Слънцето се процеждаше през дантелените пердета и шареше по стария, но грижливо поддържан паркет. Седях в любимото си кресло, с плетивото в скута, макар пръстите ми да бяха спрели да се движат от известно време. Мисълта ми летеше. Внукът ми, моят Мартин, започна университет. Не можех да бъда по-горда. Снимката му, онази от изпращането, стоеше на почетно място върху скрина – той, ухилен до уши, стиснал дипломата си за средно образование, с очи, пълни с онзи особен блясък на бъдещето. Момчето ми. Беше влязъл в мечтаната специалност, нещо сериозно, свързано с право, макар аз да не разбирах много-много. Важното беше, че той беше щастлив.
Синът ми, Асен, бащата на Мартин, беше осигурил всичко. Успешен бизнесмен, винаги зает, винаги с телефона на ухо, но никога не беше оставил Мартин да се нуждае от нещо. Живееха в онази огромна, стъклена къща в покрайнините, която приличаше повече на списание, отколкото на дом. Аз рядко ходех там. Предпочитах моя малък, уютен апартамент, пълен със спомени. Лилия, снаха ми, беше мила жена, макар и малко… дистанцирана. Винаги изглеждаше леко уморена, въпреки лукса, в който тънеше.
Телефонът иззвъня пронизително и прекъсна мислите ми. Почти винаги беше Мартин.
– Бабо? – Гласът му звучеше странно. Приглушен.
– Марти, слънчице! Как си? Хапваш ли редовно? Да не стоиш до късно…
– Бабо, добре съм, добре съм… – прекъсна ме той. – Слушай, трябва ми… трябва да те попитам нещо.
Сърцето ми подскочи. Да не се е разболял?
– Казвай, чедо, какво има?
Настъпи тишина. Чувах само забързаното му дишане от другата страна на линията.
– Бабо, трябват ми пари.
Облекчението ме заля за миг. Пари. Е, слава богу, само пари. Сигурно за учебници, за квартира, макар да знаех, че Асен е покрил всичко.
– Колко ти трябват, Марти? Знаеш, че баба има спестявания. Заделяла съм ги точно за теб, за черни дни.
– Много, бабо – прошепна той. – Трябват ми… всичките ти спестявания.
Кръвта ми замръзна. Всичките? Това бяха парите от продажбата на селската къща, парите от вдовишката ми пенсия, събирани лев по лев.
– Марти, какво се е случило? Да не си… да не си в беля? Хазарт ли, момчето ми?
– Не! Не, бабо, не е това! – Гласът му трепна, сякаш се бореше със сълзите. – Не са за мен. За мама са. За… за ипотеката.
Ипотека? Асен? Та той плуваше в пари.
– Не разбирам, Марти. Защо баща ти не се погрижи? Каква ипотека?
Последва най-дългата пауза в живота ми. Сякаш целият въздух беше изсмукан от стаята.
– Бабо… – започна той и гласът му се пречупи окончателно. – Татко не може да помогне, защото той е…
Очаквах всичко. В болница. Заминал спешно. Но не и това, което последва.
– …той е изчезнал.
Глава 2
Думата „изчезнал“ увисна в тишината на малката ми стая като тежка, черна завеса. Плетивото се изплъзна от скута ми и падна на пода с глух тупт.
– Как… как така изчезнал? – успях да промълвя, докато пръстите ми стискаха слушалката до побеляване.
– Няма го от три дни, бабо. – Мартин вече плачеше открито, онзи мъжки, задавен плач, който къса сърцето. – Оставил е бележка. Само няколко реда. „Съжалявам. Не мога повече.“ И това е. Няма го. Телефонът му е изключен, от офиса го търсят, от… от банките също.
– Банките? – Повторих като ехо.
– Всичко е… бабо, всичко е пълен хаос. Бизнесът… май е фалирал. Вчера дойдоха хора, запорираха сметките. Мама е… мама не е на себе си. Не е ставала от леглото. Аз се върнах веднага щом тя ми се обади. Днес дойде писмо. Ипотеката. Имаме кредит за къщата. Огромен. И вноската е трябвало да бъде платена миналата седмица. Ако не платим до няколко дни, ще… ще ни вземат къщата.
Свят ми се зави. Асен. Моят Асен. Успелият, гордият, винаги контролиращият всичко Асен. Фалирал? Избягал? Оставил семейството си? Това не беше моят син. Това беше чудовище.
– Има и още… – Гласът на Мартин беше едва доловим. – Мисля, че има и други… други дългове. Не към банки.
По гърба ми полазиха ледени тръпки.
– Какви други дългове, Марти?
– Не знам, бабо. Снощи идва един човек. Изглеждаше… страшен. Каза, че татко му дължи пари. Много пари. И че ако не се появят скоро, „ще си търси правата по друг начин“. Мама изпадна в истерия, докато той беше тук.
– Исусе Христе – прошепнах. – А Лилия? Тя нищо ли не знаеше? Нищо ли не подозираше?
– Тя твърди, че не. Казва, че от месеци е бил различен, студен, все е гледал в телефона си, но е мислела, че е заради работата. Бабо, тя е разбита. Тя… тя няма никого освен мен. И теб. Спестяванията ти… знам, че е ужасно да те моля, но това е единственото, което имаме, за да платим поне тази вноска. Да спечелим време. Да… да разберем какво става.
– Обличай се, Марти – казах с твърдост, която сама ме изненада. Гласът ми вече не трепереше. – Идвам веднага.
Затворих телефона и останах неподвижна за секунда. Гордостта ми. Моята глупава, сляпа гордост в успеха на сина ми. Беше се изпарила. На нейно място зееше черна, студена дупка на страх и срам. Грабнах жилетката си, пъхнах банковата си книжка в чантата и излязох, без дори да заключвам.
Глава 3
Таксито пълзеше през следобедния трафик към квартала, който винаги ми се беше струвал чужд и студен. Кварталът на „успелите“. Огромни къщи с високи дувари, лъскави коли, паркирани отпред, и тишина, която не беше спокойна, а по-скоро мъртвешка.
Стигнахме до тяхната порта. Тя беше леко открехната. Нещо нечувано. Асен държеше на сигурността. Платих на шофьора и бутнах тежката метална врата. Градината, обикновено безупречно поддържана от градинар, сега изглеждаше леко занемарена, сякаш и тя усещаше липсата на стопанина си.
Мартин ме чакаше на прага. Беше отслабнал само за тези няколко дни. Очите му бяха червени, под тях имаше тъмни кръгове. Не приличаше на гордия студент от снимката, а на уплашено момче. Той не каза нищо, просто ме прегърна силно, сякаш бях единствената му опора.
– Тя е в хола – прошепна той.
Влязох вътре. Къщата. Винаги ме беше впечатлявала и потискала едновременно. Високи тавани, мраморен под, огромни прозорци от пода до тавана, гледащи към басейна, който сега беше покрит с мътна, зеленикава вода. Беше студено. Не физически, а емоционално. Всичко беше в сиво, черно и бяло – дизайнерски избор, който сега изглеждаше зловещо подходящ.
Лилия лежеше на един от огромните бели дивани, свита на кълбо. Носеше скъп копринен халат, но косата ѝ беше сплъстена, а лицето ѝ – подпухнало и бледо, без следа от грим. До нея, на стъклената масичка, имаше празна чаша и бутилка скъпо уиски, отпита до половината.
– Лили? – приближих се плахо.
Тя вдигна очи. Празни. Мъртви. Отне ѝ секунда да ме познае.
– Недо – промълви тя. Гласът ѝ беше дрезгав. – Дошла си да видиш цирка, така ли? Да видиш как се сгромоляса всичко?
– Лили, стига. Мартин ми каза. – Седнах на ръба на дивана, избягвайки да гледам бутилката. – Какво става?
Тя се изсмя. Сух, неприятен смях, който секна в ридание.
– Той избяга, Недо. Избяга като последният страхливец. Остави ни. Остави мен, остави сина си. Остави ни да се оправяме с… с кашата, която е забъркал.
