Работя във фирмата вече 9 години — по-дълго от всички останали. Девет години, в които се превърнах в призрак по коридорите, в мълчаливия двигател, който никой не забелязва, но без който всичко спира. Върша и най-трудната работа. Не просто трудната, а невъзможната. Аз бях човекът, който създаде „Прогнозис“ – сложният аналитичен модел, който предвиждаше пазарните движения с плашеща точност. Аз бях този, който прекарваше безсънни нощи в калибриране на алгоритмите, докато другите обираха овациите на сутрешните срещи.
Девет години вярност, девет години пот. И всичко се срина в един дъждовен вторник.
Принтерът в общия офис засядаше редовно. Лилия, нашата „звездна“ преговаряща, винаги разпечатваше договорите си там, вероятно за да могат всички да видят внушителните суми. Беше изпратила документ за печат и беше излязла, а машината, вярна на нрава си, беше „глътнала“ листа. Когато отидох да оправя заседналата хартия, видях нещо, което не трябваше. Фиш за заплата. Нейният.
Числата избодоха очите ми. Те бяха не просто по-високи. Бяха двойно по-високи от моите. Двойно. А Лилия беше тук от три години. Нейната работа се състоеше в това да говори красиво по телефона и да обядва с клиенти, използвайки данните, които аз ѝ предоставях.
В мен не кипна гняв. Беше нещо по-студено, по-тежко. Сякаш кръвта ми се превърна в олово.
Дочаках края на деня. Отидох до лъскавия ъглов офис на шефа ми, Петър. Той тъкмо затваряше тежкото си кожено куфарче. Беше мъж, който излъчваше фалшив лукс – скъп часовник, но евтин одеколон.
„Петре“, започнах аз, като се опитвах гласът ми да не трепери. „Работя тук девет години. Моделът „Прогнозис“ е мое дело. Знам, че договорите се подписват заради него.“
Той ме погледна с онази снизходителна усмивка, запазена за досадни насекоми. „Към същината, Кирил. Имам резервация за вечеря.“
„Видях фиша на Лилия. Случайно. Тя получава двойно повече от мен.“
Това го накара да спре. За миг видях паника в очите му – не защото ме е оценил, а защото е разкрита тайна. Но бързо се окопити. И тогава се засмя. Беше къс, дрезгав смях, който отекна в стаята като счупено стъкло.
„Кирил, Кирил… Ти си брилянтен техничар, но си ужасен бизнесмен. Получаваш това, което си поискал при последното предоговаряне. А ти дори не предоговори. Просто подписа. Другите са по-добри в преговорите! Това е животът.“
Той потупа куфарчето си. „Някои хора създават стойността, други знаят как да я продадат. Аз плащам за второто. Ако искаш повече, бъди по-добър преговарящ.“
Той ме подмина, оставяйки ме да стоя в празния му офис, унизен и смазан. Студенината в мен се сгъсти. Той беше прав. Аз бях лош преговарящ. Но бях отличен стратег.
Усмихнах се. Една тиха, едва забележима усмивка, която не стигна до очите ми.
На следващия ден всички замръзнаха, когато откриха, че аз… не бях там.
И не само аз. „Прогнозис“ – сърцето и душата на компанията, ядрото на всеки техен договор, целият масивен код, който бях изграждал девет години – също липсваше.
Глава 2: Празният хладилник
Пътуването до дома беше като в мъгла. Автобусът пълзеше през задръстванията, а дъждът барабанеше по стъклата като пръстите на хиляди обвинители. Унижението от смеха на Петър още пареше в ушите ми. „По-добри в преговорите.“ Девет години лоялност, превърнати в прах от една цинична фраза.
Отключих вратата на апартамента. Беше тихо. Мария, съпругата ми, сигурно още беше на втората си работа – чистеше офиси вечер, за да закърпим бюджета. Нашият апартамент. Думата „наш“ беше относителна. По-скоро беше на банката.
Влязох в кухнята. Миришеше на прегоряло и на тревога. Отворих хладилника. Вътре имаше половин буркан лютеница, няколко яйца и самотна бира. Символът на живота ни. Живот на ръба, живот на отложено дишане, докато чакахме следващата вноска по ипотечния кредит.
Този кредит. Бяхме го взели с толкова надежда преди осем години. Вярвах, че с моята работа във фирмата, с моите умения, ще се издигна бързо. Вярвах в меритокрацията. Какъв глупак съм бил.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Мартин, сина ни. Учеше право в друг град. Беше гордостта ни.
„Тате, извинявай, че пак притеснявам, но излязоха списъците за учебниците за новия семестър. Сумата е… доста голяма. Ще можеш ли да ми пратиш нещо до края на седмицата? Иначе няма да мога да се явя на семинарите.“
Затворих очи. Всяка дума беше нов пирон в ковчега на моето самочувствие. Аз бях човекът, който можеше да предвиди срива на три световни борси едновременно, но не можеше да осигури учебници за сина си.
Седнах на масата в кухнята и отворих бирата. Беше топла.
Смехът на Петър отново отекна в главата ми. „По-добри в преговорите.“ Той се смееше, докато аз избирах кое е по-важно – вноската по кредита или бъдещето на сина ми.
Нещо в мен се пречупи. Не беше гръбнакът ми. Беше клетката, в която сам се бях затворил. Клетката на „добрия служител“, на „лоялния Кирил“, на човека, който чака да бъде забелязан.
Мария се прибра час по-късно, изтощена до смърт. Лицето ѝ беше бледо, ръцете ѝ – загрубели от препарати. Тя ме погледна, седнал на масата пред празния лаптоп, и в очите ѝ видях същия страх, който изпитвах и аз.
„Какво е станало, Кирил? Изглеждаш ужасно.“
Не можех да ѝ кажа. Не още. Не можех да добавя и моята тежест върху нейните рамене.
