Преди пет години загубих съпругата си. Един миг, един нелеп пътен инцидент, и светът ми се срина. Лилия я нямаше. Остана ми само Мая, нашата дъщеря, която тогава беше бебе, а сега е едно малко, любопитно петгодишно момиченце с очите на майка си. Животът продължи, както винаги продължава, но моят беше разделен на две – ослепително яркото „преди“ и сивото, монотонно „сега“. Бях се превърнал в сянка на самия себе си, архитект, който проектираше чуждите домове, без да може да поправи основите на своя собствен.
Миналата седмица получих покана. Стефан, мой приятел от детинство, най-добрият ми приятел, се женеше. Той беше кум на нашата сватба с Лилия. Той беше опората ми в дните след смъртта ѝ. Радостта за него се бореше с апатията, която беше пуснала дълбоки корени в душата ми. Все пак реших да отида. Дължах му го. А и Мая имаше нужда да види нещо различно от вечно угрижения си баща и стените на нашия апартамент, превърнал се в мавзолей на спомени. Перспективата да се свържа отново с миналото, с хора, които познаваха Лилия и мен като едно цяло, ме зарадва по един особен, болезнен начин.
Сватбеният ден беше слънчев и топъл, неестествено весел. Имението на Стефан, разположено в полите на планината, гъмжеше от елегантно облечени гости. Шумът от разговори и смях се смесваше с нежната музика на струнен квартет. Мая, в своята малка рокличка на принцеса, стискаше ръката ми и гледаше всичко с широко отворени очи. Чувствах се като чуждо тяло, наблюдател на чуждо щастие. Стефан ме посрещна с широка, малко пресилена усмивка. Прегърна ме силно.
„Радвам се, че дойде, Александър. Наистина много се радвам.“
„Нямаше как да пропусна“, отвърнах аз, опитвайки се да вложа някаква топлина в гласа си.
Церемонията започна. Всички се обърнаха към дългата алея, посипана с бели розови листенца. Музиката стана по-тържествена. И тогава се появи тя, булката. Вървеше бавно под ръка с баща си, облечена в рокля от фина дантела, която се стелеше зад нея като облак. Лицето ѝ беше покрито с тънък воал, който замъгляваше чертите ѝ, превръщайки я в ефирен, нереален образ.
Сърцето ми подскочи. Нещо в походката ѝ, в начина, по който държеше главата си леко наклонена на една страна… нещо беше до болка познато. Приписах го на играта на въображението, на виното, което бях изпил, на тъгата, която винаги ме връхлиташе на такива събития.
Но когато тя наближи и застана до Стефан, светлината падна под такъв ъгъл, че воалът стана почти прозрачен. И аз видях.
Светът около мен изчезна. Музиката спря. Смехът на гостите заглъхна. Всичко се сви до една точка – лицето на булката. Това беше лицето на Лилия. Същите високи скули, същата нежна извивка на устните, същите очи, които ме гледаха от всяка снимка в дома ми. Беше невъзможно. Беше лудост.
Изведнъж от гърдите ми се изтръгна звук – неволен, задавен, болезнен стон. Сякаш нож се заби в дробовете ми. Горещи, солени сълзи потекоха по бузите ми, без да мога да ги спра. Цялото ми тяло се тресеше. Пет години сдържана болка изригнаха в този единствен, ужасяващ миг на абсолютно неразбиране.
Мая, малката ми Мая, която до този момент гледаше захласната красивата булка, усети треперенето ми. Тя вдигна глава и ме погледна с нейните сериозни, големи очи, които сега бяха пълни с тревога. Малката ѝ ръчичка стисна моята още по-силно.
„Тате, защо плачеш?“ – прошепна тя.
Думите ѝ пробиха мъглата, която беше обгърнала съзнанието ми. Какво можех да ѝ отговоря? Как да обясня на едно петгодишно дете, че булката на чичо Стефан е одрала кожата на мъртвата му майка? Как да обясня, че в този момент се чувствах така, сякаш губя Лилия за втори път, по един много по-жесток и непонятен начин?
Всички погледи бяха насочени към младоженците. Никой не забеляза тихата драма, която се разиграваше на втория ред. Само аз стоях там, разтърсен до основи, а до мен едно малко момиченце чакаше отговор, който аз нямах. Гледах към олтара и виждах призрак от миналото да се омъжва за най-добрия ми приятел. И в този момент разбрах, че сивото, монотонно „сега“ току-що беше свършило. И че онова, което предстоеше, щеше да бъде много, много по-тъмно.
Глава 2: Ледената любезност
Церемонията продължи като в сън. Чувах гласа на длъжностното лице, но думите му бяха просто безсмислен шум. Съзнанието ми беше впримчено в невъзможното видение пред мен. Когато младоженците си размениха пръстени и Стефан повдигна воала, за да целуне булката си, аз затаих дъх. Без воала приликата беше още по-поразителна, почти плашеща. Не беше просто сходство, беше идентичност. Всеки детайл – бенката над горната ѝ устна, леката асиметрия в усмивката ѝ, начина, по който присвиваше очи, когато се усмихваше. Това беше Лилия. Но не беше.
Трябваше да се махна. Трябваше да грабна Мая и да избягам от този кошмар. Но краката ми бяха като залети с олово. Бях парализиран от шока и от хилядите въпроси, които крещяха в главата ми. Коя е тази жена? Откъде я е намерил Стефан? Знаел ли е? Разбира се, че е знаел. Невъзможно е да не е забелязал. Това не беше съвпадение, беше жестока, преднамерена подигравка със скръбта ми.
Аплодисментите на гостите ме изтръгнаха от вцепенението. Всички се запътиха към градината, където беше организиран коктейлът. Стефан и неговата… съпруга приемаха поздравления. Видях как той ме потърси с поглед. В очите му имаше нещо странно – смесица от триумф и… безпокойство. Той знаеше. Очакваше реакцията ми.
„Тате, гладна съм“, промълви Мая, дърпайки ръкава ми.
Думите ѝ бяха спасителен пояс. Те ми дадоха цел, причина да се движа. Кимнах, взех я на ръце и се насочих към най-далечната маса, надявайки се да се слея с тълпата, да остана незабелязан. Но знаех, че е въпрос на време преди Стефан да ме намери.
Напълних една чиния с плодове и сладкиши за Мая и си налях чаша уиски. Имах нужда от него. Ледената течност опари гърлото ми, но не успя да притъпи огъня, който гореше в гърдите ми. Наблюдавах ги отдалеч. Тя се смееше, разговаряше с гостите с грация и лекота, които бяха толкова характерни за Лилия. Но имаше и нещо различно. В погледа ѝ липсваше онази топла, палава искра, която познавах толкова добре. Очите ѝ бяха красиви, но празни, сякаш гледаха света през стъклена преграда.
Не след дълго Стефан се приближи до масата ни, водейки я за ръка. Сърцето ми заблъска в гърлото ми.
„Александър! Най-накрая те намирам. Искам да те запозная с моята прекрасна съпруга, Виктория.“
Виктория. Значи имаше име. Тя ми протегна ръка и се усмихна. Усмивката беше на Лилия, но беше студена, репетирана.
„Приятно ми е да се запознаем. Стефан ми е разказвал толкова много за вас“, каза тя с глас, който беше с една идея по-дълбок от този на Лилия, но мелодията му беше същата.
Стиснах ръката ѝ. Беше топла, истинска. Не беше призрак. Това направи всичко още по-объркващо.
„Александър“, успях да промълвя. Погледнах я право в очите, търсейки някакъв знак, някаква искра на познание, но не открих нищо. Абсолютно нищо. Тя ме гледаше с учтиво любопитство, както би гледала всеки непознат.
„А това сигурно е малката Мая“, продължи тя, като се наведе към дъщеря ми. „Много си красива, миличка.“
Мая се скри зад крака ми, срамежлива и леко уплашена от напрежението, което излъчвах.
