Дълго се подготвяхме за сватбата. Месеци наред всеки детайл беше обсъждан, претеглян и накрая уточняван. Искахме всичко да е семпло, но въпреки това списъкът със задачи изглеждаше безкраен. Аз, Лилия, бях в стихията си – обичах организацията, а Мартин, моят бъдещ съпруг, просто кимаше търпеливо и се съгласяваше с повечето ми идеи, стига да не надхвърляхме драстично бюджета. Бюджетът. Тази дума висеше над нас като малък облак. Наскоро бяхме изтеглили огромен жилищен кредит, за да купим малкото си, слънчево студио, и всяка стотинка беше от значение.
Помолихме гостите да не носят подаръци. Присъствието им, както клиширано бяхме написали в поканите, беше най-важно. Но повечето все пак не дойдоха с празни ръце. Ресторантът жужеше от разговори, смях и звън на чаши. В ъгъла се трупаха кутии, опаковани в лъскави хартии, панделки и неизбежните пликчета с пари.
Брат ми, Петър, беше дошъл със съпругата си Ивайла. Той беше въплъщение на успеха – скъп костюм, самоуверена походка, глас на човек, свикнал да заповядва. Петър беше бизнесмен, изградил империята си от нулата, както обичаше да казва, макар всички да знаехме, че стартът му беше подпомогнат от сериозни връзки. Ивайла, красива и ледено студена, оглеждаше гостите с едва прикрита скука. Техният подарък беше дискретен, тежък плик, който вероятно съдържаше достатъчно, за да покрие вноските по ипотеката ни за половин година напред.
Сестра ми Анна, вечната студентка по право, пърхаше наоколо, снимаше с телефона си и се смееше шумно. Тя беше пълната ми противоположност – хаотична, страстна, вечно затънала в каузи и студентски заеми, които изплащаше с работа в една от канторите на Петър през лятото.
Тогава ги видях. Баба Мария и дядо Стоян. Придвижваха се бавно, ръка за ръка, както винаги. Дядо стискаше бастуна си, а баба носеше с някаква свян голяма, неугледна кутия, увита в обикновена кафява хартия и привързана с конопен конец.
Един подарък особено ме трогна — беше от баба и дядо. Донесоха ни голяма, чуплива кутия. В цялата шумотевица намерихме тихо ъгълче.
— Това е… не е кой знае какво, Лили — прошепна баба Мария, а ръцете ѝ леко трепереха. — Старо е. Но е за теб.
Мартин ми помогна да развържем възела. Хартията прошумоля. Отворихме я, а вътре бяха…
Бяха порцеланови фигури. Седем на брой. Изящна изработка, каквато не бях виждала. Представляваха семейство от някаква отминала епоха – мъж с цилиндър, дама с чадърче, две деца и още три фигури, които изглеждаха като прислуга, но държаха музикални инструменти. Боите бяха леко избледнели, но детайлите бяха спиращи дъха. Лицата им бяха толкова живи, сякаш всеки момент щяха да проговорят.
— Прекрасни са — промълвих, докосвайки студения, гладък порцелан.
— Бяха на моята баба. На прабаба ти Теодора — каза дядо Стоян. Гласът му беше дрезгав. — Пазеше ги като очите си. Каза, че носят… история.
Петър се приближи, надникна над рамото ми.
— Какви са тези джунджурии? — изсумтя той. — Дано имате място за тях в онази вашата кутийка.
Мартин се намръщи. Напрежението между него и Петър беше почти осезаемо. Брат ми не одобряваше избора ми – Мартин беше обикновен служител в малка фирма, човек без „амбиции“, както Петър се изрази веднъж.
— Прекрасен подарък са — каза твърдо Мартин, срещайки погледа на Петър.
— Разбира се, разбира се. Антики — Ивайла се усмихна хладно. — Много… сантиментално.
Когато гостите започнаха да се разотиват и с Мартин прибирахме последните неща, аз се върнах при кутията. Фигурите лежаха в смачкано кадифе. Бръкнах под плата, за да ги наместя по-добре. Пръстите ми докоснаха нещо твърдо и ръбато. Не беше част от фигурите.
