Колата ни се развали в 2 през нощта.

Колата ни се развали в 2 през нощта.

Беше онзи тип тишина, който настъпва само след внезапен, механичен вой. Двигателят изхриптя, закашля се два пъти – металически, сух звук – и след това просто млъкна. Колата продължи по инерция още стотина метра по празния, лунен асфалт, преди да спре окончателно, накланяйки се леко към банкета.

Връщахме се от парти. Бяхме на 30 километра от града. Около нас нямаше абсолютно нищо, освен ниски, тъмни хълмове, които приличаха на заспали животни на фона на мастиленото небе. Беше преди ерата на вездесъщите технологии. Нямаше телефони тогава. Нямаше GPS. Нямаше никой.

Ани, съпругата ми, въздъхна дълбоко. Виждах само силуета ѝ, очертан от слабата светлина на луната.

„И сега какво?“, попита тя. Гласът ѝ беше тънък, притеснен.

„Сега чакаме“, отвърнах аз, Мартин. Опитах се да прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах. Отворих вратата. Студеният нощен въздух ме удари като шамар. Беше късна есен и влагата прояждаше костите.

„Няма ли да опиташ пак?“, попита Ани.

Завъртях ключа. Нищо. Само глух, тъжен щрак. Дори таблото не светна. Акумулаторът беше мъртъв.

„Не“, казах. „Свършено е.“

Просто седнахме и чакахме.

Минутите се точеха като часове. Тишината беше оглушителна, прекъсвана само от редкия писък на нощна птица или от собственото ни дишане, което излизаше на облачета пара в купето. Студът ставаше все по-непоносим. Ани трепереше, въпреки че ѝ бях дал сакото си. Бяхме млади, бяхме влюбени, но в този момент бяхме просто уплашени. Отдалечеността, тъмнината, безпомощността.

След час, който ни се стори цяла вечност, видяхме фарове.

Две треперещи светлинки, които бавно се приближаваха. Не беше камион, беше малка кола. Тя намали, когато наближи нашия тъмен силует на пътя. За миг се уплаших. Кой спира в 2 сутринта насред нищото?

Колата спря зад нас. От нея слезе момче. Не, по-скоро млад мъж. Може би на двадесет и няколко. Беше слаб, с очила с дебели рамки и разрошена коса. Носеше избелели дънки и тънко яке.

„Проблем ли имате?“, попита той. Гласът му беше спокоен, почти весел.

„Акумулаторът падна“, отвърнах аз, излизайки от колата. „Напълно. Нямаме никакъв начин да се приберем.“

Младежът огледа колата ни, после нас. Ани беше излязла и стоеше до мен, загърната в сакото ми.

„Е, няма да ви оставя тук. Качвайте се. Отивам към града. Ще ви закарам.“

Облекчението беше толкова силно, че почти се разсмях.

„Сигурен ли си? Няма да ти е в тежест?“, попита Ани.

„Глупости. Разбира се, че не. Аз съм Даниел“, каза той и ни подаде ръка. Беше студена.

Натоварихме се в старата му, ръждясала кола, която миришеше на бензин и стари книги. На задната седалка имаше учебници по икономика и право.

„Студент ли си?“, попитах.

„Да. Трети курс“, усмихна се той. „Малко късно се прибирам от… подготовка за изпит.“ Личеше си, че лъже, вероятно се връщаше отнякъде другаде, но не попитахме. Бяхме твърде благодарни.

Пътуването беше мълчаливо, само двигателят на старата кола бръмчеше монотонно. Когато навлязохме в покрайнините на града и видяхме светлините, Ани въздъхна дълбоко, сякаш се събуждаше от кошмар. Даниел ни остави точно пред нашия блок.

Извадих портфейла си. Бяхме млади, нямахме много, но исках да му дам всичко, което имах в себе си.

„Моля те, вземи това. За бензина, за времето ти. Спаси ни.“

Той вдигна ръка и поклати глава. Усмивката му беше топла, въпреки студа.

„Няма нужда. Наистина. Радвам се, че помогнах“, каза той.

Настоявах. Той отново отказа, категорично, но учтиво.

„Просто се радвам, че всичко е наред. Лека нощ.“

И потегли. Гледахме след стоповете му, докато не изчезнаха зад ъгъла.

Никога повече не го видяхме.

Глава 2: Телефонното обаждане

Години по-късно.

Животът се беше променил. Бяхме на светлинни години от онези две уплашени деца в развалена кола. Аз, Мартин, бях изградил успешна консултантска фирма. Не бях олигарх, но определено бях това, което хората наричаха „успял бизнесмен“. Имахме хубав апартамент, който изплащахме с голям кредит за жилище, но вноските не ни тежаха. Имахме син, Павел, който сега беше на възрастта, на която беше Даниел онази нощ. Павел учеше в университет, също като него.

С Ани бяхме преминали през много. Умората от изграждането на кариера, стресът покрай детето, малките предателства на ежедневието. Имаше напрежение между нас, натрупано с годините. Скрити недоволства, неизказани обвинения. Имаше и една тайна. Тайна, която пазех от нея – една кратка, безсмислена авантюра с моята асистентка Мая преди година. Мислех, че съм я прикрил добре, но вината беше като камък в обувката ми, постоянен дразнител.

