.
Бракът ѝ с Огнян беше пристанът, в който се завръщаше след всяка буря. Или поне така трябваше да бъде. В последната година обаче този пристан изглеждаше все по-мъглив и далечен. Разговорите им бяха станали кратки, сведени до битовизми и логистика. „Как мина денят ти?“, „Какво ще вечеряме?“, „Плати ли сметките?“. Интимността им беше изгубила спонтанността си, превърнала се в навик, а понякога и в задължение. Огнян беше дистанциран, затворен в свой собствен свят, в който тя сякаш нямаше достъп. Отдаваше го на стреса от неговия бизнес – малка строителна фирма, която се бореше да оцелее на безмилостния пазар. Но интуицията ѝ, този безпогрешен вътрешен компас, който ѝ служеше толкова добре в работата, подсказваше, че проблемът е по-дълбок.
Телефонът ѝ извибрира и тя го погледна с раздразнение. Беше Симеон, съседът им от къщата вдясно. Възрастен вдовец, чийто единствен интерес в живота сякаш беше да наблюдава живота на другите.
– Ало, Симеоне, добре съм, кацам след няколко часа. Как си ти? – опита се да звучи ведро.
– Аз съм добре, Миленке, добре съм. Не искам да те притеснявам, знам, че си заета жена, но… – Гласът му беше пропит с онази злокобна тайнственост, която издаваше, че се кани да сподели поредната клюка.
– Кажи направо, Симеоне, полетът ми беше дълъg.
– Ами, как да ти кажа… Не знам дали е моя работа, ама нали сме съседи, рекох си, че трябва да знаеш. Откакто замина, една жена идва в къщата ви. Млада, хубава. Идва и си отива. Огнян я пуска. Понякога остава и до късно.
Думите му бяха като ледени иглички, които прободоха умореното ѝ съзнание. Внезапно въздухът в самолета не ѝ достигаше. Млада. Хубава.
– Сигурен ли си, Симеоне? Може да е някоя клиентка, позната…
– Не знам, Миленке, не знам. Ама не ми прилича на клиентка. Идва вечер, носи малка чанта. Пък и Огнян се оглежда като крадец, преди да я пусне вътре. Ти си знаеш най-добре, аз просто казвам какво виждам.
Разговорът приключи, но в главата на Милена той продължи да ехти. Всички малки парченца от пъзела, които досега бяха разпръснати, внезапно започнаха да се подреждат. Късните му прибирания. Телефонните разговори, които провеждаше в другата стая. Необяснимата му раздразнителност, когато тя го питаше за бизнеса. Всичко сочеше към една-единствена, грозна дума: изневяра.
Гняв, горещ и изпепеляващ, измести всяка друга емоция. Унижението я задушаваше. Тя, силната, успялата Милена, беше просто поредната измамена съпруга. Докато тя градеше бъдещето им, той беше привел друга жена в дома им, в леглото им. Мисълта беше непоносима.
Още преди самолетът да кацне, тя вече имаше план. Първоначалното ѝ намерение беше да се прибере ден по-късно, да си почине в хотел и да се появи триумфално. Сега планът беше друг. Отмъщение. Отвори лаптопа си и резервира най-ранния възможен полет за връщане. Нямаше да го предупреди. Щеше да се появи като призрак в нощта и да ги хване.
След часове, прекарани в трескаво очакване по летищата, тя най-накрая кацна в родния си град. Беше късно след полунощ. Градът спеше, а в душата ѝ бушуваше ураган. Вместо да се прибере директно, тя спря пред денонощен строителен магазин. Влезе вътре, а очите ѝ, премрежени от гняв и сълзи, се спряха на рафта с бои. Избра най-яркото червено. Цветът на страстта, на кръвта, на срама. С торбата, в която дрънчеше металната кутия, тя се отправи към дома.
Къщата тънеше в мрак, с изключение на прозореца на спалнята им, от който се процеждаше слаба, приглушена светлина. Колата на Огнян беше в гаража. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите като птица в клетка. Влезе безшумно, с ключ, който вече не чувстваше като свой. Вътре миришеше на чужд парфюм. Сладникав и евтин. Това беше последното доказателство, от което се нуждаеше.
