На Нова година синът ми ми подари моп пред цялото семейство и каза:
„За да не забравяш къде ти е мястото!“
Всички избухнаха в смях.
Но след като часовникът удари дванадесет, направих изявление, от което празничното настроение се изпари… 😲😲😲
31 декември.
Зад кухненския прозорец едър сняг се сипе бавно, сякаш без желание. Покрива широките смърчови клони, покрива покрива на банята, полепва по застиналите в зимен сън лехи, които през цялото лято обгрижвах с грижа и търпение.
В къщата цари тишина. Моята обичайна тишина. Гъста и топла. Мирише на втасало тесто, на борова хвоя от елхата в хола и леко на дим от печката. Сама съм. На 82 години самотата в делничните дни не е наказание, а дар. В тази тишина чувам себе си, чувам как диша домът – къщата, която с покойния ми съпруг Матвей градихме тухла по тухла, греда по греда.
Но скоро всичко ще се промени. Скоро тишината ще се пръсне като тънко стъкло. Ще я заместят шум, глъчка и суетня. Ще дойде семейството. Синът ми Родион със съпругата си Марина, дъщеря им – моята внучка Слънчица, и още куп роднини и познати. Шестнадесет души. Аз готвя за всички.
Във фурната вече се зачервява гъска с ябълки. На верандата, на студено, стяга желираното месо в големи емайлирани купи. Купчина салата „Оливие“, леген „шуба“, пирожки със зеле и картофи са наредени върху кърпи и изстиват.
И ето ги – пристигнаха.
Скърцане на спирачки, трясък на врати и в тихия ми, топъл дом нахлу леденият въздух и чуждият, настойчив шум. Никой не ме прегърна. Просто ме отместиха, като стол, който пречи на пътя. Мълчаливо се върнах в кухнята. Моята територия. Моята крепост.
Празникът започна.
Носех ястията на масата – гъската, пирожките, салатите. Наливах, разчиствах, усмихвах се. Бях стопанката на дома, но се чувствах като прислужница. Те вдигаха тостове – за отиващата си година, за здравето, за успехите. Шумно, весело, с вдигнати чаши над моята бродирана покривка.
След няколко тоста Родион, зачервен от шампанското и собствената си значимост, плесна с ръце:
– А сега… внимание! Подаръците!
Всички се оживиха. Родион се изправи, усмихнат лукаво, и се приближи към мен. В ръцете си държеше нещо дълго, нескопосано увито в подаръчна хартия.
Стенният часовник с кукувичка удари половин час до дванадесет. Гостите заговориха за речта по телевизията. Когато зазвучаха ударите на часовника, всички скочиха с чаши в ръце. Стаята избухна в възгласи:
„Честита Нова година! Ура!“
Но след последния удар на часовника аз се изправих и направих изявление, от което празничното настроение изчезна като издухано…
…..… 😲😲😲
👇👇👇
Настъпи тишина. Не онази уютната, а тежка, лепкава тишина, в която се чува как някой неловко оставя чашата си на масата.
Държах мопа в ръце. Нов, лъскав, още миришеше на пластмаса. Погледнах го, после вдигнах очи към Родион. Той се усмихваше самодоволно, очаквайки смях, може би дори аплодисменти.
– Благодаря ти, сине – казах тихо.
Той кимна, доволен. Свекърви, братовчеди, приятели – всички чакаха следващата ми дума, готови отново да се изсмеят.
Аз обаче внимателно оставих мопа до стената и се изправих изцяло. Изгладих престилката си, както правех винаги, когато трябваше да кажа нещо важно.
– След като вече всички сте тук – започнах спокойно, – и след като ми напомнихте къде ми е мястото, искам и аз да ви напомня нещо.
Родион се намръщи.
– Мамо, стига, Нова година е…
– Именно – прекъснах го. – Ново начало.
От чекмеджето на бюфета извадих папка. Стара, кафява, леко изтъркана. Поставих я на масата, до гъската и салатите.
– В тази папка – продължих – са документите за къщата. Тази къща. Земята. Постройките. Всичко.
Марина, снаха ми, престана да дъвче.
– Какви документи? – попита тя подозрително.
– Документи, които доказват, че домът не е „семеен“, както обичате да казвате. Той е мой. Беше мой и ще остане мой. И още нещо…
Извадих втори лист.
– Това е договорът за дарение. Подготвен. Но неподписан. Смятах да ви го дам тази вечер. На теб, Родион. Като благодарност, че съм ви отгледала, приела, готвила, мълчала.
В стаята стана още по-тихо.
– Но след този подарък – кимнах към мопа – реших друго.
Родион пребледня.
– Мамо, ти какво…
– От утре – казах ясно – тази къща се продава. Аз се местя в дом за възрастни хора. Там, където поне знаят, че старостта не е повод за подигравки.
– Ти не можеш! – извика той. – Това е нашият дом!
Тогава за първи път повиших глас:
– НЕ. Това е МОЯТ дом. А вие сте гости. Бяхте гости. И вече е време да си тръгнете.
Някой изпусна вилица. Внучката ми Соня ме гледаше с широко отворени очи.
Аз се наведох към нея, погалих я по косата.
– Запомни, детето ми – казах меко. – Човек никога не бива да се смее на старостта. Тя идва при всички.
След това взех палтото си, сложих го бавно, без да бързам. Отворих входната врата.
– Празникът приключи – добавих. – За вас.
И излязох в снега.
Зад гърба ми останаха недоизядени ястия, студено шампанско и хора, които току-що бяха разбрали, че унижението понякога струва много повече от един подарък.
А мопът?
Той остана облегнат до стената – напомняне, че всяко „място“, което някой ти посочи, може да се окаже последното му в твоя живот.