Издърпах го. Беше малък, корав тефтер, подвързан с изтъркана тъмна кожа. Имаше малка месингова закопчалка, която беше ръждясала и затворена.
Дневник.
Пъхнах го бързо в чантата си, преди Мартин да ме е видял. Не знаех защо, но усетих прилив на студ. Сватбената музика изведнъж ми се стори твърде шумна.
Глава 2: Първите страници
Меденият месец беше кратък – седмица на тихо и спокойно място, далеч от шума на града. Беше всичко, от което се нуждаехме. Когато се върнахме, реалността ни удари с пълна сила. Пощенската кутия беше пълна със сметки и първото известие за вноската по жилищния кредит. Мартин прекара цяла вечер над лаптопа, мръщейки се на цифрите.
— Ще се справим — казах аз, опитвайки се да звуча по-уверено, отколкото се чувствах.
— Знам. Просто… Петър беше прав. Тясно е. И скъпо — отвърна той, без да вдига поглед.
Знаех, че думите на брат ми го бяха засегнали дълбоко.
Една вечер Мартин имаше събиране с колеги. Останаха до късно. Аз бях сама в студиото. Порцелановите фигури бяха подредени на малката ни лавица. Изглеждаха неуместно в модерния интериор, като призраци от друго време. Очите им, макар и нарисувани, сякаш ме наблюдаваха.
Спомних си за тефтера.
Извадих го от чантата. Ръждясалата закопчалка поддаде с леко щракване. Първата страница беше празна, с изключение на едно име, изписано с елегантен, наклонен шрифт: Теодора.
Датата беше отпреди почти сто години.
Зачетох се. В началото дневникът беше изпълнен с момичешки вълнения – балове, рокли, срещи. Но бързо тонът се промени. Стана по-мрачен, по-таен. Появи се име – Димитър. Описанията на срещите им бяха страстни, но и изпълнени със страх.
„Той няма нищо. Баща ми никога няма да позволи. Казва, че съм обещана на друг. Сърцето ми ще се пръсне.“
Страниците прелитаха. Теодора описваше уговорения си брак с мъж, когото не обичаше – моя прадядо. Бракът е бил сделка за спасяване на бащиния ѝ бизнес.
А после дойде ред на порцелановите фигури.
„Димитър ми ги донесе днес. Тайно. Каза, че това сме ние, в един друг, по-добър свят. Аз, той, нашите деца… и ангелите-музиканти, които свирят за нас. Трябва да ги скрия. Ако баща ми ги намери…“
Пръстите ми изстинаха. Фигурите не бяха просто семейство и прислуга. Бяха Теодора, Димитър и техните неродени деца.
Продължих да чета, сърцето ми биеше лудо. Няколко страници по-нататък почеркът беше разкривен, размазан от сълзи.
„Закъснява. Вече не мога да го крия. Баща ми ще ме убие. Димитър каза, че има план. Ще избягаме. Но ме е страх. Той ми даде нещо друго. Ключ. Каза, че е за „нашия син“. Какъв син? Аз…“
Тук записките прекъсваха. Следващите няколко страници бяха празни. А след това, съвсем накрая, само едно изречение с друга дата, години по-късно.
„Той никога не дойде. Омъжиха ме. Синът ми се роди. Но той не е син на съпруга ми. Той е на Димитър. Никой не трябва да знае. Дадох ключа на Мария. Казах ѝ да го пази. Земята е негова. Дългът трябва да бъде платен.“
Мария. Баба ми.
Дневникът изпадна от ръцете ми. Баба ми е знаела. През всичките тези години. Прадядо ми… не е бил моят истински прадядо? Имало е дете. Дете на Димитър. И някаква земя.
Мартин се прибра в този момент, леко пийнал и в добро настроение.
— Какво правиш будна? Пребледняла си.
— Нищо. Просто… четях — сгънах бързо дневника. — Уморена съм.