– Но бизнесът… Мислех, че…
– Бизнесът! – извика тя и седна рязко. – Какъв бизнес? Всичко е било лъжа! Кухи фирми, дългове, пирамида! Всичко е било фасада! Тази къща… – тя огледа стаята с омраза – …този мрамор, тези мебели. Всичко е купено с пари, които не са били негови!
– А ипотеката? Ти не знаеше ли за нея?
– Мислех, че е изплатена! – изхлипа тя. – Той ми каза, че я е изплатил миналата година. Лъжец! Лъгал ме е за всичко! За парите, за… за всичко.
Мартин стоеше до вратата, с наведена глава. Не искаше да слуша това, но нямаше къде да отиде.
– А този… човекът, който е идвал? – попитах тихо.
Лилия потръпна.
– Кирил. Така каза, че се казва. Не е от банка. Той… той е един от „инвеститорите“ му. Асен явно е взел пари и от него. Кирил каза, че ако Асен не се появи до края на седмицата, или поне парите му, той ще „обяви къщата за своя“. Не знам какво означава това, Недо, но очите му… никога не съм виждала такива очи.
– Трябва ни адвокат – казах аз, опитвайки се да внеса някакъв разум.
– Адвокат! – Лилия отново се изсмя. – С какви пари, Недо? Вчера блокираха всичко. Дори личната ми сметка. Нямам и стотинка. Всичко беше на негово име. Всичко. Аз бях просто… красивата домакиня. Аксесоарът.
Тя зарови лице в ръцете си.
– Утре ще изтегля всичко, което имам – казах твърдо. – Не е много, но ще стигне за вноската. Поне за тази. Ще спечелим време.
Лилия ме погледна, в очите ѝ проблесна нещо – може би благодарност, а може би просто изненада, че някой все още е тук.
– А после? – прошепна тя. – Какво ще правим после, Недо?
Нямах отговор. Само стоях там, възрастна жена в чужда, студена къща, осъзнала, че синът ѝ е непознат, а внукът ѝ е принуден да порасне за една нощ.
Глава 4
На следващата сутрин бях в банката още преди да са отворили. Служителката ме гледаше с леко съжаление, докато ѝ обяснявах, че искам да закрия всичките си срочни депозити и да изтегля всичко от спестовната си книжка. Разбира се, загубих всички лихви. Разбира се, тя се опита да ме разубеди. Но аз бях непреклонна.
Излязох от банката с плик, пълен с пари, който тежеше в чантата ми като воденичен камък. Това беше всичко, което имах. Моята сигурност за старини, моята независимост. И сега отиваше в черната дупка, която Асен беше оставил след себе си.
Когато се прибрах вкъщи, за да оставя част от парите за битови сметки, преди да отида при Лилия, на вратата ме чакаше изненада. Другият ми син, Пламен, и съпругата му Весела.
Пламен беше по-малкият. Винаги беше живял в сянката на Асен. Докато Асен градеше „империя“, Пламен работеше като учител по физическо. Скромен, честен, но с онази тиха завист, която разяжда душата. Весела, от друга страна, никога не беше крила жлъчта си.
– Мамо! – възкликна Пламен, видимо притеснен. – Къде ходиш толкова рано? Звъняхме ти.
– Имате ли проблем? – попитах, опитвайки се да скрия плика в чантата си.
– Ние ли? Не, ти май имаш. – Весела се намеси, с онзи свой остър тон. Тя беше дребна, с тънки устни, които сега бяха свити в злорада усмивка. – Чухме. Целият град говори. Великият Асен се е изпарил. Фалирал.
– Млъкни, Весела – сряза я Пламен, но без особен ентусиазъм.
– Защо да млъквам? Не е ли вярно? Години наред ни гледаше отвисоко. Той – бизнесменът, ние – мишките. Той – с къщата и колите, ние – с панелката на кредит. Е, видяхме го бизнесмена!
– Влезте – казах уморено. Нямах сили да споря пред входа.
Влязоха в скромния ми хол. Весела огледа всичко с презрение, сякаш за пръв път забелязваше колко е старо.
– Та, какво ще правиш? – попита Пламен, сядайки на дивана.
– Ще помогна. Доколкото мога.
Весела изсумтя.
– Да помогнеш? На онези ли? На Лилия, дето не си сваляше марковите парцали от гърба? На Мартин, дето учеше в най-скъпото частно училище? С какво ще им помогнеш ти, с твоята пенсийка?
Погледът ѝ се спря на чантата ми. Бях я оставила на масата и пликът леко се подаваше. Преди да успея да реагирам, тя пристъпи и го издърпа. Очите ѝ се разшириха, когато видя съдържанието.
– Боже мой! – ахна тя. – Ти… ти си изтеглила всичко!
Пламен скочи.
– Мамо, какво си направила? Това са всичките ти пари!
– Това са мои пари, Пламене – отвърнах аз, като си взех плика. – Ще правя с тях каквото намеря за добре.
– Ще ги дадеш на тях, нали? – Весела направо крещеше. – Ще хвърлиш спестяванията на живота си в ямата на онзи измамник! Докато ние двамата се късаме да плащаме заема за апартамента, докато децата ни носят дрехи втора употреба!
– Весела, стига! – Пламен се опита да я спре, но тя беше извън контрол.
– Не! Няма да стига! Това е несправедливо! Винаги той ти беше златният, мамо! Винаги Асен беше всичко! Той получаваше подкрепа, той получаваше възхищение, а ние какво? Ние сме втора ръка! И сега, когато той ви предаде всички, ти пак тичаш да спасяваш неговата разглезена жена!
– Това са пари за Мартин! – извиках аз, изгубила търпение. – За внука ти! За да не остане на улицата!
– Мартин! – изсмя се тя. – Мартин ще се оправи. Баща му е скрил милиони някъде, сигурна съм! Това е театър! А ти, в глупостта си, им даваш последните си пари! Тези пари, мамо, са и наше наследство! На Пламен!
– Докато съм жива, това са си мои пари! – Гласът ми трепереше от гняв. – А сега, Весела, ако обичаш, напусни дома ми.
Тя ме гледаше с чиста омраза.
– Добре. Тръгваме. Но да знаеш, Пламене – обърна се тя към мъжа си, – ако тя даде тези пари, аз с нея повече няма да говоря. И ти няма да говориш! Ще избираш – или мен, или тази… тази, която винаги е обичала повече другия си син!
Пламен стоеше разкъсан. Гледаше ту мен, ту жена си.
– Мамо… моля те. Помисли. Тя… тя не го мисли точно така, но… не е ли права? Защо трябва ти да плащаш за неговите грехове?
– Защото той ми е син. А Мартин ми е внук. – Гласът ми беше леден.
Пламен сведе поглед. Не можеше да ме погледне.
– Хайде, Пламене! – извика Весела от вратата.
Той ме погледна още веднъж, с очи, пълни с болка и нерешителност, и тръгна след нея. Вратата се тръшна оглушително.
Останах сама в хола. Семейството ми, което мислех, че имам, се разпадаше пред очите ми. Единият ми син беше беглец и престъпник. Другият току-що ме беше изоставил, притиснат от собствената си съпруга. А аз държах в ръцете си пачка пари, която вече не беше спасение, а проклятие.
Глава 5
Занесох парите на Лилия. Тя ги взе с треперещи ръце, без да ме гледа в очите, и прошепна „Благодаря“. Мартин веднага отиде в банката, за да плати проклетата вноска. Спечелихме време. Но какво време?
Седяхме двете в огромния, студен хол. Тишината беше по-тежка от всякакви думи.
– Трябва да знам, Лили – наруших я най-накрая. – Трябва да знам истината. Всичко.
Тя вдигна поглед. Сълзите бяха изсъхнали, оставяйки след себе си само пустота.
– Истината? – усмихна се тя горчиво. – И аз бих искала да я знам.
– Ти беше негова съпруга двадесет години. Невъзможно е да не си видяла нищо.
Тя въздъхна дълбоко и се изправи. Отиде до едно от чекмеджетата на масивния скрин. Извади таблет.
