Мъжът се усмихна леко, а в ъгълчетата на очите му се появиха фини бръчици, които му придаваха изражение на човек, видял много, но запазил любопитството си към света.
— Свободно е — отвърна Надежда. Гласът ѝ прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше. В него нямаше и следа от онази тиха, плаха жена, която преди два часа беше треперила над мивката.
— Марк — представи се той и седна, без да сваля очи от нея. — Обикновено тези банкети са изтощително скучни. Речи за успеха, лошо вино и фалшиви усмивки. Но вие… вие не се вписвате в този декор.
Надежда усети как Денис я наблюдава от бара. Тя чувстваше погледа му като тежест върху гърба си — объркан, гневен и същевременно парализиран. Той не смееше да се приближи. Не беше сигурен дали това наистина е неговата „безлична“ съпруга или някакъв неин съвършен двойник.
— Защо смятате така? — попита тя, отпивайки малка глътка от чашата с вода.
— Заради бижутата — Марк посочи към шията ѝ. — Гледам ги от пет минути. Простете за нетактичността, но аз се занимавам с антики и скъпоценни камъни. Това, което носите… това е син авантюрин, нали? Но изработката… тя е жива. Има ритъм в тези преплитания на нишките. Кой е майсторът?
Надежда почувства как сърцето ѝ трепна. Не беше очаквала, че някой ще забележи именно това.
— Аз ги направих — каза тя просто. — Преди много години.
Марк замълча, после се наведе леко напред. — Значи сте артист. Жалко, че сте ги крили толкова дълго. Светът има нужда от неща, направени с душа, а не от конвейерно злато.
Сянката на миналото
В този момент Денис най-сетне намери сили да се отлепи от бара. Той се приближи до масата с неестествена усмивка, която приличаше по-скоро на гримаса.
— Надежда? — гласът му беше дрезгав. — Какво правиш тук? Нали каза, че… че си болна?
Тя бавно се обърна към него. Погледна го така, както се гледа непознат преминаващ на улицата — с учтиво равнодушие. — Температурата спадна, Денис. Реших, че си прав — не бива да изпускам такова важно събитие. Все пак ти си „завеждащ склад“ сега. Трябва да те подкрепя.
Денис преглътна трудно. Той огледа роклята, която подчертаваше изящните ѝ рамене, грима, който правеше очите ѝ дълбоки като нощно небе, и най-вече — бижутата. Те блестяха под светлините на полилеите, сякаш в тях бяха затворени истински звезди.
— Владимир те търси — излъга Денис, опитвайки се да я хване за лакътя, за да я отдалечи от непознатия. — Трябва да те запозная с него и жена му.
Надежда леко дръпна ръката си. — По-късно. В момента разговарям с господин… — Марк Саво — довърши непознатият и се изправи, подавайки ръка на Денис. — А вие сте съпругът на тази талантлива дама? Поздравления. Имате съкровище вкъщи.
Денис стисна ръката му машинално, но лицето му пребледня. Той позна името. Марк Саво беше собственикът на веригата галерии, които спонсорираха събитието. Човекът, от когото зависеше бюджетът на целия холдинг.
— Да… да, разбира се — заекна Денис. — Тя… тя винаги е била творческа личност.
Вечерта на истината
Останалата част от вечерта премина като в сън, но за първи път Надежда беше главният герой, а не просто страничен наблюдател. Хората се приближаваха към нея, привлечени от нейната тиха увереност. Жената на Владимир, стилистката, която Денис беше дал за пример, прекара половин час в разговори с Надежда за техниката на плетене на бижута.
— Това е висш пилотаж — каза тя, докосвайки внимателно една от обеците. — Трябва да направите изложба. Сериозно говоря.
Денис стоеше наблизо, стиснал чаша уиски. Той виждаше как съпругата му, жената, която сутринта беше нарекъл „безлична“, сега е център на вниманието. Но това не го правеше горд. Правеше го малък. Той осъзнаваше, че нейната красота не се беше появила днес — тя винаги е била там, просто той я беше затрупал с изискванията си за чисти чорапи и топла вечеря.
Към полунощ, когато музиката стана по-бавна, Надежда реши, че е време да си тръгне. Тя не чакаше Денис. Излезе на терасата, за да вдиша хладния морски въздух.
Марк я последва. — Надежда, мога ли да ви дам визитната си картичка? — попита той тихо. — Имам нужда от нови автори за есенната експозиция. Мисля, че вашият авантюрин ще разкаже приказка, която хората отдавна са забравили как се слуша.
Тя взе малкия картон. Пръстите ѝ докоснаха неговите и за първи път от години тя усети не срам, а надежда. Истинска надежда, която съответстваше на името ѝ.
Пътят към дома
Когато се прибраха, в къщата цареше тишина. Децата спяха при баба си, която ги беше взела за уикенда. Денис свали сакото си и го хвърли на дивана. Той изглеждаше изтощен, победен.
— Защо го направи? — попита той, без да я гледа. — Кое, Денис? Че се облякох добре? Или че показах, че съществувам? — Изложи ме. Всички ме питаха защо си дошла сама. Марк Саво ме гледаше така, сякаш съм идиот, който държи диамант в кутия за обувки. — А не е ли така? — Надежда започна да разкопчава обеците си пред огледалото в антрето. — Ти се срамуваше от мен. Каза ми го в очите.
Денис се приближи до нея. Гласът му омекна, опитвайки се да си върне контрола. — Просто бях нервен. Повишението, стресът… Ти знаеш как е. Изглеждаш страхотно, Надя. Наистина. Нека забравим това. Утре ще отидем на обяд, само двамата…
Тя се обърна и го погледна право в очите. В тях вече нямаше обида. Имаше нещо много по-страшно за него — яснота.
— Няма да има обяд, Денис. Утре ще извадя всичките си материали от килера. Ще превърна втората стая в ателие. И повече никога няма да питам дали се срамуваш от мен. Защото от днес нататък аз решавам каква да бъда.
Новият ден
Следващите месеци бяха трудни. Къщата вече не беше идеално подредена. Вечерите често бяха импровизирани със сандвичи или готова храна, защото Надежда работеше до късно с клещите, жицата и камъните.
Денис се опитваше да протестира, да вдига скандали, да я моли да се „върне към нормалното“. Но Надежда вече не го чуваше. Тя беше открила, че когато една жена си спомни коя е, никой не може да я убеди, че е „безлична“.
Изложбата в галерията на Марк Саво се състоя през ноември. Надежда стоеше в средата на залата, облечена в същата сливова рокля. Този път обаче тя не се криеше по ъглите.
На стената зад нея висеше голяма снимка на първия ѝ комплект — синият авантюрин. Под него пишеше: „Събуждане“.
Денис не дойде на откриването. Те вече бяха в процес на развод. Той не можеше да понесе, че неговата „складова наличност“ се е превърнала в свободно летяща птица.
Но децата бяха там. Кирил и Светла обикаляха витрините, сочеха блестящите камъни и казваха на всеки срещнат: — Това го направи нашата майка. Тя е вълшебница.
Надежда ги прегърна и за първи път от дванадесет години усети, че не се е „разтворила“ в дома си. Тя беше неговото сърце. Но за да грее това сърце, то първо трябваше да спре да се срамува от собствената си светлина.
Тя погледна към входа на галерията. Марк влизаше с букет бели божури. Той ѝ кимна — не като на антикварен предмет, а като на равен.
Надежда пое дълбоко въздух. Авантюринът на шията ѝ беше топъл. Той вече не беше тежък. Беше лек като самото бъдеще.