Онази нощ не спах. Всичко се беше променило. Сватбата, подаръците, дори малкото ни студио… всичко изглеждаше като декор на лъжа.
Глава 3: Пукнатини
Усещането за нереалност ме преследваше през следващите дни. Опитвах се да се държа нормално. Ходех на работа, готвех вечеря, обсъждахме с Мартин цвета на новите пердета. Но в главата ми отекваха думите на Теодора. „Дългът трябва да бъде платен.“
Какъв дълг? Каква земя?
Реших да говоря с баба Мария. Отидох при тях един следобед, без да се обадя. Заварих ги в малката им градинка.
— Лили, миличка, каква изненада! — баба светна.
— Дойдох да ви видя. И да ви благодаря отново за фигурите. Прекрасни са — започнах аз предпазливо, докато пиехме билков чай.
— Стари са, баби. Дано не са ти само в тежест — дядо Стоян се прокашля.
— Бабо — реших да действам директно. — Намерих нещо в кутията. Дневник. На прабаба Теодора.
Усмивката на баба Мария изчезна. Ръката ѝ, държаща чашата, трепна. Дядо Стоян сведе поглед.
— Не трябваше — прошепна баба. — Мислех, че съм го изгубила.
— Какво не трябваше, бабо? Какво пише в него… вярно ли е? За Димитър? За детето?
Баба Мария въздъхна дълбоко, погледът ѝ се рееше някъде далеч.
— Това са стари работи, Лили. Тъжни работи. Не ги рови. Животът ти сега започва, не ти трябват сенките на миналото.
— Но тя пише за земя. За дълг. Какво означава това?
— Теодора беше… нещастна жена — намеси се дядо Стоян. — Омъжиха я насила. Да, обичаше този Димитър. Той изчезнал. Просто изчезнал, нощта преди да избягат. Никой повече не го видял.
— А детето? — натиснах аз.
— Роди се момче. Дядо ти — бащата на баща ти. Но прадядо ти, съпругът на Теодора, винаги е знаел. Знаел е, че не е негово. Цял живот я е измъчвал за това. Това беше нейният затвор.
— Значи… моят дядо… е син на Димитър?
— Да — кимна баба. — А земята… Димитър купил малко парче земя, преди да изчезне. Искал да построи къща за нея. Оставил ѝ документа, ключа… Теодора го даде на мен, когато се омъжвах. Каза ми: „Ако някога родът на Димитър се появи, това е тяхно. Това е кръвен дълг.“ Но никой не се появи. Димитър нямаше роднини.
— Къде е тази земя? Къде е ключът?
— Ох, Лили… Ключът е някъде в старата ми кутия за бижута. А земята… тя е пустееща. Никой не я е търсил. Намира се извън града, не струва нищо. Забрави, моля те.
Но аз не можех да забравя.
Скоро след това Петър ни покани на вечеря. Той и Ивайла живееха в огромна, стъклена къща в подножието на планината. Всичко крещеше за богатство – полиран мрамор, абстрактно изкуство по стените, прислужница в униформа.
— Е, как е в гнездото? — попита Петър, подавайки на Мартин чаша уиски, което вероятно струваше колкото месечния ни наем преди. — Справяте ли се с ипотеката?
— Справяме се чудесно, Петре — отвърна Мартин стегнато.
— Винаги мога да ти намеря нещо в моята фирма. Истинска работа. Да не се мъчиш в онази канцелария — подхвърли брат ми уж нехайно.
— Благодаря, добре съм си — отсече Мартин.
Атмосферата беше ледена. Ивайла обсъждаше предстоящото си пътуване до Милано. Анна, която също беше там, изглеждаше притеснена. Тя работеше лятната си практика в правния отдел на Петър и явно не ѝ беше леко.
По едно време телефонът на Петър иззвъня. Той погледна екрана и лицето му се смрачи. Стана рязко и излезе на терасата. Чувахме го как говори тихо, но ядосано.
—…Казах ти да не ми звъниш! Ще се погрижа, просто ми дай време! Не ме заплашвай!