Стефан наблюдаваше сцената с непроницаемо изражение. „Вики, скъпа, ще ми донесеш ли чаша шампанско? Моята е празна.“
Това беше явен знак да ни остави насаме. Тя кимна и се отдалечи с грациозната си походка. Щом останахме сами, фасадата на Стефан се пропука.
„Знам какво си мислиш“, каза той тихо, почти заплашително.
„Така ли? – изсмях се аз горчиво. – Съмнявам се, че можеш дори да си представиш какво се случва в главата ми в момента, Стефан. Какво, по дяволите, е това? Някаква болна шега ли си правиш?“
„Успокой се, Александър. Не е това, което изглежда.“
„А какво е тогава? Намерил си двойничка на мъртвата ми съпруга и си се оженил за нея? Това ли е? Откъде я намери? От агенция за двойници ли я поръча?“ Гласът ми трепереше от гняв и болка.
„Казва се Виктория. И е просто съвпадение. Странно, шокиращо съвпадение, признавам. Но нищо повече“, каза той, но избягваше погледа ми. Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си.
„Съвпадение? Стефан, не ме прави на глупак! Тя е нейно копие! Всяка черта, всеки жест…“
„Знам! Мислиш ли, че не знам? Когато я видях за първи път, бях поразен. Но тя е друг човек, Александър. Има свой собствен живот, своя собствена история. Няма нищо общо с Лилия.“
„Каква история? Разкажи ми я“, настоях аз.
„Не сега. И не тук. Виж, знаех, че ще е шок за теб. Но не можех да се откажа от нея само заради това. Обичам я.“
Думите „обичам я“ прозвучаха фалшиво. В тях имаше повече обсебеност, отколкото любов. Гледах го – моя най-добър приятел, мъжът, който стоеше до мен на погребението на Лилия, с ръка на рамото ми. Сега той стоеше пред мен, женен за нейния призрак, и ме гледаше с ледени очи. Кой беше този човек? Познавах ли го изобщо?
Виктория се връщаше с две чаши шампанско. Усмивката ѝ отново беше на лицето ѝ, перфектна и празна. Тя подаде едната чаша на Стефан и отпи от своята. Погледът ѝ се плъзна по мен за миг и аз можех да се закълна, че видях нещо. Не беше познание. Беше страх. Една мимолетна сянка на ужас, която премина през очите ѝ и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.
Тя се страхуваше. Но от кого? От мен? Или от мъжа до нея, който сега я прегръщаше властно през кръста?
„Трябва да тръгваме“, казах рязко, вдигайки Мая. „Тя е уморена.“
„Толкова скоро?“, попита Стефан, като едва прикриваше облекчението си.
Не отговорих. Просто кимнах на Виктория, обърнах се и тръгнах към паркинга, без да поглеждам назад. Докато вървях, усещах погледа на Стефан, забоден в гърба ми. Знаех, че този разговор не е приключил. Знаех, че съм отворил врата към нещо тъмно и опасно.
В колата Мая заспа почти веднага. Аз карах през нощта, но не виждах пътя. Пред очите ми беше лицето на Виктория, в което се оглеждаше лицето на Лилия. И онзи мимолетен поглед, изпълнен със страх. Това не беше съвпадение. Беше тайна. И аз щях да я разкрия, независимо от цената.
Глава 3: Сенки от миналото
Следващите няколко дни бяха мъчение. Образът на Виктория ме преследваше. Всяко кътче от апартамента, всяка снимка на Лилия по стените, крещеше нейното име. Сравнявах ги в ума си, търсейки разлика, някакъв детайл, който да докаже, че греша, че всичко е плод на скръбта ми. Но не намирах. Бяха като отражения в огледало.
Работата в архитектурното студио, което бях основал с толкова труд и един огромен бизнес заем, страдаше. Не можех да се концентрирам. Чертежите пред мен се размазваха, цифрите губеха смисъла си. Силвия, моят съдружник и дясна ръка, забеляза промяната.
„Всичко наред ли е, Александър?“, попита ме тя един следобед, оставяйки чаша кафе на бюрото ми. „От сватбата насам си някак… разсеян.“
Силвия беше интелигентна и проницателна жена. Тя беше до мен през последните няколко години, помагаше ми не само с фирмата, но и с Мая понякога. Знаех, че изпитва към мен нещо повече от професионален интерес, но аз бях твърде вкопчен в миналото, за да отговоря на мълчаливите ѝ покани.
„Просто съм уморен“, излъгах аз. Не можех да споделя с нея. Звучеше налудничаво. „Сватбата събуди някои спомени, това е всичко.“
Тя ме погледна със съчувствие. „Разбирам. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.“
Кимнах, благодарен за нейната деликатност. Но аз нямах нужда от съчувствие. Имах нужда от отговори.
Още същата вечер, след като приспах Мая, отворих лаптопа си. Започнах да търся информация за „Виктория“. Тъй като не знаех фамилията ѝ, търсенето беше почти невъзможно. Пробвах комбинации с името на Стефан, но без резултат. В социалните мрежи нямаше и следа от нея. Сякаш не съществуваше преди деня на сватбата. Това само засили подозренията ми.
Тогава се сетих за Димитър. По-големият брат на Лилия. Нашите отношения винаги са били обтегнати. Той беше властен, праволинеен човек, който управляваше семейната им фирма с желязна ръка. Винаги ме беше смятал за недостатъчно добър за сестра му – артист, мечтател, който не стъпва здраво на земята. След смъртта на Лилия се отчуждихме напълно. Обвиняваше ме, макар и негласно, за случилото се. Но сега той беше единственият човек, който би разбрал шока ми. Единственият, който имаше същото право като мен да знае истината.
На следващия ден му се обадих. Мълчанието от другата страна на линията беше ледено.
„Александър“, каза той, сякаш произнасяше мръсна дума. „Какво искаш?“
„Трябва да се видим, Димитър. Важно е. Касае се за Лилия.“
Последва нова пауза. „Лилия е мъртва. Няма какво повече да се каже за нея.“
„Не, грешиш. Моля те, само десет минути. В старото ни кафене, близо до твоя офис.“
Той въздъхна тежко, раздразнено. „Добре. След час.“ И затвори.
Кафенето беше същото – малко, уютно, с аромат на кафе и стари книги. Място, където с Лилия бяхме прекарали безброй часове. Димитър вече беше там, седнал на една от масите, с чаша еспресо пред себе си. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнех. Косата му беше прошарена, а около очите му имаше дълбоки бръчки.
Седнах срещу него. Той не ме поздрави. Просто ме изгледа с присвити, подозрителни очи.
„Казвай каквото имаш да казваш. Бързам.“
Поех си дълбоко дъх. „Бях на сватбата на Стефан.“
Димитър повдигна вежда. „И? Какво общо има това с Лилия?“
„Булката… Димитър, булката беше копие на Лилия. Не приличаше на нея, беше абсолютно същата.“
Изражението му не се промени. Той отпи от кафето си, сякаш му разказвах за времето.
„И затова ме извика? За да ми кажеш, че си видял жена, която прилича на сестра ми? Хората имат двойници, Александър. Скръбта те кара да виждаш неща, които ги няма.“
„Не! – повиших глас аз. – Не разбираш. Това не беше просто прилика. Всичко беше същото. Начинът, по който се движи, усмивката ѝ… Стефан я нарича Виктория. Но аз видях страх в очите ѝ. Нещо не е наред, Димитър. Той я е намерил отнякъде, знаел е какво прави…“
Димитър се облегна назад и се засмя. Смехът му беше сух, неприятен. „Винаги съм знаел, че не си добре, но това надминава всичко. Стефан е бил най-добрият ти приятел. Помогна ти след… всичко. А сега го обвиняваш в някаква откачена конспирация, защото си се размекнал на една сватба.“
„Той лъже! В очите му го видях!“, настоях аз, усещайки как отчаянието ме завладява.
