Въздухът в хола беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Не, не с нож, а с онзи скъп, кристален пепелник, който сестра ми Мая държеше на масата само за украса, защото никой в този дом нямаше право да пуши. Тя седеше на дивана, обградена от възглавници, сякаш бе кралица на някакво меко, плюшено кралство, което всеки момент щеше да бъде сринато от революция. Коремът ѝ, огромен и тежък, бе центърът на нейната вселена, а погледът ѝ бе вперен в пространството с маниакална концентрация.
Петър, съпругът ѝ, крачеше нервно пред прозореца. Беше отслабнал. Ризата му, маркова и скъпа, висеше по раменете му, а лицето му имаше онзи сив оттенък, който придобиват хората, когато не спят с дни. Той беше предприемач, или поне така се водеше пред обществото. Имаше фирма за внос на луксозни мебели, но напоследък единственото луксозно нещо около него беше тишината, която настъпваше, когато спреше да говори по телефона с кредиторите.
— Не може да е просто „Александър“ — прошепна Мая, разкъсвайки тишината. Гласът ѝ трепереше от напрежение. — Всеки втори е Александър. Искам нещо… нещо, което да тежи. Нещо, което да заяви присъствие още преди той да влезе в стаята.
Аз седях в ъгъла, преструвайки се, че чета списание, но всъщност наблюдавах разпада на едно семейство в реално време. Бях дошла да помогна, но се чувствах като зрител на автомобилна катастрофа. Мая бе обсебена. Хормоните я бяха превърнали в диктатор, а Петър беше нейният заложник.
— Мая, скъпа — започна Петър, а гласът му бе тънък, почти счупен. — Имаме по-големи проблеми от името. Трябва да обсъдим вноската за…
— Не ми говори за пари! — изкрещя тя, хвърляйки една възглавница по него. — Говорим за сина ни! За наследството му! Как ще го запомнят хората, ако се казва Иван? Никак! Трябва да е уникално.
Тя се обърна към мен. Очите ѝ бяха зачервени, пълни с безумна надежда.
— Дария, кажи нещо. Ти си креативната. Ти пишеш статии, ти имаш въображение. Дай ми име.
Въздъхнах. Бях изморена от техните драми. Петър ме гледаше с молба в очите, сякаш искаше да кажа „Кръстете го Стол“ и да приключим с това. Реших да разведря обстановката. Да сваля напрежението, което заплашваше да пръсне прозорците на луксозния им апартамент в центъра. Взех листа хартия, който лежеше на масата, и химикалката.
— Добре — казах аз, опитвайки се да звуча сериозно. — Искаш уникално? Искаш да тежи? Ето ти списък с имена, които никой друг няма да има.
Започнах да пиша. Първото, което ми хрумна, беше напълно нелепо. Тайфун. Следващото беше още по-зле. Генерал. Продължих с Император, Океан, Барон и завърших с Кеш, като иронична препратка към финансовото състояние на Петър, за което Мая се правеше, че не знае.
Подадох ѝ листа с усмивка.
— Заповядай. Избери си.
Мая грабна листа. Очаквах да се разсмее. Очаквах да ми каже, че съм луда и да ме изгони. Очаквах Петър да се изхили нервно. Вместо това, в стаята настъпи мъртва тишина. Мая четешe списъка бавно, устните ѝ мърдаха беззвучно. После вдигна поглед към мен. В очите ѝ нямаше смях. Имаше странен, плашещ блясък.
— Гениално е — прошепна тя.
Петър спря да крачи. Аз замръзнах.
Глава 2: Сянката на банката
Три дни по-късно телефонът ми звънна в два сутринта. Беше Мартин, по-малкият ни брат. Мартин беше студент по право, или поне така си мислеха родителите ни. Истината беше, че той прекарваше повече време в казината и в съмнителни барове, отколкото в библиотеката на университета.
— Дария, трябва да дойдеш — гласът му беше приглушен, сякаш се криеше някъде. — Нещо става с Петър.
— Какво говориш? — сънено попитах аз, докато търсех чехлите си в тъмното.
— Видях го. В „Студентски град“, зад общежитията. Срещна се с едни хора… не изглеждаха като клиенти за италиански дивани, Дария. Бяха с черни джипове. Единият го удари.
Сърцето ми спря. Петър, онзи кротък, вечно усмихнат Петър, който носеше кашмирени пуловери и пиеше само еспресо?