Свали обувките си и се заизкачва по стълбите, стиснала кутията с боя. Всяко скръцване на дървото под краката ѝ звучеше оглушително в тишината. Спря пред вратата на спалнята. Чуваше приглушен кикот. Женски кикот.
Без да мисли повече, тя отвори капака на кутията. Адреналинът пулсираше във вените ѝ. Рязко отвори вратата и с все сила запрати съдържанието на кутията към леглото. Червената боя се разля във въздуха като кървав облак и се стовари върху двете фигури, сгушени под завивките. Чу се писък.
– Ето ти, мръсник! – изкрещя тя, а гласът ѝ се прекърши от болка. – Надявам се да ви е било хубаво!
В този момент една от фигурите трескаво посегна към нощната лампа. Светлината щракна и заля стаята.
Милена примигна, готова да посрещне погледа на виновния си съпруг и неговата любовница. Но когато очите ѝ свикнаха със светлината, тя замръзна.
В леглото, омазани в лепкава червена боя, стояха мъж и жена. Но те не бяха Огнян и някоя непозната красавица. Тя нямаше абсолютно никаква представа кои са тези хора.
Глава 2: Непознатите
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от писъка преди малко. Милена стоеше на прага, с празната кутия от боя в ръка, взирайки се в двете абсолютно непознати лица. Момичето, може би малко над двадесет, с размазана спирала по бузите, смесена с червената боя, я гледаше с ужас. Младежът до нея, слаб и с уплашен поглед, инстинктивно я беше придърпал към себе си, сякаш можеше да я предпази от този абсурден кошмар. Стаята, нейната спалня, беше пропита с острата миризма на боя, а по стената зад леглото се стичаха червени вади.
– Кои сте вие? – Гласът на Милена беше дрезгав шепот. Шокът беше изтласкал гнева и сега на негово място зееше ледена празнота. – Какво правите в къщата ми?
– Моля ви, не ни наранявайте! – проплака момичето. – Ние… ние не сме направили нищо лошо.
– Нищо лошо? – повтори Милена, а гласът ѝ започна да трепери. – В леглото ми сте! В къщата ми! Къде е Огнян? Къде е съпругът ми?
Младежът се опита да седне, но чаршафите, пропити с боя, залепнаха за кожата му.
– Господин Огнян ни пусна. Той ни даде ключ. Каза, че можем да останем тук за няколко дни. Каза, че съпругата му е в чужбина и няма да се върне скоро.
Думите му нямаха никакъв смисъл. Защо Огнян би настанил непознати в дома им? В спалнята им? Мозъкът ѝ отказваше да обработи тази информация.
– Лъжете! – извика тя, макар и да не беше сигурна в това. – Защо би го направил?
– Не знаем – отвърна момичето, а гласът ѝ беше задавен от ридания. – Той е… той ни помогна. Аз съм Дария, а това е Мартин. Моля ви, вярвайте ни.
Милена се отдръпна от вратата, облегна се на стената в коридора и се свлече на пода. Краката ѝ просто отказаха да я държат. Ситуацията беше толкова сюрреалистична, че за момент се запита дали не сънува. Може би това беше някакъв трескав сън, породен от умората и ревността. Но острата миризма на боя и лепкавото усещане по пръстите ѝ бяха твърде реални.
Тя извади телефона си с треперещи ръце. Първият ѝ импулс беше да се обади в полицията. Но какво щеше да им каже? „Влязох с взлом в собствения си дом и нападнах двама души, които съпругът ми е поканил?“ Звучеше като лудост.
Вместо това, тя отново набра номера на Огнян. Телефонът даде свободно веднъж, два пъти, след което се включи гласова поща. Гласът му, записан преди месеци, звучеше безгрижно и спокойно – пълна противоположност на хаоса, който беше забъркал.
– Огняне, къде си, по дяволите? – изсъска тя в телефона. – Вкъщи има непознати. Обади ми се веднага!
Последва мълчание. От спалнята се чуваше само тихото хлипане на момичето, Дария.
Милена въздъхна дълбоко, опитвайки се да събере мислите си. Гневът отстъпваше място на страха. Ако Огнян не ѝ изневеряваше, тогава какво се случваше? Защо беше изчезнал? Защо беше поверил дома им на тези деца?