– Той не беше внимателен в последно време – каза тя, докато включваше устройството. – Или по-скоро, не му е пукало дали ще разбера. Мислеше, че съм твърде заета с фитнеса и благотворителните обеди. Това е неговият личен таблет. Беше го забравил тук, когато… е тръгнал.
Тя отвори приложение за съобщения. Името на получателя беше „Десислава“.
– Коя е тази? – попитах.
– Неговата… друга жена. – Лилия изплю думата с отрова. – Подозирах от месеци. Започна да отсъства през уикендите. „Бизнес пътувания“. Стана студен, раздразнителен. И постоянно пазеше телефона си. Но този таблет… тук е всичко.
Тя ми подаде устройството. Ръцете ми трепереха, докато четях.
Не бяха просто съобщения. Беше планиране. Планиране на бягство. Говореха за сметки в чужбина. За билети. За „новия ни живот далеч от всичко това“.
„Само да прехвърля последната сума, любов моя, и приключвам с тази досадна фасада. Кирил нищо не подозира.“
„Ами Лилия и хлапето? Ще ги оставиш ли просто така?“ – питаше Десислава.
„Те ще се оправят. Тя ще продаде къщата. Винаги е била по-силна, отколкото изглежда. А той… време му е да порасне.“ – отговаряше Асен.
Сърцето ми се сви. „Хлапето“. Беше нарекъл сина си „хлапето“.
Имаше снимки. Десислава беше млада. Поразително красива, но с онзи хищен, студен поглед. Снимки от екзотични почивки, за които Лилия и Мартин дори не подозираха. Снимки в апартамент, който очевидно Асен беше наел за нея.
– Той не е фалирал, Недо – прошепна Лилия, сякаш четеше мислите ми. – Той е откраднал. Откраднал е от бизнеса си, от съдружниците си, от онзи Кирил… и е прехвърлял парите на нея. Или на тях двамата. Той не е избягал от провала. Той е избягал с парите.
– А ние? – попитах, макар да знаех отговора. – Нас ни е оставил да оберем последствията. Да се изправим пред Кирил. Пред банките.
– Да. – Лилия затвори таблета с рязко движение. – Оставил ни е като жив щит.
В този момент вратата се отвори и влезе Мартин. Беше блед, но в очите му имаше нова, студена решителност.
– Платих – каза той. – Спечелихме един месец. Но служителката в банката ми каза нещо. Ипотеката не е единственият кредит. Има още три. Потребителски. Огромни. И баща ми е спрял да ги плаща преди два месеца.
Лилия се свлече на дивана.
– Има и още нещо – продължи Мартин, като погледна първо мен, после майка си. – Докато бях там, проверих и… сметките на фирмата. Доколкото имах достъп. Има десетки… не, стотици транзакции към една и съща сметка. Офшорна. Сметката е била закрита преди четири дни. Точно когато той е изчезнал.
– Десислава – прошепна Лилия.
– Коя? – попита Мартин.
Лилия му подаде таблета. Той започна да чете. Гледах как лицето на внука ми се променя. Как момчешката невинност изчезва и се заменя с ледена ярост. Той стисна таблета толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
– Значи… – каза той бавно. – Той не ни е изоставил, защото е бил отчаян. Изоставил ни е, защото сме му били… ненужни.
Той не извика. Не заплака. Просто отиде до стената, където висеше огромен, маслен портрет на Асен – онзи, който бяха поръчали за петдесетия му юбилей. Мартин го свали от стената, отвори вратата към терасата и с всичка сила го запрати към басейна. Платното удари мръсната вода с отвратително „пляс“ и потъна бавно, а ухиленото лице на Асен се изкриви под водата, преди да изчезне.
– Утре – каза Мартин, обръщайки се към нас, – отиваме при адвокат. Ще намерим най-добрия.
– С какви пари, Марти? – попита Лилия с празен глас. – Баба ти даде всичко.
– Ще продам колата – отсече той. (Асен му беше подарил малка, спортна кола за завършването). – Ще продам лаптопа си, часовника си. Ще работя вечер. Ще мия чинии, ако трябва. Но те няма да ни смачкат. И той… той няма да се измъкне. Аз ще го намеря.
Глава 6
На следващия ден Мартин беше продал колата си на първата автокъща, която се съгласи да плати в брой. Сумата беше смешна в сравнение с реалната ѝ стойност, но нямахме време за пазарлъци. С парите в джоба, той беше запазил час при адвокат, препоръчан от негов преподавател от университета. „Тя е акула,“ беше казал професорът. „Скъпа е, но ако някой може да ви измъкне, това е тя.“
Името ѝ беше Магдалена.
Кантората ѝ не беше в центъра. Беше в нова, лъскава сграда с офиси, където въздухът миришеше на пари и стомана. Всичко беше безупречно, стъклено и плашещо тихо.
Магдалена беше жена на около четиридесет и пет, с късо подстригана тъмна коса, очила с остри рамки и костюм, който вероятно струваше повече от моята пенсия за година. Тя не ни предложи кафе. Не изрази съчувствие. Просто посочи столовете пред махагоновото си бюро.
– И така – каза тя, отваряйки празна папка. – Разполагам с двадесет минути. Слушам ви.
Лилия започна да разказва. Трепереше, преплиташе думи, губеше се в емоции. Магдалена я слушаше с каменно лице. След около пет минути тя вдигна ръка.
– Стоп. Госпожо. Плачът няма да ни помогне. Искам факти, не емоции. Съпругът ви го няма. Взел е пари. Дължи пари. На кого?
Мартин се намеси. Той изложи фактите кратко, ясно и с изненадваща за възрастта си прецизност. Говори за ипотеката, за другите кредити, за фирмата, за офшорната сметка, за съобщенията, за Кирил.
Магдалена слушаше Мартин с видимо по-голямо внимание. Тя си водеше бележки.
– Таблетът тук ли е? – попита тя.
Мартин ѝ го подаде. Тя го прегледа бързо, плъзгайки пръст по екрана.
– Добре. Ситуацията ви е… – тя потърси думата – …катастрофална. Но не безнадеждна.
– Можем ли да… да обявим фирмата в несъстоятелност? – попита Лилия.
Магдалена се изсмя сухо.
– Фирмата вече е в несъстоятелност. Проблемът не е фирмата. Проблемът сте вие, госпожо.
– Аз? – ахна Лилия. – Аз не съм направила нищо!
– Вие сте омъжена за него. Имате съпружеска имуществена общност. Това означава, че дълговете му са и ваши дългове. Освен ако не докажем, че са взети без ваше знание и не са използвани за нуждите на семейството.
– Но те не са! – извика Лилия. – Той ги е пращал на любовницата си!
– Това е добре – кимна Магдалена. – Това е нашата защита. Но е трудно за доказване. Банките не се интересуват от семейните ви драми. Те искат парите си. А що се отнася до този… Кирил.
– Той е опасен – прошепна Мартин.
– Разбира се, че е опасен. Това не са „частни инвеститори“, момче. Това са хора, които работят извън закона. Те няма да ви съдят. Те ще си вземат дължимото. И тази къща е първото, към което ще се насочат.
– Но тя е ипотекирана към банка! – казах аз.
– Това не ги интересува. Те ще намерят начин. – Магдалена се облегна назад. – Ето какви са вариантите ви. Първо: бягате. Сменяте си имената, изчезвате. Не го препоръчвам. Ще ви намерят. Второ: борим се. Ще струва скъпо, ще бъде дълго и мръсно. Ще се опитаме да докажем, че съпругът ви е действал с измамна цел. Ще използваме съобщенията с тази Десислава, за да покажем, че парите са отклонявани. Ще се опитаме да отделим вашето имущество от неговото.
– А къщата? – попита Лилия.
– Къщата ще трябва да се продаде. Веднага. Преди банката или Кирил да са я взели. Трябва да изпреварим събитията. Ще я обявим за продан на цена под пазарната, за да стане бързо. С парите ще трябва да се споразумеем с банката и, ако остане нещо, с Кирил.
