Доверих се на доведения си син Ненко да гледа котката ми, докато съм на работа.
Самото изречение сега ми звучеше като виц. Горчив, кисел виц, който засядаше в гърлото ми. Доверие. Каква луксозна, наивна дума. Дума, която бях започнала да забравям, откакто се бях омъжила за баща му, Стоян, и бях влязла в този студен, огромен дом, който никога не усетих като свой.
Беше вторник, дълъг и мъчителен ден в кантората. Не бях адвокат като съпруга си, но работех в администрацията на голяма правна фирма. Хартии, клаузи, срокове. Главата ми бучеше от напрежението. Единствената мисъл, която ме крепеше, беше малкото, топло същество, което ме чакаше у дома. Моята Искра.
Когато се прибрах, веднага усетих, че нещо не е наред. Обикновено тя ме чакаше до вратата, търкаше се в краката ми с нетърпеливо мъркане. Сега обаче домът беше зловещо тих. Само от горния етаж се чуваше приглушеното бумтене на музиката, която Ненко слушаше.
Тишина.
Това беше първият алармен звън. Тишината в тази къща никога не беше спокойна; тя беше просто затишие пред буря.
„Искра? Миличка, къде си?“
Гласът ми прокънтя неестествено в просторното антре, облицовано с мрамор, който винаги ми се струваше студен, дори и през лятото. Свалих палтото си, сърцето ми вече биеше с една идея по-бързо.
Започнах да я търся. Под дивана в хола, зад тежките завеси от кадифе, в кухнята. Никъде. Тогава го чух.
Слабо, жално мяукане.
Идваше от… балкона.
Кръвта ми замръзна. Приближих се до балконската врата в хола. Беше заключена отвътре, а дръжката беше завъртяна. Навън вече се смрачаваше и вятърът брулеше стъклото. И там, свита в ъгъла на ледените плочки, беше тя. Моята Искра. Трепереше цялата, козината ѝ беше настръхнала, а очите ѝ – огромни от ужас.
Ръцете ми се разтрепериха, докато се мъчех да отключа. Втурнах се навън, грабнах я и я притиснах до гърдите си. Беше леденостудена. Ледена.
Котката се държеше странно и мяукаше непрекъснато. Не беше обичайното ѝ мъркане, а висок, писклив, панически звук, който не спираше.
В този момент Ненко слезе по стълбите. Беше на двадесет, студент в университета – или поне така твърдеше – и ме гледаше с онази непроницаема, леко насмешлива физиономия, която беше усъвършенствал до болка. Беше висок, с косата на баща си, но с очите на майка си – Магда. Очи, които никога не можех да разчета.
„Какво става? Що викаш?“
Притисках треперещото животинче към себе си, опитвайки се да го стопля. Гневът започваше да измества шока.
„Ти ли я заключи? Ненко, навън е минус три градуса! Ти луд ли си?“
Попитах Ненко какво се е случило. Кръвта ми кипна, когато той само сви рамене и каза: „Тая глупава котка…“
Сви рамене.
Сякаш говорехме за счупена чаша, а не за живо същество.
„Драскаше ми по вратата на стаята. Пречеше ми да уча. Трябваше да я разкарам.“
„Да я разкараш?“, гласът ми се повиши до кресчендо, което самата аз не познавах. „Можеше да умре, Ненко! От хипотермия! Това ли искаше?“
Той ме погледна. За миг видях нещо в очите му – не просто апатия, а чиста, неподправена злоба.
„Какво толкова. Това е просто котка. Ще ѝ купиш нова.“
Удар. Прав в слънчевия сплит. „Просто котка.“ За мен тя беше единственото топло нещо в този дом. Единственото същество, което ми даваше безусловна любов.
„Махай се от очите ми, Ненко“, процедих през зъби. „Махай се. Веднага.“
„Спокойно, де. Какво се палиш толкова? Все едно съм убил човек.“
„Още не си“, прошепнах, докато се качвах към спалнята, увивайки Искра в одеяло. „Но работиш по въпроса.“
Той остана долу, а музиката му отново загърмя. Аз седях на ръба на леглото в нашата безупречна, дизайнерска спалня и плачех. Плачех от гняв, от безсилие и от студения, вледеняващ страх, че живея под един покрив с чудовище.
