Светът на Анна не просто се срути – той се разпиля на хиляди остри парчета, които се забиха право в сърцето ѝ. Тя стоеше неподвижно, притиснала чантата с храната до гърдите си, сякаш се опитваше да се предпази от думите, които като куршуми пронизваха въздуха.
Ръцете ѝ започнаха да треперят. Вълната от топлина, която донесе със себе си от кухнята, се превърна в леден вцепеняващ студ. „Като със сестра…“ – тези думи отекнаха в съзнанието ѝ. Тя, която беше дала всичко от себе си, за да излекува раните му след Мария. Тя, която беше забравила собствените си амбиции, за да бъде негов пристан.
Анна не влезе. Не изкрещя. Не хвърли храната в лицето му. Вместо това тя тихо се обърна и тръгна към изхода. Краката ѝ се чувстваха оловни, а зрението ѝ се замъгли от настъпващите сълзи, но тя ги потисна с нечовешко усилие.
На рецепцията Петър я погледна учудено: — Ани? Вече си тръгваш? Не влезе ли при него? — Забравих нещо важно, Петре – гласът ѝ прозвуча чуждо, пресипнало и кухо. – Остави това на масата за момчетата. Да им е сладко.
Тя почти избяга навън. Свежият въздух не донесе облекчение – напротив, сякаш подчерта колко задушаваща е станала лъжата, в която е живяла.
Пътят към дома
Пътуването в автобуса беше като в транс. Анна гледаше през прозореца, но не виждаше града. Пред очите ѝ минаваха последните три години. Спомни си деня, в който Николай дойде у тях за първи път – съсипан, със сенки под очите, след като Мария го беше напуснала заради някакъв бизнесмен. Анна беше неговата „жилетка“. Тя го слушаше с часове, готвеше му, напомняше му, че е ценен.
Тогава тя вярваше, че това е любов. Вярваше, че когато спасиш някого от пепелта, той ще те обича заради това, че си бил до него в огъня. Сега осъзнаваше горчивата истина: Николай не беше искал спасител, той беше искал „пауза“. И тя беше тази пауза – удобна, топла, предвидима.
Когато се прибра, апартаментът я посрещна с аромата на ванилия и чистота. Същата онази чистота, за която Николай говореше с такова безразличие. Тя влезе в спалнята и видя общата им снимка на нощното шкафче. На нея тя се усмихваше сияйно, а той… сега, заглеждайки се в погледа му, тя видя онова, което беше пропускала досега: той не гледаше нея. Гледаше някъде встрани, в миналото.
„Няма да плача“ – каза си тя, макар че тялото ѝ се тресеше. – „Няма да му доставя това удоволствие.“
Вечерята на сенките
Николай се прибра в седем, както обикновено. Влезе с шум, подхвърли ключовете на масичката в коридора и извика: — Ани, тук ли си? Ммм, пак ухае страхотно! Момчетата казаха, че си минавала днес, благодаря за обяда, беше невероятен. Съжалявам, че не се засякохме, бях под една кола.
Лъжата му се плъзна толкова гладко, че за момент Анна се усъмни в собствените си уши. „Бил под една кола“. А всъщност е седял на пода и е планирал как да я напусне, след като източи емоционалните и финансовите ѝ ресурси.
Тя излезе от кухнята, облечена в същата домашна престилка, но очите ѝ бяха други. Николай не забеляза. Той никога не забелязваше детайлите, освен ако не се отнасяха до неговия комфорт. — Да, минах – каза тя спокойно. – Петър ме видя. Беше доста оживено в сервиза. — Да, пълно с работа – кимна той, сядайки на масата. – Страшно съм изморен, Ани. Тежък ден.
Той започна да яде със същия апетит, с който поглъщаше и нейните грижи. Анна седеше срещу него, без да докосне храната си. Тя го наблюдаваше как се храни – мъжът, когото смяташе за своя съдба. Изведнъж той ѝ се стори непознат. Грозен в егоизма си.
— Ники – прекъсна тя мълчанието му. – Какво мислиш за Мария? Той се закашля, едва не се задави с хапката. Погледна я с подчертана изненада, но в очите му профуча паника. — Мария ли? Откъде ти хрумна това? Нали знаеш, че това е затворена страница. Защо изобщо я споменаваш? — Просто се замислих… – Анна се облегна назад. – Понякога хората се връщат към старата любов, когато им липсва страст. Нали знаеш, „огънят“, за който всички говорят. Ти чувстваш ли се добре с мен? Не ти ли е твърде… спокойно?
Николай остави вилицата. Изражението му се смекчи в онази добре отрепетирана маска на загриженост, която тя до днес приемаше за искреност. — Ани, глупаче такова. Ти си моят пристан. С теб ми е леко на душата. Защо ти е огън, който изпепелява? Аз искам дом. Ти си моят дом.
„Дом“ – помисли си тя. – „За него аз съм просто недвижим имот. Място, където да преспи, да се нахрани и да се събере за следващия скок.“
Планът
През следващата седмица Анна се превърна в перфектен актьор. Тя продължаваше да готви, да чисти и да се усмихва, но вътре в нея се раждаше нещо ново – хладна, пресметлива решителност.