– А къде ще живеем? – Гласът на Лилия беше като на дете.
Магдалена я погледна студено.
– Това не е мой проблем. Моят проблем е да ви опазя от затвора.
– Затвор? – Лилия пребледня още повече.
– Да. Ако Кирил реши да подаде жалба за измама, в която вие сте съучастник, или ако банката открие, че… – тя замълча и погледна едни документи, които Мартин ѝ беше дал. – Ето тук. На този потребителски кредит. Подписът ваш ли е?
Лилия се вгледа в листа.
– Аз… аз не помня да съм подписвала това.
– Това не е вашият подпис – отсече Магдалена. – Съпругът ви е фалшифицирал подписа ви.
Настъпи мъртва тишина.
– Това е престъпление – каза Мартин.
– Да – кимна Магдалена. – И това е единственият ни коз. Можем да го използваме. Можем да заведем дело срещу него за фалшификация. Това ще покаже на банките, че сте жертва, а не съучастник. Но означава…
– …че ще пратя баща си в затвора – довърши Мартин с леден глас.
– Точно така – потвърди Магдалена. – Или вие него, или кредиторите вас. Избирайте.
Тя погледна часовника си.
– Времето ми изтече. Хонорарът ми за тази консултация е петстотин лева. Ако решите да ме наемете, ще струва десет хиляди авансово. Искам отговор до утре.
Глава 7
Излязохме от кантората на Магдалена като попарени. Въздухът навън беше тежък и влажен, сякаш градът също се задъхваше. Моралната дилема, която адвокатката ни беше поставила, беше жестока.
– И какво сега? – прошепна Лилия, вкопчена в ръката на Мартин.
– Сега отиваме и пускаме обява за къщата – отвърна той. Гласът му беше твърд. – Нямаме избор.
– Ами… ами баща ти? Ще го… ще го съдиш ли?
Мартин спря и ме погледна. В очите му видях онази болка, която само предателството може да причини.
– Той съжали ли ни, бабо? Помисли ли за мама, когато е фалшифицирал подписа ѝ? Помисли ли за мен, когато ме нарече „хлапето“? Той направи своя избор. Сега ние трябва да направим нашия. А нашият избор е да оцелеем.
Върнах се в моя апартамент. Тишината ме блъсна като стена. Отидох до телефона. Исках да се обадя на Пламен. Исках да му кажа, че нещата са по-зле, отколкото си мисли. Че не става въпрос само за пари, а за престъпления, за затвор. Исках да чуя гласа на другия си син.
Набрах номера. Весела вдигна.
– Какво? – изсъска тя.
– Весела, аз съм. Трябва да говоря с Пламен.
– Той не иска да говори с теб. Каза ти. Докато не си дойдеш на акъла и не спреш да се занимаваш с онези, той не иска да те чува.
– Весела, моля те, сериозно е! Асен е фалшифицирал…
– О, стига с твоя Асен! – прекъсна ме тя. – Не ни занимавай! Имаме си наши проблеми! Имаме си наш кредит! Довиждане!
И тя ми затвори.
Стоях със слушалката в ръка. Бях напълно сама.
Междувременно, Мартин беше започнал свой собствен живот. Разбрах, че е спрял да ходи на лекции. Не беше прекъснал, просто не ходеше.
– Не мога, бабо – каза ми той една вечер, когато дойде да ми донесе хляб. Беше отслабнал още повече. – Не мога да седя там и да слушам за „справедливост“ и „право“, докато собственият ми баща е… това. И докато не знам дали утре мама няма да е на улицата.
Той беше започнал работа. В пицария. Разносвач. От сутрин до вечер караше раздрънкана служебна кола из целия град, за да събере пари. Не за хонорара на Магдалена – той беше платен от продажбата на колата му. А за храна. В огромната, студена къща вече нямаше пари дори за ток.
Една вечер отидох да ги видя. Лилия беше в кухнята, опитваше се да сготви нещо с последните продукти от хладилника. Изглеждаше състарена с десет години.
– Брокери идваха днес – каза ми тя. – Трима. Огледаха всичко. Казаха, че къщата е „трудна“. Твърде голяма, твърде специфична. Искат да свалим цената драстично.
– Направи го – посъветвах я аз.
– Направих го. – Тя седна тежко на стола. – Знаеш ли кое е най-смешното, Недо? Всички тези години… Аз му вярвах. Мислех, че съм осигурена. Мислех, че имам всичко. А съм нямала нищо. Била съм просто затворник в златна клетка. И дори не съм го осъзнавала.
Мартин се прибра късно. Миришеше на картон и мазнина от пиците. Носеше една кутия.
– Това е останало от вечерта – каза той. – Студена е, но…
Седнахме тримата на огромната мраморна маса и ядохме студена пица в тишината на къща, която скоро нямаше да бъде наша.
Тогава телефонът на Лилия, който от дни мълчеше, иззвъня. Непознат номер.
Тя вдигна плахо.
– Ало?
– Госпожо? – Чухме плътен, дълбок мъжки глас. – Спите ли добре? Аз не. Не спя добре, когато ми дължат пари.
Беше Кирил.
– Аз… аз не знам къде е той! – извика Лилия.
– Не ме интересува къде е той. Интересува ме къде са парите. И тъй като него го няма, вие ще трябва да ми ги дадете. Нали разбирате?
– Нямаме ги! Продаваме къщата, ще…
– Къщата? – изсмя се той. – Мислите, че ще ви оставя да я продадете? Тази къща вече е моя. Аз така реших. Имате два дни да си съберете нещата и да се изнесете.
– Не можете! – извика Мартин, грабвайки телефона. – Има закони! Има ипотека!
– Момченце – гласът на Кирил стана ледено спокоен, – законите са за хора, които вярват в тях. Аз вярвам в баланса. Баща ти наруши баланса. Аз ще го възстановя. Два дни. Ако не, ще дойда да ви помогна да се изнесете. И повярвай ми, няма да ти хареса моят начин.
Връзката прекъсна.
Лилия започна да пищи. Не да плаче, а да пищи – пронизително, истерично, като ранено животно. Мартин стоеше вцепенен, телефонът в ръката му.
Заплахата вече не беше абстрактна. Тя имаше глас. И срок. Два дни.
Глава 8
Нощта беше безкрайна. Лилия изпадна в шок и Мартин трябваше да извика линейка. Лекарят ѝ би успокоително и тя заспа на дивана в хола, свита и чуплива. Аз и Мартин останахме да бдим.
– Трябва да се обадим на Магдалена – казах тихо, докато сипвах вода в две чаши.
– В три през нощта? – погледна ме той с празен поглед. – Какво ще ѝ кажем? Че лошият човек се е обадил? Тя ни предупреди.
– Той ни заплаши, Марти. Това е изнудване.
– И ние ще отидем в полицията? Да кажем какво? „Един човек, на когото баща ми дължи пари от измама, ни заплаши по телефона“? Ще ни се изсмеят.
Той беше прав. Бяхме в капан.
На сутринта Мартин беше взел решение.
– Бабо, остани при мама. Не я оставяй сама. Аз имам работа.
– Каква работа? Не отивай в пицарията, Марти, опасно е!
– Няма да ходя там. – Той обу маратонките си. – Ще отида в университета.
– Но ти каза, че…
– Каза, че не мога да слушам за право. Но може би мога да го използвам. Има един професор. Той е най-добрият по вещно право. Само ще го питам нещо. Хипотетично.
Надеждата, колкото и крехка да беше, проблесна в мен.
Мартин тръгна. Аз останах с Лилия. Тя се събуди към обяд, замаяна от лекарствата.
– Сънувах го – прошепна тя. – Асен. Беше тук и се смееше. Казваше, че всичко е шега.
– Не е било шега, Лили. Трябва да се съвземеш. Трябва да мислим.
– Няма какво да мислим. Той идва. Кирил. Ще ни убие.