Когато се върна, той беше блед, но се опита да се усмихне.
— Бизнес. Никога не спира.
Ивайла го наблюдаваше с безизразно лице. Ръката ѝ обаче, тази със скъпия пръстен, стискаше чашата толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели.
Видях пукнатина. Малка, но дълбока пукнатина в перфектния им живот. Точно както бях видяла и в моето семейство, благодарение на един стар дневник.
Глава 4: Земята
Обсесията по дневника и тайната на Теодора не ме напускаше. Чувствах се като детектив в собствения си живот. Баба Мария неохотно ми даде старата си кутия. Вътре, под купчина избледнели снимки и брошки, намерих малък, ръждясал ключ. Беше ключ за сандъче или малка врата.
Но земята? Баба твърдеше, че не знае къде е, че документите са изгубени.
Тук се намеси Анна.
— Какво те мъчи, Лили? — попита ме тя една вечер, докато пиехме кафе в моето студио. — От сватбата си друга.
Разказах ѝ. Всичко. За дневника, за Димитър, за детето, за земята. Анна, с острия си правен ум, веднага се запали.
— Това е невероятно! Прадядо ни… не е наш прадядо? Това променя всичко. А земята… ако има документ, тя по право принадлежи на наследниците на Димитър.
— Но баба каза, че документите ги няма, а Димитър няма роднини.
— Глупости. Винаги има някой. А документите… хората винаги казват, че ги няма, когато искат нещо да остане заровено. Хайде да проверим.
Следващите седмици бяха като излезли от филм. Анна, използвайки достъпа си като стажант и оправдавайки се с университетски проект, започна да рови в архивите. Търсехме по името на Теодора, по името на Димитър, по приблизителната година.
Мартин усещаше, че нещо става. Бях разсеяна, вечно на телефона с Анна.
— Какво правите вие двете? — попита ме той една вечер. — Харчиш пари за такси в разни агенции, видях извлечението. Мислех, че пестим.
— Това е… семейна работа, Мартин. Важно е.
— По-важно от вноската по кредита ли? Защото тя наближава, а този месец сме на червено заради онези такси.
Почувствах се виновна. Той беше прав. Ипотеката беше реален, тежък проблем, а аз се занимавах с призраци.
— Почти приключваме. Обещавам.
И тогава Анна го намери.
Втурна се в апартамента ми една вечер, развълнувана, размахвайки копие от документ.
— Намерих го! Не е било на името на Димитър. Било е на името на негов братовчед, който после му го е „продал“ фиктивно, за да не може бащата на Теодора да го открие. Виж!
Беше нотариален акт за парцел. Когато видяхме местоположението, и двете замръзнахме.
— Това не е пустееща земя, Ани — прошепнах. — Това… това е точно до новия околовръстен път.
Баба Мария или не беше знаела, или ме беше излъгала. Земята, която „не струваше нищо“, беше в район, където цените растяха главоломно. Беше златна мина.
— Лили — Анна беше пребледняла. — Има и още нещо. Ровейки за това, попаднах на друго. Случайно.
— Какво?
— В кантората на Петър. Той… той също търси тази земя. Не знам как е разбрал, може би е чул нещо от баба, не знам… Но той я търси. И има планове за нея.
Студена пот ме обля.
— Какви планове?
— Иска да строи. Логистичен парк. Но не може, защото собствеността е неясна. Той се опитва да я придобие по давност, чрез някакви фалшиви документи. Лили, той знае, че земята не е наша. И се опитва да я открадне.
Глава 5: Появата на Кристина
Преди да успея да осмисля разкритието на Анна, се отвори втори фронт. И той беше свързан с Петър.
Един ден на вратата на апартамента ми се позвъни. Беше жена, която не познавах. Елегантна, но с измъчено лице и тъмни кръгове под очите.
— Вие ли сте Лилия? Сестрата на Петър?
— Да. Какво обичате?
— Казвам се Кристина. И имам нужда от помощта ви.