„Нищо, уморен съм. Тежък ден. Имаме ли нещо за вечеря?“
Тя въздъхна и отвори празния хладилник. „Ще сваря яйца.“
Докато тя се суетеше около печката, аз отидох в малката стая, която наричахме „кабинет“. Беше по-скоро килер с бюро. Отворих лаптопа си. Не служебния, който бях оставил в офиса. Личния си.
Свързах се с частния си сървър – място, което никой във фирмата не знаеше, че съществува. Мястото, където пазех оригиналните кодове на „Прогнозис“. Кодът, който бях писал в свободното си време, преди да го „подаря“ на фирмата с наивната вяра, че това ще ми спечели признание.
Започнах да пиша. Не бях уморен. Не бях уплашен. Бях съсредоточен. Пръстите ми летяха по клавиатурата. Не поправях нищо. Аз изграждах стена.
Мария си легна. Аз останах. Цяла нощ. Пиех студено кафе и пренаписвах реалността. Когато първите лъчи на зората докоснаха прашния прозорец, аз бях готов.
Изпратих един-единствен имейл. Не до Петър. До Димитър. Най-големият им клиент.
След това влязох в сървърите на фирмата. Онова, което направих, не беше унищожение. Беше хирургическа операция.
Глава 3: Вакуумът
Сутринта в офиса на „Перспектива Консултинг“ започна както обикновено. Със скъпо кафе, фалшиви усмивки и остър мирис на амбиция. Лилия пристъпваше с високите си токчета, оставяйки облак от тежък парфюм. Петър проведе обичайната си петминутка, пълна с кухи фрази за „синергия“ и „проактивност“.
Никой не забеляза празното място на Кирил. Той често идваше по-рано или работеше от вкъщи.
Първият знак за проблем дойде в 9:30 ч. Тогава беше насрочена видеоконференция с Димитър – индустриален магнат, чийто бизнес съставляваше четиридесет процента от приходите на фирмата. Димитър беше студен, пресметлив човек, който не се интересуваше от чара на Петър, а само от числата на Кирил.
„Добре, Петре“, избоботи гласът на Димитър от големия екран в заседателната зала. „Да видим прогнозите за следващото тримесечие. Кирил подготви ли анализа?“
Петър се усмихна мазно. „Разбира се, Димитре. Лилия, моля те, изведи данните от „Прогнозис“.“
Лилия седна пред терминала. Отвори интерфейса. И замръзна.
„Има… има някакъв проблем“, каза тя, опитвайки се да запази самообладание.
„Какъв проблем?“ – раздразнено попита Петър.
„Не се зарежда. Иска… парола, която не разпознавам. Има съобщение.“
Всички погледи се приковаха към екрана. Вместо обичайните графики и сложни диаграми, на черен фон със семпъл бял шрифт пишеше:
„Системата „Прогнозис“ е в непланиран отпуск поради преумора. За въпроси относно бъдещата ѝ работа и условия за преговори, моля, свържете се директно със собственика на интелектуалната собственост.“
Под текста нямаше подпис. Нямаше и нужда.
„Кирил!“ – извика Петър. „Къде е Кирил? Някой да го намери!“
Няколко служители се разтичаха. Асистентката се обади на мобилния му. Гласова поща. Отидоха до бюрото му. Беше празно. Не просто празно, сякаш е излязъл за кафе. Беше изчистено. Служебният лаптоп липсваше, но личните му вещи – онази стара снимка на сина му и смешната чаша, която жена му му беше подарила – бяха изчезнали.
В заседателната зала Димитър беше загубил всякакво търпение. „Петре, какво, по дяволите, става? Нямам време за техническите ви неволи. Тези данни ми трябват сега! Имам сделка за милиони, която зависи от тях.“
„Само момент, Димитре, оправяме го…“ – заекна Петър.
„Нямате моменти! – изкрещя Димитър и екранът угасна.
Настъпи тишина. Ледена, плътна тишина. Всички гледаха Петър. Човекът, който беше „добър в преговорите“, сега изглеждаше като спукан балон. Лицето му беше пепеляво.
„Той… той не може да направи това“, прошепна Петър. „Кодът е собственост на фирмата.“
„Сигурен ли си?“ – обади се Даниел, младият програмист, който седеше в ъгъла и винаги бе гледал на Кирил с възхищение. „Аз помагах на Кирил с някои модули преди година. Повечето от основните библиотеки той ги беше писал на личния си компютър, преди изобщо да ги интегрираме тук. Не мисля, че някога е подписвал документ за прехвърляне на авторско право върху оригиналния код.“
Петър усети как подът се изплъзва изпод краката му. Той осъзна, че смехът му от предишната вечер може би е най-скъпият смях в живота му.
„Намерете го“, изсъска той. „Намерете го веднага. И се обадете на адвокатите.“
Но Кирил беше изчезнал. Той не беше вкъщи. Не беше и при родителите си. Телефонът му беше изключен. Кирил, тихият призрак, се беше изпарил. А с него беше изчезнал и кислородът на компанията.
Глава 4: Играта на Димитър
Димитър трясна капака на лаптопа си с такава сила, че асистентката му подскочи. Той не беше станал един от най-богатите хора в страната, като е разчитал на некадърници като Петър. Беше изградил империята си върху стомана, бетон и безпогрешна интуиция. А интуицията му крещеше, че „Перспектива Консултинг“ току-що се беше взривила.
Той мразеше чара на Петър, но се възхищаваше на ума на Кирил. По време на редките срещи, на които Кирил присъстваше, Димитър беше забелязал – тихият мъж с износеното сако разбираше пазарите на инстинктивно ниво. „Прогнозис“ не беше просто софтуер, той беше огледало на ума на създателя си.