Тя се изправи и влезе отново в спалнята. Двамата все още седяха в леглото, вкаменени.
– Ставайте. Влезте в банята и се опитайте да почистите това. Има халати в гардероба. И без глупости. Няма да ходите никъде, докато не разбера какво става тук.
Тонът ѝ беше остър, но в него вече нямаше заплаха, а само объркване.
Докато те се изнизваха към банята, омазани и жалки, Милена започна да оглежда стаята. Дрехите им бяха сгънати прилежно на един стол. Евтини дънки, тениски, суитшърт. На нощното шкафче имаше учебник по право и дамска чанта, от която се подаваше студентска книжка. Те не приличаха на крадци. Приличаха на студенти.
Сърцето ѝ се сви. Какво беше направила?
Тя слезе долу в кабинета на Огнян. Всичко изглеждаше подредено, както обикновено. Но тя познаваше навиците му. Той беше хаотичен, винаги оставяше документи и планове разпръснати навсякъде. Тази подреденост беше неестествена. Сякаш някой беше чистил, за да заличи следи.
Започна да рови из чекмеджетата. В най-долното, под купчина стари фактури, напипа нещо твърдо. Беше папка, която не беше виждала досега. Отвори я. Вътре имаше договор за заем. Сумата я накара да затаи дъх. Беше астрономическа. Парите бяха отпуснати от инвестиционна компания на име „Александър Груп“. Името ѝ беше познато. Александър беше един от най-агресивните играчи на пазара, бизнесмен с репутация на акула. Защо Огнян би взел пари от него, а не от банка? Лихвеният процент беше хищнически. Като обезпечение беше заложена фирмата му. Цялата фирма. Подписът на Огнян стоеше най-отдолу, разкривен и несигурен.
Продължи да рови. Зад договора имаше няколко официални писма. Уведомления за просрочени плащания. Последното беше с дата отпреди три дни. В него се казваше, че ако цялата сума не бъде изплатена до края на седмицата, „Александър Груп“ ще встъпи във владение на компанията.
Светът на Милена се преобърна за втори път тази нощ. Огнян не просто е бил в беда. Той е бил на ръба на пълния фалит. И не ѝ беше казал нищо.
Точно тогава в кабинета влезе Дария. Беше облякла един от халатите на Милена, който ѝ беше твърде голям. Лицето ѝ беше чисто, но косата ѝ все още беше лепкава от боята. Очите ѝ бяха червени и подпухнали.
– Съжалявам – прошепна тя. – Не искахме да създаваме проблеми. Господин Огнян… той беше много мил с нас. Изглеждаше… отчаян.
– Разкажи ми всичко – каза Милена, а гласът ѝ беше кух. – Отначало.
Глава 3: Липсващият съпруг
Дария седна на ръба на стола срещу бюрото, сгушена в големия халат. Мартин стоеше зад нея, сложил ръка на рамото ѝ – мълчалив защитник. Миризмата на терпентин, с който очевидно се бяха опитвали да почистят боята, се смесваше с аромата на страх.
– Познавам господин Огнян от няколко месеца – започна Дария с треперещ глас. – Той… той е свързан със семейството ми. Откри ме наскоро. Каза, че иска да ми помогне. Аз съм първи курс в университета, право. С Мартин живеем в една малка квартира, едва свързваме двата края. Родителите ми нямат възможност да ми помагат много.
Тя спря за момент, сякаш събираше смелост.
– Преди около седмица господин Огнян дойде при нас. Беше много разстроен. Каза, че има големи проблеми и че се притеснява за безопасността си. Попита ни дали можем да направим нещо за него. Предложи ни пари, за да останем в къщата му, докато вие сте в командировка. Каза, че простото ни присъствие тук ще… ще разубеди някого да прави глупости.
– Да разубеди кого? – попита Милена, макар че вече се досещаше за отговора.
– Не каза име. Само го нарече „онзи лихвар“. Каза, че този човек го е заплашвал. Че иска да му вземе всичко. Огнян ни даде ключ и малко пари в брой. Помоли ни само да не влизаме в този кабинет. Каза, че е много важно. И че ще се свърже с нас след няколко дни.
– И не се е свързал?
Мартин поклати глава.