Първото, което направи, беше да провери семейните сметки. Николай беше поискал да обединят спестяванията си, за да „съберат за нова къща“. Оказа се, че голяма част от парите, които тя внасяше от своята заплата на графичен дизайнер на свободна практика, редовно изтичаха към негова лична сметка, за която тя не знаеше. Той се „стягаше финансово“, точно както беше казал на Димитър – но за сметка на Анна.
Втората стъпка беше среща с Ирина. — Ирче, имаш ли още познатия адвокат по семейно право? – попита тя без заобикалки, докато седяха в едно малко кафене далеч от квартала им. Ирина я изгледа пронизващо. — Какво се случи, Ани? Ти не си добре. Изглеждаш като човек, който е видял призрак. — Видях истината, Ира. И тя е по-грозна от призрак.
След като изслуша историята, Ирина не ахна от изненада. Тя просто хвана ръката на приятелката си. — Знаех, че е твърде хубаво, за да е истина. Той винаги ми е изглеждал като човек, който консумира, без да дава. Какво ще правиш? — Ще направя така, че когато си тръгне към Мария, да отиде при нея точно такъв, какъвто тя го напусна първия път – каза Анна с равен глас. – Беден, безпътен и без „пристан“.
Шах и мат
Месец по-късно Николай се прибра по-късно от обикновено. Беше по-възбуден, очите му блестяха. Анна знаеше защо – беше го видяла по-рано през деня в парка с Мария. Бяха се прегръщали, докато тя ги наблюдаваше от колата на Ирина.
— Ани, трябва да поговорим – каза той, докато влизаше в хола. Гласът му беше сериозен, но в него се долавяше нотка на нетърпение. – Знаеш ли, напоследък много мислих за нас… за живота ни. — И аз мислих, Ники – прекъсна го тя. Тя седеше на дивана, а пред нея на масичката имаше няколко папки. — Виж, ти си прекрасна жена, наистина – започна той стандартната си реч. – Но усещам, че не те правя щастлива. Има една празнота… — Спести ми го – каза тя и му подаде първата папка. – Това са извлеченията от общата ни сметка. Или по-точно, от онова, което е останало от нея.
Николай замръзна. — Какво е това? — Това е доказателство, че през последните осем месеца си прехвърлил близо 15 000 лева от моите лични доходи в сметка на името на майка ти. Мислеше, че не проверявам? Мислеше, че „умната и работлива Анна със златните ръце“ е твърде глупава, за да забележи? — Ани, аз мога да обясня… това беше за къщата… — Къщата, в която смяташе да живееш с Мария? – Анна се изправи. Гласът ѝ вече не беше тих. Той режеше като бръснач. – Чух всичко, Николай. Преди месец, в сервиза. Бях на прага. Чух за „ролята на примерен съпруг“, чух как ти е жал за мен, чух как съм ти „като сестра“.
Лицето на Николай пребледня. Той се отпусна на стола, губейки всякакъв авторитет. — Ти… ти си била там? — Да. И затова днес не е денят, в който ти ме напускаш. Днес е денят, в който аз те изхвърлям.
Тя му подаде втората папка. — Това е договорът за наем на този апартамент. Спомняш ли си, че е на името на баща ми? Имаш един час да събереш най-необходимото. Всичко останало ще бъде изпратено в сервиза ти утре. — Но парите… Ани, не можеш да ми вземеш всичко! — Парите вече са блокирани по съдебен път, Николай. Моят адвокат се погрижи за това. Ще водим дело за обсебване, ако не върнеш всеки лев, който си откраднал от мен, докато си „играл роля“.
Николай се опита да каже нещо, да я хване за ръката, да заиграе отново на струната на нейната доброта. — Ани, моля те… Мария, тя не е това, което мислиш… направих грешка… — Грешката ти беше, че ме подцени – каза тя и посочи вратата. – А сега върви при нея. Кажи ѝ, че си пак онзи Николай отпреди три години. Този, който няма нищо, освен дългове и разбито сърце. Да видим колко ще трае „огънят“ ѝ този път.
Новото начало
Когато вратата се затвори след него, Анна не рухна. Тя отиде в кухнята, наля си чаша студена вода и излезе на балкона. Нощният въздух беше чист.
Телефонът ѝ избримча. Беше съобщение от Ирина: „Готова ли си? Идвам да те взема, момичетата ни чакат. Днес празнуваме твоето завръщане.“
Анна се усмихна. За първи път от много време усмивката ѝ стигна до очите. Тя знаеше, че Николай все още не може да повярва. Той вероятно седеше някъде на някоя пейка, питайки се как „тихата и удобна“ Анна се е превърнала в жената, която току-що го беше поставила на колене.
Тя влезе вътре, свали престилката и я хвърли в коша за боклук. Вече нямаше нужда да бъде нечий пристан. Беше време самата тя да стане море.