А най-лошото тепърва предстоеше.
Стоян щеше да се прибере. И знаех точно какво ще каже.
Глава 2
Час по-късно входната врата се отвори и затвори с тежко, солидно щракване. Звукът на скъпи обувки по мрамора. Стоян.
Бях успяла да стопля Искра. Лежеше увита в кашмиреното ми одеяло, но все още трепереше леко и издаваше тихи, хлипащи звуци. Не исках да я пусна от ръцете си.
Стоян влезе в спалнята. Беше внушителен мъж. Скъп костюм, безупречна риза, лек аромат на луксозен афтършейв и… нещо друго. Нещо сладко. Парфюм. Женски парфюм.
Замръзнах.
„Здравей, Лилия. Тежък ден?“
Той дори не ме погледна. Вече разхлабваше вратовръзката си, гледайки отражението си в голямото огледало. Беше бизнесмен до мозъка на костите си. Всичко беше сделка, всичко беше имидж.
„Ненко заключи Искра на балкона. На студа. От часове.“ Гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от потиснат бяс.
Стоян въздъхна. Това беше звукът, който издаваше, когато трябваше да се занимава с „домашни дреболии“.
„Сигурна ли си? Може да е излязла сама и вратата да се е затръшнала от течението.“
„Вратата беше заключена отвътре, Стоян. И той си призна. Каза, че му е пречела.“
Стоян се обърна. Най-сетне ме погледна. Но не с грижа. С раздразнение.
„Лилия, моля те. Имах ужасен ден. Сделка за милиони е на косъм да пропадне. Адвокатът ми, Кирил, ми звъня през пет минути. Взел съм огромен заем, за да покрия новия проект. Последното, от което имам нужда, е да се занимавам с твоята котка.“
„Моята котка?“, скочих. „Твоят син за малко не уби живо същество от чиста злоба, а ти се притесняваш за проклетата си сделка?“
„Не повишавай тон!“, той вдигна пръст. „Ненко е под напрежение. Университетът го товари, изпитите са тежки. Той е просто момче. Прави грешки.“
„Това не е грешка, Стоян! Това е жестокост! Той мрази тази котка, защото мрази мен!“
Стоян се изсмя. Сух, неприятен смях.
„О, хайде стига. Не прави всичко драма. Винаги си била твърде емоционална. Ще говоря с него. Сега, ако обичаш, остави ме да си взема душ. Трябва да прегледам едни договори. Кирил ще мине по-късно.“
Той влезе в банята и вратата се затвори.
Останах сама в тишината, нарушавана само от шума на водата.
„Той е просто момче.“
Думите му кънтяха в главата ми. Ненко беше на двадесет. Беше мъж. А Стоян отказваше да го види. Или по-лошо – виждаше го, но го прикриваше.
Усетих отново сладкия мирис на парфюм, който се беше просмукал в сакото му, оставено на стола. Не беше моят парфюм.
Това беше новата пукнатина в леда.
Семейни конфликти. Това беше меко казано. Това беше тиха война, а аз бях в капан зад вражеските линии. Искра измяука жално в ръцете ми, сякаш усещаше ледената вълна на предателство, която току-що ме беше заляла.
Глава 3
На следващата сутрин заведох Искра на ветеринар. Д-р Петров, възрастен и мил човек, я прегледа внимателно.
„Имала е късмет“, каза той тихо, докато галеше малката главичка. „Още час-два на този студ и щяхме да говорим за необратими увреждания. Преохлаждането не е шега. Ще ѝ предпиша нещо за стреса и за укрепване, но… Лилия, трябва да я пазиш. Каквото и да се е случило, не бива да се повтаря.“
Кимнах, неспособна да говоря. Чувствах се виновна. Аз я бях оставила в тази къща. Аз я бях поверила на Ненко.
