Снаха ми беше единствената, която ме посещаваше. В продължение на седем мъчителни дни, които се сляха в едно безкрайно сиво петно от скръб, тя беше моята котва в реалността. Пристигаше тихо, почти безшумно, сякаш се страхуваше да не наруши тежката тишина, надвиснала над къщата след смъртта на сина ми Даниел. Носеше торби с пресни продукти, чийто зелен цвят изглеждаше неестествено ярък в приглушената светлина на моя затвор. Влизаше в кухнята, чиито звуци – тихото почукване на ножа по дъската за рязане, съскането на врящата вода – достигаха до мен като ехо от един друг, забравен живот. Приготвяше пилешка супа, ароматът на която се просмукваше под вратата на спалнята ми, упорит и настойчив, напомняне за грижа, от която се чувствах недостойна.
Хранеше ме, сякаш бях дете. С лъжица, бавно, търпеливо. Почистваше, събираше разпилените от мен вещи, сменяше спалното бельо, проветряваше стаята, която заплашваше да се превърне в моя гробница. И след това си тръгваше, също толкова тихо, колкото беше дошла. Ани. Името ѝ беше единственият звук, който умът ми регистрираше.
Аз не излизах от стаята си. Светът отвъд тази врата беше спрял да съществува в деня, в който Даниел си отиде. Завесите бяха спуснати, телефонът изключен, огледалата покрити. Бях се обвила в пашкула на болката и отказвах да изляза. Седем дни. Седем кръга на ада, в които единствената ми компания бяха спомените и единственото облекчение – изтощението, което водеше до кратък, неспокоен сън.
На осмия ден нещо се промени. Не беше решение, а по-скоро инстинкт. Една първична нужда от светлина, от въздух. Станах от леглото, краката ми бяха слаби и неуверени. Когато най-накрая отворих вратата на спалнята, тишината на къщата ме удари с нова сила. Беше различна тишина. Не на скръб, а на очакване.
Замръзнах.
Погледът ми обходи всекидневната. Всичко беше безупречно чисто. По-чисто, отколкото беше дори когато Даниел беше жив. Прашинка не се виждаше по полираната повърхност на махагоновата маса. Книгите в библиотеката бяха подредени не както аз ги бях оставила, а по височина, с педантична точност, която не беше присъща на Ани. Възглавниците на дивана бяха изтупани и подредени под идеален ъгъл. Картините по стените, пейзажи, които Даниел обичаше, изглеждаха леко наклонени, сякаш някой ги беше свалял и закачал отново, но не беше успял да ги намести съвсем точно.
Сърцето ми започна да бие с тревожен, неравен ритъм. Това не беше просто почистване. Това беше… претърсване.
Пристъпих бавно, като в просъница. Приближих се до библиотеката. Пръстите ми пробягаха по гръбчетата на книгите. Повечето бяха на Даниел – дебели томове по икономика и бизнес управление, които аз никога не бях отваряла. Измъкнах една наслуки. Усетих как страниците са разтваряни, как някой е прелиствал всяка една от тях, търсейки нещо скрито между тях. Изтръпнах.
Отидох до бюрото на сина ми. Масивно, от тъмно дърво, то винаги беше отрупано с документи. Сега беше празно, с изключение на една стара снимка в рамка – той и Ани, усмихнати, от една почивка на морето. Проверих чекмеджетата. Бяха празни. Всичките му документи, договори, банкови извлечения… всичко липсваше.
Паниката започна да ме задушава. Това не беше възможно. Ани? Тихата, скромна Ани, която плачеше на рамото ми на погребението, която ми носеше супа и ме галеше по косата?
Върнах се в коридора, погледът ми шареше трескаво. Спря се на стария персийски килим до входа. Единият му ъгъл беше леко подвигнат. Никога не го оставях така. Приближих се и го повдигнах. Под него, една от дъските на паркета беше леко разместена, с едва забележима драскотина по ръба, сякаш някой се беше опитвал да я надигне с нещо тънко.
И тогава осъзнах. Осъзнах с вледеняваща яснота, която проряза мъглата на скръбта ми.
Снаха ми е била не просто утешителка. В продължение на седем дни, докато аз съм се давела в мъката си, тя систематично и методично е претърсвала къщата на мъжа си. Не е почиствала. Търсила е нещо. Нещо, което очевидно не е намерила.
Въпросът не беше какво е търсила. Въпросът беше защо. И от кого се е опитвала да го скрие.
Глава 2
Стените на къщата започнаха да се стесняват около мен. Въздухът, който допреди малко ми се струваше животворен, сега беше тежък и наситен със заплаха. Седнах на дивана, чиито идеално подредени възглавници изведнъж ми се сториха подигравателни. Образът на Ани – кротка, състрадателна, грижовна – се разпадаше пред очите ми, заменен от силуета на непозната жена с тайна цел.
Предателство. Думата прокънтя в съзнанието ми, остра и болезнена. Докато аз съм оплаквала сина си, неговата вдовица е осквернявала дома му. Мислите ми се въртяха в хаотичен кръг. Какво е можела да търси? Пари? Бижута? Но аз знаех къде държа ценностите си, а те бяха непокътнати. Не, това беше нещо друго. Нещо, свързано с Даниел.
Трябваше да говоря с нея. Веднага.
Грабнах телефона си, който от дни стоеше безжизнен на шкафчето. Включих го и екранът светна, заливайки ме с десетки пропуснати повиквания и съобщения. Игнорирах ги всичките и набрах номера на Ани. Тя вдигна почти веднага, гласът ѝ беше притеснен.
– Маргарита? Добре ли си? Станала си от леглото!
– Ела. Веднага – гласът ми беше дрезгав, непознат. Прекъснах връзката, преди да е успяла да зададе повече въпроси.