Докато Петър истерично звънеше на адвокати, Димитър направи нещо друго. Отвори личния си, криптиран имейл. Там го чакаше съобщение. От Кирил. Изпратено в 4:17 сутринта.
Заглавието беше: „Нова архитектура. По-добра прогноза.“
В имейла нямаше обвинения, нямаше оплаквания. Имаше само прикачен файл. Демонстрация. Кирил беше използвал последните два дни, за да изгради олекотена, но по-мощна версия на своя модел. Той беше анализирал сделката, за която Димитър се тревожеше, и беше посочил три критични пропуска, които моделът на „Перспектива“ (който Кирил умишлено беше саботирал леко преди месеци) не би уловил.
Имейлът завършваше с едно изречение:
„Това е само 0.5. Версия 1.0 е достъпна за независим консултантски договор. Аз съм по-добър в преговорите, отколкото си мислите, господин Димитър. Но за разлика от други, аз имам с какво да преговарям.“
Димитър се засмя. Беше дълбок, гърлен смях на хищник, който току-що е забелязал достоен противник. Този Кирил имаше топки. Стоманени.
Той вдигна телефона. Не се обади на Петър. Обади се на личния си адвокат.
„Намери ми всичко за един човек на име Кирил. Работи в „Перспектива“. Искам да знам всичко. Договори, семейство, дългове… всичко. И се подготви да изготвиш договор. Железен.“
Междувременно, в офиса на „Перспектива“, Лилия се опитваше да спаси положението. Тя беше амбициозна до безскрупулност. Беше стигнала дотук, като беше използвала чара си и като беше предавала информация. Беше казала на Петър кога Кирил се е оплакал на колеги от ниската си заплата, което беше и причината Петър да е толкова подготвен за конфронтация. Лилия виждаше в този хаос възможност.
Тя влезе в кабинета на Петър, който крещеше по телефона на някакъв юрист.
„Петре“, прекъсна го тя с най-обаятелния си глас. „Успокой се. Това е просто код. Даниел е добър, ще наемем още програмисти. Ще го изградим наново. Аз мога да говоря с Димитър. Мога да го омая, да му обещая…“
„Ти не разбираш!“ – извика Петър, хвърляйки една папка към стената. „Димитър не се интересува от чар! Той се интересува от онази проклета магия, която Кирил правеше! Без „Прогнозис“ ние сме просто… говорители. Аз съм мъртъв! Всички сме мъртви!“
Лилия видя истинския страх в очите му. И осъзна, че този кораб наистина потъва. Време беше да потърси спасителна лодка. Тя излезе от кабинета, извади телефона си и набра номер. Не на клиент. На конкурентна фирма.
Глава 5: Скритият апартамент
Паниката на Петър не беше само професионална. Тя беше екзистенциална. „Прогнозис“ не беше просто инструмент за правене на пари; той беше прикритие.
Петър водеше живот, който далеч надхвърляше официалната му заплата на управител. Съпругата му, Гергана, беше свикнала с лукса. Тя беше дъщеря на стар партиен функционер и поддържането на фасадата беше всичко за нея. Тя живееше в огромната им къща в престижен квартал, караше скъпа кола и организираше благотворителни балове, без да има представа откъде идват парите.
А парите идваха от „Прогнозис“.
От години Петър използваше модела на Кирил за нещо повече от консултации. Той го използваше за лични инвестиции с парите на клиенти. „Източваше“ малки, незабележими суми от големите портфолиа, прекарваше ги през модела и ако печелеше, прибираше всичко. Ако губеше, покриваше загубите с пари от нови клиенти. Класическа пирамида, прикрита зад сложни алгоритми.
Но имаше и още нещо.
След като избяга от офиса, Петър не отиде при адвокатите си. Той отиде в малък, луксозен апартамент в друга част на града. Апартамент, за който Гергана не знаеше.
Вратата му отвори Ани. Млада, ослепително красива жена с очи, които бяха едновременно пресметливи и празни.
„Закъсня“, каза тя, без да го целуне. „Обеща ми да ме заведеш да видя онази гривна.“
„Няма да има гривна, Ани. Имаме проблем. Огромен.“
Петър влезе и се свлече на скъпия диван. Този апартамент, нейните дрехи, колата ѝ… всичко беше платено от парите, които „Прогнозис“ генерираше. Но Кирил, в своята наивност, беше вградил в кода скрити „опашки“ – логове, които записваха всяка трансакция, извършена през модела. Кирил ги беше сложил за „дебъгване“. Петър знаеше за тях, но не можеше да ги премахне, без да счупи цялата система.
Ако Кирил решеше да погледне тези логове… той щеше да види всичко. Ембесингът. Личните сметки. Плащанията към Ани.
„Какъв проблем?“ – попита тя, запалвайки цигара.
„Служителят ми. Онзи мишок, Кирил. Той… взе си играчките и си тръгна. Взе системата.“
Ани изпусна дима бавно. „И? Нали ти си шефът? Уволни го, намери друг.“
„Не може да бъде намерен друг! Той е системата! Парите… Ани, парите ще спрат.“
Лицето на Ани се промени. Красотата изчезна, заменена от студена ярост. „Ти ми обеща, Петре. Обеща ми сигурност. Обеща ми, че ще напуснеш онази… съпруга.“
„Ще го направя, просто ми трябва време…“
„Нямаш време! Знаеш ли кой е съпругът ми? Мислиш ли, че той ще те остави да дишаш, ако разбере за нас? Ако парите спрат, аз няма да мога да го държа тих!“
И тук беше истинската бомба. Ани не беше просто любовница. Тя беше омъжена. Омъжена за Людмил – човек, който се занимаваше с „недвижими имоти“, което беше евфемизъм за рекет и пране на пари. Петър беше взел пари назаем от Людмил, обещавайки му нереална възвръщаемост чрез „Прогнозис“. Людмил беше опасен. От онзи тип хора, които не се обаждат на адвокати.