– Телефонът му е изключен от два дни. Започнахме да се притесняваме. Не знаехме какво да правим. Да се обадим в полицията ли? Но за какво? Че мъжът, който ни е платил да стоим в къщата му, е изчезнал? Щяха да ни помислят за луди. Или за съучастници.
Историята им беше колкото абсурдна, толкова и плашещо логична в контекста на документите, които Милена държеше. Огнян е бил притиснат до стената. Дължал е пари на опасен човек. И в паниката си е направил нещо глупаво – решил е, че присъствието на двама студенти в къщата му може да послужи като някакъв вид жива аларма или щит.
– Има ли нещо друго, което ви каза? Нещо, което ви се е сторило странно? – попита Милена, умът ѝ работеше трескаво, опитвайки се да намери някаква следа.
Дария се замисли.
– В деня, преди да ни даде ключа, той дойде с една папка. Беше много притеснен. Каза, че това е неговата „застраховка“. Огледа се, сякаш се страхуваше, че някой го наблюдава, и я скри някъде в къщата. Не видяхме къде.
Застраховка. Може би компрометираща информация за Александър? Нещо, с което е смятал да го изнудва или да се защити?
Милена стана и започна методично да оглежда кабинета. Търсеше нещо нередно, нещо, което не е на мястото си. Под бюрото, залепена с тиксо от вътрешната страна, напипа малка флашка. Изтръгна я и я пъхна в лаптопа си.
Съдържанието беше защитено с парола. Опита рождената си дата, датата на сватбата им, името на кучето им. Нищо. Отчаяна, тя се загледа в една тяхна снимка на бюрото – от медения им месец. Бяха на малък гръцки остров. Огнян ѝ беше казал, че това е било най-щастливото време в живота му. Тя написа името на острова.
Папката се отвори.
Вътре имаше аудио записи и сканирани документи. Милена пусна първия запис. Чу се гласът на Огнян, напрегнат и умоляващ. Другият глас беше ледено спокоен, пропит с едва доловима заплаха. Беше Александър.
„Парите ми трябват, Огняне. И знаеш, че винаги си получавам дължимото. С лихвите.“
„Но ти знаеш, че обектът се забави заради твоите доставчици! Ти ми прати некачествени материали! Загубих седмици!“
„Бизнес, момчето ми. Понякога се случват такива неща. Трябвало е да си предвидиш резерви. Сега фирмата ти е моя. Или ми връщаш парите до петък. Всичките.“
Следващите записи и документи разкриваха цялата схема. Александър целенасочено е саботирал бизнеса на Огнян. Продавал му е материали с лошо качество на завишени цени, забавял е доставки, използвал е вътрешна информация, за да му отмъкне клиенти. Всичко това, за да го доведе до фалит и да вземе фирмата му за жълти стотинки. Заемът е бил просто последният пирон в ковчега.
Огнян не е бил просто лош бизнесмен. Той е бил жертва на хищник.
Милена затвори лаптопа. Вече не чувстваше гняв към съпруга си. Само смазващо чувство за вина. Докато тя е била заета да покорява корпоративния свят, той се е давел. И от гордост, от срам, не е посмял да ѝ каже. Опитал се е да се справи сам и се е провалил.
– Трябва да го намерим – каза тя, по-скоро на себе си. Погледна към Дария и Мартин. – А вие двамата… съжалявам. За боята. За… всичко. Бях афектирана. Не знаех.
Дария просто кимна, твърде изтощена, за да каже каквото и да било.
Нощта беше дълга. Милена не мигна. Седеше в кабинета, преслушваше записите отново и отново, опитвайки се да чуе нещо, което е пропуснала, някаква следа за това къде може да е Огнян. Страхът за него беше като студена топка в стомаха ѝ. Дали Александър не му е направил нещо? Дали не е избягал, защото се е страхувал за живота си?
На сутринта, изтощена и с подпухнали очи, тя взе решение. Нямаше да седи и да чака. Щеше да се изправи срещу акулата.
Глава 4: Съседска намеса
Първите лъчи на слънцето се процеждаха през щорите, но не носеха никаква топлина. Къщата беше тиха, но напрежението беше почти осезаемо. Дария и Мартин спяха на дивана в хола, завити с одеяла. Милена не беше спала и за миг. Цяла нощ беше седяла в кабинета, обградена от призраците на грешките на съпруга си и собствената си неосведоменост.