– Няма да ни убие. Той иска пари, не трупове. – Опитвах се да звуча смело, но сърцето ми биеше до пръсване. – Трябва да съберем най-ценното. Документи. Малкото бижута, които имаш.
Започнахме да събираме. Беше сюрреалистично. Да ровиш из дрешници, пълни с маркови дрехи, знаейки, че може да не ги видиш повече. Лилия отвори сейфа на Асен, скрит зад картината, която Мартин беше хвърлил. Очаквахме да е празен.
Но не беше.
Вътре нямаше пари. Имаше обаче документи. Нотариални актове. За два апартамента. Малки, в крайни квартали. И двата бяха на името на… Десислава.
– Той… той ѝ е купил апартаменти – Лилия се свлече на пода. – С нашите пари! С парите от кредитите!
Имаше и банкови извлечения. От онази офшорна сметка. Показваха транзакциите. Милиони. И накрая – едно голямо теглене, което беше изпразнило сметката.
– Виж датата – посочих аз. – Това е денят, преди Асен да изчезне.
Лилия се вгледа.
– Той не е избягал с нея – прошепна тя, докато осъзнаването я връхлиташе. – Тя е избягала. Тя е взела парите и го е оставила. И него.
В този момент Асен вече не беше само чудовище. Беше и глупак. Предаден от жената, заради която беше предал всички нас.
Телефонът ми иззвъня. Беше Пламен. Сърцето ми подскочи.
– Ало? Пламене?
– Мамо. – Гласът му беше тих, виновен. – Весела ми каза, че си звъняла. Че… че нещата са сериозни.
– Повече от сериозни, сине. Заплашват ги. Има фалшифицирани подписи, откраднати милиони…
Последва дълга пауза.
– Мамо… Аз… Искам да помогна. Но не мога. Весела е… тя е непреклонна. Каза, че ако дойда при теб, ще вземе децата и ще отиде при майка си. Аз… аз не мога да загубя и моето семейство.
Болката беше почти физическа.
– Разбирам те, Пламене – казах, макар и да не разбирах. Или по-скоро, разбирах страха му, но презирах слабостта му. – Бъди добре, сине.
Затворих. Той беше направил своя избор. Братът на Асен беше също толкова страхлив, макар и по различен начин.
В този момент вратата се отвори и влезе Мартин. Лицето му беше пребледняло, но очите му горяха.
– Знам какво да правим – каза той.
Глава 9
Мартин беше говорил не само с професора си. Беше отишъл в търговския регистър. Беше прекарал часове в ровене из публични данни, използвайки уменията, които беше придобил в първия си семестър.
– Кирил – каза той, хвърляйки купчина разпечатки на масата. – Той няма фирма на свое име. Но има фондация. Благотворителна. „Светлина за бъдещето“.
– И? – погледна го Лилия.
– И тази фондация, според отчетите ѝ, се занимава с „подпомагане на млади таланти“. Но също така… – той посочи един ред – …с „управление на недвижими имоти“. Фондацията е собственик на десетки имоти в града. Всички придобити чрез… „дарение“ или „покупка при особен обществен интерес“.
– Не разбирам, Марти – казах аз.
– Бабо, той пере пари. Това е схемата му. Той дава мръсни пари на заем, като на татко. Когато длъжникът не може да върне, Кирил го принуждава да „дари“ имота си на фондацията. Така парите се изпират, а имотът става законен. И той не плаща данъци, защото е „благотворителност“.
– Значи той… той законно ще ни вземе къщата? – ужаси се Лилия.
– Не. Защото той не иска къщата да бъде „дарена“ от татко. Татко го няма. Той иска вие да му я прехвърлите. Но ако го направите, ставате съучастници. – Мартин посочи документите от сейфа. – Но сега ние имаме това.
– Апартаментите на Десислава? – попитах.
– Не. Извлеченията. Те доказват, че парите, които татко е взел от Кирил, не са вложени във фирмата. Не са и при нас. Те са отишли в офшорна сметка, която вече е празна. Тоест, татко е измамил и Кирил.
– И това как ни помага? – изхлипа Лилия. – Това само ще го ядоса повече!
– Помага ни – намеси се нов глас от вратата.
Беше Магдалена. Стоеше на прага, с чантата си, безупречна както винаги.
– Обадих се на баба ти – каза тя на Мартин. – Предположих, че ще има развитие. И бях права.
Тя влезе, без да чака покана, и взе извлеченията.
– Чудесно – каза тя, след като ги прегледа. – Просто чудесно.
– Какво е чудесно? – попитах. – Човекът ще дойде утре да ни изхвърли!
– Няма – отсече Магдалена. – Защото сега ние държим картите. Кирил може да е лихвар, но най-много мрази да го правят на глупак. А Асен го е направил на глупак. И второто нещо, което мрази, е публичността. Особено когато „благотворителната“ му фондация е параван.
– Какво ще правите? – попита Мартин.
– Ще се обадя на господин Кирил. Ще му предложа среща. Тук. Тази вечер.
– Вие луда ли сте? – извика Лилия. – Той ще ни убие!
– Той няма да докосне никого, докато аз съм тук. Той иска парите си. Аз ще му предложа нещо по-добро. Възмездие.
Глава 10
Магдалена извади телефона си и набра номер, който очевидно знаеше наизуст.
– Господин Кирил? – Гласът ѝ беше делови и леден. – Адвокат Магдалена. Представлявам семейството на Асен. Да, точно така. Разбирам, че сте дали на клиентите ми срок. Бих искала да го обсъдим. Лично. Тази вечер. В дома им. Да, сигурна съм. Не, не носете „помощници“. Елате сам. Имаме да ви покажем нещо, което ще ви е много по-интересно от празните им джобове. Касае една офшорна сметка и една дама на име Десислава.
Тя замълча, слушайки.
– Точно така. До скоро.
Тя затвори.
– Той ще дойде – каза тя. – А сега, Лилия, направи кафе. Мартин, ти и баба ти ще присъствате. Искам да мълчите. Аз ще говоря.
Следващият час беше най-дългият в живота ми. Лилия трепереше толкова силно, че едва държеше каната. Мартин стоеше до прозореца, взирайки се в тъмнината. Аз седях на дивана, стискайки ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в дланите.
Точно в девет вечерта, пред портата спря черен, лъскав джип. Магдалена беше отворила вратата предварително.
Кирил влезе. Беше точно както Мартин го беше описал. Висок, едър, но не дебел. Скъп костюм, но без вратовръзка. Излъчваше онази тиха, брутална сила, която не се нуждае от викове. Очите му бяха мъртви.
Той огледа стаята, спря се за миг на мен, после на Мартин. Накрая се фокусира върху Магдалена.
– Адвокат Магдалена – каза той с лека усмивка, която не стигна до очите му. – Вие сте смела жена. Или много глупава.
– Нито едното, нито другото, господин Кирил. Аз съм практична. Моля, седнете.
Той седна в креслото срещу нея.
– Нямам време за губене. Ключовете. И документите за прехвърляне.
– Няма да има прехвърляне – каза Магдалена спокойно.
Усмивката на Кирил изчезна.
– Не ме разбрахте. Това не беше молба.
– А вие не ме разбрахте. Семейството няма парите ви. Асен ги е откраднал. От вас, от банките, от всички. И не ги е оставил тук.
– Това не ме интересува. Те са му семейство. Те ще платят. С тази къща.
– Тази къща е ипотекирана. Банката е с предимство. Дори да я вземете, ще трябва да се съдите с тях. Шумно ще стане.
– Ще поема риска.
– Няма. – Магдалена плъзна по масата разпечатките от офшорната сметка. – Защото парите, които той ви дължи, плюс още много милиони, са били тук. В тази сметка. И са изтеглени от тази жена.
Тя му показа снимката на Десислава от таблета.
Кирил се вгледа в документите. Видях как мускул на челюстта му потрепва.
– Той е измамен. Точно както и вие – продължи Магдалена. – Една красива, млада жена го е изиграла. Взела е всичко и е изчезнала. Оставила го е без стотинка. Вероятно и той се крие някъде, сам и разорен.