Докато чаках на рецепцията да платя, телефонът ми извибрира. Беше най-добрата ми приятелка, Анна.
„Как е принцесата?“, попита тя веднага. Бях ѝ звъннала снощи, ридаейки.
„Ще се оправи. Стресирана е, но ще живее“, казах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„А онзи малък социопат? А баща му? Какво каза Стоян?“
Разказах ѝ. Разказах ѝ за реакцията на Стоян, за оправданията, за „просто момче“.
„Лилия“, Анна замълча за момент. Познавах тази пауза. „Знам, че не искаш да го чуваш, но… ти си в капан. Този мъж не те цени. Той цени фасадата. Цени парите си, бизнеса си, и сина си, който е негово копие. А ти си просто… част от декора.“
„Анна, не е толкова просто. Имаме общ живот. Къщата…“
„Къщата е негова, Лилия. Взел е кредит за жилище на свое име, нали? Или на името на фирмата? Ти имаш ли нещо свое? Освен тази котка?“
Думите ѝ ме ужилиха. Беше права. Преди да се омъжа за Стоян, имах малък апартамент. Той ме убеди да го продам. „Защо ти е тая дупка? Ще живеем в дворец.“ Парите от продажбата потънаха в общото домакинство, което всъщност означаваше в неговия джоб.
„Трябва да мисля“, казах тихо.
„Мисли бързо“, отвърна Анна. „Защото снощи го видях. Стоян.“
Сърцето ми спря. „Какво? Къде?“
„Бях на вечеря с едни клиенти. В онзи скъпия, новия ресторант в центъра. Той беше там. С адвоката си, Кирил. И… с още някого.“
„С кого?“
„С една млада жена, Лилия. Много млада. Блондинка. Смееха се. И изобщо не приличаше на бизнес среща. Кирил си тръгна пръв. Те останаха. И държането им… не беше професионално.“
Телефонът се изплъзна от ръката ми. Изпуснах го.
Сладникавият парфюм. „Ужасният ден“ в офиса. Късното прибиране.
Всичко се свърза.
Вдигнах телефона. „Трябва да затварям, Анна. Ще ти звънна по-късно.“
Прибрах се вкъщи като в мъгла. Къщата беше празна. Ненко беше уж в университета. Стоян беше в офиса си.
Влязох в кабинета на Стоян. Място, което мразех. Тежко бюро от махагон, кожени столове, рафтове, пълни с правна литература и бизнес награди.
Не знаех какво търся. Просто отворих чекмеджетата.
В третото, под купчина папки с надпис „ПРОЕКТ ЗЕНИТ – ЗАЕМИ“, намерих нещо. Малка, синя кадифена кутийка.
Ръцете ми трепереха, докато я отварях.
Вътре, върху бял сатен, лежеше диамантена огърлица.
Не беше за мен. Рожденият ми ден беше минал преди месец. Годишнината ни – също.
Затворих кутийката. И в този момент разбрах. Аз не бях просто част от декора. Аз бях старият декор, който скоро щеше да бъде сменен.
Глава 4
Напрежението в къщата стана почти физическо. Можеше да се разреже с нож. Аз и Стоян почти не си говорихме. Аз спях в стаята за гости, под претекст, че искам да съм близо до Искра, която все още беше неспокойна.
Стоян беше твърде погълнат от проблемите си, за да забележи. Или поне се преструваше.
Телефонът му звънеше непрекъснато. Чувах го да крачи из кабинета си нощем, гласът му беше ту гневен, ту умоляващ. Думите „кредит“, „неустойка“, „съдебно дело“ и името „Кирил“ се повтаряха като мантра.
Бизнесът му, онази империя, с която толкова се гордееше, очевидно се разпадаше. Беше заложил твърде много на този „Проект Зенит“. Беше взел заеми не само от банки, но, както по-късно щях да разбера, и от доста по-сенчести източници.
Ненко също беше сянка. Прибираше се късно. Очите му бяха зачервени, ръцете му трепереха. Виждах го как пресреща пощальона, преди аз да стигна до кутията. Прибираше писма, адресирани до него, и бързо ги криеше. Писма с червени печати.