Преди да се отправи към офиса на Огнян, за да се изправи срещу Александър, тя знаеше, че трябва да направи още нещо. Трябваше да говори със Симеон.
Излезе на двора. Утринният въздух беше хладен и влажен. Къщата на съседа ѝ изглеждаше спокойна, с перфектно поддържани мушката по первазите. Но Милена знаеше, че зад тези прозорци дебне чифт любопитни очи.
Тя прекоси моравата и позвъни на вратата му. След секунди вратата се открехна и се показа лицето на Симеон. Очите му светнаха, когато я видя. Очевидно очакваше сочни подробности.
– Миленке! Прибрала си се! Е, какво стана? Хвана ли ги? Разкажи!
– Симеоне, трябва да поговорим – каза тя с леден тон, който моментално изтри самодоволната усмивка от лицето му.
Тя влезе в къщата му, без да чака покана. Вътре всичко беше подредено до педантичност и миришеше на нафталин и стари спомени.
– Жената, която си видял, Симеоне… Кой беше мъжът с нея?
– Ами Огнян, кой друг? Казах ти, той я пускаше, той я изпращаше.
– Не. Не говоря за него. Имаше ли друг мъж, който да е идвал в къщата, докато Огнян е бил там?
Симеон се намръщи, ровейки се в паметта си, която беше неговият най-ценен архив.
– Друг мъж ли… Чакай да помисля. Да! Да, имаше. Идваше няколко пъти. Скъпа кола, черен седан. Винаги с костюм. Едър такъв, с вид на голям началник. Слизаше от колата, влизаше вътре за половин час, после си тръгваше. Винаги изглеждаше ядосан. Огнян след това излизаше на двора и пушеше цигара след цигара. Изглеждаше като пребит.
– А видя ли го да заплашва Огнян? Да му крещи?
– Не, не. Те говореха тихо. Но видът им беше такъв. Като… като хищник и жертва. Да, точно така.
Милена стисна юмруци. Александър. Той е идвал тук. Заплашвал е Огнян в собствения му дом. Това обясняваше много.
– Защо не ми каза за този мъж, Симеоне? – попита тя, а в гласа ѝ се прокрадна обвинителна нотка. – Каза ми само за жената. Насочи ме в напълно погрешна посока. Накара ме да мисля…
– Ама, Миленке, аз откъде да знам? – запротестира той, вече разбрал, че е сбъркал. – Аз видях млада жена да влиза в дома на женен мъж, докато жена му я няма. Какво да си помисля? Пък и този другият, с костюма, приличаше на бизнес партньор. Не съм искал да стане така. Просто исках да ти отворя очите.
– Отвори ми ги, да. Толкова широко, че направих ужасна грешка. – Тя се изправи. – Благодаря ти за информацията, Симеоне. Но те моля, отсега нататък си гледай мушкатата. Моят живот не е сериал, който да наблюдаваш от прозореца си.
Тя излезе, оставяйки го да мънка извинения. Не му беше ядосана, не наистина. Той беше просто самотен старец, който търсеше драма, за да запълни празнотата в дните си. Вината беше нейна. Тя беше позволила на ревността да я заслепи и да я накара да повярва в най-лесния, но и най-грешния сценарий.
Връщайки се вкъщи, тя завари Дария и Мартин в кухнята. Опитваха се да направят кафе. Изглеждаха като две изгубени деца.
– Ще излизам – обяви Милена. – Отивам в офиса на Огнян. Искам да ви помоля да останете тук. Не знам какво може да се случи. Ако Огнян се обади или се прибере, веднага ми звъннете.
– Ами… ние трябва да ходим на лекции – каза плахо Мартин. – Имам важен изпит.
Милена се поколеба. Те имаха свой живот, свои проблеми. Не беше честно да ги въвлича в нейния хаос.
– Права си. Извинявай. Вървете. Но ми дайте телефоните си. И ако научите нещо, каквото и да е, ми се обадете. И… бъдете внимателни. Човекът, с когото си имаме работа, не е шега.