Сега Петър беше хванат в капан. От едната страна беше Димитър, който щеше да го унищожи легално. От другата беше Кирил, който държеше ключовете за престъпленията му. А от третата беше Людмил, който щеше да го унищожи физически.
Всичко това заради един тих, пренебрегнат програмист и един арогантен смях.
Глава 6: Адвокатът
Кирил прекара два дни в малък мотел извън града. Спеше на пресекулки, пиеше ужасно кафе и работеше на лаптопа си, докато пръстите му не изтръпнаха. Той не просто се криеше; той се подготвяше за война.
Беше прегледал логовете.
Отначало търсеше само доказателства за работата си. Но това, което намери, го накара да му прилошее. Видя трансакциите. Малките суми, изтичащи към сметки, които нямаха нищо общо с клиентите. Видя плащанията за наем на апартамент, за който не знаеше. Видя трансфери към фирма, свързана с Людмил – име, което всяваше страх в определени кръгове.
Петър не беше просто лош шеф. Той беше престъпник.
Това променяше всичко. Кирил осъзна, че това вече не е трудов спор. Това беше игра с огъня.
На третия ден той се върна в града. Но не отиде у дома. Отиде на среща, уредена от сина му, Мартин.
Мартин, освен че учеше право, беше започнал стаж в една малка, но изключително „зъбата“ кантора. Кантора, специализирана в интелектуална собственост и корпоративни измами.
Кирил влезе в спретнатия офис и беше посрещнат от Стела. Тя беше млада, с пронизващи сини очи и вид на човек, който никога не е губил спор.
„Господин Кирил“, каза тя, без да се усмихва, но с уважение. „Синът ви говори много за вас. И ми показа някои неща.“
Мартин беше изпратил на Стела имейлите на баща си отпреди години, в които той описваше ранните етапи на „Прогнозис“, писани на личния му имейл, с дати и часове.
„Имате ли договор?“ – попита тя.
Кирил ѝ подаде копие от трудовия си договор. Стела го прегледа за по-малко от минута.
„Както и очаквах. Стандартна клауза. „Всичко, създадено от служителя в рамките на работното му време и използвайки фирмени ресурси, е собственост на фирмата.“
„Писах го нощем. На личния си лаптоп. Преди девет години. Донесох го на тепсия, когато започнах работа“, каза Кирил.
„Тогава те нямат нищо“, усмихна се Стела. „Те имат право на използване на версията, която е на техните сървъри. Но вие притежавате оригиналния код. А версията на техните сървъри… доколкото разбирам, вече не функционира?“
„Аз я деактивирах. Не я изтрих. Просто смених ключалките“, каза Кирил.
„Брилянтно. Това не е унищожение на собственост. Това е защита на авторско право. Те ще ви съдят за саботаж, разбира се. Ще замразят сметките ви. Ще се опитат да ви сплашат.“
Кирил погледна към папката с логовете на Петър. „Мисля, че имам с какво да ги контрирам.“
Той подаде папката на Стела. Докато тя четеше, веждите ѝ бавно се повдигнаха. Когато свърши, тя затвори папката и го погледна с ново уважение.
„Господин Кирил, вие не просто държите картите. Вие държите цялото тесте. Въпросът е как искате да изиграем тази ръка. Можем да ги съсипем публично. Или можем да ги накараме да си платят. Скъпо.“
„Искам да платя ипотеката си“, каза Кирил тихо. „Искам синът ми да завърши. И искам…“ Той се поколеба. „Искам Петър да знае, че аз съм по-добрият преговарящ.“
„О, ще го разбере“, каза Стела. „Сега се приберете у дома. Включете си телефона. Скоро ще започнат да ви търсят. И когато го направят, не казвайте нищо. Абсолютно нищо. Препращайте ги към мен.“
Глава 7: Бурята у дома
Кирил се прибра у дома късно вечерта. Мария го чакаше. Не беше спала от два дни. Очите ѝ бяха зачервени, а на масата в кухнята стоеше купчина неплатени сметки.
„Къде беше, Кирил? Полицията те търси. Някакви хора от фирмата идваха… казаха, че си… че си извършил саботаж. Какво си направил?“
Гласът ѝ трепереше от страх и гняв.
Кирил седна тежко срещу нея. Вече не можеше да я лъже. Разказа ѝ всичко. За заплатата на Лилия. За смеха на Петър. За „Прогнозис“. За това, че е взел кода.
Докато говореше, лицето на Мария премина от страх към отчаяние.
„Ти си луд!“, извика тя, когато той свърши. „Ти си просто луд! Ти унищожи всичко! Заради егото си! Заради проклетата си гордост! Имаме ипотека, Кирил! Банката ще ни вземе апартамента! Мартин трябва да учи! Какво ще правим?“
Тя се срина на стола и се разплака. Безнадеждни, сухи ридания на човек, стигнал края на силите си.
„Мария, моля те…“
„Не! Не ме моли! Девет години те гледам как се съсипваш за тази фирма, как работиш до среднощ, докато онези те използват! А сега, когато най-накрая си отмъстил, какво? Ще отидем да живеем под моста ли? Гениално, Кирил! Страхотен план!“
„Имам план. Имам адвокат. Аз…“
„Адвокат? С какви пари ще платим на адвокат? С парите от празния хладилник ли?“
В този момент вратата на апартамента се отвори и влезе Мартин. Беше се прибрал от университета, очевидно притеснен от мълчанието на баща си. Видя плачещата си майка и баща си, който изглеждаше остарял с десет години.
„Мамо? Татко? Какво става?“
Мария избърса сълзите си. „Баща ти. Баща ти реши да стане престъпник. Напусна работа и открадна софтуера на компанията.“
Мартин погледна баща си. В очите му нямаше осъждане. Имаше любопитство.