„Слушай ме внимателно“, каза Димитър, като се наведе напред и понижи глас. „Остави сестра ми да почива в мир. Престани да ровиш в миналото. И стой далеч от мен и моето семейство.“
Той стана, остави няколко монети на масата и се обърна да си тръгне.
„Има и още нещо“, извиках след него. Думите просто излязоха от устата ми, водени от инстинкт. Той спря, но не се обърна.
„Преди да умре, Лилия се държеше странно. Беше разтревожена. Скрита. Имаше тайни от мен.“
Това го накара да се обърне. В очите му за първи път видях нещо различно от презрение. Видях сянка на съмнение.
„Какви тайни?“, попита той остро.
„Не знам. Но ще разбера. И тази жена, Виктория, е ключът към всичко. Сигурен съм.“
Димитър ме гледаше дълго, сякаш се опитваше да реши дали съм луд или казвам истината. Накрая той просто поклати глава.
„Остави нещата така, Александър. За твое добро. Някои камъни е по-добре да не се повдигат.“
С тези думи той излезе от кафенето, оставяйки ме сам с моето кафе и с хилядите въпроси, които сега бяха още по-настоятелни. Разговорът не мина както се надявах. Вместо съюзник, срещнах стена от недоверие. Но бях посял семе на съмнение. И знаех, че Димитър, колкото и да се опитваше да го скрие, също усещаше, че нещо не е наред.
Върнах се в апартамента и започнах да преглеждам старите вещи на Лилия. Кутии със снимки, писма, дневници. Търсех нещо, каквото и да е, което да ми даде насока. В една стара кутия за обувки, натъпкана под леглото, намерих нещо, което не бях виждал досега. Малък, кожен бележник. Нейният личен дневник от последната година от живота ѝ.
С треперещи ръце го отворих. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че прекрачвам граница, навлизам в най-съкровените ѝ мисли. Но също така знаех, че отговорите, които търся, може би са скрити точно тук, в тези страници.
Глава 4: Разкъсани страници
Нощта се спусна над града, но за мен тя едва сега започваше. Седях на пода в спалнята, заобиколен от разпилени спомени, и държах в ръцете си дневника на Лилия. Усещах гладката кожа на подвързията под пръстите си. Да отворя този дневник беше като да отворя отново рана, която никога не беше заздравявала напълно.
Първите страници бяха пълни с любов и щастие. Описваше нашия живот, малките радости, плановете за бъдещето, безкрайната ѝ любов към Мая. Четях и се усмихвах през сълзи. Това беше моята Лилия, жената, в която се влюбих.
Но докато прелиствах, тонът започна да се променя. Щастието беше заменено от тревога, увереността – от съмнения. Появиха се недописани изречения, задраскани думи.
15 януари
„Днес отново говорихме с Александър за фирмата. Той е толкова погълнат от работата си. Понякога се чувствам невидима. Сякаш съм просто част от интериора в красивата къща, която той е проектирал. Той вижда сградите, линиите, но не вижда мен.“
23 февруари
„Стефан пак беше тук. Винаги знае какво да каже, за да се почувствам по-добре. Той ме слуша. Наистина ме слуша. Понякога си мисля, че ме познава по-добре от всеки друг. Това плаши ли ме? Не знам.“
Името на Стефан започна да се появява все по-често. Описваше го като свой довереник, единственият, който разбирал самотата ѝ. Всеки ред беше като малък кинжал в сърцето ми. Бил съм сляп. Толкова погълнат от амбициите си, от стреса по огромния заем, който бях изтеглил, за да стартирам студиото си, че не бях видял как съпругата ми се отдалечава от мен.
Стигнах до последните месеци. Почеркът ѝ ставаше все по-трескав, почти нечетлив.
10 април
„Той знае. Не знам как, но знае. Погледът му се промени. Вече не е утешителен, а властен. Притежателски. Иска нещо от мен. Чувствам се като в капан.“
Кой „той“? Стефан ли? Дневникът не уточняваше. Но следващите записи бяха още по-обезпокоителни.
2 май
„Има само един изход. Трябват ми пари. Много пари. Трябва да изчезна, преди да е станало твърде късно. Днес говорих с Димитър за моята част от наследството. Той беше против, разбира се. Каза, че съм безотговорна. Не му казах защо ми трябват. Не мога да кажа на никого.“
Пари. Наследство. Разговорът с брат ѝ. Части от пъзела започнаха да се подреждат, но картината, която се оформяше, беше грозна и плашеща. Лилия е искала да избяга. Но от кого? И защо?
Стигнах до последния запис. Датата беше два дни преди инцидента.
18 юни
„Срещнах се с него за последен път. Дадох му всичко, което имах. Но не е достатъчно. Никога няма да е достатъчно. Той каза, че съм негова. Че няма къде да отида. Утре ще говоря с адвокат. Трябва да има начин. Трябва.“
И това беше всичко. Следващите страници бяха празни.
Затворих дневника. Ръцете ми трепереха. Това не беше просто дневник на една нещастна жена. Това беше хрониката на един капан, който се е затварял бавно около нея. Името, което липсваше, но което крещеше от всяка страница, беше Стефан. Той не е бил просто приятел. Той е бил обсебен от нея. И я е изнудвал.
Но имаше и още нещо. Няколко страници в средата на дневника бяха… изтръгнати. Грубо, с ярост. Някой не е искал нещо да бъде прочетено. Кой? Самата Лилия ли ги е откъснала, или някой друг е намерил дневника преди мен?
Мислите ми се върнаха към Димитър. „Някои камъни е по-добре да не се повдигат.“ Дали той е знаел нещо повече? Дали е знаел за финансовите проблеми на Лилия?
На следващата сутрин, вместо да отида в офиса, отидох директно в централата на семейната фирма на Димитър. Влязох без предупреждение. Секретарката му се опита да ме спре, но аз просто я подминах и нахлух в кабинета му.
Той вдигна поглед от купчината документи на бюрото си, изненадан и ядосан.
„Какво си мислиш, че правиш?“
„Прочетох дневника на Лилия“, казах аз, оставяйки малкия кожен бележник на бюрото му. „Тя е имала нужда от пари. Големи пари. Говорила е с теб за наследството си. Какво се случи, Димитър?“
Той пребледня. За момент изглеждаше така, сякаш ще ме изхвърли. Но после седна тежко на стола си и прокара ръка през косата си.
„Знаех си, че ще направиш някоя глупост“, промърмори той.
„Отговори ми! Какво стана с парите от нейната част?“
„Тя я ипотекира“, отвърна той с празен глас. „Дойде при мен с документите. Трябваше да се подпиша като съсобственик. Беше отчаяна. Взе огромен, необезпечен заем от една съмнителна кредитна къща. Парите изчезнаха за дни. Остави след себе си дълг, който и до днес изплащам. Фирмата е на ръба на фалита заради нея! Заради нейната тайна!“
„И ти не я попита защо?“, извиках аз, невярващ.
„Разбира се, че я попитах! Но тя не каза нищо. Само плачеше и повтаряше, че няма друг избор. Мислех, че има любовник, че някой я изнудва. Но тя се кълнеше, че не е така. След смъртта ѝ се опитах да проследя парите, но следите изстиваха в една офшорна сметка. Нямаше нищо, което да направя.“
„Стефан“, казах аз. „Той стои зад всичко това.“
Димитър ме погледна. Гневът в очите му беше заменен от умора и болка. „И аз си го мислех. Винаги съм го мразел този лицемер. Винаги се е въртял около нея като хищник. Но нямах доказателства. Само подозрения.“
Той отвори едно чекмедже и извади папка. Хвърли я на бюрото пред мен.
„Това са копия от документите по заема. И неуспешните ми опити да проследя парите. След като тя почина, Стефан предложи да откупи нейния дял от фирмата. Да „помогне“. С парите, които най-вероятно тя самата му е дала. Отказах му, разбира се.“
Сега вече имахме нещо. Мотив. Стефан не просто е бил влюбен в Лилия. Той я е разорил, притиснал я е в ъгъла. Но защо? И каква е връзката с Виктория?