Седях в офиса си на висок етаж, гледайки как дъждът се стича по прозорците. Беше вторник следобед. Преглеждах договори с моя адвокат, Иво, обсъждахме потенциално съдебно дело срещу некоректен доставчик. Беше рутина.

Тогава телефонът ми иззвъня. Беше Ани.

„Мартин…“, гласът ѝ беше прекършен. Разплакан.

Сърцето ми подскочи. Първата ми мисъл беше: Павел.

„Ани? Какво има? Павел добре ли е?“

„Не е Павел… не знам… просто… Включи новините“, каза тя. „Който и да е канал. Веднага.“

Прекъснах връзката с Иво, грабнах дистанционното и включих големия екран на стената в офиса си. Беше извънредна емисия.

На екрана, с голям надпис „ИЗдирва се“, стоеше лице. По-старо, по-уверено, облечено в скъп костюм, но безпогрешно разпознаваемо. Същите очи зад очила, макар и сега с маркови рамки. Същата лека усмивка, макар и сега замръзнала в полицейска снимка.

И там беше той.

Даниел.

Глава 3: Студентът-милионер

Дикторът говореше с онзи сериозен, драматичен тон, запазен за големи катастрофи.

„…Даниел, основател и главен изпълнителен директор на инвестиционния фонд „Прогрес Капитал“, е обявен за общодържавно издирване. Прокуратурата го обвинява в измама в особено големи размери, пране на пари и ръководене на организирана престъпна група. Смята се, че стотици вложители са загубили спестяванията си, а щетите възлизат на десетки милиони…“

Стоях като вцепенен. Ани отново се обади.

„Това… това е той, нали?“, прошепна тя. „Момчето от пътя.“

„Той е“, отвърнах механично.

„Прогрес Капитал“… Името ми беше познато. Не бяхме техни клиенти, слава богу, но бяха навсякъде. Агресивна реклама, лъскави офиси, спонсорства на събития. Даниел беше лицето на новия успех. Студентът по право и икономика очевидно беше приложил наученото. Бил е хвален като финансов вундеркинд, пример за успех.

А сега беше беглец.

„Как е възможно?“, продължаваше Ани по телефона. „Той беше… толкова мил. Отказа парите ти. Помниш ли? „Радвам се, че помогнах.“ Как може такъв човек да… да направи това?“

Не знаех какво да ѝ отговоря. Затворих телефона, обещавайки да се прибера по-рано.

През остатъка от деня не можех да работя. Образът на младия Даниел в ръждясалата кола се смесваше с този на издирвания престъпник на екрана. Добротата онази нощ беше ли просто маска? Или нещо се беше объркало ужасно по пътя?

Когато се прибрах, Ани седеше в тъмната всекидневна. Новините продължаваха. Показваха гневни, плачещи хора пред заключените офиси на „Прогрес Капитал“. Възрастни хора, загубили всичко.

„Това е чудовищно“, каза Ани.

„Хората се променят“, отвърнах аз, но думите ми звучаха кухо.

В този момент вратата се отвори и влезе Павел. Синът ни. Той беше блед, с тъмни кръгове под очите. Напоследък не изглеждаше добре. Отдавахме го на сесията в университета.

„Какво гледате?“, попита той, без да ни поглежда, и тръгна към стаята си.

„Новините. Един измамник“, каза Ани с горчивина.

Павел спря на прага на стаята си. „А. Онзи от „Прогрес Капитал“. Целият университет говори за това. Няколко колеги са си държали парите там. Студентски заеми, спестявания. Всичко е изчезнало.“

„Горките“, каза Ани.

Павел сви рамене. „Който е глупав, вярва в бързи пари. Тръгнал да става богат.“

Имаше нещо цинично в тона му, което ме подразни.

„Павел, добре ли си?“, попитах. „Изглеждаш ужасно.“

„Добре съм. Просто съм уморен от изпити“, отвърна той твърде бързо и затвори вратата.

С Ани се спогледахме. Напрежението покрай Даниел отстъпи място на познатата родителска тревога.

„Той крие нещо“, прошепна Ани.

„Тийнейджър е. Тоест, студент. Те винаги крият нещо“, опитах да я успокоя.

Но докато гледах новините за падналия финансов титан, не можех да се отърся от усещането, че това не е краят. Усещах, че тази история, започнала преди толкова години на онзи пуст път, по някакъв начин щеше да застигне и нас.

Глава 4: Първите вълни

На следващата сутрин в офиса цареше хаос.

Мая, моята асистентка – жената, с която бях извършил предателството – ме чакаше пред кабинета ми. Тя беше изключително ефективна, винаги сдържана и професионална. След нашата „грешка“, както се бяхме споразумели да я наричаме, тя се държеше дори още по-професионално, почти студено. Но сега изглеждаше притеснена.

„Мартин, трябва да видиш нещо“, каза тя, веднага щом влязох. Не изчака да си сваля палтото.

На бюрото ми имаше папка. „Какво е това?“

„Снощи преглеждах договорите с подизпълнители. Спомняш ли си онази логистична фирма, „Транс-Лоджик“, която ползвахме за кратко миналата година? За онзи проект на юг?“

Кимнах смътно.

„Проверих ги в търговския регистър. Просто от любопитство, след новините.“

Тя отвори папката. Там, черно на бяло, в графата „Свързани лица“ и „Бивши собственици“ на „Транс-Лоджик“, стоеше името на Даниел.

Сърцето ми пропусна удар.