Кирил вдигна поглед. Очите му бяха станали още по-студени.
– И какво предлагате? Да им съчувствам ли?
– Не. Предлагам ви сделка. Вие искате парите си. Ние искаме да живеем. Парите ги няма. Но жената, която ги е взела, е някъде. И ние имаме това.
Тя плъзна към него нотариалните актове за двата апартамента на името на Десислава.
– Това са имоти, купени от Асен за нея. Те са „чисти“. Все още са на нейно име. Тя вероятно не знае, че ние знаем за тях. Може би ще се опита да ги продаде.
Кирил се вгледа в адресите.
– Вие искате да оставите клиентите си на мира – каза той бавно, – а в замяна ми давате… следа?
– Не. Давам ви нещо по-добро. Давам ви тези два апартамента. Лилия ще заведе дело срещу Десислава за укриване на средства от семейната общност. Ще поиска запор на имотите. И тогава, с малко съдействие от ваша страна, делото ще се проточи… а вие, чрез вашата „фондация“, ще можете да ги придобиете. Те не покриват дълга, но са нещо.
– Това е сложно – каза Кирил.
– По-малко сложно от това да се биете с банка за ипотекирана къща. Освен това – Магдалена се наведе напред, – ние ще ви дадем и нещо друго. Ще ви дадем Асен.
Лилия ахна.
– Какво? – попита Кирил.
– Ние ще заведем дело срещу него за фалшифициране на подписите на Лилия. Това ще го направи издирван престъпник. Ще бъде по-лесно да го намерите. А когато го намерите, той ще ви каже къде е Десислава. Той е единственият, който знае къде може да се е скрила.
Кирил мълчеше дълго. Той гледаше документите. После Магдалена. После Мартин.
– Вие, момчето – каза той на Мартин. – Искате да вкарате баща си в затвора, за да спасите майка си?
Мартин го погледна право в очите.
– Баща ми сам избра съдбата си. Аз избирам да защитя семейството си.
Кирил се усмихна. Този път беше истинска, макар и зловеща, усмивка.
– Харесваш ми, хлапе. Адвокат Магдалена, вие също. Имате сделка. Оставям ги на мира. Къщата остава за банката и за вас, да се оправяте. Аз поемам апартаментите и… Асен.
Той се изправи.
– Очаквам документите за делото утре.
Той се обърна и излезе. Вратата се затвори след него.
Лилия се разтрепери и започна да плаче, този път от облекчение. Аз едва си поемах дъх. Мартин остана до прозореца, гледайки как черният джип изчезва.
– Е – каза Магдалена, прибирайки документите си. – Това беше лесната част. Сега започва трудната. Трябва да продадем тази къща, преди банката да я е взела. И да намерим къде да живеете.
Глава 11
Сделката с Кирил ни даде глътка въздух, но не реши проблемите ни. Само ги промени. Заплахата от физическа саморазправа беше изчезнала, но финансовата примка се затягаше.
Магдалена беше безмилостна.
– Имате една седмица да изнесете всичко ценно от къщата. Обявихме я за продан на цена, която е направо подарък. Първият купувач, който предложи пари в брой, я взима. Банката вече е задействала процедурата по принудително изпълнение, но ние ще ги изпреварим.
Започна кошмарното изнасяне. Лилия се движеше из къщата като призрак. Какво взимаш от един живот, който се е оказал лъжа? Взимаш снимките. Взимаш няколко чинии. Взимаш дрехите, които могат да се съберат в два куфара. Всичко останало – скъпите мебели, картините, огромните телевизори, кристалните сервизи – всичко остана. То беше част от фасадата.
Мартин работеше като луд. Вечер разнасяше пици, а през деня помагаше за пренасянето на кашоните. Аз донесох каквото можах от моя апартамент – стари одеяла, тенджери.
Лилия нае малък, двустаен апартамент в същия краен квартал, където бяха апартаментите на Десислава. Беше иронично и тъжно. Беше на последния етаж, в стар панелен блок, с течащ покрив. Но беше подслон.
В деня, в който купувачът – някаква фирма, която Магдалена беше намерила, вероятно свързана с други нейни клиенти – дойде да подпише документите, Лилия дори не отиде. Отиде Мартин.
Гледах през прозореца на новия им, мизерен апартамент, докато с Лилия се опитвахме да подредим малкото си вещи.
– Всичко свърши, Недо – прошепна тя, държейки стара снимка на нея и Асен от сватбата им.
– Не – казах аз, вземайки снимката от ръцете ѝ. – Всичко тепърва започва.
Разкъсах снимката на две и хвърлих парчето с Асен в кофата.
Парите от продажбата бяха преведени директно на банката. След като покриха ипотеката и трите потребителски кредита (чиито подписи Магдалена оспорваше, но се съгласи да плати, за да приключи всичко по-бързо), не остана почти нищо. Буквално няколко хиляди лева, които да им стигнат за наем за няколко месеца.
Луксозният живот беше приключил с трясък.
Междувременно, аз имах свои собствени битки. Не се бях чувала с Пламен от онзи ден. Сърцето ме болеше за него, но и гневът ми не беше стихнал. Реших да отида до тях.
Отвори ми Весела. Когато ме видя, лицето ѝ се вкамени.
– Какво искаш?
– Идвам да видя сина си. И внуците си.
– Няма да ги видиш. Пламен не е тук. А и да беше, нямаше да говори с теб.
– Весела, престани. Това е нелепо. Семейство сме.
– Семейство? – изсмя се тя. – Ти избра другото си семейство. Онези измамници. Даде им всичките си пари! Остави ни без нищо!
– Тези пари бяха мои!
– Бяха и наши! Бяха бъдещето на децата ни! Ти ги ограби, за да платиш дълговете на любовницата на Асен!
– Това не е вярно!
– Не ме интересува! – извика тя. – Докато не се извиниш на Пламен и не осъзнаеш какво си направила, ти не си добре дошла тук!
Тя ми тръшна вратата под носа.
Върнах се вкъщи сломена. Не само Асен беше предател. Весела беше отровила и другия ми син. Бях загубила и двамата.
Дните се нижеха в нова, сива рутина. Мартин беше прекъснал университета за една година. Нямаше как да плати семестъра, а и трябваше да работи. Беше намерил втора работа – нощна смяна в един склад. Спеше по четири часа на денонощие. Лилия, след седмици на апатия, най-накрая започна да си търси работа. Беше трудно. Тя нямаше почти никакъв опит. На дипломата ѝ от университета беше хванал прах. Накрая започна като продавачка в малък магазин за дрехи.
Животът им беше сведен до оцеляване.
Една вечер, докато седяхме тримата в малката кухня и ядяхме леща, която аз бях сготвила, Мартин каза:
– Магдалена се обади. Завели са делото срещу татко. Официално. И са запорирали апартаментите на Десислава. Кирил ги е „поел“.
– Добре – каза Лилия безразлично.
– Има и още нещо. Полицията го издирва. Официално.
Глава 12
Месеците минаваха. Тежка, бавна зима. Малкият апартамент на Лилия и Мартин беше студен. Плащаха сметките си с мъка. Мартин беше станал мъж. Беше мълчалив, жилав и очите му изглеждаха с десетилетия по-стари. Той се грижеше за майка си, която бавно започваше да се съвзема. Беше спряла да плаче и на лицето ѝ се беше появило изражение на тихо примирение.
Аз ги посещавах всеки ден. Носех им храна, плащах някоя сметка с малката си пенсия. Чувствах се полезна, но и безкрайно тъжна. Семейството на Пламен не бях виждала. Внуците ми растяха, без да виждат баба си.
Една вечер през март, тъкмо се прибирах у дома, когато видях някого да стои пред вратата ми. Беше тъмно и в първия момент се уплаших. Но силуетът ми беше познат.
Беше Пламен.
– Мамо – каза той. Гласът му беше дрезгав.
– Пламене! – Почти изпуснах чантата си. – Какво… какво правиш тук?
Той не ме погледна. Гледаше в краката си.
– Аз… трябваше да дойда.