— Сигурен ли си?
— Видях го, ти казвам! Даде им плик. Дебел плик. И плачеше. Дария, те дължат пари. Много пари.
Затворих телефона и останах да седя в тъмнината. Знаех, че бизнесът на Петър не върви. Но не знаех, че е стигнал до лихвари. Това обясняваше нервността му. Обясняваше защо Мая живееше в отрицание. Тя усещаше, че земята под краката ѝ се пропуква, и затова се бе вкопчила в това бебе и в това име като в спасителен пояс. Ако детето е специално, ако името му е велико, тогава може би и животът им не е провал.
На сутринта отидох в офиса на Петър. Секретарката му, младо момиче на име Жана, ме погледна изплашено.
— Г-н Петров не приема никого — каза тя, но аз просто я подминах и нахлух в кабинета.
Петър седеше зад масивното бюро, главата му беше заровена в ръцете. Когато ме видя, подскочи. Под лявото му око имаше синина, лошо прикрита с фон дьо тен.
— Кажи ми истината — казах аз, затваряйки вратата зад себе си. — Колко?
Той ме погледна и в този момент видях един напълно сломен човек.
— Всичко — прошепна той. — Ипотекирахме апартамента. Взех кредити от две банки. И… взех от Атанас.
Атанас. Името прозвуча като присъда. Атанас беше стар приятел на баща ни, бизнесмен със съмнителна репутация, който притежаваше половината складове в покрайнините на града. Той не даваше заеми, той купуваше души.
— Мая знае ли? — попитах, въпреки че знаех отговора.
— Тя мисли, че разширяваме бизнеса. Че парите са за новия шоурум. Ако разбере, ще пометне, Дария. Не можеш да ѝ кажеш.
— Петър, те ще ви вземат жилището! Къде ще живее това бебе?
— Ще се оправя! — извика той, удряйки по масата. — Имам сделка. Една голяма поръчка за хотелски комплекс на морето. Ако мине, ще платя на Атанас и ще закърпя положението с банките. Просто ми трябва време. И… трябва ми Мая да е спокойна.
Той ме хвана за ръцете. Ръцете му бяха ледени и потни.
— Моля те. Нека роди спокойно. Нека си избере името. Нека има своя момент.
Кимнах бавно, въпреки че вътрешният ми глас крещеше, че правя грешка. Станах съучастник в лъжата.
Глава 3: Юридически капан
Две седмици преди термина, Мартин дойде у дома. Изглеждаше по-зле и от Петър. Беше блед, с тъмни кръгове под очите. Хвърли чантата си на пода и се свлече на фотьойла.
— Трябва ми заем — каза той директно.
— Мартин, аз съм журналист на свободна практика. Какъв заем? — попитах, докато му правех кафе.
— Трябват ми пет хиляди. Спешно. За семестъра. Иначе ще ме изключат.
— Ти нали си плати таксата още септември? Татко ти даде парите.
Мартин наведе глава. Тишината беше по-красноречива от всяко признание.
— Изиграх ги — прошепна той. — Всичко. И не само таксата. Взех бърз кредит. Вече ме търсят. Звънят на приятелите ми. Звънят на Ина.
Ина беше братовчедка ни, успешен адвокат по семейно право. Желязна лейди, която не прощаваше слабостта.
— Ако Ина разбере, ще каже на нашите — казах аз. — Мартин, ти си идиот.
— Знам! Но ако ме изключат, татко ще ме убие. Той мисли, че съм отличник. Дария, моля те. Ще работя, ще ти ги върна.
Беше омагьосан кръг. Единият затънал в дългове към мафията, за да поддържа илюзията за лукс, другият пропилява бъдещето си на комар. А Мая стоеше по средата, в своя балон от розови мечти и безумни имена, напълно сляпа за пропастта, която се отваряше под краката на цялото семейство.
Реших да се обадя на Ина. Трябваше ми правен съвет, не за Мартин, а за Петър. Срещнахме се в кантората ѝ. Тя изглеждаше безупречно, както винаги – строг костюм, коса, прибрана в стегнат кок, поглед, който сканираше душата.
— Петър е затънал, нали? — попита тя още преди да съм си отворила устата.
— Откъде знаеш?