„По дяволите“, изругах.

„Не е пряка връзка“, каза бързо Мая. „Той се е оттеглил оттам преди три години, преди да започнем работа с тях. Но… връзката съществува. Журналистите ще я намерят.“

„Ние не сме направили нищо незаконно“, казах аз, повече на себе си. „Плащали сме за услуга. Имаме фактури.“

„Разбира се. Но в момента всичко, докоснато от Даниел, е токсично. Името на фирмата ни, свързано с негова бивша фирма… ще изглежда зле.“

Тя беше права. В бизнеса репутацията беше всичко. Дори най-малкото петънце можеше да накара клиентите да се отдръпнат.

Незабавно се обадих на Иво, адвоката ми.

„Мартин?“, вдигна той. „Предполагам, че се обаждаш за Даниел.“

„Откъде знаеш?“

„Цяла сутрин ми звънят клиенти. Този човек е имал пипала навсякъде. Казвай.“

Обясних му за „Транс-Лоджик“. Иво изслуша, без да ме прекъсва.

„Добре. Не е идеално, но не е и катастрофа“, каза той накрая. „Бил е собственик преди преди вие да работите с тях. Връзката е слаба. Съветът ми е: пълно мълчание. Не коментирайте пред никого. Ако журналисти ви потърсят, препращайте ги към мен. Подгответе всички документи по договорите с „Транс-Лоджик“ – фактури, банкови извлечения, кореспонденция. Искам всичко на бюрото ми до довечера. Трябва да сме готови, ако прокуратурата реши да рови надълбоко.“

„Мислиш ли, че ще го направят?“

„Мартин, говорим за стотици милиони. Ще обърнат всяко камъче. Просто бъди готов.“

Затворих. Мая ме гледаше.

„Ще подготвя всичко“, каза тя.

„Благодаря, Мая. Добра работа, че го намери.“

Тя кимна. „И още нещо, Мартин. Снощи ми се обади Димитър.“

Димитър. Това име ме накара да настръхна. Димитър беше бивш съдружник на Даниел. Двамата бяха започнали заедно, но се бяха разделили шумно преди няколко години. Сега Димитър беше основният свидетел на обвинението, човекът, който беше подал първия сигнал. По телевизията го описваха като отмъстителен и пресметлив.

„Какво иска?“, попитах рязко.

„Не знам. Не вдигнах. Просто видях името му на дисплея.“

Това беше лъжа. Усетих го. Мая никога не пропускаше обаждане, което смяташе за важно.

„Защо ти звъни на теб, а не на мен?“, попитах, опитвайки се да държа гласа си равен.

„Може би не е намерил твоя личен номер. Не знам, Мартин. Просто ти казвам.“

Тя се обърна и излезе от кабинета. Остана ми горчив вкус в устата. Не беше само заради Даниел. Беше заради Мая. Нашата тайна, нашата „грешка“, сега висеше във въздуха между нас – неизползвано оръжие. Знаех, че тя е амбициозна. И знаех, че в тази ситуация всеки гледаше да спаси себе си.

Започнах да се чудя дали моята асистентка вече не търси начин да се позиционира, дори ако това означаваше да ме използва. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.

Глава 5: Семеен конфликт

Вечерта се прибрах изтощен. Ани беше приготвила вечеря, но никой не ядеше. Павел отново беше в стаята си, музиката му гърмеше.

„Ще говориш ли с него, или аз да го направя?“, попита Ани.

„За какво?“

„За всичко, Мартин! За поведението му. За това, че не говори с нас. За това, че харчи пари, които нямаме.“

„Имаме пари“, възразих аз, уморено.

„Не това имах предвид. Миналата седмица ми поиска двеста лева. Днес сутринта изтегли още сто от сметката, която заредихме за учебници. А студентският му заем? Нали трябваше да покрива разходите му?“

Павел беше взел студентски кредит, за да „се научи на отговорност“. Това беше моята идея. Сега ми се струваше глупава.

Станах и почуках силно на вратата му. Музиката спря.

„Какво?“, извика той.

Отворих вратата. Стаята му беше хаос. Дрехи по пода, празни кутии от енергийни напитки.

„Ела да вечеряш“, казах.

„Не съм гладен.“

„Павел, ела тук. Сега.“

Той се измъкна неохотно от стола си. Седна на масата срещу нас, забил поглед в чинията си.

„Трябва да поговорим за пари“, започна Ани.

„О, не пак“, въздъхна той.

„Да, пак!“, повиши тон Ани. „За какво са ти всички тези пари, Павел? Нещо не е наред, усещам го. Да не би… да се дрогираш?“

„Мамо!“, скочи той. „Как можа да си го помислиш? Не се дрогирам!“

„Тогава какво е? Хазарт? Залагаш ли?“

Павел мълчеше. Лицето му пребледня.

„По дяволите“, прошепнах аз. „Вярно е, нали? Залагаш.“

„Не е кой знае какво“, промърмори той. „Просто малко онлайн… спортни залози. Всички го правят.“

„Всички?“, извиках аз. „Нас не ни интересуват всички! Интересува ни ти! С какви пари залагаш? С парите от заема ли?“

„Имах нужда… Исках да ги удвоя. Да си платя таксата, без да ви занимавам…“

„А вместо това си ги загубил“, довърши Ани. Гласът ѝ трепереше от гняв и разочарование.