„Татко, вярно ли е? Взел си „Прогнозис“?“
Кирил кимна уморено.
„И си се срещнал със Стела?“
Мария и Кирил го погледнаха изненадано.
„Ти… откъде знаеш за Стела?“ – попита Кирил.
„Аз уредих срещата, татко. Аз съм ѝ стажант. И четох договора ти още преди месец, когато се оплака, че не са ти дали бонус. Знаех, че ще стане нещо.“
Мартин се обърна към майка си. „Мамо, татко не е престъпник. Той е собственик. Той е създал този код преди години. Аз видях файловете. Фирмата му е крадяла труда през цялото това време. А шефът му… той е истинският престъпник.“
Мария гледаше ту единия, ту другия. „Какво… какви ги говориш?“
„Татко намери доказателства. За присвояване. Много пари. Стела каза, че това е лостът, който ни трябва. Татко не е унищожил нищо. Той просто си е прибрал своето.“
Кирил погледна сина си с гордост, която отдавна не беше изпитвал. Младежът, за чиито учебници се тревожеше, току-що беше спасил семейството му.
„Значи… имаме шанс?“ – прошепна Мария.
„Имаме повече от шанс, мамо“, каза Мартин, а в гласа му се появи твърдостта на бъдещ адвокат. „Ще ги накараме да си платят. За всяка една от тези девет години.“
Точно тогава телефонът на Кирил, който той най-накрая беше включил, иззвъня. Беше непознат номер. Той вдигна.
„Кирил? Аз съм Петър. Приключи с театъра. Връщай кода веднага, или утре сутрин ще си в ареста. Вече подадох жалба.“
Кирил си пое дълбоко дъх. Погледна Мария, после Мартин. Усмихна се.
„Петре, вече не разговаряш с мен. Говориш с моята адвокатка, Стела. Сигурен съм, че тя с удоволствие ще обсъди с теб и с твоите адвокати… да речем… някои трансакции към офшорни сметки. И един апартамент в центъра. Приятна вечер.“
Кирил затвори. Тишината в кухнята беше оглушителна.
Глава 8: Първият удар
В кабинета на Петър настъпи ледников период. Думите на Кирил – „офшорни сметки“ и „апартамент в центъра“ – го бяха ударили като физически удар.
Той знае. Мишката знае всичко.
Петър изпусна телефона. Ръцете му трепереха неконтролируемо. Неговият адвокат, възрастен мъж на име Стаменов, го гледаше с раздразнение.
„Е? Какво каза той?“
„Той… той има адвокат. Някаква си Стела. И… Стаменов, той знае. Знае за парите.“
Стаменов въздъхна тежко. „Петре, колко пъти ти казвах да бъдеш чист? Добре. План Б. Ще го ударим със сила. Жалбата за саботаж е подадена. Ще поискаме запор на сметките му. Ще го натиснем, докато не се счупи. Той е просто програмист, няма да издържи на натиска.“
„Той не звучеше уплашен“, прошепна Петър.
„Ще се уплаши, когато жена му не може да купи хляб. Действай!“
На следващата сутрин започна. Кирил и Мария откриха, че общата им сметка е замразена. Банката се обади с „учтиво“ напомняне за просрочената вноска по ипотеката. Хазяинът на Мартин в другия град се обади да пита за наема.
Натискът беше реален, брутален и незабавен.
Мария беше на ръба на нервен срив. „Кирил, това не е игра! Те ни съсипват! Нямаме пари, разбираш ли? Нито стотинка!“
„Издръж, Мария. Моля те, вярвай ми. Стела каза, че ще стане така.“
Кирил отиде в офиса на Стела. Тя беше спокойна, пиеше кафе и преглеждаше документи.
„Запорираха ни“, каза Кирил, опитвайки се да звучи по-спокойно, отколкото се чувстваше.
„Очаквано“, отвърна тя, без да вдига поглед. „Това е ход от учебник. Опитват се да те принудят да преговаряш от позиция на слабост. Сега е наш ред.“
Тя вдигна телефона. „Мартине, донеси ми досието „Людмил“.“
Мартин влезе, носейки тънка папка.
„Петър си мисли, че играе шах“, каза Стела. „Но е забравил, че има и други фигури на дъската. Време е да събудим някои от тях.“
Тя не се обади на адвоката на Петър. Тя се обади на адвоката на Димитър.
„Господин Великов, обаждам се от името на моя клиент, Кирил, създателят на „Прогнозис“. Разбирам, че вашият клиент е силно засегнат от настоящия… технически проблем. Бих искала да ви уверя, че „Прогнозис“ е в отлично здраве. Просто смени собственика си.“
Последва дълга пауза.
„Моят клиент, господин Димитър, е изключително недоволен. Той има договор с „Перспектива“.“
„Той има договор за услуга, която „Перспектива“ вече не може да предостави. Моят клиент, от друга страна, може. Той дори е подготвил подобрена версия. Само за вашия клиент. Като жест на добра воля.“
Стела изпрати демото, което Кирил беше подготвил в мотела.
„Предайте на господин Димитър, че Кирил е готов да се срещне с него. Само с него. За да обсъдят бъдещо, ексклузивно партньорство. Междувременно, всякакви правни действия от страна на „Перспектива“ срещу моя клиент само ще забавят възстановяването на услугата за господин Димитър. А доколкото знам, той мрази да чака.“
Това беше майсторски ход. Стела току-що беше превърнала най-големия клиент на Петър в свой неволен съюзник.
Глава 9: Потъващият кораб
Когато адвокатът на Димитър се обади на Петър, разговорът беше кратък и брутален.