– Добре ли си? Децата?
– Добре са. – Той вдигна очи. Бяха пълни със сълзи. – Мамо, аз… аз съм такъв страхливец.
– Влез, сине. Студено е.
Влязохме. Той седна на дивана, където беше седял със съпругата си преди месеци.
– Весела… тя… тя не е добре – започна той. – Стана непоносима. Крещи за пари по цял ден. Обвинява мен, обвинява теб. Обвинява целия свят. Тя… тя ме накара да избера. И аз избрах нея. И сгреших.
– Пламене…
– Не, мамо, остави ме да довърша. Аз бях слаб. Завиждах на Асен цял живот. И когато той падна, част от мен… част от мен се радваше. Знам, че е ужасно, но е истина. И Весела подклаждаше тази радост. Казваше, че най-после сме щели да бъдем „първи“. Но това… това не е живот. Да мразя брат си, да не говоря с майка си.
– Аз никога не съм спряла да те обичам, Пламене.
– Знам. – Той заплака. – Знам. И днес… днес видях Мартин. Разминахме се на улицата. Той буташе количка със стока за склада. Изглеждаше… съсипан. И аз се скрих. Мамо, аз се скрих от племенника си, за да не ме види. Какъв човек съм аз?
– Човек, който е уплашен – казах тихо и седнах до него.
– Не искам повече да съм такъв. Говорих с Весела. Казах ѝ, че ще дойда при теб. Че ще отида при Лилия и Мартин. Че ще им помогна, с каквото мога, макар да нямам нищо. Казах ѝ, че ако иска, да си тръгва.
– И тя какво?
– Каза, че съм луд. Че предавам нейното семейство. Събра си багажа. В момента е при майка си. С децата.
Той зарови лице в ръцете си.
– Аз… аз май загубих всичко, мамо. Жена ми, децата ми…
Прегърнах го. Другият ми син. И той беше жертва. Жертва на завистта, на лош брак, на собствената си слабост.
– Не си загубил мен – казах. – И не си загубил Мартин и Лилия. Те имат нужда от теб. Повече от всякога.
На следващия ден тримата отидохме в апартамента на Лилия. Беше неловко. Пламен носеше торба с храна.
Лилия отвори. Когато го видя, тя не каза нищо. Просто се отдръпна, за да влезе.
– Лили – започна Пламен. – Аз… толкова съжалявам.
Тя кимна.
– Всички съжаляваме, Пламене. За много неща.
Когато Мартин се прибра от работа и видя чичо си, той просто спря. Двамата се гледаха дълго.
– Чичо – каза Мартин.
– Марти. – Пламен пристъпи и го прегърна. – Прости ми.
Семейството ми. Разрушено, събрано от парчета, но беше тук. Четиримата. Седнахме в тясната кухня. За пръв път от месеци, не се чувствах сама.
Глава 13
Присъствието на Пламен промени динамиката. Той нямаше пари, но имаше ръце. Поправи течащия покрив. Намери по-евтин майстор за развалената печка. Започна да взима Мартин със себе си, когато имаше частни уроци по физическо или когато помагаше в един спортен клуб през уикендите. Двамата мъже в семейството, чичо и племенник, се сближиха по начин, по който никога не бяха.
Лилия също се промени. С подкрепата на Пламен и моята, тя започна да се изправя. Дори се записа на компютърни курсове вечер, след работа.
Весела не се върна. Започна процедура по развод и поиска пълно попечителство и огромна издръжка, твърдейки, че Пламен ги е „изоставил заради семейството на престъпния си брат“. Още едно дело. Още една болка. Но Пламен беше твърд. „Ще се боря за децата си,“ каза той. „Но няма да се върна при нея. Отровата ѝ почти ме унищожи.“
Изглеждаше, че сме намерили някакъв крехък баланс. Адаптирахме се към бедността. Бяхме се отказали от миналото и се опитвахме да градим бъдеще от руините.
Докато една вечер не се позвъни на вратата на моя апартамент.
Беше късно. Бях сама. Погледнах през шпионката.
И сърцето ми спря.
На прага стоеше Асен.
Глава 14
Не го познах веднага. Беше отслабнал драстично. Скъпият му костюм беше заменен със старо, мръсно яке. Беше брадясал, а косата му, някога безупречна, беше сплъстена. Но очите… очите бяха неговите. Само че сега в тях нямаше арогантност. Имаше само панически страх.
Отворих вратата.
– Мамо – прошепна той.
Не можех да говоря. Само го зяпах. Той миришеше на немито и на алкохол.
– Мамо, моля те… пусни ме. Студено ми е. Гладен съм.
Машинно се отдръпнах. Той влезе и се свлече на стола в антрето.
– Какво… как… – започнах аз.
– Тя ме обра, мамо – каза той с празен глас. – Десислава. Всичко. Взе всичко. Изпразни сметката и изчезна един ден преди да трябва да се срещнем. Остави ме без нищо.
– И ти…
– Криех се. В един мотел, после на улицата. Свърших парите, които бях заделил в брой. Кирил… той ме търси. Хората му ме търсят. Те ме намериха вчера. Едвам се измъкнах. Мамо, те ще ме убият!
Той ме погледна, и това, което видях, ме ужаси. Това не беше моят син. Това беше развалина.
– Какво искаш от мен, Асене? – попитах, гласът ми беше студен като лед.
– Пари. Трябват ми пари, за да избягам. Далеч. Да се махна от страната.
– Нямам пари – казах. – Ти се погрижи за това. Всичките ми спестявания отидоха за твоята ипотека.
Той ме погледна неразбиращо.
– Каква ипотека?
– Тази, която остави на жена си и сина си. Къщата, която продадоха, за да не ги изхвърлят на улицата.
– Те са… те са я продали?
– Да! – извиках аз, гневът най-после ме връхлетя. – Те живеят в дупка! Мартин работи по 20 часа на ден! Лилия е продавачка! Брат ти се развежда, защото жена му не понесе, че ми е помогнал! Ти унищожи всичко! Не само твоя живот! Унищожи нас!
Асен сведе глава.
– Не знаех… Мислех, че…
– Какво си мислел? Че Лилия ще продаде бижутата си и ще се оправи? Че „хлапето“ ще порасне? Ти си чудовище, Асене!
Той вдигна поглед и аз видях сълзи в очите му. Истински сълзи.
– Знам – прошепна той. – Знам. Но сега съм тук. Мамо, моля те. Аз съм ти син. Нямам никой друг.
В този момент моралната дилема, която Магдалена беше поставила пред Мартин, се изправи пред мен в цялата си жестокост. Пред мен беше моят син. Моята кръв. Колкото и да беше ужасен, той беше тук, уплашен и молещ за помощ.
– Трябва да се обадя на Мартин – казах аз.
– Не! – извика той. – Не и на него! И не на Пламен! Те ще ме… те ще ме предадат. На Кирил. Или на полицията.
– Полицията те издирва, Асене. Заради фалшифицирания подпис.
– Знам! Мамо, само ти можеш да ми помогнеш. Скрий ме. Само за няколко дни. Да събера сили. Да измисля нещо.
Да го скрия. Да стана съучастник. Да излъжа Лилия, Мартин и Пламен. Да излъжа закона.
Телефонът ми иззвъня. Беше Мартин. По навик. Всяка вечер ми звънеше, за да ми каже „лека нощ“.
Асен ме гледаше с диви, умоляващи очи, клатейки глава.
Погледнах го. И вдигнах.
– Ало, Марти?
– Бабо? Добре ли си? Звучиш странно.
Поех си дъх.
– Марти. Трябва да дойдеш. Веднага. Ти, чичо ти и майка ти. Веднага.
– Какво има? Да не ти е лошо?
– Не. – Погледнах право в очите на Асен. – Баща ти е тук.
Глава 15
Асен скочи.
– Какво направи! – изсъска той, опитвайки се да ми вземе телефона.
Издърпах ръката си.
– Стой мирен, Асене! Свърши се с лъжите и бягството!
– Ти ме предаде! Собствената ми майка!