„Ще ги върна!“, извика Павел. „Ще си намеря работа.“

„Ти вече имаш работа!“, изкрещях аз. „Твоята работа е да учиш! Затова тегли онзи проклет кредит! А ти си го профукал! Колко дължиш?“

Той мълчеше.

„Колко, Павел!“, настоях.

„Няколко хиляди“, прошепна той.

„Няколко…“ Ани седна тежко. „Мартин, ипотеката… кредитът за жилището. Едва го покриваме този месец заради спада в поръчките ти.“

„Ще се оправя!“, извика Павел. „Не ми четете конско! Не съм като онзи от новините! Не съм откраднал нищо!“

„О, не си?“, казах ледено. „Открадна от нас. Открадна от собственото си бъдеще. Марш в стаята си. Утре закриваш всичките си сметки за залози. Ще работиш при мен в офиса, ще чистиш архива, докато не изплатиш всяка стотинка. Ясно ли е?“

Той ме погледна с чиста омраза.

„Мразя ви“, изпроцеди той и тръшна вратата на стаята си.

Ани се разплака. „Къде сбъркахме, Мартин?“

Прегърнах я, но се чувствах кух отвътре. Светът ми се разпадаше. В офиса ме чакаше потенциален скандал, свързан с най-големия измамник в държавата. Вкъщи синът ми беше комарджия, затънал в дългове. А между мен и съпругата ми стоеше сянката на Мая.

И тогава телефонът ми иззвъня отново. Непознат номер. Вдигнах.

„Мартин?“, каза женски глас. „Не ме познаваш. Казвам се Лия. Аз съм съпругата на Даниел.“

Глава 6: Съпругата на беглеца

Замръзнах. Ани вдигна поглед към мен, сълзите още блестяха по бузите ѝ. Сложих пръст на устните си и ѝ дадох знак да мълчи.

„Как… как намерихте номера ми?“, попитах, опитвайки се да звуча спокойно.

„Не е трудно, когато знаеш какво да търсиш. Вие сте вписан като свидетел по един стар пътен инцидент. В архивите. Даниел ми е разказвал за вас.“

Това беше странно. Защо Даниел ще разказва на жена си за нас?

„Слушам ви, госпожо. Но не мисля, че мога да ви помогна. Видях новините.“

„Точно затова се обаждам“, каза Лия. Гласът ѝ беше напрегнат, но контролиран. „Мартин, знам как изглежда всичко. Но Даниел не е чудовището, за което го представят.“

„Той е откраднал парите на стотици хора, Лия.“

„Сложно е!“, почти извика тя. „Имаше съдружници, Димитър… той го натопи! Димитър е истинският виновник. Даниел просто… той се предовери. Беше наивен.“

„Наивен? С десетки милиони?“ Звучеше ми абсурдно.

„Той не е избягал. Той се крие. Страхува се за живота си. Димитър има връзки… опасни връзки. Мартин… Даниел ми каза, че вие сте единственият честен човек, когото е срещал в онзи период от живота си. Онзи, който му е предложил пари за помощ.“

„Това беше преди двадесет години.“

„Моля ви“, гласът ѝ се прекърши. „Трябва ми помощ. Не пари. Имам нужда от съвет. Имам нужда някой да… да чуе нашата страна. Адвокатът ми казва да мълча, но те го изкарват дявол. Моля ви, срещнете се с мен. Само за десет минути. Той ми каза, че сте бизнесмен, че разбирате от… от числа, от договори. Може би ако видите документите, които имам…“

Това беше лудост. Абсолютна лудост. Да се срещам с жената на най-издирвания човек в страната? Това беше правно самоубийство. Иво щеше да ме убие.

„Лия, съжалявам. Не мога. Аз също имам бизнес, семейство. Не мога да се замесвам в това.“

„Моля ви!“, изхлипа тя. „Той ви спаси живота онази нощ.“

Замълчах. Технически не беше спасил живота ни. Беше ни спестил студ и неудобство. Но в спомените ни, в разказите ни през годините, случката беше придобила митичен характер. Студентът-спасител.

„Къде?“, попитах, проклинайки се в следващия миг.

„Утре. В десет. Малкото кафене до старата библиотека. В подземието. Никой не ходи там. Моля ви, елате сам.“

Тя затвори.

„Кой беше това?“, попитах Ани.

Не можех да я излъжа. Не и за това.

„Жената на Даниел.“

Ани пребледня. „Мартин! Не! Какво иска?“

„Иска среща. Иска да ми покаже документи. Твърди, че е натопен.“

„И ти повярва?“, извика тя. „Мартин, този човек е престъпник! Той ще съсипе и нас! Имаш фирма! Имаме ипотека! Имаме син, който очевидно е затънал до уши в… кой знае какво!“

„Ани, успокой се. Няма да ходя.“

„О, ще отидеш“, каза тя с леден глас. „Видях изражението ти. Ти още се чувстваш длъжен. Още си мислиш за онзи студент. Но онзи студент го няма, Мартин! Порасни! Ти си бизнесмен, дръж се като такъв!“

Тя стана и влезе в спалнята, затръшвайки вратата.

Останах сам във всекидневната. Разкъсвах се. Моралната дилема беше парализираща. От една страна беше Иво, бизнесът, логиката. От другата – един спомен, молба за помощ и лицето на жената на един мъж, която звучеше отчаяна.