Поканих я да влезе, макар всяка фибра в тялото ми да крещеше „опасност“. Мартин беше на работа.
Кристина седна на ръба на дивана. Ръцете ѝ трепереха.
— Аз… ние с Петър имахме връзка. Дълга. Години наред. Той обещаваше, че ще напусне Ивайла. Лъжеше ме. Преди осем месеца… родих.
Стомахът ми се сви.
— Имате дете от Петър?
— Да. Момченце. Докато бях бременна, той беше мил. Нае ми апартамент, даваше ми пари. Казваше да съм търпелива. Но щом детето се роди, той се промени. Стана студен. А преди месец просто спря да плаща всичко. Спря да си вдига телефона. Блокира ме.
— Ивайла разбрала ли е?
— Не мисля. Мисля, че просто му писна от мен. Сега иска да се отърве от нас. Опитах се да говоря с него в офиса му. Охраната ме изгони. Лилия, аз нямам пари. Ще ни изхвърлят от апартамента. Детето е негово, имам нужда от издръжка.
— Защо идвате при мен?
— Защото той ме заплаши. Каза, че ако вдигна шум, ще ме съсипе. Ще каже, че съм изнудвачка, ще ми вземе детето. Вие сте му сестра. Моля ви, говорете с него. Не искам много. Искам само това, което се полага на сина ми.
Тя започна да плаче – тихи, отчаяни сълзи.
Повярвах ѝ. Спомних си ядосания му шепот на терасата. „Не ме заплашвай!“
— Ще говоря с него — казах аз, макар да ми се повръщаше.
Срещнах се с Петър на следващия ден в лъскавия му офис. Той беше студен, делови.
— Какво е толкова спешно, Лили? Имам срещи.
— Казва се Кристина. Има дете.
Лицето му не трепна. Стана непроницаемо.
— И?
— Петре, детето е твое! Жената е отчаяна.
— Това — каза той бавно, ставайки от стола си — е долна лъжа. Тази жена е изнудвачка. Опитва се да се възползва от мен.
— Тя не приличаше на изнудвачка. Приличаше на уплашена майка.
— А, значи си се видяла с нея? — в гласа му се появи стомана. — Браво, Лили. Не се бъркай. Това не е твоя работа.
— Това е твое дете! Твой син!
— Казах ти да не се бъркаш! — извика той. — Аз ще се оправя с този проблем. Ти гледай своя живот. Чувам, че с Мартин едва връзвате двата края с тая ипотека. Искаш ли малко помощ? Мога да уредя нещата. Само… стой настрана.
Това беше подкуп. Мръсен и директен.
— Не искам парите ти, Петре. Искам да поемеш отговорност.
— Отговорност? — той се изсмя. — Отговорността е за хора, които нямат какво да губят. Аз имам империя. И няма да позволя на една уличница и едно… недоразумение да ми я съсипят. А сега си върви. И забрави този разговор. Ако тя те потърси пак, кажи ѝ, че следващият ѝ разговор ще е с моя адвокат.
Излязох от офиса му с чувството, че съм се изцапала. Брат ми беше чудовище.
Глава 6: Наследниците
Проблемът с Кристина беше ужасяващ, но проблемът със земята беше бомба със закъснител.
— Той иска да я открадне, Лили — Анна крачеше из студиото ми. — Трябва да намерим истинските наследници. Бързо.
— Но как? Баба каза, че Димитър нямал роднини.
— Баба ти е искала да те предпази. Или себе си. Хората винаги имат роднини. Нуждаем се от професионалист.
Анна познаваше един бивш полицай, който сега работеше като частен детектив. Срещнахме се с него тайно. Искаше сериозна сума предварително.
Тук дойде моята морална дилема. С Мартин бяхме заделили малка сума, авариен фонд, ако нещо се случи и той не може да плаща кредита. Беше в наша обща сметка. Знаех, че той никога няма да се съгласи да я похарчим за това.
Направих го.
Изтеглих парите, без да му кажа. Почувствах се като престъпник. Но също така чувствах, че нямам избор. Това беше предателство към Мартин, но го правех заради по-голяма истина.