— Имам клиенти, Дария. Хора, които купуват дългове. Името на зет ти се върти в списъци, в които никой не иска да присъства. Атанас вече е задействал процедура.
— Каква процедура?
— Изпълнителен лист. Ще им вземат апартамента веднага след като бебето се роди. Законът дава някаква защита, но Атанас има своите начини. Той не играе по правилата. Петър е подписал запис на заповед.
— Той каза, че чака сделка за хотел…
Ина се разсмя. Смехът ѝ беше студен и стържещ.
— Няма никаква сделка, Дария. Хотелът фалира още преди строежът да завърши. Петър ви лъже. Той лъже всички. И има още нещо.
Тя се наведе напред през бюрото.
— Виждали са го с жена. Не е Мая.
Светът ми се завъртя. Изневяра. Това беше последното парче от пъзела на катастрофата.
— Коя е?
— Една от брокерките на недвижими имоти, с които работи. София. Млада, амбициозна. И, както се говори, също бременна.
Не можех да повярвам. Петър, който едва дишаше от страх пред кредиторите, намираше време и ресурси да води двойствен живот?
Глава 4: Бебешкото парти на лъжите
Денят на бебешкото парти дойде. Мая беше организирала всичко с пищност, която граничеше с лудост, предвид обстоятелствата. Градината на къщата на родителите ни беше украсена с хиляди бели балони и сатенени ленти. Имаше кетъринг, оркестър и куп гости – приятелки на Мая, колеги на Петър, роднини, които се усмихваха фалшиво и обсъждаха колко е напълняла Мая зад гърба ѝ.
Петър стоеше до бара, наливайки си уиски след уиски. Аз го наблюдавах, знаейки всичко. Знаех за дълговете, за Атанас, за София. Исках да отида и да го зашлевя. Исках да изкрещя истината пред всички. Но погледнах Мая. Тя сияеше. Носеше дълга бяла рокля и изглеждаше като богиня на плодородието. Тя беше щастлива. За последен път.
Мартин се криеше зад едни храсти с телефона си, вероятно обяснявайки се на поредния кредитор. Ина пристигна с подарък, опакован в хартия, по-скъпа от дрехите ми, и целуна Мая по бузите, сякаш не знаеше, че съпругът ѝ е пътник.
Всичко беше театър. Гротескна пиеса, в която всички знаехме репликите, но никой не смееше да каже истината.
В кулминацията на партито, Мая взе микрофона. Музиката спря. Всички се събраха около нея.
— Искам да ви благодаря, че сте тук — каза тя, галейки корема си. — Това бебе е чудо. То е ново начало за нас с Петър. И искам да споделя с вас името, което избрахме. Искахме да е нещо силно. Нещо, което да респектира. Нещо, което… което е символ на власт и величие.
Сърцето ми биеше лудо. Спомних си списъка. Моля те, Господи, нека не е Тайфун. Нека не е Кеш.
Мая се усмихна широко, погледна ме право в очите и каза:
— Неговото име ще бъде Барон.
Тишината, която последва, беше по-тежка от онази в деня на списъка. Хората се спогледаха. Някои мислеха, че е шега. Баба ни, Цветана, изпусна чашата си с лимонада.
— Барон? — попита майка ни, Йоана, с пресипнал глас. — Като титла?
— Не, мамо. Като име. Барон Петров. Звучи могъщо, нали?
В този момент видях как Петър пребледнява още повече, ако това беше възможно. „Барон“. Иронията беше убийствена. Синът на фалирал длъжник, който щеше да остане без дом, щеше да носи име на аристократ.
— Това е шега, нали? — обади се чичо Асен, който никога не се стесняваше да говори.
— Не е шега! — сряза го Мая, губейки усмивката си. — Това е изборът ни. Искам синът ми да знае, че е роден да управлява, не да слугува.
Аз се задавих с хапката си. Роден да управлява дългове, може би.
Точно в този момент, портата на двора се отвори с трясък. Всички се обърнаха. Влязоха двама мъже в костюми, следвани от един униформен полицай. И Атанас. Той носеше черно палто, въпреки топлото време, и се усмихваше леко.
— Съжалявам, че прекъсвам тържеството — каза Атанас с мазния си, дълбок глас. — Но имаме неотложни дела с г-н Петров.
Мая изпусна микрофона.
— Какво става? — попита тя, гледайки към Петър.
Петър не помръдна. Той гледаше Атанас като хипнотизиран.