„Петре, не ме интересуват вътрешните ви драми. Димитър иска числата си. Този твой Кирил твърди, че ги има. Ако до утре на обяд Димитър няма достъп до анализа си, той не само прекратява договора ви, но и ще ви съди за пропуснати ползи в размер на осемцифрена сума. Разбра ли ме?“
Петър се почувства така, сякаш го давят. Той беше в офиса си, но въздухът не му стигаше.
В този момент влезе Лилия. Тя вече не се усмихваше.
„Петре, имаме проблем. Още двама ключови клиенти току-що прекратиха договорите си. Слуховете пълзят. Всички знаят, че „Прогнозис“ го няма.“
„Какво искаш от мен, Лилия? Да го извадя от шапката си ли?“
„Искам да знам какъв е планът ти!“, извика тя. „Ти ни доведе дотук с твоята арогантност! Аз няма да потъна с теб!“
„Тогава се махай!“, изкрещя Петър. „Махай се! Всички се махайте!“
Лилия се обърна и излезе. Тя отиде направо в офиса си, събра си нещата и напусна сградата. Вече имаше уговорено интервю в конкурентната фирма. Но преди да тръгне, тя направи едно нещо. Влезе в системата и изтегли цялата база данни с клиенти – телефони, контакти, история на договорите. Предателството беше нейният парашут.
Междувременно, друг пожар се разгаряше.
Гергана, съпругата на Петър, беше забелязала паниката му. Беше забелязала и обажданията в три през нощта, които той приемаше шепнешком в кабинета си. Тя беше свикнала с неговите отсъствия, приписвайки ги на „работа“. Но сега, съчетани с очевидния финансов колапс, подозренията ѝ се събудиха.
Тя направи това, което правят богатите и подозрителни съпруги. Нае частен детектив.
Не отне много време. Детективът беше добър. За два дни той ѝ даде всичко. Снимки на Петър, влизащ в луксозния апартамент. Снимки на Ани. Извлечения от банкови сметки, показващи плащанията за наема и скъпите подаръци.
Гергана погледна снимките със студено, аристократично спокойствие. За нея това не беше емоционална трагедия. Беше финансов удар. Този мъж беше пропилявал нейното наследство и нейния стандарт на живот заради тази… жена.
Тя не се обади на Петър. Обади се на своя адвокат. Най-добрият бракоразводен адвокат в страната.
„Искам развод“, каза тя с леден глас. „И искам всичко. Къщата, колите, акциите. Унищожете го.“
Петър не знаеше, но докато се бореше с Кирил, два други фронта току-що се бяха отворили зад гърба му. Корабът не просто пропускаше вода. Той се разцепваше.
Глава 10: Човекът в сянка
Докато правните битки ескалираха, един човек губеше търпение по-бързо от всички останали. Людмил.
Той не се интересуваше от интелектуална собственост. Той се интересуваше от парите си. Петър му дължеше огромна сума, с лихва, която растеше ежедневно и не беше записана в нито един официален договор.
Людмил седеше в опушено заведение в покрайнините, което служеше за негов неофициален офис. Ани седеше срещу него, играейки нервно с цигарата си.
„Значи, твоят… приятел… има проблеми“, каза Людмил. Гласът му беше мек, почти шепот, което го правеше още по-плашещ. „Парите, които трябваше да ми преведе миналата седмица, ги няма.“
„Той каза, че има проблем с някакъв служител, Людмиле, кълна се…“
„Не ме интересуват служителите му!“, прекъсна я той. „Интересува ме моят дял. Ти ми го доведе, Ани. Ти гарантира за него. Каза, че е златна кокошка.“
„Той е! Просто му трябва време…“
Людмил се усмихна, но очите му останаха мъртви. „Времето е пари, които аз губя. Виж какво ще направиш. Ще отидеш при него. Ще му кажеш, че търпението ми се изчерпа. Искам си парите до утре вечер. Всичките. Или…“ Той замълча, оставяйки заплахата да увисне във въздуха. „…Или ще се наложи аз лично да отида и да му обясня колко е сериозно положението. А когато аз обяснявам, нещата се чупят. А понякога и хората.“
Ани преглътна. Тя познаваше съпруга си. Знаеше, че това не са празни думи.
„Ще му кажа, Людмиле. Още сега.“
Тя излетя от заведението и се обади на Петър.
„Трябва да се видим. Веднага. В апартамента.“
Петър, който тъкмо беше приключил катастрофалния разговор с адвоката на Димитър, изкрещя в телефона: „Не сега, Ани! Светът ми се разпада!“
„Ако не дойдеш до час, ще се разпадне още повече! Людмил знае. Той иска парите си. До утре. Или каза, че ще дойде да си ги вземе лично!“
Телефонът замлъкна. Петър усети как ледена пот избива по гърба му. От всичките му проблеми, този беше единственият, който не можеше да бъде решен от адвокати.
Той изтича от офиса, блъскайки се в останалите служители, които го гледаха с уплаха. Той караше като луд към апартамента на Ани, нарушавайки всеки закон за движение по пътищата.
Глава 11: Срещата на върха
Димитър беше човек на действието. След като получи съобщението от Стела, той нареди среща. Не в неговия офис, не и в кантората на Стела. На неутрална територия. Луксозен ВИП сепаре в хотелски лоби бар.
Кирил влезе, облечен в най-хубавия си костюм – същият, който носеше на сватбата на братовчед си преди пет години. Чувстваше се не на място, но за пръв път от девет години се чувстваше силен. Стела и Мартин го бяха подготвяли цяла нощ.
Димитър седеше сам. Пред него имаше само чаша вода. Той не стана.