— Търсете всичко за човек на име Димитър — казах на детектива. — Фамилията му е… — дадох му името от дневника. — Изчезнал е преди близо сто години. Търсете братя, сестри, братовчеди. Който и да е.
Докато чакахме, напрежението вкъщи стана нетърпимо. Мартин усети липсата на парите.
— Лилия, къде е аварийният ни фонд?
Нямаше как да лъжа повече.
— Взех го.
— Какво?! Защо?
— Трябваше ми. За… семейна работа.
Лицето му стана пепеляво. Това не беше просто спор за пари. Това беше за доверие.
— Ти си взела нашите пари? Парите, които пазим, за да не загубим жилището си, заради някаква си твоя „семейна работа“? Ти съвсем си полудяла! Откакто се оженихме, ти живееш в някакъв твой свят! С онези порцеланови кукли и старите тайни! Ами реалният живот, Лили? Аз съм в реалния живот! И се давя!
Той излезе, блъскайки вратата. За пръв път.
Седнах на пода и се разплаках. Бях съсипала брака си заради тайна, която не беше моя.
Две седмици по-късно детективът се обади.
— Имам нещо. Димитър е имал по-малка сестра. Омъжила се, преместила се. Имала е дъщеря. Тази дъщеря е имала син. Жив е. Казва се Асен.
Сърцето ми спря.
— Къде е той?
— Тук, в града. Живее скромно. Пенсионер. Цял живот е бил учител.
Получихме адреса. С Анна отидохме заедно. Живееше в стар, но поддържан блок. Вратата ни отвори възрастен мъж с благи, тъжни очи.
— Господин Асен?
— Да?
— Ние сме… далечни роднини. Носим ви новини. Може ли да влезем?
Седнахме във всекидневната му, пълна с книги. Той ни гледаше с объркване.
— Баба ви… казваше ли се…
— Дафина — кимна той. — А нейната майка, сестрата на Димитър, беше Яна.
— Вие познавахте ли Димитър?
— Не, разбира се. Той е изчезнал много преди да се родя. В семейството се мълчеше за него. Казваха, че е донесъл срам. Че е забъркал с богаташка дъщеря и е избягал.
— Той не е избягал — казах аз и гласът ми трепереше. — Той е… изчезнал. И е оставил нещо. За вас.
Разказахме му. За Теодора. За детето (негов втори братовчед, когото никога не е познавал). За земята.
Той слушаше мълчаливо. Когато свършихме, той стана и отиде до един стар скрин. Отвори чекмедже и извади малка дървена кутийка.
— Баба ми ми остави това. Каза, че е от брат ѝ. Единственото, което останало.
Той я отвори. Вътре, върху кадифе, лежеше една-единствена порцеланова фигура.
Беше мъж с цилиндър.
Същият като моя. Димитър беше имал два комплекта. Единият, по-големият, беше дал на Теодора. Другият, само с неговата фигура, беше оставил на сестра си.
— Това е ваше — казах аз, подавайки му копието от нотариалния акт. — Тази земя е ваша.
Асен гледаше документа, после фигурата, после нас. Очите му се напълниха със сълзи.
— Цял живот съм бил никой. Учител с малка пенсия. А сега… сега съм наследник.
Глава 7: Съдебна битка
Новината, че земята има законен наследник, удари Петър като гръм. Той не се опита да говори с мен или с Анна. Той директно премина в атака.
Един ден Асен ни се обади, разтревожен.
— Млади госпожици, дойде призовка. Някаква фирма ме съди. Твърдят, че земята е тяхна. Че са я купили преди десетилетия.
— Това е Петър — каза Анна, стискайки зъби. — Използва фалшиви документи. Ще ни трябва адвокат. И то добър.
Анна, макар и само студентка, беше блестяща. Тя намери млад, амбициозен адвокат, който работеше в малка кантора и мразеше корпоративните акули като Петър. Казваше се Огнян. Той се съгласи да поеме случая почти безплатно, заинтригуван от историята и шанса да събори голямо име.