— Петър? — гласът на Мая стана писклив.
— Имаме изпълнителен лист за опис на движимото имущество — каза единият от костюмираните, който явно беше частен съдебен изпълнител. — И уведомление за въвод във владение на имота. Срокът изтече вчера, г-н Петров.
— Какъв имот? — извика майка ни. — Това е къщата на родителите ми!
— Не, госпожо — намеси се Атанас. — Говоря за апартамента на младото семейство. И за колата. И за… всичко, което Петър заложи, за да покрие загубите си от хазарт.
Хазарт. Думата увисна във въздуха.
Аз погледнах Мартин. Той беше пребледнял. Петър не беше взел парите за бизнес. Петър беше зависим. Точно като Мартин. Двамата бяха играли. И двамата бяха загубили.
Глава 5: Разпад
Сцената, която последва, беше грозна. Мая получи истеричен пристъп. Линейката дойде десет минути по-късно. Петър беше отведен от полицаите за разпит, тъй като се оказа, че е фалшифицирал подписа на Мая върху документите за ипотеката.
Аз, Мартин и родителите ни останахме сред спуканите балони и разтопения сладолед.
— Как можа? — плачеше майка ни. — Как можа да не ни кажеш, Дария? Ти си знаела!
— Знаех само част от нещата — опитах се да се защитя, но чувството за вина ме глождеше.
В болницата новините бяха лоши. Стресът бе предизвикал преждевременно раждане. Мая беше в операционната. Чакахме часове наред в коридора с онази отвратителна болнична миризма на дезинфектант и страх.
Когато лекарят излезе, лицето му беше сериозно.
— Бебето е добре. Момче е. В кувьоз е, но е стабилно. Майката обаче… кръвното ѝ е опасно високо. Трябва ѝ пълно спокойствие.
Влязохме да я видим за кратко. Тя лежеше там, бледа, свързана с тръбички. Когато отвори очи, първото нещо, което попита, беше:
— Къде е Барон?
Никой не посмя да ѝ каже, че „Барон“ е роден бездомник. Че баща му е в ареста. Че чичо му е затънал в дългове към същите хора.
На следващия ден в болницата се появи неканен гост. София. Брокерката. Любовницата. Тя носеше огромен букет цветя и коремът ѝ беше едва забележим, но го имаше.
Спрях я пред вратата на стаята.
— Къде си тръгнала? — попитах аз, заставайки на пътя ѝ.
— Искам да видя Петър. Казаха ми, че може да е тук. Не си вдига телефона.
— Петър е в ареста. А ти коя си, че да го търсиш?
Тя ме погледна нагло. Беше красива, по онзи вулгарен, крещящ начин.
— Аз съм жената, която го подкрепяше, докато сестра ти си играеше на принцеса. Аз съм тази, която му даде пари да плати на лихварите миналия месец. Но той ги проигра отново.
— Ти си му дала пари?
— Продадох си колата. Той обеща, че ще се разведе. Че след като се роди детето, ще напусне Мая. Но сега… сега искам да знам какво става с парите ми.
Ина, която току-що идваше от прокуратурата, чу последните думи. Тя хвана София под ръка и я дръпна настрани.
— Слушай ме внимателно, скъпа — каза Ина с онзи си адвокатски тон, от който замръзваш. — Ако стъпиш при Мая, ще те съсипя. Знам за сделките ти с имоти „на зелено“. Знам за комисионните под масата. Изчезвай.
София изсумтя, хвърли букета в кошчето и си тръгна с тракане на токчета.
Глава 6: Наследството на Барон
Минаха месеци. Животът, какъвто го познавахме, престана да съществува. Петър беше осъден условно за измама с документи, благодарение на връзките на Ина, но репутацията му беше унищожена. Апартаментът беше продаден на търг. Купи го фирма, свързана с Атанас.
Мая и малкият Барон се пренесоха да живеят при родителите ни. Стаята, в която израснахме двете, сега беше претъпкана с бебешки креватчета, памперси и кашони с остатъците от луксозния им живот.
Мартин прекъсна университета и започна работа в склад, за да връща кредитите си. Той порасна за една нощ, но цената беше младостта му. Вече не се усмихваше.
А името? Името остана. Мая отказа да го смени.
— Той е Барон — казваше тя всеки път, когато някой повдигнеше въпроса. — И един ден ще си върне всичко.