„Трябва да разберем коя е тази жена“, казах аз, повече на себе си. „Нейната история е ключът.“
Димитър ме погледна, този път с нотка на уважение. „Нямам доверие на полицията. Стефан има връзки навсякъде. Но познавам човек. Бивше ченге, сега частен детектив. Дискретен е. И е най-добрият. Казва се Радослав.“
Той написа едно име и телефонен номер на листче и ми го подаде.
„Той ще струва скъпо.“
„Няма значение“, отговорих аз. Вече не ставаше въпрос само за миналото. Ставаше въпрос за настоящето. За мистериозната жена, която носеше лицето на съпругата ми и живееше в къщата на най-добрия ми приятел. Жена, която може би беше в смъртна опасност.
Докато излизах от кабинета на Димитър, знаех, че сме преминали точката, от която няма връщане. Бяхме повдигнали камъка. И сега трябваше да се справим с онова, което пълзеше отдолу.
Глава 5: Човекът в сянка
Радослав имаше офис в една стара сграда в центъра, която сякаш беше забравена от времето. Кабинетът му беше малък, задимен и претрупан с папки. Самият той беше мъж на средна възраст, с уморени очи, които обаче не пропускаха нищо. Облечен беше в измачкан костюм, а на бюрото му имаше полупразна бутилка уиски и препълнен пепелник. Изглеждаше точно като герой от стар криминален филм.
Изложих му историята от самото начало – смъртта на Лилия, сватбата, шокиращата прилика на Виктория, празния ѝ поглед, дневника, липсващите страници, финансовия хаос, който Лилия беше оставила след себе си, и подозренията ни към Стефан. Радослав слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, като от време на време си драскаше нещо в очукан бележник. Единственият звук в стаята беше скърцането на химикалката му и бръмченето на старата климатична инсталация.
Когато приключих, той се облегна назад, запали нова цигара и ме изгледа през облак дим.
„Интересна история“, каза той с дрезгав глас. „Звучи като сценарий за сапунен сериал. Богати хора, тайни, изневери, изгубени двойници.“
„Не е сериал“, отвърнах аз рязко. „Това е животът ми.“
„Всичко е сериал, момче. Просто някои имат по-голям бюджет от други. И така, какво искате от мен?“
„Искам да разберете коя е Виктория. Всичко за нея. Откъде идва, кои са родителите ѝ, къде е учила, къде е работила. Искам да знам дали има някаква роднинска връзка с жена ми. Искам да знам как се е запознала със Стефан.“
„Това няма да е евтино“, предупреди ме той. „Стефан е голяма риба. Има пари, влияние. Ще трябва да бъда много внимателен.“
„Плащам колкото е необходимо“, казах аз, подавайки му плик с предварителен хонорар, който бях подготвил.
Радослав взе плика, без да го отваря. „Добре. Ще ми трябват снимки. На жена ви. И на тази… Виктория.“
Дадох му няколко снимки на Лилия. За Виктория нямах. „Нямам нейни снимки. Но ако отидете в имението на Стефан, може би…“
„Няма да ходя никъде. Това привлича внимание. Ще се справя. Дайте ми седмица. Ще ви се обадя.“
Оставих го с чувството, че съм предал съдбата си в ръцете на циничен непознат. Но нямах друг избор. Докато Радослав ровеше в миналото на Виктория, аз реших да се съсредоточа върху настоящето. Трябваше да намеря начин да говоря с нея. Сам, без присъствието на Стефан.
Идеята дойде от Мая. Тя постоянно говореше за „красивата леля“ от сватбата. Реших да използвам това. Обадих се на Стефан.
„Здравей“, казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи възможно най-неутрално. „Обаждам се да се извиня за поведението си на сватбата. Бях… шокиран. Не беше редно да реагирам така.“
От другата страна на линията се чу въздишка на облекчение. „Няма проблем, Александър. Разбирам те напълно. Всичко е наред.“
„Всъщност… Мая не спира да говори за Виктория. Иска да я види отново. Чудех се дали нямате възможност да се видим някой следобед, може би в парка? Нещо неангажиращо.“
Последва мълчание. Усещах как Стефан преценява ситуацията. Дали му се стори подозрително?
„Разбира се“, каза той най-накрая. „Чудесна идея. Какво ще кажеш за утре, в четири, в парка до езерото?“
„Идеално“, отвърнах аз, опитвайки се да скрия триумфа в гласа си.
На следващия ден бях в парка половин час по-рано. Сърцето ми блъскаше от нерви. Какво щях да ѝ кажа? Как щях да я накарам да говори?
Те пристигнаха точно в четири. Виктория беше облечена в семпла лятна рокля и изглеждаше още по-млада и по-уязвима без целия сватбен блясък. Мая веднага изтича към нея. Виктория се усмихна и се наведе да я прегърне. Гледката беше сюрреалистична – жената, която приличаше на майка ѝ, прегръщаше дъщеря ѝ.
Стефан стоеше до тях, усмихнат и спокоен. Прекалено спокоен.
„Ще отида да взема сладолед“, каза той. „Вие се разходете.“ Още един удобен претекст да ни остави насаме. Той искаше да види какво ще направя. Искаше да ме контролира.
Тръгнахме по алеята край езерото. Мая бъбреше весело, държейки ръката на Виктория. Аз вървях до тях, търсейки подходящи думи.
„Изглеждаш щастлива“, започнах аз.
Тя се обърна към мен. В очите ѝ отново видях онази празнота. „Щастлива съм. Стефан е прекрасен мъж.“ Думите ѝ звучаха заучено, като реплика от пиеса.
„Отдавна ли се познавате?“
Тя се поколеба за миг. „Около година. Срещнахме се случайно. Беше… съдба.“
„А преди това? С какво се занимавахте?“
Тя сведе поглед. „Работих различни неща. Пътувах много. Нямам особено интересна история.“
Всичко в нея крещеше „лъжа“. Отговорите ѝ бяха неясни, уклончиви. Сякаш говореше за живота на друг човек.
Спряхме до една пейка. Мая отиде да гони гълъбите. Седнахме. Напрежението между нас беше почти осезаемо.
„Сигурно ви се е сторило много странно“, каза тя тихо, без да ме гледа. „Приликата.“
„Странно е меко казано“, отвърнах аз. „Имам чувството, че гледам призрак.“
Тя потрепери, въпреки топлото време. „Стефан ми показа нейни снимки. Наистина е невероятно.“
„Виктория“, казах аз, като я погледнах право в очите. „Познавате ли това име – Лилия? Някога, някъде, чували ли сте го?“
Тя ме погледна. За части от секундата маската ѝ се смъкна. Видях отново онзи страх от сватбата, но този път беше по-силен, почти панически. Тя отвори уста да каже нещо, но в този момент се появи Стефан със сладоледа.
„Ето ви!“, каза той весело. „Надявам се да не съм прекъснал нещо.“
Виктория бързо се окопити. Взе сладоледа и се усмихна на Стефан. Моментът беше отминал. Тя отново се затвори в черупката си.
Знаех, че няма да измъкна нищо повече от нея днес. Но бях постигнал целта си. Бях я разтърсил. Бях видял страха ѝ. Тя знаеше нещо. Или по-скоро – не знаеше нещо, което я ужасяваше. Може би собственото ѝ минало.
Докато се прибирахме, телефонът ми извибрира. Беше Радослав.
„Имам нещо“, каза той без предисловия. „Нещо голямо. Елате в офиса ми. Веднага.“
Сърцето ми спря. Какво можеше да е открил толкова бързо? Завих рязко и се насочих към центъра. Каквото и да беше, усещах, че ще промени всичко.
Глава 6: Празните досиета
Кабинетът на Радослав изглеждаше още по-задимен и хаотичен от преди. На бюрото му бяха разпръснати разпечатки и документи. Той не ми предложи да седна. Просто ми подаде една папка.