Един ден, докато той беше под душа, не се сдържах. Влязох в стаята му. Беше кочина. Дрехи, празни кутии от енергийни напитки, пепелници. На бюрото му, под един учебник по „Търговско право“, който изглеждаше чисто нов и неотварян, намерих едно от писмата.
Беше от фирма за бързи кредити.
„Уважаеми господин Ненко… напомняме Ви, че вноската Ви по заем номер… е просрочена с 30 дни… при неплащане ще бъдем принудени да пристъпим към съдебно събиране на дълга…“
Сумата не беше малка. Беше ужасяващо голяма за студент.
Значи това било. Не бяха само изпитите. Той беше затънал. И то дълбоко.
Моралната дилема ме разкъсваше. Трябваше ли да кажа на Стоян? Трябваше ли да се изправя срещу Ненко? Или просто трябваше да взема котката си и да избягам от тази потъваща къща на тайни?
Но тогава се случи нещо, което промени всичко.
В една дъждовна сряда вечер, Стоян се прибра по-рано. Необичайно. Изглеждаше блед, съсипан. В ръката си държеше смачкан плик.
„Лилия“, каза той, гласът му беше дрезгав. „Трябва да говорим.“
Седнахме в хола. Искра беше в краката ми, единственият ми съюзник.
„Какво има, Стоян? Проблеми с проекта?“
Той поклати глава. „Не. По-лошо.“ Подаде ми плика. „Това пристигна в кантората днес. С препоръчана поща.“
Отворих го. Беше официално писмо от адвокатска кантора.
„Уважаеми господине, уведомяваме Ви, че нашата клиентка, госпожа Магда…“
Магда. Първата съпруга на Стоян. Майката на Ненко. Жената, която беше изчезнала от живота им преди десет години.
„…предявява иск за подялба на съпружеска имуществена общност, придобита по време на брака, включително, но не само, 50% от дяловете на фирма „Стоян Инвест Груп“, тъй като твърди, че е била подведена при подписването на споразумението за развод и активите са били укрити…“
Съдебно дело.
Магда се връщаше. И искаше половината от всичко.
Стоян ме погледна, в очите му имаше страх. Нещо, което никога не бях виждала.
„Тя ще ме съсипе, Лилия. Ако това дело тръгне, банките ще поискат всичките си заеми веднага. Инвеститорите ще се оттеглят. Всичко ще рухне. Аз… ние… ще загубим къщата.“
Той посегна и хвана ръката ми. Беше студена и лепкава.
„Трябва да ми помогнеш. Трябва да застанеш до мен. Трябва да изглеждаме като стабилно семейство. Адвокатът ми Кирил каза, че това е единственият ни шанс. Трябва да свидетелстваш, че бизнесът е изграден след развода, с мен.“
Той искаше да лъжа. Да лъжесвидетелствам.
„А онази огърлица, Стоян?“, попитах тихо.
Той замръзна. „Какво?“
„Диамантената огърлица в чекмеджето ти. И парфюмът по сакото ти. И онази млада блондинка в ресторанта. Те част ли са от „стабилното семейство“?“
Настъпи тишина. Тежка, оглушителна.
Той затвори очи. „Това… беше грешка. Нямаше значение. Беше просто… разсейване. Заради стреса. Приключи.“
„Коя е тя?“, попитах, въпреки че някакъв ужасен инстинкт вече ми подсказваше отговора.
„Няма значение.“
„Коя е тя, Стоян?!“
„Казва се Десислава“, промърмори той. „Няма да я видиш повече. Обещавам.“
Десислава. Името ми беше познато. Откъде…
О, не.
Спомних си. Преди месец Ненко беше довел едно момиче вкъщи. „Това е Десислава. Учим заедно.“ Млада. Много млада. И блондинка.
Повдигна ми се.
Той не просто ми изневеряваше. Той го правеше с приятелката на сина си.