Тя им даде пари за такси и за да си купят някакви дрехи, тъй като техните бяха съсипани. Когато те си тръгнаха, къщата отново опустя. Но този път тишината беше различна. Вече не беше тишината на предателството, а на неизвестността.
Милена се качи в колата си. Ръцете ѝ стискаха волана толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Вече не беше измамената съпруга. Беше жена, която отиваше на война.
Глава 5: Бизнес и предателства
Офисът на „Огнян Строй“ се намираше в невзрачна сграда в един от индустриалните квартали. Милена рядко идваше тук. Това беше територията на Огнян, неговото малко кралство. Днес обаче тя прекрачи прага не като съпруга, а като враг, който идва да огледа бойното поле.
Секретарката, младо момиче на име Ани, я погледна с широко отворени очи.
– Госпожо Милена! Каква изненада! Господин Огнян… той не е тук. От няколко дни не е идвал.
– Знам, Ани. Тук съм, за да се видя с господин Александър. Тук ли е?
Лицето на Ани се сви от притеснение.
– Да, в кабинета на господин Огнян е. Но той каза да не го безпокоят.
– Аз не съм „никой“ – отсече Милена и без да чака повече, се отправи към кабинета.
Вратата беше открехната. Тя спря за момент и се заслуша. Чуваше гласа на Александър, говореше по телефона.
– …Не, не се притеснявай. Всичко е под контрол. Глупакът изчезна, точно както очаквах. Уплаши се. До края на деня фирмата ще е наша. Да, да, имотът също е част от сделката. Ще го продадем и ще си разделим парите. Добре, чао.
Милена почувства как кръвта се смразява във вените ѝ. Имотът. Говореше за парцела, който Огнян беше купил наскоро. Беше инвестиция за бъдещето им.
Тя бутна вратата и влезе.
Александър седеше зад бюрото на Огнян, разположил се в стола му, сякаш му принадлежеше. Беше висок, с перфектно сресана коса и костюм, който струваше повече от колата на Милена. Излъчваше аура на арогантност и власт. Когато я видя, той не се изненада. Просто се усмихна – бавно, хищнически.
– Госпожа Милена. Каква приятна изненада. Очаквах ви, макар и не толкова скоро.
– Станете от стола на съпруга ми – каза тя, а гласът ѝ беше спокоен и остър като стомана.
Той се изсмя.
– Технически, това вече е моят стол. И моят кабинет. И моята фирма. Вашият съпруг, за съжаление, се оказа доста некадърен бизнесмен. Но не се притеснявайте, ще се погрижа за служителите.
– Къде е Огнян? – попита тя, игнорирайки провокацията му.
– Нямам представа. Може би е на някой плаж, харчи последните пари, които е успял да скрие. Или се крие от кредиторите си. Той ми дължи много пари, госпожо. И аз възнамерявам да си ги получа. Договорът е железен.
– Договорът е измама. И вие го знаете. Саботирали сте го от самото начало.
Усмивката на Александър леко се стопи.
– Това са сериозни обвинения. Имате ли доказателства?
– Имам записи.
Тя блъфираше. Не знаеше дали записите от флашката щяха да издържат в съда, но искаше да види реакцията му. За части от секундата в очите му проблесна паника. Но той бързо я овладя.
– Не ме разсмивайте. Каквито и глупости да е съчинил Огнян, за да се оправдае, те нямат стойност. Той е този, който наруши договора. Той е този, който избяга. В очите на закона, вие сте губещата страна. Съветвам ви да не си създавате повече проблеми. Приемете загубата с достойнство.
Той се изправи и се приближи до нея. Беше много по-висок и тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.
– Жалко за Огнян – каза той с фалшиво съчувствие. – Имаше красива съпруга, хубава къща… И пропиля всичко. Явно е имал и други… разсейващи фактори. Чух, че си е намерил младо момиче, на което да помага. Сигурно му е струвало скъпо.
Това беше удар под кръста. Той знаеше за Дария. И го използваше, за да я унижи, да я накара да се почувства още по-предадена.
– Вие сте отвратителен – прошепна тя.
– Аз съм бизнесмен. И печеля. Винаги. А сега, ако обичате, напуснете моя офис. Имате 24 часа да опразните и къщата. Тя също е част от обезпечението. Всичко е описано в договора.