„Кирил“, каза той, посочвайки стола срещу себе си. „Впечатлен съм. И много ядосан. Ти ми костваш милиони в момента.“
„Аз ли, господин Димитър? Или Петър, който се смееше, докато ме информираше, че получавам най-ниската заплата, въпреки че съм създал актива, който ви носи тези милиони?“
Димитър се усмихна леко. „Спести ми сантименталностите. Интересуват ме числата. Петър ми предложи да те съди до дупка. Твоята адвокатка ми предлага партньорство. Защо да избера теб? Ти си просто програмист. Петър има фирма, има контакти.“
„Петър имаше фирма“, поправи го Кирил. „Фирма, която се крепеше на „Прогнозис“. Без мен, той е просто един празен костюм. Аз съм „Прогнозис“. Аз съм този, който разбира данните. Вие знаете това. Винаги сте говорили с мен, когато сте искали истински отговори, не презентации.“
Кирил се наведе напред. „Петър ви продава миналото. Аз ви предлагам бъдещето. „Прогнозис 2.0“. По-бърз, по-точен и напълно защитен. И ще работи ексклузивно за вас.“
„Това означава, че трябва да се бия с Петър в съда заради теб“, каза Димитър.
„Няма да се наложи“, обади се Стела, която се приближи към масата. Тя не беше поканена, но това не я спря. „Извинете закъснението.“
Тя постави пред Димитър една папка. Не папката с логовете за присвояване. Това беше нейната скрита карта. Това беше папката „Лилия“.
„Какво е това?“ – попита Димитър.
„Това е доказателство, че Лилия, топ преговарящата на Петър, е източила цялата ви база данни с клиенти и в момента я предлага на най-големия ви конкурент. Петър не просто е загубил двигателя си – той е загубил и руля. Корабът му е пробит отвсякъде.“
Очите на Димитър се присвиха. Предателството беше единственото нещо, което мразеше повече от некадърността.
„А Петър? Той просто ще се съгласи да ми предаде договора си с теб?“ – попита Димитър Кирил.
„О, той ще се съгласи“, каза Стела. „Защото ние имаме друга папка. Една, която показва как той е използвал парите ви, господин Димитър, за да финансира доста… лични… начинания. И да изплаща заеми на хора, с които вие определено не бихте искали да имате нещо общо.“
Димитър разбра. Кирил не просто предлагаше сделка. Той предлагаше да почисти бъркотията, преди тя да опръска и него.
„Добре, Кирил“, каза Димитър, като най-накрая се облегна назад. „Имаш моето внимание. Да поговорим за преговори. Колко искаш?“
Глава 12: Къщата от карти
Докато Кирил преговаряше за бъдещето си, настоящето на Петър се срутваше.
Той нахлу в апартамента на Ани. Тя плачеше истерично.
„Той ще ме убие, Петре! Ще ни убие и двамата! Трябва да му дадеш парите!“
„Какви пари, Ани? Нямам пари! Всичко е блокирано! Кирил… онзи плъх… той ме държи за гърлото!“
„Тогава намери! Продай нещо! Продай къщата си, колата си!“
„Не мога! Жена ми…“
Точно тогава на вратата се позвъня. Не беше звънене. Беше блъскане. Силен, методичен удар с юмрук.
Петър и Ани замръзнаха.
„Той е“, прошепна Ани. „Людмил.“
Петър се огледа панически. Нямаше заден изход. Блъскането спря и последва звук от ключ, който се превърта. Людмил очевидно имаше ключ за апартамента на собствената си съпруга.
Вратата се отвори бавно. Людмил влезе. Беше едър мъж, облечен в безупречен костюм, който не успяваше да скрие мускулите под него. Той огледа стаята. Погледна Ани, после Петър.
„Петре“, каза той меко. „Радвам се, че те намирам тук. Спестяваш ми пътуването до офиса ти. Имаш ли нещо за мен?“
„Людмиле, слушай, има малък проблем с ликвидността… пазарът…“
Людмил вдигна ръка. „Не ме интересува пазарът. Интересува ме моят график. А според моя график, ти закъсняваш.“
Той пристъпи към Петър. Петър отстъпи назад, докато не опря в стената.
„Моля те… дай ми седмица… само една седмица…“
„Нямаш седмица.“ Людмил се усмихна. „Но понеже съм в добро настроение, ще ти предложа сделка. В момента нямаш пари в брой. Но имаш… активи.“
Той посочи Петър. „Ти си актив. Ще работиш за мен. Безплатно. Ще използваш твоите „контакти“ и твоята „фирма“, за да ми помогнеш да… легализирам… някои мои инвестиции. Ще работиш, докато не изплатиш и последния лев. С лихвите. Иначе…“ Той погледна към Ани. „…ще се наложи да обяснявам на съпругата ти Гергана с какво точно си се занимавал. Сигурен съм, че тя ще бъде очарована да научи за инвестициите ти.“
Петър разбра. Това беше по-лошо от арест. Това беше робство. Той беше загубил. Напълно.
Той кимна бавно, със сведено лице, неспособен да срещне погледа на Людмил.
„Радвам се, че се разбрахме“, каза Людмил. „А сега, Ани, събирай си багажа. Прибираме се. Твоята издръжка приключи.“
Глава 13: Конфронтацията
На следващия ден беше свикана среща. В голямата зала на „Перспектива Консултинг“. Присъстваха Петър, неговият адвокат Стаменов, Кирил и Стела. Липсваха Лилия и повечето служители, които вече бяха напуснали.
Петър изглеждаше ужасно. Беше небръснат, очите му бяха кървясали. Но арогантността му, макар и смачкана, все още беше там.
„Добре, Стела“, започна Стаменов. „Играхте си игричките. Клиентът ми е готов да плати на господин Кирил обезщетение за несправедливото… отношение. Кажете сумата и да приключваме с този цирк.“
Стела се усмихна. „Господин Стаменов, вие май не разбирате. Ние не сме тук, за да искаме обезщетение. Ние сме тук, за да диктуваме условията на капитулацията.“
Тя постави на масата три папки.
