„Гробче с изглед към гората или към реката да ти избера?“ — с усмивка прошепна мъжът в ухото на Елина, която лежеше в кома.
А когато получи странен SMS, косата му се изправи НАСТРЪХНАЛА… 😲😲😲
В реанимационната зала цареше студена полумрачна тишина. Арсен се наведе съвсем близо до ухото на Елина, която вече втора седмица лежеше неподвижно, и тихо, с доволна усмивка, прошепна:
„Гробче с изглед към гората или към реката да ти избера?“
Медицинската сестра само поклати глава — прекалено силно ухаеше на скъп одеколон, прекалено бяла и самодоволна беше усмивката на този „опечален“ съпруг.
Той вече беше пресметнал всичко:
къде ще излезе по-евтино,
кога ще може да свали траура,
на кого ще остане апартаментът
и как младата Олеся ще се нанесе в живота му без излишни усложнения.
Всичко беше под контрол.
Но през нощта телефонът в ръката му изведнъж завибрира.
Едно съобщение.
Арсен рязко седна в леглото.
Още преди да успее да извика, от прочетеното косата на главата му се изправи като игли…
…..… 😲😲😲
Телефонът трепереше в ръката му, сякаш жив.
Съобщението беше кратко. Без емоджита. Без обяснения.
„По-добре избери изглед към реката. Обичам водата.
И не се притеснявай — аз вече не спя.“
Арсен изпусна телефона. Сърцето му заби толкова силно, че му причерня пред очите.
— Това е… шега… — прошепна той, но гласът му не звучеше убедено дори за самия него.
Погледна екрана отново.
Номерът беше нейният.
Телефонът на Елина. Онзи, който лежеше в чекмеджето у дома, изключен още в деня на катастрофата.
На сутринта той влетя в болницата по-рано от обичайното. Медсестрата го посрещна с напрегнато лице.
— Господине… пациентката ви… — започна тя.
— Жива е, нали?! — изкрещя той.
— Да. Но… нещо странно се случи през нощта.
Арсен влезе в стаята.
Елина лежеше както винаги — бледа, неподвижна. Само че този път апаратите показваха по-стабилни показатели.
А на масичката до леглото…
лежеше нейният телефон.
Включен.
— Това е невъзможно… — прошепна той.
В този момент екранът светна. Ново съобщение. Пред очите му.
„Чувам всичко, Арсене.
И за гроба.
И за апартамента.
И за Олеся.“
Коленете му омекнаха.
— Елина… ако ме чуваш… аз… — започна той, навеждайки се над нея.
Тогава тя мигна.
Само веднъж. Но напълно съзнателно.
В стаята влезе лекарят, следван от още двама души — мъж и жена в цивилни дрехи.
— Господин Арсен — каза лекарят спокойно. — Поздравления. Съпругата ви излиза от комата.
— А вие — обърна се жената от екипа — ще дойдете с нас.
— Защо?! — изпищя той.
Мъжът извади значка.
— Отдел „Тежки престъпления“. Катастрофата на Елина вече не се води инцидент.
Арсен се обърна към леглото.
Елина го гледаше. Очите ѝ бяха отворени.
А устните ѝ едва се раздвижиха.
— Реката… — прошепна тя. — Там ще те погребат. Но не мен.
По-късно стана ясно:
Елина е чувала всичко през тези две седмици. Лекарите го наричат „синдром на заключеното съзнание“.
А телефонът?
Оказа се, че тя е настроила гласово управление още преди катастрофата.
Една дума. Един шепот.
Достатъчен.
Олеся изчезна.
Апартаментът беше прехвърлен на името на Елина.
А Арсен…
Арсен гледаше реката от прозореца на следствения арест.
Понякога най-страшното не е смъртта.
А това някой да оживее навреме.