Имаше и трето нещо. Любопитство. Исках да знам. Исках да разбера как се случва това. Как едно момче, което отказва пари за бензин, се превръща в човек, който краде милиони.

Реших. Ще отида.

Глава 7: Тайни и сестри

Ани не ми проговори на сутринта. Атмосферата беше ледена. Казах ѝ, че имам важна бизнес среща извън офиса. Тя само кимна саркастично.

Кафенето беше точно такова, каквото го беше описала Лия – тъмно, влажно подземие с мирис на мухъл и евтино кафе. Имаше само двама възрастни мъже, които играеха шах в ъгъла.

Лия седеше на най-вътрешната маса. Беше красива жена, но изпита, с тъмни кръгове под очите, облечена в обикновени дрехи, сякаш искаше да се слее с обстановката. Пред нея имаше голяма пазарска чанта.

„Благодаря, че дойдохте“, прошепна тя, когато седнах.

„Имам десет минути“, казах аз.

Тя започна да вади папки от чантата. „Това са извлечения. Това са договори. Вижте подписите. Това не е почеркът на Даниел. Това е на Димитър. Димитър е източвал фирмата зад гърба му. Даниел управляваше легалната част, инвестициите, а Димитър е движел… сивия сектор. Когато Даниел е разбрал, е опитал да го спре. И тогава Димитър е задействал плана си. Прехвърлил е всичко на Даниел и е изчезнал, но преди това е сигнализирал властите, представяйки се за жертва.“

Прегледах набързо документите. Не бях финансов експерт, но виждах несъответствия. Виждах два различни подписа.

„Защо не покажете това на полицията?“

„Вече го направихме! Адвокатът ни ги внесе. Но те не искат да слушат. Димитър е защитен свидетел. Неговата дума срещу нашата. А Даниел… Даниел направи грешката да избяга. Уплаши се. Сега изглежда виновен.“

Тя ме погледна умоляващо. „Мартин, вие сте уважаван бизнесмен. Ако вие… ако вие просто потвърдите, че тези документи изглеждат… съмнително. Ако говорите с някой журналист, когото познавате…“

„Спри“, казах аз. „Лия, не мога да го направя. Това е работа за адвокати, не за мен. Даването на тези документи на журналист от моя страна би било край на моята фирма. Ще ме обвинят в съучастие, в опит за възпрепятстване на правосъдието.“

„Значи няма да помогнете?“, очите ѝ се напълниха със сълзи.

„Аз…“ Тъкмо щях да кажа, че ще ги погледна по-обстойно, когато телефонът ми иззвъня. Беше Ани.

„Мартин! Трябва да се прибереш! Веднага!“

„Какво има?“

„Сестра ми. Стела. Тук е. Знае нещо. За Даниел.“

Стела беше по-малката сестра на Ани. Винаги е била малко… дива. Не се бяхме виждали от месеци.

„Идвам“, казах на Ани. Станах.

„Мартин, моля те!“, сграбчи ме Лия за ръката.

Отскубнах се. „Съжалявам. Не мога.“

Оставих я там, в тъмното мазе, сама с папките и сълзите си. Чувствах се отвратително.

Когато се прибрах, Ани и Стела седяха на дивана. Стела пушеше нервно, което мразех да прави в апартамента.

„Стела? Какво става?“, попитах.

Стела ме погледна. „Здравей, Мартин. Чух за твоя… познат. Даниел.“

„Откъде?“

„От Ани. Тя ми се обади сутринта, беше разстроена. Разказа ми историята за пътя. И тогава се сетих.“

„Сети се за какво?“

„Аз познавах Даниел“, каза тихо Стела.

Ани и аз се спогледахме.

„Как така си го познавала?“, попита Ани.

„Беше малко след като вие сте имали инцидента. Аз бях първи курс в университета, той беше трети. Имахме няколко общи лекции. Той беше…“ Тя потърси думата. „Интензивен. Умен. Много умен. Но и много студен. Всички говореха, че е гений по право, но че е готов на всичко, за да успее.“

„Това не е човекът, когото срещнахме“, възразих аз.

„О, беше той“, усмихна се горчиво Стела. „Той беше мил само когато имаше сметка. Веднъж излязохме. Само веднъж. Говореше само за пари. Как правото е просто инструмент. Как моралът е за глупаците. Как един ден всички ще работят за него.“

„Защо не си ни казала?“, попита Ани.

„Откъде да знам? Забравих името му. Спомнях си само онзи арогантен студент. Когато днес ми разказа историята, сглобих нещата. Мартин, онова момче, което ви е качило… той не е бил мил. Той е изчислявал. Може би е видял скъпия ти часовник, дори и в тъмното. Може би е решил, че един ден ще има нужда от услуга от хора като вас.“

„Това е нелепо“, казах аз. „Той отказа пари.“

„Точно!“, каза Стела. „Защото парите са обидни. Но услугата… дългът… това е безценно. Той е играл дълга игра. А ти, Мартин, си се хванал. И сега жена му те търси. Защото той ѝ е казал: „Намери онзи бизнесмен. Той ми е длъжник.“

Думите ѝ ме удариха като леден вятър. Разказът на Лия за натопяването, молбата ѝ за помощ… всичко придоби нов, зловещ смисъл.

Бил ли съм просто пешка в нечия двадесетгодишна игра?