„Ти си болен“, прошепнах, отдръпвайки ръката си. „Ти си отвратителен.“
„Лилия, моля те!“, той падна на колене пред мен. Бизнесменът. Гордият Стоян. На колене. „Ако Магда спечели, Ненко също губи всичко. Той вече е затънал в дългове…“
„Знам. Видях писмата от фирмите за бързи кредити.“
Той ме погледна изненадано, после кимна. „Тогава разбираш. Всички сме в една лодка. Ако аз потъна, всички потъваме. Моля те. Направи го. Заради… заради всичко, което сме имали.“
Какво бяхме имали? Студен дом, един жесток доведен син, един лъжлив съпруг и една малка котка, която беше единственото невинно същество в този хаос.
Скрити животи. Предателства. Изневяра. Заеми. Съдебни дела.
Всичко се стовари върху мен в един миг. И аз трябваше да избера.
Глава 5
Не отговорих веднага. Просто станах, взех Искра и се заключих в стаята за гости. Цяла нощ не мигнах. Чувах Стоян да крачи отвън, да шепне яростно по телефона – вероятно на Кирил, своя верен адвокат, кучето, което замиташе мръсотията след него.
Моралната дилема ме разяждаше.
Ако го напуснех сега, бях на улицата. Без пукната пара, с една котка. Анна щеше да ме приюти за малко, но аз бях горда. Не исках да бъда в тежест.
Ако останех и лъжех, ставах съучастник. Съучастник в неговите измами, в неговия прогнил живот. И за какво? За да спася къща, която мразех, и мъж, когото презирах?
А Ненко?
Синът, който ме мразеше. Който беше способен на такава жестокост към беззащитно животно. Но който също беше жертва. Жертва на баща си, на Десислава, на собствената си глупост. Неговите заеми… те бяха сериозни. Ако Стоян фалираше, онези хора от фирмите за бързи кредити нямаше да са толкова цивилизовани като Магда.
На сутринта взех решение.
Слязох долу. Стоян седеше на масата в кухнята, с костюма си, но изглеждаше смачкан. Не беше спал.
„Ще го направя“, казах.
Той вдигна глава, в очите му блесна надежда.
„Но при моите условия.“
Той кимна енергично. „Всичко, каквото кажеш.“
„Първо. Ненко. Ще му платиш дълговете. Всичките. До стотинка. Още днес. И ще го изпратиш на терапия. Искам да видя доказателство и за двете.“
Стоян се намръщи. „Терапия? Не е луд.“
„Или това, или си търсиш друга лъжкиня. Той е жесток, Стоян. И ако не му помогнеш сега, следващия път няма да е котка.“
Той преглътна. „Добре. Добре. Още днес.“
„Второ. Тази… Десислава. Никога повече не искам да чувам името ѝ, нито да я виждам близо до тази къща или до Ненко.“
„Разбрано. Приключено е.“
„И трето“, поех си дъх. „След като това съдебно дело приключи и ти си „спасен“… подписваме споразумение. Прехвърляш ми половината от тази къща. И ми осигуряваш солидна месечна издръжка. Не за да остана. А за да си тръгна.“
Лицето му се сви. „Лилия… това е изнудване.“
„Не, Стоян. Това е моята цена за моето лъжесвидетелстване. Ти го нарече „бизнес сделка“. Е, това са моите условия. Приеми ги, или отиди в съда сам и кажи на Магда за Десислава. Чудя се как това ще се отрази на имиджа ти на „стабилен семеен мъж“.“
Той ме гледаше дълго. Омразата в погледа му беше осезаема. Беше в ъгъла. Аз държах картите.
„Добре“, процеди той. „Кирил ще изготви документите.“
„Искам мой собствен адвокат да ги прегледа. Ще платиш ти.“
Той стисна юмруци, но кимна.
Бях се превърнала в същото, което мразех. Бях станала част от тяхната мръсна игра. Бях се продала. Но в този момент, гледайки лицето на победения Стоян, не изпитвах вина.
Изпитвах само студено, ледено удовлетворение.