„Папка едно: Доказателства за интелектуалната собственост на Кирил върху „Прогнозис“. Всяка съдебна битка ще отнеме години и ще струва на клиента ви повече, отколкото му е останало. А той ще загуби.“
„Папка две: Досието „Димитър“. Господин Димитър прекратява договора си с „Перспектива“ и сключва нов, ексклузивен договор с новата фирма на моя клиент. Той също така любезно ви моли да не се свързвате повече с него.“
„И папка три…“ Тя побутна третата папка към Петър. „Това е лична. Наричаме я „Ани и Людмил“. Съдържа всички логове за присвояване, банкови извлечения и няколко много интересни записа от разговори. Не мисля, че искате това да стигне до прокуратурата. Или до госпожа Гергана.“
Лицето на Петър стана бяло като платно.
„Какво искате?“, прошепна той.
„Много е просто“, каза Кирил, говорейки за пръв път. „Искам три неща.“
„Първо, оттегляш всички жалби срещу мен и незабавно размразяваш сметките ми. Ще подпишеш и декларация, че нямаш никакви претенции към кода на „Прогнозис“.“
„Второ, ще платиш всички съдебни разходи и ще изплатиш на мен и на Даниел – единственият лоялен човек в този офис – всички дължими заплати и бонуси за девет години назад, с лихвите.“
„Трето…“ Кирил се изправи. „Ще ми дадеш ключовете за този офис. Аз поемам наема. Новата ми фирма ще се помещава тук. А ти ще си събереш нещата от ъгловия кабинет до един час. Не искам да виждам лицето ти повече.“
Стаменов скочи. „Това е абсурдно! Това е изнудване!“
„Не“, каза Стела. „Това са преговори. Нещо, в което моят клиент, както се оказва, е изключително добър.“
Петър не каза нищо. Той гледаше папката с името „Людмил“. Знаеше, че няма избор. Людмил щеше да го съсипе, ако се съпротивлява. Гергана щеше да го довърши.
Той бавно взе химикала си и подписа документите, които Стела му подаде.
Глава 14: Разчистване
В рамките на една седмица светът се пренареди.
Петър изчезна. Слуховете бяха, че е напуснал страната. Истината беше по-лоша – той работеше в малък, задушен офис в покрайнините, управлявайки фиктивни фирми за Людмил, затворник в собствения си живот.
Гергана, вярна на думата си, го унищожи. С помощта на доказателствата за изневяра и финансови злоупотреби, тя взе къщата, колите и всички останали активи. Тя бързо възстанови социалния си статус, организирайки голям благотворителен бал, на който обяви „новото си начало“.
Лилия не успя да се измъкне толкова лесно. Когато се опита да продаде базата данни на конкурентната фирма, те се свързаха с Димитър (като жест на добра воля към новия им партньор). Димитър и Стела се погрижиха тя да бъде обвинена в корпоративен шпионаж. Кариерата ѝ беше приключила.
Ани се върна при Людмил. Луксозният апартамент беше продаден, скъпите ѝ дрехи бяха прибрани. Тя отново беше просто съпруга-трофей, затворена в златна клетка, но този път без илюзии.
Стела получи огромен бонус от Кирил и стана постоянен юридически съветник на новата му компания.
Мартин не само имаше пари за учебници, но и получи предложение за постоянна работа в кантората на Стела веднага щом завърши. Той беше научил повече за правото за една седмица, отколкото за три години в университета.
Глава 15: Новият кабинет
Месец по-късно. Офисът беше същият, но всичко беше различно. Стените бяха прясно боядисани в светло, оптимистично синьо. Миришеше на ново и на силно кафе. Фирмата се казваше „Прогнозис Аналитикс“.
Кирил седеше в ъгловия кабинет. Същият кабинет, в който Петър му се беше изсмял. Но сега беше обзаведен семпло, с вкус. На бюрото нямаше кожени куфарчета, само два големи монитора и снимка. Снимка на Мария и Мартин, усмихнати на фона на плажа – бяха отишли на първата си истинска почивка от десетилетие.
Вноската по ипотеката беше платена. Всъщност, цялата ипотека беше платена. Кирил беше изкупил апартамента.
Почука се. Беше Даниел, младият програмист.
„Шефе… искам да кажа, Кириле. Готов е новият сървърен модул.“
„Чудесно, Даниел. Какво мислиш за него?“
„Брилянтен е, Кириле. Но… сигурен ли си, че искаш аз да имам пълен администраторски достъп? След… нали знаеш…“
Кирил го погледна. „Даниел, аз не строя империя, базирана на страх. Строя я на доверие. Искам най-добрите да работят с мен. А ти си от най-добрите. Колкото до заплащането ти…“
Кирил му подаде един плик. Даниел го отвори и очите му се разшириха. Беше заплата, двойно по-голяма от тази на Лилия.
„Заслужаваш го“, каза Кирил. „Ти остана лоялен.“
Даниел излезе от кабинета, все още невярващ.
Кирил остана сам. Влезе Мария, носейки две чаши кафе. Тя вече не чистеше офиси. Беше съдружник във фирмата на съпруга си, отговаряше за администрацията. Изглеждаше отпочинала, щастлива.
Тя му подаде чашата. „Димитър се обади. Иска прогноза за новите пазари в Азия.“
„Ще я получи“, каза Кирил.
Мария го целуна. „Гордея се с теб. Знаех си, че можеш.“
„Трябваше ми време, за да се науча да преговарям“, отвърна той.
Тя излезе, оставяйки го да работи. Кирил се обърна към компютъра си, готов да се потопи в числата. Преди да започне, той погледна отражението си в тъмния екран.
Усмихна се. Този път усмивката стигна до очите му.