Глава 8: Предателството

Върнах се в офиса като в мъгла. Думите на Стела отекваха в главата ми. „Той ти е длъжник.“

Влязох в кабинета си. Мая не беше на бюрото си. Това беше необичайно. Чух гласове от заседателната зала. Приближих се тихо. Вратата беше леко открехната.

Видях Мая. И видях Димитър.

Същият Димитър от новините. Човекът, който уж беше натопил Даниел. Седеше там, самоуверен, в скъп костюм, а Мая му подаваше папка.

„Това е всичко“, казваше Мая. „Договорите с „Транс-Лоджик“. Фактурите. И вътрешната ни кореспонденция. Вижда се, че Мартин е настоявал да ги наемем, въпреки че бяха по-скъпи.“

Това беше лъжа! Те бяха най-евтините!

„Добра работа, Мая“, каза Димитър. „Значи той е знаел, че фирмата е на Даниел, и умишлено е работил с него?“

„Не мога да го твърдя със сигурност“, каза Мая с онзи студен, пресметлив глас, който ме накара да настръхна. „Но изглежда подозрително. И ако тази информация стигне до прокуратурата… фирмата на Мартин ще бъде разследвана за съучастие в схемите на Даниел. Аз просто… се притеснявам за компанията.“

„Разбира се, разбира се“, усмихна се Димитър. „Ти си лоялен служител. Когато поема нещата тук… ще има място за теб. Високо място.“

„Разчитам на това.“

Кръвта ми кипна. Блъснах вратата.

„Мая!“, извиках.

Тя замръзна. Лицето ѝ пребледня, но само за секунда. Димитър се изправи бавно, без да изглежда особено притеснен.

„Мартин. Не очаквахме да се върнеш толкова скоро“, каза Мая.

„Какво правиш? Ти ме предаваш! Продаваш ме на този…“

„Опитвам се да спася фирмата“, отвърна тя ледено. „От теб. От твоята глупава лоялност към един престъпник. От това, че си се забъркал с жена му тази сутрин.“

Как знаеше?

„Проследих те“, каза тя, сякаш четеше мислите ми. „Знаех, че ще направиш нещо глупаво. Мартин, ти си сантиментален глупак. А в този бизнес няма място за сантименти. Димитър ще поеме активите на Даниел, включително тези, които са скрити зад фирми като „Транс-Лоджик“. Той ми предложи сделка. Аз му помагам да те натисне, да докаже, че си бил съучастник на Даниел, а той… той ще се погрижи за мен.“

„А нашата…“ започнах аз, но не можах да го изрека.

„Нашата „грешка“?“, изсмя се тя. „О, Мартин. Това не беше грешка. Това беше застраховка. Мислеше ли, че съм спала с теб, защото си неустоим? Спях с теб, за да имам нещо срещу теб, в случай че Ани някога реши да ти вземе половината фирма при развод. Но това се оказа много по-добре. Ти си съсипан.“

„Махай се“, казах аз. Гласът ми трепереше от ярост. „Махай се от офиса ми. Веднага.“

„С удоволствие“, каза Мая. „Димитър, да вървим. Мисля, че имаме всичко необходимо.“

Димитър ме погледна със съжаление. „Трябваше да си останеш в твоята малка консултантска ниша, Мартин. Алчността да работиш с големите момчета те погуби.“

„Аз не съм работил с вас!“, извиках.

„Ще видим какво ще каже прокурорът“, усмихна се Димитър и двамата с Мая излязоха.

Останах сам в заседателната зала. Фирмата ми, животът ми, всичко беше напът да се срине. И всичко това заради едно добро дело преди двадесет години.

Глава 9: Призовката

Обадих се на Иво.

„В беда съм“, казах и му разказах всичко. За Лия. За Стела. За Мая и Димитър.

Иво мълча дълго.

„Мартин, ти си невероятен идиот“, каза той накрая. „Прости ми за откровеността, но нямам друга дума. Срещал си се с жената на беглец. Изгонил си служителка, която е в съюз с основния свидетел на обвинението. Ти буквално си им дал всичко, от което се нуждаят, за да те съсипят.“

„Какво да правя, Иво? Кажи ми.“

„Първо, обади се на жена си. Кажи ѝ за Мая. Кажи ѝ всичко. Защото Мая ще ѝ каже. И ще го използва. Трябва да я изпревариш.“

Сви ме под лъжичката.

„После“, продължи Иво, „събери абсолютно всичко, което имаш. Всички имейли от Мая. Всички документи. Утре сутрин ще дойда в офиса ти. Ще се опитаме да изградим защита. Но бъди готов. Ще ни ударят. И то силно.“

„Съдебно дело?“

„Съдебно дело е най-малкото. Ще замразят сметките ти. Ще те разследват за съучастие. Това е краят на фирмата ти, Мартин, освен ако не извадим чудо.“

Затворих. Ръцете ми трепереха.

Прибрах се у дома. Ани беше там. Павел беше там. Гледаха ме, сякаш съм призрак.

„Мартин, какво става?“, попита Ани. „Мая ми се обади.“

Разбира се, че се беше обадила.

„Каза, че си я уволнил. Каза, че… че си я заплашвал. Каза…“

„Ани“, прекъснах я аз. „Трябва да ти кажа нещо. Нещо, което трябваше да ти кажа преди година.“

И аз ѝ казах. За изневярата. За Мая. За глупавата, жалка грешка.