— Те ще разчитат на фалшиви документи и свидетели. Ние имаме истината и дневника — каза Огнян. — Но ще е тежко. Брат ви е наел най-добрите. Адвокат Костадинов. Акула.
Междувременно, съдебният фронт на Кристина също се взриви. След като Петър я заплаши, тя направи това, от което той най-много се страхуваше – подаде съдебен иск за бащинство и се свърза с жълт вестник.
Скандалът беше оглушителен. „БИЗНЕСМЕНЪТ ПЕТЪР С ТАЙНО ДЕТЕ!“ „ЛЮБОВНИЦА ИСКА МИЛИОНИ!“
Ивайла не каза нищо публично. Но научихме, че си е наела собствен адвокат. Не за да защитава Петър. А за да започне процедура по развод и подялба на имуществото. Тя се готвеше да го унищожи.
Семейството ни се разпадаше. Баба и дядо бяха съкрушени. Баща ми, който винаги беше боготворил Петър, не знаеше на кого да вярва.
А моят брак… моят брак беше в руини. Мартин спеше на дивана. Почти не си говорехме. Ипотеката беше надвиснала над нас, а аз бях похарчила последните ни пари.
— Доволна ли си? — изкрещя ми той една вечер. — Разруши всичко! Заради някаква си земя, която дори не е твоя! Заради старци, които не познаваш!
— Ставаше дума за справедливост, Мартин! Не можех да оставя Петър да открадне…
— А аз не мога да оставя банката да ни открадне апартамента! — прекъсна ме той. — Но ти явно не те интересува. Ти си заета да спасяваш света.
Глава 8: Цената на истината
Съдебните дела се проточиха. Бяха мръсни, тежки и изтощителни.
Делото за земята беше сложно. Адвокат Костадинов представи куп документи, доказващи, че фирмата на Петър е придобила земята отдавна. Изглеждаха автентични.
Но Анна не се предаде. Тя прекарваше нощите си в университетската библиотека, ровейки се в стари закони, сравнявайки подписи. Тя беше тази, която забеляза несъответствието.
— Печатът! — извика тя по време на една среща с Огнян. — Печатът на документа за „покупката“ е от модел, който е въведен в употреба три години след датата на самия документ! Фалшификат е!
Това беше пробивът.
В съдебната зала, когато Огнян представи доказателството, Костадинов загуби присъствие на духа. Петър, който седеше отзад, пребледня.
Но това не беше всичко. Ивайла, в собственото си дело за развод, беше предоставила на адвокатите си документи, доказващи финансовите измами на Петър. Тя беше прехвърлила голяма част от активите на свое име, знаейки, че той ще бъде разследван. Тя го беше предала, за да спаси себе си.
Предателство след предателство.
Съдът отсъди в полза на Асен. Земята беше негова.
Делото за бащинство на Кристина също приключи. ДНК тестът беше категоричен. Петър беше бащата. Съдът му присъди огромна издръжка.
Империята на Петър се срина за броени дни. Обвинен във фалшификация на документи, изправен пред разследване за данъчни измами (благодарение на Ивайла) и публично унизен, той беше свършен.
Срещнах го случайно на улицата, седмици по-късно. Беше сянка на себе си. Не носеше скъп костюм, беше отслабнал, с празен поглед.
— Ти го направи — прошепна той, когато ме видя. — Ти ме съсипа. Собствената ми сестра.
— Ти сам се съсипа, Петре — отвърнах аз, без гняв, само с умора. — Заради алчност.
Той ме изгледа с омраза и ме подмина.
Глава 9: Порцеланът
Върнах се в празното студио. Мартин си беше събрал багажа. Беше оставил бележка.
„Не мога повече, Лили. Любовта не стига, за да плати сметките. И не стига, за да залепи доверието. Имам нужда от време. От пространство. Не ме търси.“
Бях спечелила битката за Асен, бях разкрила истината… и бях изгубила всичко мое.