Но най-големият удар дойде година по-късно. Бяхме на семейна вечеря, опитвайки се да поддържаме някаква нормалност. Петър работеше като шофьор на такси и плащаше мизерна издръжка. Той не беше поканен.
На вратата се позвъни. Беше куриер. Носеше писмо за Мая.
Тя го отвори, прочете го и лицето ѝ посивя.
— Какво е това? — попита баща ни, Стефан.
Мая пусна листа на масата. Беше призовка. София, любовницата, съдеше Петър за бащинство. Беше родила момиче. И искаше тест.
Но не това беше шокът. Шокът беше в приложените документи. Оказа се, че Петър е изтеглил кредит на името на Мая още преди сватбата. Без тя да знае. И поръчител по този кредит… бях аз.
Гледах подписа си върху документа. Беше перфектна фалшификация. Или не? Спомних си една вечер, преди години, когато Петър ми даде да подпиша някакви документи за „фирмата“, казвайки, че са формалност за данъчните. Бях млада и наивна. Бях му се доверила.
— Ти? — Мая ме погледна с омраза. — Ти си знаела през цялото време? Ти си му помогнала да ме загроби?
— Не! Мая, кълна се, не знаех какво подписвам!
— Вън! — изкрещя тя. — Вън от къщата ми! Всички сте предатели! Ти, Петър, Мартин… всички!
Тя грабна малкия Барон, който започна да плаче от виковете, и се затвори в стаята.
Глава 7: Изкупление без край
Излязох на улицата. Валеше дъжд. Студен, сив софийски дъжд. Вървях без посока. Чувствах се предадена от собствената си глупост. Петър ме беше използвал. Беше използвал всички ни.
Срещнах се с Ина в един бар. Тя пиеше водка с лед.
— Можем да го осъдим — каза тя. — Мога да докажа, че те е подвел.
— И какво? Той няма пари. Няма нищо. Ако го вкарам в затвора, кой ще плаща издръжка на Барон? А и на онова другото дете?
— Тогава какво ще правиш?
— Ще плащам — казах аз. — Ще плащам кредита. Нямам избор.
И така, аз, журналистката с „креативните идеи“, започнах да пиша евтини рекламни текстове и да превеждам упътвания за перални машини, за да плащам дълговете на бившия си зет.
Мая не ми проговори две години.
Видях я случайно в парка един ден. Тя буташе количката. Барон вече ходеше. Беше красиво дете, с къдриците на Петър и ината на майка си. Тя ме видя, но не се спря. Само кимна леко, студено, и продължи.
Спрях се и я погледнах как се отдалечава. Чух я как вика след детето:
— Барон, не пипай това! Барон, ела тук!
Хората се обръщаха. Някои се подсмихваха. Едно момченце, което си играеше наблизо, попита майка си:
— Мамо, защо това момче се казва така? Куче ли е?
Сърцето ми се сви. Моята шега. Моят списък. Аз бях дала искрата, която подпали всичко, макар барутът да беше трупан от Петър с години.
Вечерта се прибрах в малката си квартира под наем. Телефонът ми звънна. Беше непознат номер.
— Ало?
— Дария? — гласът беше на Петър. Звучеше пиян.
— Какво искаш?
— Искам да ти кажа нещо. За името.
— Не ме интересува.
— Мая не избра Барон заради списъка ти — каза той и се засмя хрипливо. — Тя го избра, защото така се казваше първата ѝ любов. Кучето на съседите, когато беше на пет. Тя винаги е обичала това куче повече от всичко. Това е иронията, Дария. Ние мислехме, че е за величие. А тя просто искаше нещо, което да ѝ напомня за времето, когато беше щастлива и невинна. Преди нас.
Той затвори.
Останах да гледам в стената. Барон. Кучето. Спомних си го. Беше един огромен, рошав пекинез. Най-грозното и обичано създание в квартала.
Разсмях се. Смях се, докато сълзите не потекоха по бузите ми. Всичките ни амбиции, всичките ни лъжи, всичките ни драми, фалити и съдебни дела… всичко това се въртеше около името на едно мъртво куче.
Животът е най-големият сатирик. А ние сме просто герои в неговия абсурден списък.
На следващия ден отидох в банката и внесох поредната вноска. После седнах и написах нова статия. Заглавието беше: „Как да изберем име на детето си, без да съсипем живота си“. Беше най-четеният ми материал за годината.