„Виктория Стоянова. Родена преди двадесет и седем години в малък град в Северна България. Родители – починали. Завършила е техникум по туризъм. Работила е като сервитьорка в няколко крайпътни заведения. Няма криминални регистрации. Няма адресна регистрация през последните три години. Чисто досие. Прекалено чисто.“
Прегледах документите. Акт за раждане, диплома, трудови договори. Всичко изглеждаше наред. Но Радослав беше прав. Беше прекалено перфектно. Сякаш някой беше създал биография.
„Какво означава това?“, попитах аз.
„Означава, че някой се е постарал много, за да създаде тази самоличност. Но е допуснал грешка.“ Той посочи един документ. „Това е копие от личната ѝ карта. Издадена е преди две години. Проверих в системата. Преди това… Виктория Стоянова не е имала лична карта. Не е съществувала в нито един регистър.“
Почувствах как кръвта се оттича от лицето ми. „Значи… тя не е истинска?“
„О, самоличността е истинска. Но жената, която я носи, най-вероятно не е. Проверих за починали млади жени с това име. Нищо. Проверих за изчезнали. И тук ударих на камък. Докато не се сетих да разширя търсенето.“
Той отвори друга папка. Вътре имаше само една разпечатка – зле направена черно-бяла снимка на млада жена от бюлетин за изчезнали лица. Датата беше отпреди две години и половина. Сърцето ми се сви. Жената на снимката, въпреки лошото качество, приличаше на Лилия и Виктория. Но имаше нещо различно в изражението ѝ. Беше по-твърдо, по-уморено.
„Коя е тя?“, прошепнах аз.
„Казва се Яна. Била е студентка по право в университета. Учила е заедно с едно момиче, което е по-интересно за нас. Катерина.“
„Коя е Катерина?“
„Сестрата на Стефан“, отвърна Радослав и дръпна от цигарата си. „Млада, амбициозна адвокатка, която се занимава с всичките му дела. Яна и Катерина са били съквартирантки. Преди две години и половина Яна просто изчезва. Една вечер не се прибира в квартирата. Обявена е за издирване, но случаят бързо е приключен. Няма следи от насилие, няма искане за откуп. Просто се е изпарила.“
Главата ми бучеше. Сестрата на Стефан? Адвокатка? Съквартирантка на момиче, което прилича на жена ми и е изчезнало? Връзките бяха твърде много, за да са случайни.
„Какво се е случило с нея?“, попитах аз.
„Това е въпрос за милион долара. Но има още нещо. Проверих финансовите потоци около Стефан и сестра му. Преди две години Катерина е направила огромно дарение на една частна клиника. По-скоро санаториум. За хора с… специфични проблеми. Намира се далеч, в планината. Много е дискретно, почти нелегално. Лекуват богаташи с нервни разстройства, зависимости, амнезия.“
Амнезия.
Думата увисна във въздуха, тежка и зловеща. Всичко започна да придобива ужасяващ смисъл. Празният поглед на Виктория, заучените ѝ отговори, страхът ѝ, когато я попитах за миналото.
„Мислиш ли, че… тя е там? Че Яна е Виктория?“
„Мисля, че някой е взел едно изчезнало момиче, което по случайност прилича на мъртвата съпруга на брат му, изтрил е паметта ѝ, създал ѝ е нова самоличност и му я е поднесъл на тепсия. Катерина е достатъчно умна и безскрупулна, за да го направи. А Стефан е достатъчно обсебен, за да го поиска.“
Картината беше чудовищна. Това не беше просто лъжа, беше престъпление. Бяха откраднали живота на една жена, за да задоволят болните фантазии на Стефан.
„Трябва да отида там“, казах аз. „Трябва да разбера какво се случва в тази клиника.“
„Не можеш просто да се появиш“, предупреди ме Радослав. „Това място е крепост. Но аз имам идея. Един мой стар познат работи там като охрана. Дължи ми услуга. Може би ще успее да ни вкара вътре. Или поне да изнесе някаква информация.“
Кимнах. Чувствах се едновременно ужасен и облекчен. Най-накрая имахме конкретна следа.
През следващите няколко дни чакането беше агония. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Опитвах се да се държа нормално пред Мая, да работя в офиса, но мислите ми бяха само на едно място – в онази клиника в планината. Какво са направили на тази жена? Дали е била там насила? Дали е в опасност и сега?
През това време реших да проуча и другата следа – Катерина. Намерих информация за нея онлайн. Беше блестяща. Завършила е с отличие, специализирала е корпоративно право. Освен че управляваше правния отдел в империята на брат си, тя беше и хоноруван преподавател в университета, където е учила. Преподаваше на студенти последна година. Студенти като Яна.
Една вечер, воден от импулс, отидох в университета. Беше късно, но в някои от аудиториите все още светеше. Намерих залата, в която Катерина водеше упражнения. Застанах в тъмния коридор и я наблюдавах през стъклото на вратата.
Тя беше красива, елегантна жена, с остри черти и леден поглед. Излъчваше увереност и власт. Говореше пред студентите с плам, който беше едновременно вдъхновяващ и плашещ. Един от студентите вдигна ръка и зададе въпрос. Беше младо момче, с умен и сериозен поглед. Катерина му се усмихна – първата истинска усмивка, която я видях да прави. В тази усмивка имаше нещо повече от преподавателска благосклонност. Имаше… интерес.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше Радослав.
„Готово“, каза той. „Човекът ми ще ни вкара утре вечер. Подготви се. Ще бъде опасно.“
Гледах Катерина, която се смееше на нещо, казано от младия студент. Тя изглеждаше толкова нормална, толкова успяла. А в същото време беше архитект на чудовищен план.
И тогава погледите ни се срещнаха през стъклото. Тя ме видя. Усмивката изчезна от лицето ѝ. За части от секундата в очите ѝ видях същото, което видях и в очите на Виктория.
Страх.
Тя знаеше кой съм. И знаеше, че съм тръгнал по следите ѝ. Играта загрубяваше.
Глава 7: Клиниката на забравените души
Пътувахме през нощта. Радослав караше старата си кола с увереност по тесния, планински път. Не говорехме. Всеки от нас беше потънал в собствените си мисли. Аз мислех за жената, която наричаха Виктория. Дали тя беше Яна? Или всичко беше една огромна, трагична грешка?
Клиниката беше разположена дълбоко в гората, далеч от всякакви населени места. Беше модерна сграда от стъкло и бетон, която изглеждаше зловещо на лунната светлина. Висока ограда с бодлива тел я обграждаше. Мястото приличаше повече на затвор, отколкото на лечебно заведение.
Човекът на Радослав ни чакаше до една задна, служебна врата. Беше едър, мълчалив мъж, който просто ни кимна и ни поведе навътре. Коридорите бяха стерилни, бели и тихи. Прекалено тихи. Чуваха се само стъпките ни по лъснатия под.
„Главният лекар и повечето от персонала си тръгнаха. Нощната смяна е минимална“, прошепна нашият водач. „Имате двайсет минути, не повече. Отивате в архива на третия етаж. Аз ще пазя тук.“
Архивът беше заключен, но той имаше ключ. Вътре беше тъмно и студено. Миришеше на прах и дезинфектант. Радослав светна с фенерчето си. Стаята беше пълна с метални шкафове, натъпкани с досиета.
„Ти търсиш Яна. Аз ще търся досиета, свързани с Катерина или Стефан“, каза Радослав и се зае да преглежда шкафовете.
Започнах да отварям чекмеджета. Досиетата бяха подредени по азбучен ред. Преглеждах ги с трескава бързина. Имена, диагнози, истории на разбити животи. Най-накрая, в едно от последните чекмеджета, го намерих. „Яна Петрова“.
Сърцето ми заблъска лудо. Отворих папката. Вътре имаше снимка. Същата, която Радослав ми беше показал, но този път беше цветна и ясна. Беше тя. Приликата с Лилия беше по-малка, отколкото при Виктория. Лицето на Яна беше по-слабо, по-изпито, а в очите ѝ имаше тъга.