– Аз те спасявам от самия теб! – извиках. – А сега сядай!
Той ме гледаше с омраза, но се подчини. Беше твърде слаб, твърде изтощен, за да се бори.
След двадесет минути на вратата се почука. Бяха тримата. Пламен влезе пръв, следван от Мартин. Лилия остана на прага, сякаш не смееше да влезе.
Когато Пламен видя брат си, той замръзна.
– Асене…
Асен не вдигна поглед.
Мартин бавно пристъпи напред. Той огледа баща си от главата до петите. В погледа му нямаше нито съчувствие, нито омраза. Само студено презрение.
– Значи все пак си жив – каза Мартин.
Лилия най-после влезе. Тя погледна мъжа, за когото беше била омъжена двадесет години.
– Ти – прошепна тя. – Ти…
– Лили, аз… – започна Асен.
– Млъкни! – Гласът на Лилия беше изненадващо силен. – Нямаш право да говориш! Нямаш право да си тук!
– Това е мой дом – намесих се тихо. – И той е мой син. Колкото и да боли.
– И какво искаш? – попита Мартин баща си.
– Искам… не знам. Помощ.
– Помощ? – изсмя се Пламен. – Ти искаш помощ? След като съсипа живота на всички ни? Аз се развеждам заради теб! Мартин не учи заради теб! Лилия живее в мизерия! А майка… майка ти даде всичко, което имаше!
– Аз не съм ви карал… – започна Асен.
– Ти ни остави! – изкрещя Мартин. Яростта, която беше сдържал месеци наред, избухна. – Ти ни остави да се оправяме с Кирил! Ти фалшифицира подписа на мама! Ти ни нарече „фасада“ и „хлапето“!
Той му хвърли таблета, който беше донесъл със себе си. Асен го погледна ужасен.
– Прочетохме всичко, татко. Всяка мръсна дума. Всяка лъжа.
Асен се сви. За пръв път в живота си го видях… малък.
– Десислава ме обра – промълви той.
– Знаем – каза Лилия. – И знаеш ли какво? Радвам се. Радвам се, че те е наранила така, както ти нарани нас.
Настъпи тишина.
– И сега какво? – попитах аз. – Какво правим?
– Има два варианта – каза Мартин с гласа на Магдалена. – Обаждаме се на Кирил. Той ще те вземе и ще… се погрижи за теб. Съмнявам се, че ще те видим отново.
Асен пребледня.
– Не! Моля ви! Не и на него!
– Вторият вариант – продължи Мартин, – е да се обадим на полицията. Ще те арестуват. Ще те съдят. За фалшификацията. За измамата. Ще влезеш в затвора.
– Затвор… – прошепна Асен.
– По-добре от Кирил – отбеляза Пламен.
– А има ли… няма ли друг начин? – Асен погледна към мен. – Мамо? Да избягам?
– Не – казах твърдо. – Няма повече бягане. Трябва да си платиш, Асене. За всичко.
Той ни огледа един по един. Лилия, с ледено лице. Пламен, със смесица от гняв и съжаление. Мартин, непроницаем. И аз, неговата майка, която му отказваше спасение.
– Вие… вие ме осъдихте – каза той.
– Ти сам се осъди – отвърна Мартин. – Избирай. Кирил или полицията?
Асен потрепери.
– Полицията – прошепна той. – По-добре полицията.
Мартин извади телефона си.
– Недей ти, Марти – спря го Пламен. – Нека не си ти този, който го прави.
Пламен взе телефона.
– Аз ще се обадя – каза той. – Аз съм му брат. Мой ред е да поправя нещата.
Той излезе на балкона. Асен седеше на стола, победен. Лилия отиде и отвори прозореца, сякаш да проветри миризмата на предателството му. Аз застанах до Мартин.
– Добре ли си? – попитах го.
Той кимна, без да ме поглежда.
– Сега съм добре, бабо. Най-после.
Глава 16
Полицията дойде бързо. Двама униформени, които изглеждаха уморени и отегчени. Когато Асен се изправи и протегна ръце за белезниците, той изглеждаше облекчен. Сякаш тежестта на бягството беше по-голяма от страха от затвора.
Докато го извеждаха, той спря на вратата и се обърна към мен.
– Съжалявам, мамо.
Не отговорих. Само гледах как го отвеждат надолу по стълбите.
Когато вратата се затвори, ние четиримата останахме в тишината на моя апартамент. Сякаш току-що бяхме присъствали на погребение.
– Да пийнем по един чай – казах аз, само за да наруша мълчанието.
Докато водата вреше, Лилия проговори.
– Трябва да се обадим на Магдалена.
– Ще го направя сутринта – каза Мартин. – Тя ще знае какво следва.
Следваше съдебен процес. Беше мръсен и бърз. Магдалена беше подготвила всичко. Асен, по неин съвет, се призна за виновен по всички обвинения – фалшификацията, присвояването от фирмата. Той съдействаше напълно, надявайки се на по-лека присъда.
Кирил, разбира се, не се появи. Неговата част от сделката беше приключила. Той беше получил апартаментите на Десислава и беше оставил Асен на държавата. Десислава така и не беше намерена. Беше изчезнала с милионите.
Асен получи ефективна присъда. Пет години. Заради чистото му минало и пълните самопризнания.
В деня на присъдата бяхме в съдебната зала. Само ние четиримата. Весела не дойде. Когато отвеждаха Асен, погледите ни се срещнаха. Аз кимнах. Не от прошка. От приемане.
Животът трябваше да продължи.
Пламен започна тежка битка за попечителство. С помощта на Магдалена (която му направи сериозна отстъпка, впечатлена от Мартин) той успя да докаже, че Весела настройва децата срещу него и е емоционално нестабилна. Съдът му присъди споделено попечителство. Той нае малка гарсониера близо до нас и започна да събира живота си парче по парче.
Лилия продължи работа в магазина. Повишиха я. Стана управител. Скромна позиция, но беше нейна. Беше я спечелила сама. Започна да се усмихва отново. Не онази лъскава, празна усмивка от снимките. А истинска, макар и леко уморена, усмивка.
И Мартин.
След като всичко приключи, той дойде при мен.
– Бабо, искам да се върна в университета.
– Но, Марти, парите…
– Ще се справя. Мама е стабилна, чичо е тук. Ще работя по-малко и ще уча повече. Ще взема студентски кредит, ако трябва. Но ще го завърша.
– Каква специалност? – попитах.
– Право – каза той без колебание. – Преди исках да уча право, защото мислех, че е престижно. Като татко. Сега искам да го уча, защото видях какво се случва, когато няма справедливост. Искам да бъда като Магдалена.
Сърцето ми се изпълни с онази стара, позната гордост. Но беше различна. Не беше сляпата гордост от успеха. Беше дълбокото, тихо уважение към силата на един мъж.
Една година по-късно.
Седях в моето кресло. Слънцето отново шареше по паркета. Плетивото беше в скута ми.
Вратата се отвори и влезе Мартин. Беше се прибрал от лекции. Носеше учебниците си.
– Здравей, бабо.
– Здравей, слънчице. Как мина изпитът?
– Взех го. С пълно отличие.
Той седна на пода до краката ми, точно както правеше, когато беше малко момче.
– Донесох ти нещо.
Той извади плик. Вътре имаше пари.
– Какво е това? – попитах.
– Това е първата вноска – каза той. – От първата ми заплата като стажант в кантората на Магдалена. Ще ти върна всичко, бабо. Всяка стотинка от спестяванията ти.
Погледнах парите. После погледнах него. Взех ръката му и върнах плика в нея.
– Аз нямам нужда от тези пари, Марти. Аз имам теб. Ти си моята най-добра инвестиция.
Той се усмихна. Онази негова стара, топла усмивка, която мислех, че е изчезнала завинаги.
– Татко не може да помогне… – прошепнах аз, спомняйки си онзи ужасен ден.
– …защото той е слаб – довърши Мартин. – Но ние не сме. Ние сме тук. И ще се справим.
И аз знаех, че е прав.