А някъде там, в малък апартамент в крайния квартал, малкият Барон растеше, носейки тежестта на името си, без да знае, че цялата му съдба е била предначертана върху една салфетка в момент на отчаяние. И може би, само може би, един ден той наистина щеше да стане някой. Не заради името, а въпреки него.
Глава 8: Нови играчи
Годините минаваха бавно, като влак, който спира на всяка гара. Барон тръгна на училище. Децата му се подиграваха, разбира се. Наричаха го „Мюнхаузен“ или просто лаеха срещу него. Но той беше костелив орех. Научи се да се бие рано.
Един ден получих обаждане от Атанас. Старият лихвар. Вече беше на седемдесет, но все още държеше конците.
— Дария, имам предложение за теб — каза той без предисловие.
— Нямам какво да ти дам, Атанас. Всичко ни взе.
— Не искам пари. Искам уменията ти. Пишеш добре. Имам нужда от някой, който да напише биографията ми. Искам да изчистя името си, преди да умра.
— Ти нямаш име за чистене. Ти си петно.
— Ще ти платя достатъчно, за да покриеш остатъка от кредита на Петър. И ще ти остане за ново жилище.
Предложението беше изкушаващо. Дяволска сделка. Да опиша живота на човека, който унищожи семейството ми, за да спася остатъците от него.
— Защо аз?
— Защото ти познаваш омразата, Дария. Само човек, който мрази истински, може да напише истинска книга. Любовта е сляпа, но омразата… тя вижда всеки детайл.
Приех.
Започнах да посещавам имението на Атанас. Той ми разказваше истории от 90-те, за куфарчета с пари, за предателства, за политици, които са му яли от ръката. Записвах всичко. Но докато ровех в архивите му, намерих нещо странно.
Стара снимка. На нея бяха Атанас и баща ми, Стефан. Бяха млади, прегърнати пред някакъв склад. И още един човек. Петър. Но не моят зет Петър. А неговият баща.
Оказа се, че връзката между нашите семейства е много по-стара и по-мрачна, отколкото подозирахме. Бащата на Петър и баща ми са били съдружници с Атанас в началото. И нещо се е объркало. Някакви пари са изчезнали. Бащата на Петър се е самоубил, когато Петър е бил дете. Атанас и баща ми са си поделили бизнеса.
Разбрах истината. Петър не е влязъл в семейството ни случайно. Той не е срещнал Мая случайно. Всичко е било план. План за отмъщение. Той е искал да си върне парите на баща си. Да фалира нас, както ние (или поне баща ми) сме фалирали баща му.
Но се е влюбил в Мая. Или поне така е мислел. И планът се е объркал. Хазартът не е бил порок, а отчаяние. Той се е опитвал да надиграе Атанас на неговия терен.
Отидох при баща ми. Той вече беше стар и болен, деменцията започваше да го поглъща.
— Татко, кой беше бащата на Петър? — попитах го.
Той ме погледна с мътните си очи.
— Кольо… — прошепна той. — Добър човек. Аз го убих.
— Какво?!
— Не с пистолет. С алчност. Аз и Наско… Атанас. Ние го излъгахме. Взехме му всичко. Той не издържа.
Светът ми се срина за втори път. Ние не бяхме жертвите. Ние бяхме злодеите. Или поне децата на злодеите. Петър беше жертвата, превърнала се в палач, който накрая пак стана жертва.
Спрях да пиша книгата на Атанас. Вместо това написах всичко това в писмо до Мая. Оставих го пред вратата ѝ.
Не знам дали го прочете. Но седмица по-късно, тя ми се обади.
— Ела да вземеш Барон от училище — каза тя. Гласът ѝ беше уморен, но спокоен. — Аз имам среща с адвокат. Ще съдим Атанас. Имам документите на баща ни.
— Мая, опасно е.
— Вече нямам какво да губя, Дария. Освен името. А името… името на сина ми означава „свободен човек“ на някакъв древен език, така прочетох. Вече не е куче. Вече не е титла. Той е просто Барон. И ние ще се борим за него.
Затворих телефона и се усмихнах. За първи път от години усетих, че списъкът с имена вече няма значение. Важни бяха само хората, които стояха зад тях. И битката, която тепърва предстоеше.
КРАЙ