Зачетох се в диагнозата. „Диссоциативна амнезия, причинена от тежка психическа травма. Депресивен епизод.“ Беше приета преди две години и половина, няколко дни след изчезването ѝ. Докарана е от Катерина, която се е представила за нейна братовчедка и единствен жив роднина.
В досието имаше подробни записки от терапевтични сесии. В началото Яна е била в пълен ступор. Не е говорела, не е разпознавала никого. Постепенно, с помощта на лекарства и терапия, е започнала да се възстановява, но без никакви спомени за миналото си. Тя е била празен лист хартия.
И тогава видях нещо, от което кръвта в жилите ми замръзна. В графата „Лечение“ беше описана серия от сесии с експериментална терапия. Електрошокова терапия. Приложена по настояване на „роднината“ Катерина. Те не просто са лекували амнезията ѝ. Те са я задълбочавали. Изтривали са всяка възможност спомените ѝ да се върнат.
„Намерих нещо“, каза Радослав от другия край на стаята. Той държеше няколко листа. „Платежни нареждания. Катерина е плащала за лечението на Яна всеки месец. Но парите не са идвали от нейната сметка. Идвали са от офшорна сметка, същата, в която са изчезнали парите от заема на жена ти.“
Всичко се свърза. Стефан е изнудвал Лилия. Взел е парите ѝ. След смъртта ѝ, той е използвал същите тези пари, за да плати за „създаването“ на нейна заместничка. Това беше чудовищно. Беше отвъд всякакви граници на човешкото.
„Трябва да снимаме всичко това“, казах аз, вадейки телефона си.
Започнахме да снимаме страниците от досиетата – диагнозата, записките, платежните. В този момент чухме гласове от коридора.
„Мамка му!“, изруга Радослав. „Някой идва.“
„Какво правим?“, прошепнах аз, усещайки как паниката ме завладява.
„Тихо!“
Скрихме се зад един висок шкаф. Вратата на архива се отвори със скърцане. Влезе нощната сестра – възрастна, уморена жена. Тя отиде до един от шкафовете, извади едно досие и се обърна да си тръгне. Спря. Погледна към отвореното чекмедже, от което бях извадил папката на Яна. Замръзна за миг, после бавно се обърна и огледа стаята.
Сърцето ми спря. Бяхме в капан.
Тя извади телефон и набра номер. „Докторе, имаме проблем. Някой е влизал в архива.“
Чухме забързани стъпки по коридора. Нямахме време. Радослав ме бутна към един малък прозорец в дъното на стаята.
„Оттук! Скачай! Аз ще ги разсея.“
„Не мога да те оставя!“
„Махай се! Тези документи са по-важни! Носи ги на Димитър! Той ще знае какво да прави. Бягай!“
Той излезе от скривалището си и се хвърли към вратата, блъскайки сестрата и двамата санитари, които тъкмо влизаха. Настана суматоха. Използвах момента, отворих прозореца и скочих. Беше високо, може би три-четири метра. Приземих се тежко, изкълчвайки глезена си. Болката беше остра, пронизваща, но адреналинът ме държеше на крака.
Закуцуках към гората, без да поглеждам назад. Чувах викове зад себе си. Тичах, доколкото ми позволяваше кракът, препъвах се в корени и клони, а дробовете ми горяха. Не знаех накъде отивам. Знаех само, че трябва да се махна, да скрия доказателствата.
Телефонът в джоба ми беше единственото, което имаше значение. Снимките. Истината за Яна, която сега се наричаше Виктория. Истината за чудовището, което се наричаше Стефан.
Глава 8: Сделка с дявола
Изгубих се в гората. Лутах се с часове, воден от инстинкта за оцеляване. Болката в глезена ми беше станала непоносима. Най-накрая, на разсъмване, излязох на пътя, на километри от клиниката. Махнах на първата кола, която мина. Шофьорът, възрастен мъж, ме изгледа подозрително – кален, с разкъсани дрехи, – но се съгласи да ме закара до най-близкия град.
Първото нещо, което направих, беше да се обадя на Димитър. Гласът ми трепереше от умора и болка.
„Хванаха Радослав“, казах аз. „Но имам доказателствата. Снимал съм всичко. Трябва да се видим, но не в офиса ти, не и вкъщи. Някъде на сигурно място.“
Димитър беше разтърсен, но запази самообладание. „Добре. Прати ми адреса, на който се намираш. Ще дойда да те взема. И не говори с никого повече.“
Той пристигна след час. Помогна ми да се кача в колата и ме закара в една малка, анонимна къща в покрайнините на града, която очевидно ползваше за тайни срещи. Прехвърлих му снимките от телефона си. Докато ги разглеждаше, лицето му се вкамени.
„Значи е вярно“, промълви той. „Този изрод е направил това. И сестра му…“
„Трябва да отидем в полицията“, казах аз.
Димитър поклати глава. „Не още. Стефан ще се измъкне. Ще каже, че Радослав е нахлул незаконно, че доказателствата са откраднати. Ще наеме най-добрите адвокати и ще обърне всичко срещу нас. А и Радослав е в ръцете им. Не знаем какво могат да му направят. Първо трябва да го измъкнем.“
„Как?“
„Ще говоря с Катерина“, каза той.
Идеята ми се стори безумна. „Да говориш с нея? Тя е съучастник!“
„Точно затова. Тя е адвокат. Знае какво я чака, ако това излезе наяве. Затвор, отнет лиценз, край на кариерата ѝ. Тя е слабото звено. Тя има какво да губи. Стефан е луд, обсебен. Но тя е пресметлива.“
Планът на Димитър беше рискован, но беше единственият, който имахме. Той се свърза с Катерина и поиска среща. Изненадващо, тя се съгласи веднага. Срещата беше уговорена за същата вечер, в нейния офис – луксозно пространство на последния етаж на стъклен небостъргач.
Димитър отиде сам. Аз останах в тайната къща, чакайки с притаен дъх. Часовете се нижеха бавно. Представях си какво се случва там горе, в бърлогата на звяра.
…
Катерина посрещна Димитър със студена, професионална усмивка. Не предложи нито кафе, нито вода.
„Надявам се да имате добра причина да ме безпокоите толкова късно“, каза тя.
Димитър не отговори. Просто постави на масата един таблет и пусна снимките от досието на Яна.
Усмивката на Катерина изчезна. Лицето ѝ стана безизразно, но Димитър видя как ръцете ѝ, скръстени на бюрото, леко потрепериха.
„Това са незаконно придобити материали“, каза тя с равен глас. „Недопустими в съда.“
„Може би“, отвърна Димитър. „Но са напълно допустими за медиите. Представи си заглавията: „Известна адвокатка отвлича и дрогира студентка, за да я превърне в жива кукла за болния си брат“. Край на кариерата ти. Край на империята на брат ти.“
Катерина мълчеше. Гледаше снимките на екрана.
„Какво искаш?“, попита тя най-накрая.
„Искам частния детектив, когото държите в онази ваша клиника. Искам го освободен, без нито една драскотина. Искам пълното досие на Яна Петрова. Искам да се погрижите брат ви да не доближава повече Александър и дъщеря му. В замяна на това, тези снимки няма да видят бял свят.“
„А Яна?“, попита Катерина тихо. „Какво ще правите с нея?“
„Ще я оставим на мира. Засега. Тя е жертва, също като сестра ми. Няма да я нараним. Но ако нещо се случи на моя човек, или на Александър, тогава тази сделка отпада.“
Катерина го гледаше дълго. В очите ѝ се бореха страх, гняв и може би… капка съжаление.
„Той я обича“, прошепна тя. „По свой, болен начин, но я обича. Искаше да върне Лилия. Аз просто му помогнах.“
„Това не е любов, Катерина. Това е некрофилия. Ти си погребала едно живо момиче, за да може брат ти да си играе с трупа на спомените си.“
Думите на Димитър бяха жестоки, но уцелиха право в целта. Катерина сведе поглед.