Ани не плака. Тя просто ме гледаше с празен поглед. Сякаш гледаше през мен.

„Значи всичко е било лъжа“, каза тя тихо. „Всичките тези години. Докато аз се притеснявах за Павел, за ипотеката… ти…“

„Беше веднъж, Ани. Беше грешка…“

„Махни се“, прошепна тя.

„Ани, моля те…“

„Махни се от къщата ми, Мартин!“, изкрещя тя. „Не искам да те виждам!“

Павел стоеше на прага на стаята си, гледайки ни. В очите му нямаше омраза. Имаше само… съжаление.

„Мамо“, каза той тихо. „Не сега. Мисля, че татко има по-големи проблеми.“

Той държеше плик. Официален плик.

„Това дойде за теб, татко. Докато те нямаше. Донесе го призовкар.“

Взех плика. Беше от прокуратурата.

Призовка. Бях призован като свидетел по делото срещу Даниел. И като ответник по граждански иск, заведен от Димитър, за нелоялна конкуренция и съучастие.

Светът под краката ми изчезна.

Глава 10: Дъното

Следващите няколко седмици бяха ад.

Спях на дивана в офиса. Ани не отговаряше на обажданията ми. Фирмените ми сметки бяха запорирани. Клиентите започнаха да се оттеглят един по един, след като историята изтече в пресата: „Бизнесмен, помагал на измамника Даниел“. Мая и Димитър се бяха погрижили за това.

Иво се бореше като лъв. „Това е клевета, Мартин! Ще ги съдим!“, казваше той, но и двамата знаехме, че нямаме ресурсите да водим тази война. Бяхме в отбрана.

Кредитът за жилището. Обадиха се от банката. Просрочена вноска. Ако не платях до края на месеца, щяха да започнат процедура по изземване.

И тогава дойде Павел.

Намери ме в офиса, спящ върху документите.

„Татко?“, каза той.

„Павел. Какво правиш тук? Не трябва ли да си с майка си?“

„Тя… тя не е добре. Но аз не дойдох затова. Аз…“

Той извади един плик. Дебел плик.

„Какво е това?“

„Пари“, каза той. „Две хиляди лева.“

„Откъде ги взе? Да не си залагал пак?“

„Не. Продадох си лаптопа. И китарата. И… някои други неща. И работих. Последните три седмици. На едно строителен обект. Нощем.“

Погледнах ръцете му. Бяха покрити с мазоли и рани. Синът ми. Студентът.

„Защо, Павел?“

„За дълга ми“, каза той. „Но не за онзи от хазарта. Това… успях да го договоря. Ще го връщам по малко. Това е за ипотеката. Знам, че не е много, но…“

Той седна срещу мен. „Татко, аз бях такъв идиот. Докато се оплаквах от живота си, ти си се борил с… с всичко това. И с мама…“

„Аз съм идиотът, Павел. Аз съсипах всичко.“

„Не“, поклати глава той. „Не си. Ти си направил грешка. Една голяма, глупава грешка с онази жена, Мая. Но не си лош човек. Аз… аз също направих грешка. Разбрах го, когато видях какво става с теб. Разбрах какво означава да си на дъното.“

Той бутна плика към мен. „Вземи ги. Моля те. Плати вноската. Мама не трябва да губи къщата заради… заради нас.“

За първи път от месеци, аз се разплаках. Прегърнах сина си, това момче, което до вчера мислех за изгубено.

„Ще се оправим, татко“, каза той. „Ще се оправим.“

Глава 11: Срещата

Денят на делото дойде. Или по-скоро, денят на моето изслушване. Не бях главен обвиняем, но бях ключов свидетел, когото обвинението (водено от Димитър) искаше да превърне в съучастник.

Иво беше подготвил всичко. „Говори истината, Мартин. Само истината. За пътя. За срещата с Лия. За изнудването от Мая. Не спестявай нищо.“

Коридорите на съдебната палата бяха претъпкани с журналисти. Видях Мая и Димитър. Те ме погледнаха триумфално. Видях Лия в другия край на коридора. Изглеждаше съсипана.

И тогава го доведоха.

Даниел.

Бяха го заловили преди седмица, опитвайки се да напусне страната. Изглеждаше с двадесет години по-стар. Блед, слаб, с белезници. Вече не беше нито финансовият титан, нито студентът-спасител. Беше просто затворник.

Когато минаваше покрай мен, ескортиран от полицаи, нашите погледи се срещнаха.

Само за секунда.

В очите му нямаше нито разкаяние, нито арогантност. Имаше само… умора. Една безкрайна, смазваща умора.

Той ме позна. Видях го. Той леко кимна.

Не знаех какво означаваше това кимване. Беше ли „съжалявам“? Беше ли „благодаря, че се опита“? Или беше „ето, видя ли, всички сме еднакви“?

Аз не отвърнах. Просто стоях и гледах как го въвеждат в залата.

Глава 12: Истината

Давах показания с часове.

Прокурорът, подтикван от Димитър, ме притискаше.

„Господин Мартин, твърдите, че не сте знаели, че „Транс-Лоджик“ е свързана с Даниел?“

„Не знаех. Разбрах го едва когато скандалът избухна.“

„Но вашата асистентка, госпожица Мая, твърди, че лично сте настоявали за тази фирма, въпреки че е била по-скъпа?“

„Това е лъжа. Тя беше най-евтината. Ето офертите.“ Иво подаде документите.