Глава 6
През следващите седмици къщата се превърна в щабквартира на Кирил. Адвокатът беше постоянно тук. Висок, слаб мъж с очи на невестулка и усмивка, която никога не стигаше до очите му. Той носеше папки, документи, стратегии.
Аз и Стоян играехме театър. „Любящото семейство“. Аз бях инструктирана какво да казвам. Как сме се запознали след раздялата му с Магда. Как аз съм била негова опора, докато е градил фирмата си от нулата. Как съм инвестирала парите от моя апартамент в неговия бизнес (което беше крещяща лъжа, но Кирил настояваше, че звучи добре).
Стоян спази своята част. Показа ми банкови извлечения – дълговете на Ненко бяха платени. Ненко беше видимо облекчен, но и по-мрачен от всякога. Той знаеше, че съм го направила аз. И ме мразеше още повече, защото му бях спасила кожата.
„Не искам да ходя на терапевт“, каза ми той един ден в коридора.
„Нямаш избор, Ненко“, отвърнах студено. „Баща ти ще ти спре кранчето, ако не отидеш. Това е част от сделката.“
„Сделка?“, той се изсмя. „Значи си се продала, а? Колко струваше, Лилия? Колко ти плати, за да лъжеш за него?“
„Попитай го сам“, казах аз и го подминах.
Университетът, разбира се, беше пълна лъжа. Ненко изобщо не беше стъпвал там от месеци. Беше пропилял парите за семестъра, парите от заемите, всичко. Стоян трябваше да плати огромни неустойки, за да го отпишат „по взаимно съгласие“, вместо да го изгонят дисциплинарно. Лъжата за „тежките изпити“ беше прикривала хазарт и пълна апатия.
Междувременно получих среща с Магда. Кирил го уреди. „Опит за извънсъдебно споразумение“, както го нарече той.
Срещнахме се в неутрална територия – залата за срещи в кантората на Кирил.
Магда беше… не това, което очаквах. Очаквах зла фурия. А видях изтощена, слаба жена, с тъжни очи и треперещи ръце. Тя беше облечена скромно. Изглеждаше по-скоро като жертва, отколкото като хищник.
Тя ме погледна. „Значи ти си новата съпруга.“
„Аз съм Лилия“, казах.
„Знам коя си. Знам и че лъжеш. Стоян беше мой. Фирмата беше наша. Аз работих ден и нощ с него, докато той беше никой. И когато започна да печели, той ме изхвърли. Каза ми, че съм болна, че съм нестабилна.“
„А не бяхте ли?“, попита Кирил с мазната си усмивка.
Магда го прониза с поглед. „Бях в депресия, да. Защото той ми изневеряваше. Защото ме унижаваше. И защото ми отне сина. Той настрои Ненко срещу мен. Аз не изчезнах. Той ме накара да изчезна.“
Погледнах Стоян. Той гледаше в масата.
„Магда, това са нелепи обвинения…“, започна Кирил.
„Имам доказателства“, прекъсна го тя. „Имам имейли. Имам свидетели. Имам стари банкови извлечения, които укри преди десет години. Не искам война, Стоян. Искам само това, което е мое. Искам да видя сина си.“
Настъпи мълчание.
„Предлагаме ви…“, Кирил започна да реди цифри.
Магда поклати глава. „Не. Искам половината. Или се виждаме в съда. И ще призова всички. Включително и младата госпожица Десислава.“
Кръвта се оттече от лицето на Стоян.
Магда се усмихна. Беше първата усмивка, която виждах на лицето ѝ. И беше хищна.
„А, да. Разбрах за това. Ненко ми каза.“
Ненко.
Ненко беше в контакт с майка си. Ненко ѝ беше казал за Десислава.
Това не беше просто съдебно дело за пари. Това беше сложен, многопластов план за отмъщение. А Ненко – жестокият, апатичен Ненко – беше Троянският кон.
Той беше предал баща си.
Изведнъж осъзнах, че в тази стая аз съм единственият човек, който не е знаел всички факти. Бях просто пионка.
Глава 7
Играта се беше променила.
Когато се прибрахме, Стоян беше бесен. Не на мен. Не на Магда.