„Добре“, каза тя. „Имате сделка. Вашият човек ще бъде освободен утре сутрин. Ще получите досието. Но това е всичко. След това ни оставяте на мира.“
„Ще ви оставим на мира, докато вие ни оставяте“, отвърна Димитър и си тръгна.
Той се върна при мен късно през нощта. Разказа ми всичко. Почувствах облекчение, че Радослав ще е добре, но и горчив вкус в устата. Справедливостта беше заменена с компромис. Стефан и Катерина щяха да се измъкнат.
„Това не е краят“, каза ми Димитър, виждайки разочарованието ми. „Това е само началото. Сега имаме оръжие срещу тях. Изчакваме. И при първата им грешна стъпка, ще ги унищожим.“
На следващия ден Радослав беше освободен. Беше малко поочукан, но жив и здрав. Донесе със себе си и оригиналното досие на Яна. Сделката беше спазена.
Настъпи затишие. Дните минаваха в напрегнато очакване. Не чух нищо от Стефан. Сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. Опитвах се да се върна към нормалния си живот, да се съсредоточа върху Мая и работата. Но не можех. Образът на Яна/Виктория не излизаше от ума ми. Какво се случваше с нея? Дали беше добре? Дали знаеше, че животът ѝ е лъжа?
Един ден в офиса ми дойде неочакван посетител. Беше младото момче, което бях видял да разговаря с Катерина в университета. Представи се като Мартин, студент по архитектура, който търси стаж.
Имаше нещо в погледа му, което ми беше познато. Нещо, което ме разтревожи. Разговаряхме дълго. Той беше изключително талантлив и умен. Реших да го наема.
Докато подписваше договора си, видях името му, изписано пълно – Мартин Петров.
Петров.
Същата фамилия като на Яна.
Погледнах го отново. И тогава разбрах. Той не просто приличаше на нея. Той имаше нейните очи.
„Извинявай за въпроса“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Но имаш ли сестра?“
Той ме погледна изненадано. „Имах. Казваше се Яна. Тя изчезна преди две години.“
Светът под краката ми се разлюля. Дяволът, с когото бяхме сключили сделка, току-що беше изпратил в офиса ми най-голямата си слабост. И най-силното ни оръжие.
Глава 9: Нишките на паяжината
Присъствието на Мартин в офиса промени всичко. Всеки ден го гледах как работи, виждах в него отражението на сестра му, жената, която живееше в плен на лъжата. Чувствах се виновен. Знаех истината за Яна, а брат ѝ стоеше на метри от мен, без да подозира нищо.
Разказах на Димитър и Радослав за него. Те бяха също толкова шокирани.
„Това е невероятен късмет. Или много лош“, каза Радослав. „Ако Катерина разбере, че той работи за теб, може да стане много опасно. За него.“
„Ако го използваме, сделката ни с нея отпада“, добави Димитър. „Тя ще направи всичко, за да защити брат си.“
„А какво да направя?“, попитах аз. „Да го гледам всеки ден и да мълча? Той заслужава да знае истината.“
Решихме да бъдем предпазливи. Радослав започна да проучва Мартин, да се увери, че не е примамка, изпратена от Катерина. Оказа се, че е напълно чист. Мартин беше дошъл при мен, защото се възхищаваше на работата ми. Беше просто съвпадение. Едно от онези съвпадения, които преобръщат съдби.
Забелязах, че Мартин често говори за сестра си. Разказваше ми колко близка му е била, как е била най-умният човек, когото познава, и как не може да повярва, че просто е изчезнала. Той все още не беше изгубил надежда. Вярваше, че един ден тя ще се върне.
Един ден той дойде при мен притеснен.
„Господин Димитров“, започна той (макар да му бях казал да ме нарича Александър), „знам, че ще прозвучи странно. Но преподавателката ми по право, госпожа Катерина… тя беше съквартирантка на сестра ми. Когато Яна изчезна, тя беше последният човек, който я е видял. Но всеки път, когато се опитам да говоря с нея за това, тя сменя темата. Държи се… странно.“
„Странно как?“, попитах аз, опитвайки се да остана спокоен.
„Сякаш се страхува. Или крие нещо. Днес я попитах отново дали си спомня нещо ново от онази вечер. А тя ми каза да спра да ровя в миналото. Каза, че е опасно.“
Значи Катерина е знаела. И го е предупредила. Може би в нея все пак имаше остатъци от съвест.
„Мартин“, казах аз, взимайки решение. „Има нещо, което трябва да знаеш за Катерина. И за нейния брат, Стефан.“
Разказах му всичко. В началото той ме гледаше невярващо. После недоверието прерасна в ужас, а накрая – в леден гняв. Той не плака. Само стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
„Тя е жива“, прошепна той. „И те са ѝ причинили това.“
От този момент нататък имахме нов, силен съюзник. Мартин беше умен, мотивиран и имаше достъп до Катерина по начин, по който ние нямахме. Той беше нейната слабост.
Разработихме нов план. Вече не ставаше въпрос само да ги държим в шах. Ставаше въпрос за справедливост. За Яна.
Мартин започна да играе роля. Престори се, че се е вслушал в съвета на Катерина и е спрял да разследва. Но в същото време започна да търси нейното внимание, да се сближава с нея под претекст, че има нужда от менторство за бъдещата си кариера. Катерина, гладна за искрено възхищение и може би изпитваща вина, се хвана на въдицата. Тя започна да му се доверява.
Междувременно аз реших, че е време да се изправя отново срещу Стефан. Но този път по моя територия. Използвах фирмата си. Знаех, че Стефан отдавна иска да купи един парцел в центъра на града за нов луксозен комплекс. Аз също се включих в търга. Започна наддаване. Вдигах цената до безумни нива, карайки го да харчи милиони. Използвах парите, които Димитър беше успял да спаси от фирмата, преди Лилия да я доведе до ръба на фалита. Това беше нашата война.
Стефан беше бесен. Той ми се обади.
„Какво, по дяволите, правиш, Александър? Знаеш, че искам този имот!“
„Това е бизнес, Стефан“, отвърнах аз студено. „Нека по-добрият спечели.“
Знаех, че го притискам. Финансовият му гръб не беше безкраен, особено след огромните суми, които беше похарчил за клиниката и за създаването на Виктория.
Една вечер Мартин ми се обади. Беше развълнуван.
„Тя ми се довери“, каза той. „Бяхме на вечеря. Пийна малко повече. Каза, че се чувства ужасно за нещо, което е направила в миналото. Че е помогнала на брат си да направи нещо ужасно, защото го обича, но сега съжалява. Не каза какво е, но аз знам. Тя се пропуква.“
Това беше шансът, който чакахме.
На следващия ден изпратих анонимен имейл на Катерина. В него имаше само една снимка – на Мартин и Яна като деца, щастливи и усмихнати. Под снимката пишеше: „Той заслужава да знае истината. А тя заслужава живота си обратно. Все още можеш да направиш правилното нещо.“
Часове по-късно получих отговор. Беше само един адрес и час. Адресът на имението на Стефан. Часът беше за следващата вечер.
Това беше покана. Или капан.
Глава 10: Къщата на огледалата
Пристигнах пред портите на имението на Стефан точно в уречения час. Валеше. Студени капки се стичаха по предното стъкло на колата ми. Имението изглеждаше зловещо в мрака, светлините му бяха като очи на хищник, който чака в засада.
Портата се отвори автоматично. Влязох и паркирах до черния джип на Стефан. Катерина ме чакаше на прага. Беше облечена в строг черен костюм, а лицето ѝ беше бледо и изпито.
„Той е в кабинета си“, каза тя, без да ме поздрави. „Тя е горе, в стаята си. Дадох ѝ приспивателно. Няма да се събуди скоро.“
„Защо правиш това?“, попитах аз.