Милена се обърна и излезе, без да каже и дума повече. Чувстваше се победена. Той беше прав. Каквото и да имаше на онази флашка, той имаше подписа на Огнян върху договор. Имаше всички правни основания да им вземе всичко.
Докато вървеше към колата си, телефонът ѝ иззвъня. Беше непознат номер.
– Ало?
– Милена? Аз съм, Теодора.
Свекърва ѝ. Не се бяха чували от месеци. Отношенията им винаги бяха обтегнати. Теодора никога не я беше харесала напълно, смяташе я за твърде амбициозна, твърде независима – лоша съпруга за сина ѝ.
– Какво има, Теодора?
– Трябва да се видим. Веднага. Става въпрос за Огнян. Знам нещо, което трябва да научиш.
Глава 6: Семейна тайна
Срещнаха се в малко кафене в центъра, далеч от любопитни погледи. Теодора изглеждаше по-стара, отколкото Милена я помнеше. Дълбоки бръчки браздяха лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше тревога. Тя стискаше нервно дръжката на чантата си и избягваше погледа на Милена.
– Какво знаеш, Теодора? Къде е той? Добре ли е? – попита Милена веднага щом седна, без да губи време в празни приказки.
– Не знам къде е – отвърна свекърва ѝ, а гласът ѝ беше тих, почти шепот. – Иска ми се да знаех. Но знам защо е направил всичко това. Защо се е забъркал в тези каши.
Тя въздъхна дълбоко, сякаш се готвеше да повдигне тежък камък.
– Преди много години, когато Огнян беше още дете, съпругът ми… баща му… имаше връзка. Кратка, но… имаше последствия. Роди се момиче. Той никога не го призна официално, но винаги е знаел. Изпращаше пари на майката, докато беше жив. След като почина, аз спрях. Исках да забравя за този срам, за това петно върху семейството ни.
Милена слушаше, затаила дъх. Картината започваше да се прояснява с ужасяваща яснота.
– Огнян научи наскоро – продължи Теодора. – Намерил е някакви стари писма на баща си. И е решил, че е негов дълг да поправи грешката му. Намерил е момичето. Името ѝ е Дария.
Дария. Значи това беше връзката. Не любовница. Сестра.
– Той е поел грижата за нея – каза Милена, по-скоро за себе си. – Плащал е за образованието ѝ. Помагал ѝ е.
– Да. И го е правил тайно от мен, защото знаеше, че няма да одобря. И тайно от теб, защото… – тя млъкна и най-накрая вдигна поглед към Милена. В очите ѝ имаше смесица от обвинение и съжаление. – Защото се страхуваше. Страхуваше се, че ще го сметнеш за слаб. За сантиментален. Ти винаги си била толкова силна, толкова съсредоточена върху кариерата си. Той се чувстваше като провал до теб, особено когато бизнесът му започна да запада. Не смееше да ти признае нито за дълговете, нито за сестра си. Мислеше, че ще го напуснеш.
Думите на Теодора бяха като шамари. Дали наистина беше така? Дали несъзнателно беше изградила такава стена около себе си, че собственият ѝ съпруг се е страхувал да сподели с нея най-големите си проблеми? Вината, която беше почувствала предната вечер, се върна с нова сила.
– Защо ми казваш всичко това сега? – попита Милена.
– Защото вчера ми се обади. Огнян. Беше в паника. Каза, че онзи човек, Александър, го е заплашил. Че ще съсипе не само него, но и теб. И сестра му. Каза, че трябва да изчезне за малко, докато намери решение. Каза ми да се грижа за теб. И ми каза да ти разкажа истината. Дължал ти го е.
Сълзи се стичаха по бузите на Теодора. За първи път Милена я виждаше толкова уязвима. В този момент тя не беше властната свекърва, а просто една уплашена майка.
– Трябва да го намерим, Теодора. Преди Александър да го е намерил.
– Не знам как. Той не ми каза къде отива.
Милена седеше в кафенето дълго след като свекърва ѝ си тръгна. Чувстваше се напълно сама. Беше изправена пред битка на няколко фронта. Трябваше да спаси съпруга си, да се пребори с безскрупулен бизнесмен, който искаше да им отнеме всичко, и да се справи с последствията от собствените си действия.