Седях на пода, точно както когато Мартин си тръгна за първи път. Погледнах към лавицата. Към порцелановите фигури. Семейството на Теодора и Димитър. Техните неродени деца. Техните ангели.
Изглеждаха толкова крехки.
На вратата се позвъни. Беше Асен. Държеше малката си дървена кутийка.
— Чух за съпруга ви — каза той тихо. — Съжалявам.
— Всичко е наред — излъгах аз.
— Не е. Нищо от това не е наред — той седна срещу мен. — Вие ми дадохте минало. Дадохте ми бъдеще. Продадох земята.
— Какво?
— Да. Още миналата седмица. Един инвеститор даде луди пари за нея.
— Асен, това са… това са милиони!
— Знам — усмихна се той. — Аз съм стар учител. Какво да правя с милиони? Запазих малко, колкото да си купя апартамент близо до парка и да живея спокойно.
— А останалите?
— Останалото… — той ми подаде плик. — Това е за вас.
Отворих го. Чек. Сумата беше… беше точно колкото остатъка по нашия жилищен кредит. До стотинка.
— Не мога. Асен, не мога да приема това.
— Можете. И ще го приемете. Това не са пари, Лилия. Това е благодарност. Вие платихте висока цена за моята истина. Това е най-малкото.
Той стана.
— А другата част от парите — каза той, — ги дарих. Направих фонд на името на Димитър и Теодора. За стипендии на студенти по право. Като сестра ви. Тя е невероятно момиче.
Той взе своята фигурка – мъжът с цилиндъра. После взе същата фигура от моя комплект.
— Те са били разделени твърде дълго — промълви той. — Но ето. — Той постави двете фигури една до друга. — Вие ги събрахте.
Когато си тръгна, аз стоях дълго, държейки чека.
Глава 10: Ново начало
Намерих Мартин. Беше отседнал при свой приятел. Беше изненадан да ме види. Изглеждаше уморен.
— Мартине…
— Лили, казах ти…
Не казах нищо. Просто му подадох чека. Той го погледна. Погледна ме мен. Погледна пак чека. Неразбиращо.
— Какво е това?
— Дългът. Дългът е платен.
Разказах му всичко. За Асен, за продажбата, за дарението. За чека.
— Той… той просто ти го даде?
— Той каза, че плащам твърде висока цена.
Мартин седна тежко на леглото.
— Аз бях идиот, Лили. Бях толкова фокусиран върху кредита, върху парите, върху това какво ще каже Петър… че не видях какво правиш. Ти се бореше за някого. Аз се борех само със сметки.
— Не си бил идиот. Беше уплашен. И аз бях. И аз те предадох. Взех парите.
— Това са само пари — прошепна той. — Ти ми показа, че има по-важни нещи. Прости ми.
— Само ако ти ми простиш.
Прибрахме се у дома. В нашето малко студио. То вече не изглеждаше тясно. Изглеждаше наше. За първи път, откакто се бяхме оженили, то беше изцяло наше.
Анна завърши право с отличие. Студентският ѝ заем беше изплатен от стипендията на фонда „Теодора и Димитър“. Днес тя е един от най-добрите адвокати по семейно право в града.
Баба и дядо починаха мирно, един след друг, в рамките на няколко месеца. Погребахме ги с облекчението, че старата тайна най-накрая е намерила покой.
Петър излежа кратка присъда. Сега живее в друг град, далеч от нас. Ивайла се омъжи за поредния богаташ. Кристина отглежда сина си, подпомогната от значителната издръжка, и никога повече не потърси никого от нас.
А ние с Мартин? Още живеем в студиото. Но вече не сме двама. Преди година се роди дъщеря ни. Кръстихме я Теодора.
Порцелановите фигури са още на лавицата. Всичките седем. Асен ни даде и неговата, преди да си отиде. Понякога, когато малката Теодора спи, аз взимам стария кожен дневник. На последната празна страница, с моя почерк, съм написала само едно изречение.
„Тайните са крехки като порцелан – лесно се чупят, но раните от тях остават завинаги. Освен ако не бъдат осветени от истината.“