Тя ме погледна с очи, пълни с умора и отвращение към самата себе си. „Заради Мартин. Той е добро момче. Не заслужава това. А и… вече не мога да живея с тази лъжа. Тя ме изяжда отвътре.“
Тя ме поведе по широките коридори, чиито стени бяха покрити с картини и огледала. Имах чувството, че съм в лабиринт. Спряхме пред масивна дървена врата.
„Аз ще те чакам тук“, каза Катерина. „Каквото и да стане, аз ще свидетелствам. Ще разкажа всичко. Но първо трябва да говориш с него. Трябва да разбереш защо.“
Поех си дълбоко дъх и влязох.
Кабинетът на Стефан беше огромен. Едната стена беше изцяло от стъкло и гледаше към бушуващата градина. В средата имаше голямо бюро от махагон. А навсякъде… навсякъде имаше снимки на Лилия. На бюрото, по стените, на рафтовете. Но не само нейни снимки. Имаше и снимки на Виктория, смесени с тези на Лилия, сякаш бяха един и същ човек. Беше олтар, издигнат в чест на една мания.
Стефан стоеше до прозореца, с гръб към мен, и гледаше бурята. В ръката си държеше чаша с уиски.
„Знаех си, че ще дойдеш“, каза той, без да се обръща. „Сестра ми винаги е била мекушава.“
„Свършено е, Стефан.“
Той се засмя. „Свършено? Нищо не е свършено. Едва сега започва. Аз я имам. Тя е моя. Ти я изгуби, а аз я намерих. Или по-скоро, създадох я отново. По-добра. По-послушна.“
Той се обърна и ме погледна. В очите му имаше лудост. Чиста, неподправена лудост.
„Защо, Стефан?“, попитах аз. „Тя ти имаше доверие. Аз ти имах доверие. Бяхме приятели.“
„Приятели? – изсмя се той. – Аз я обичах, още преди ти да се появиш! Тя трябваше да бъде моя! Но избра теб – мечтателя, артиста. Аз можех да ѝ дам света, а ти ѝ даде само една клетка, макар и позлатена. Тя беше нещастна с теб, Александър. Аз го виждах. Тя споделяше с мен, не с теб.“
„Ти си я изнудвал! Взел си парите ѝ!“, извиках аз.
„Тя искаше да избяга! От теб! Аз просто ѝ показах, че няма къде да отиде. Че единственото ѝ спасение съм аз. Но тя беше упорита. И тогава се случи инцидентът. Съдбата ми я взе. Но аз си я върнах.“
„Това не е тя! Това е друго момиче, чийто живот си съсипал!“
„Това са само детайли!“, изкрещя той. „Тя има нейното лице, нейното тяло. Аз ще я науча да има и нейната душа. Тя ще ме обикне. Вече ме обиква.“
Разбрах, че с него не може да се говори. Той живееше в свой собствен, изкривен свят.
В този момент вратата се отвори. Не беше Катерина. Беше Виктория. Или Яна. Очите ѝ бяха замъглени от приспивателното, но тя беше будна. Гледаше ни, объркана, сякаш не разбираше какво се случва.
„Стефан?“, промълви тя. „Какво става? Кой е този човек?“
„Всичко е наред, любов моя“, каза Стефан, като тръгна към нея. „Просто един стар приятел си тръгва. Завинаги.“
Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади пистолет.
„Стефан, недей!“, извика Катерина, която се втурна в стаята след Виктория.
Но беше твърде късно. Той насочи пистолета към мен. Яна изпищя.
И тогава се случи нещо неочаквано. Писъкът, гледката на пистолета, лицето ми… нещо в нея се отключи. Очите ѝ се разшириха от ужас, но този път не беше празен ужас. Беше ужас, породен от спомен.
„Мартин…“, прошепна тя.
Името на брат ѝ. Първата пукнатина в стената на амнезията.
Стефан замръзна. Той я погледна, невярващ. „Какво каза?“
„Мартин“, повтори тя, този път по-силно. „Къде е брат ми?“
Това беше всичко, което ми трябваше. Докато Стефан беше разсеян, аз се хвърлих към него. Сборичкахме се. Чу се изстрел. Куршумът се заби в тавана. Пистолетът падна на пода.
Катерина изрита оръжието далеч. Стефан ме блъсна и се опита да избяга. Но на вратата го чакаха двама мъже. Единият беше Димитър. Другият беше Радослав. А зад тях се виждаха сините светлини на полицейски коли.
Катерина ги беше извикала. Беше направила правилното нещо.
Играта беше свършила.
Епилог
Стефан беше арестуван. Делото срещу него беше шумно и дълго. Показанията на Катерина, подкрепени от доказателствата от клиниката и финансовите документи, го осъдиха по множество обвинения – отвличане, нанасяне на телесна повреда, финансови измами, изнудване. Той получи дълга присъда. Катерина, заради съдействието си, получи условна присъда и загуби адвокатските си права завинаги.
Най-трудната част беше за Яна. С помощта на най-добрите терапевти, спомените ѝ бавно започнаха да се завръщат. Беше болезнен процес, изпълнен с объркване и гняв. Тя трябваше да се пребори с травмата от случилото се и да приеме, че две години от живота ѝ са били откраднати.
Първата ѝ среща с Мартин беше емоционална. Те плакаха, смяха се и говориха с часове, опитвайки се да наваксат изгубеното време.
С мен беше по-сложно. Всеки път, когато ме погледнеше, тя виждаше не само мъжа, който ѝ е помогнал, но и сянката на жената, в която са се опитали да я превърнат. Приликата с Лилия беше едновременно нашето спасение и нашето проклятие.
Решихме, че е най-добре да не се виждаме за известно време. Тя имаше нужда да намери себе си, да бъде Яна, а не Виктория или Лилия.
Мина една година. Фирмата ми се стабилизира, след като спечелих онзи търг и реализирах един от най-успешните си проекти. Димитър успя да спаси семейната си компания. Радослав отвори собствена голяма детективска агенция. А Мартин, след като се дипломира, стана мой постоянен съдружник.
Един слънчев следобед седях на една пейка в парка и гледах как Мая играе. Тя вече беше на шест, умно и щастливо дете.
„Тате, виж!“, извика тя и посочи.
Обърнах се. По алеята към нас вървеше жена. Беше Яна. Беше подстригала косата си късо, носеше дънки и обикновена тениска. Изглеждаше различно. По-уверена. По-спокойна. Приликата с Лилия все още беше там, но вече не беше плашеща. Сега виждах нея, Яна.
Тя седна до мен на пейката. Мълчахме известно време, гледайки Мая.
„Записах се да довърша правото“, каза тя най-накрая. „Ще стана прокурор. Искам да помагам на хора като мен.“
„Това е страхотно, Яна“, отвърнах аз искрено.
„Дойдох да ти благодаря, Александър. За всичко. И да се сбогувам.“
„Сбогуваш?“, попитах аз, усещайки лека тъга.
„Ще се преместя в друг град. Трябва да започна на чисто. Далеч от… призраците.“
Кимнах. Разбирах я.
Тя стана и се усмихна. Беше първата истинска, свободна усмивка, която виждах на лицето ѝ.
„Бъди щастлив, Александър. Ти го заслужаваш.“
Тя се наведе и целуна Мая по челото, после се обърна и си тръгна. Гледах я, докато не се скри зад завоя. Не изпитвах болка. Не изпитвах и съжаление. Изпитвах спокойствие.
Пет години след смъртта на Лилия, призракът ѝ най-накрая беше намерил покой. И аз, за първи път от много време, се почувствах свободен.
Мая дотича при мен и се сгуши в прегръдките ми.
„Коя беше тази леля, тате?“
„Един добър човек, миличка. Един много добър човек.“
Вдигнах я на ръце и тръгнахме към дома. Слънцето залязваше, но пред нас имаше нов ден. Нов живот. И за първи път от пет години, бъдещето не изглеждаше сиво.