„А срещата ви с Лия, съпругата на обвиняемия? В деня, в който той се укриваше? Не е ли това опит за съучастие?“

„Това беше опит на един човек да разбере истината. Бях объркан. Исках да разбера как човек, който ми е помогнал безкористно, се е превърнал в… това.“ Посочих към Даниел.

„Безкористно?“, изсмя се прокурорът. „Или просто инвестиция? Инвестиция във вас, която сега жена му се опита да осребри?“

„Не знам“, отвърнах честно. „Вече нищо не знам. Знам само, че онази нощ, преди двадесет години, той ни помогна. А тази година, аз се опитах да се държа достойно. И бях предаден от собствената си служителка и изнуден от вашия основен свидетел, Димитър.“

В залата настана смут.

„Възразявам!“, извика адвокатът на Димитър.

„Приема се“, каза съдията.

Но беше късно. Иво беше пуснал запис. Запис от охранителната камера в моята заседателна зала. Без звук, но ясно показваше Мая, която дава папка на Димитър.

„Както виждате, господин съдия“, каза Иво, „това не прилича на лоялен служител, който се притеснява за фирмата си. Това прилича на заговор. Заговор за враждебно превземане на бизнеса на моя клиент, използвайки делото срещу Даниел като димна завеса.“

Димитър беше блед. Мая гледаше в пода.

След моето изслушване, делото продължи, но фокусът се измести. Аз вече не бях потенциален обвиняем. Бях жертва. Точно като онези хора, загубили парите си.

Глава 13: Реконструкция

Даниел беше осъден. Получи двадесет години. Димитър също беше разследван. Доказателствата на Лия, подкрепени от записа от моя офис, показаха, че той също е бил дълбоко замесен. Мая изчезна.

Фирмата ми беше спасена, но беше в руини. Загубил бях почти всичките си клиенти. Запорът беше вдигнат, но сметките бяха празни.

Продадох офиса на високия етаж. Преместих се в малък, нает кабинет в покрайнините. Павел напусна университета за една година.

„Ще ти помогна, татко“, каза той. „Ще изградим всичко наново. Аз ще се занимавам с компютрите, ти с клиентите.“

„Нямаме клиенти, Павел.“

„Ще намерим.“

И започнахме. От нулата. Точно както бях започнал преди двадесет години.

Една вечер се прибрах вкъщи. Не в апартамента. Бяхме го продали, за да покрием дълговете и да спасим поне малка част от парите. Живеехме под наем в двустаен апартамент.

Ани беше там. Готвеше.

Тя не ме беше изгонила. След като ѝ казах истината, тя не ми прости. Не и веднага. Но и не ме напусна.

„Останах“, каза ми тя една вечер, „не заради теб. А заради нас. Заради онези две деца на пътя. Искам да видя дали те са още тук някъде.“

Отидох при нея в кухнята. Тя се обърна.

„Павел ми каза, че сте намерили първия си нов клиент“, каза тя.

„Да. Малка фирма. Но е начало.“

Тя кимна. „Добре.“

Поставих ръка на рамото ѝ. Тя не се отдръпна.

„Ани… аз…“

„Знам, Мартин“, каза тя. „Недей. Просто… да вечеряме.“

Беше дълъг път. Дългът към банката го нямаше, но имаше друг дълг. Този между нас. Той щеше да се изплаща по-трудно.

Глава 14: Епилог

Година по-късно.

Фирмата работеше. Аз и Павел, рамо до рамо. Беше трудно, беше бавно, но беше честно. Павел се върна в университета, но продължи да ми помага.

Ани си намери работа като учителка, нещо, което винаги бе искала да прави, но бе жертвала заради моя „голям бизнес“. Тя изглеждаше по-щастлива, отколкото я бях виждал от години.

Една вечер гледахме новините. Нещо за затвора. Имаше репортаж за програма за обучение на затворници. И камерата се спря за миг на един мъж, който помагаше в библиотеката.

Беше Даниел. По-слаб, посивял. Той подаваше книга на друг затворник.

Ани хвана ръката ми.

„Мислиш ли, че… онази нощ… мислиш ли, че беше истинско?“, попита тя.

„Кое?“

„Добротата му. Отказът му да вземе парите.“

Замислих се. За Стела, за Лия, за Димитър, за Мая. За сложността на всичко.

„Мисля, че да“, казах накрая. „Мисля, че онази нощ той беше онзи студент. И беше искрен. Радвал се е, че е помогнал.“

„А после?“, попита тя.

„После животът се е случил. Амбицията. Алчността. Може би лоши партньори. Може би просто се е изгубил. Хората не са само едно нещо, Ани. Те са много неща едновременно.“

Тя кимна и стисна ръката ми по-силно.

Вече не бяхме богати. Бяхме просто хора, които се опитваха да се справят. Хора с ипотека на душата, която бавно, с малки вноски всеки ден, се опитвахме да изплатим.

Онзи Даниел, студентът, ни спаси онази нощ. А другият Даниел, престъпникът, почти ни унищожи. Но в процеса, той всъщност ни спаси отново. Събори лъскавата кула от лъжи, която бях построил, и ме принуди да стъпя обратно на земята.

Изключих телевизора. Вече нямаше значение кой какъв е бил. Имаше значение само какво избираме да бъдем оттук нататък.