„Ненко!“, изрева той, щом влезе.
Ненко слезе, този път без музика. Изглеждаше спокоен. Примирен.
„Ти. Ти си говорил с нея. Ти си ѝ казал!“
„За Десислава ли?“, попита Ненко безизразно. „Да. Казах ѝ. Заслужаваше да знае с какъв боклук си ляга.“
„Ти! Неблагодарно копеле!“, Стоян вдигна ръка да го удари, но се спря. „Аз ти платих дълговете! Аз те спасих от затвора!“
„Не си ме спасил“, отвърна Ненко. „Ти просто запуши дупката в потъващия си кораб. Лилия те накара. Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че съм глупав? Знам за всичко. Знам за лъжите, които караш Лилия да каже в съда. Знам за скритите активи. Знам, че „Проект Зенит“ е пирамида и че хората, от които взе пари, не са от банката.“
Стоян пребледня. „Млъкни.“
„Не. Ти млъкни“, Ненко пристъпи напред. За първи път го виждах да не е апатичен. Виждах го гневен. „Ти съсипа майка ми. После доведе тази тук“, той ме посочи, „за да играе ролята на майка. А после… после взе моето гадже! Момичето, което си мислех, че обичам!“
Ахнах. Значи той не е знаел преди? Или е знаел, но сега го признаваше?
„Тя беше просто една златотърсачка, Ненко, трябва да…“
„Тя беше моя! И ти ми я отне! Точно както ми отне майка ми! Ти не оставяш нищо чисто след себе си, татко. Ти всичко разваляш.“
„Какво направи, Ненко?“, попитах тихо. „Какво си дал на Магда?“
Ненко ме погледна. В очите му нямаше злоба към мен. Само празнота.
„Дадох ѝ достъп до сървъра ти, татко. До всички файлове на Кирил. Всички имейли. Всички скрити офшорни сметки. Всичко. Тя има всичко.“
Стоян се свлече на най-близкия стол.
Пълно и абсолютно предателство.
„Защо, Ненко?“, прошепна Стоян. „Аз съм ти баща.“
„Защото исках да я нараня“, каза Ненко, сочейки към мен. „Исках да нараня теб. Исках да ви гледам как гори всичко. Когато заключих онази глупава котка…“, той погледна към Искра, която се беше свила до краката ми, „…исках Лилия да изпита поне малка част от това, което аз изпитвах всеки ден. Исках да ѝ отнема единственото, което обича. Точно както ти ми отне всичко.“
Той се обърна и тръгна към вратата.
„Къде отиваш?“, извика Стоян.
„Отивам при майка ми. Тя поне е честна в омразата си.“
Вратата се тръшна.
Останахме сами със Стоян в огромния, студен хол. Адвокати. Съдебни дела. Заеми. Изневери. Всичко беше на масата.
Стоян вдигна глава. Лицето му беше маска на разруха.
„Той ме съсипа.“
„Не“, казах аз, като взех Искра в ръце. „Ти сам се съсипа, Стоян. Всички ние бяхме просто… съпътстващи щети.“
Той ме погледна. „И ти ли ме напускаш? Сега? Когато нямам нищо?“
„Аз нямам какво да напускам, Стоян. Тук няма нищо. Никога не е имало.“
Телефонът му иззвъня. Беше Кирил. Стоян го погледна и го остави да звъни.
Взех си чантата. Не се качих горе да събирам багаж. Всичко в тази къща беше купено с негови пари. С мръсни пари.
„Чао, Стоян.“
Излязох от къщата. Вятърът беше студен, точно като онази вечер. Притиснах Искра към себе си. Тя започна да мърка.
Тръгнах по улицата, без да знам накъде отивам. Знаех само, че отивам при Анна.
Нямах пари. Нямах дом. Нямах план.
Но за първи път от години се чувствах чиста. И свободна.
Войната за богатството, къщата, заемите и тайните щеше да се води без мен. В нея нямаше да има победители. Само победени.
А аз? Аз избрах живота. Моя. И този на малката Искра.