Чакането беше агония. Всяка минута се точеше като час. Обикалях всекидневната, докосвах предметите, които тя беше местила, опитвайки се да разгадая логиката ѝ, да надникна в ума ѝ. Какво е знаела за сина ми, което аз не съм?
Когато звънецът на вратата най-после иззвъня, подскочих. Отворих рязко. Ани стоеше на прага, лицето ѝ беше бледо, в очите ѝ се четеше смесица от облекчение и тревога. Носеше малка тенджера, вероятно с още супа.
– Слава богу, добре си… – започна тя, но млъкна, когато видя изражението ми.
– Влизай – казах ледено и отстъпих встрани.
Тя влезе колебливо, остави тенджерата на масичката в коридора. Последва ме във всекидневната.
– Какво е станало? Изплаши ме.
Застанах пред библиотеката и посочих към перфектно подредените книги.
– Ти ли направи това?
Ани сведе поглед. Мълчеше.
– А това? – посочих към бюрото. – Къде са документите на Даниел? Всичките му папки, договори… всичко е изчезнало.
Тя прехапа устна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Маргарита, аз…
– Не смей да плачеш! – гласът ми се извиси, треперещ от гняв. – Не и след като си ровила из къщата ми, докато аз бях… докато аз… – не можех да го довърша. – Какво търсеше, Ани? Отговори ми! Какво търсеше толкова отчаяно?
Тя се свлече на дивана и закри лицето си с ръце. риданията ѝ разтърсваха крехкото ѝ тяло. За миг я съжалих, но гневът беше по-силен.
– Не ме интересуват сълзите ти! Искам истината!
Тя вдигна глава, лицето ѝ беше мокро и измъчено.
– Не съм крала нищо, кълна се! Аз… аз търсех нещо, за да ни защитя. Мен и Кристиян.
Кристиян. Внукът ми. Момчето беше при родителите на Ани от деня на трагедията. Мисълта за него беше като удар в стомаха.
– Да ни защитиш? От кого?
– От Петър – прошепна тя името, сякаш беше проклятие.
Петър. Съдружникът на Даниел. Винаги съм го намирала за студен и пресметлив, с очи, които гледаха сякаш през теб, оценявайки те. Даниел му имаше пълно доверие. „Той е мозъкът зад операциите, мамо. Аз съм лицето, но той е машината“, казваше синът ми с възхищение.
– Какво общо има Петър?
Ани си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее гласа си.
– Всичко, което Даниел имаше… фирмата, парите… почти нищо не е на негово име. Всичко е през сложна мрежа от офшорни сметки и холдинги, контролирани от Петър. Даниел е бил просто… на заплата. Голяма заплата, да, но без реален дял. Той ми каза… няколко седмици преди… преди инцидента.
Главата ми се завъртя. „Инцидентът“. Така го наричаха всички. Катастрофа с кола на пуст път късно през нощта. Без свидетели. Полицията го отписа като несъобразена скорост.
– Какво ти е казал? – настоях аз.
– Че е направил грешка, като се е доверил толкова на Петър. Че Петър е станал алчен и безскрупулен. Че е искал да излезе от бизнеса, но не е можел. Бил е в капан. Каза, че е скрил нещо. Нещо като… застраховка. Оригиналните договори за партньорство, които са подписали в самото начало. Истинските документи, не тези, които са представени пред властите. Документи, които доказват, че Даниел притежава петдесет процента от всичко. Каза, че ги е скрил на сигурно място, тук, в къщата. Място, което само той знае.
Тя ме погледна с отчаяние.
– Търсих ги, Маргарита. Всеки ден, докато ти спеше. Преобърнах всичко. Мислех, че ако ги намеря, ще мога да защитя бъдещето на сина си. Защото ден след погребението, Петър дойде при мен. Каза ми, че сме останали без нищо. Че апартаментът, в който живеем, е собственост на фирмата. Че колите са на лизинг на името на фирмата. Че всичките ни спестявания са били в инвестиционен фонд, управляван от него, и сега са „замразени“. Предложи ми… мизерна месечна издръжка. Милостиня. И ме предупреди да не ровя много, „за доброто на Кристиян“.
Светът под краката ми се разлюля. Синът ми, моят успешен, преуспял Даниел, е бил просто златна клетка. А сега, след смъртта му, хищникът идваше да прибере и клетката, и всичко останало.
И тогава, една нова, още по-ужасяваща мисъл се прокрадна в съзнанието ми.
– Ани… – прошепнах, – ти мислиш ли… мислиш ли, че смъртта му… че не е била инцидент?
Тя не отговори. Само ме погледна с очи, пълни с ужас. И в този поглед видях отражението на собствения си, новороден страх.
Глава 3
Тишината, която последва въпроса ми, беше по-тежка и по-оглушителна от всеки крясък. Гледахме се с Ани, две жени, обединени от обща загуба, но сега и от общо, чудовищно подозрение. Мисълта, че ръката на Петър може да стои зад смъртта на Даниел, беше толкова отровна, че заплашваше да парализира съзнанието ми.
В този момент на вратата се позвъни отново, остро и настоятелно. И двете подскочихме. Погледнахме се панически.
– Кой може да е? – прошепна Ани.
– Не знам. Не чакам никого.
Отидох до вратата и погледнах през шпионката. Сърцето ми се сви. Беше другият ми син. Симеон.
Отключих и отворих. Симеон стоеше на прага, по-слаб и по-блед, отколкото го помнех. Студентският живот не му се отразяваше добре. Под очите му имаше тъмни кръгове, а якето му висеше на раменете му, сякаш беше с няколко размера по-голямо.
– Мамо? – каза той тихо. – Не си вдигаше телефона. Притесних се.
– Влез, Симеоне. Добре съм.
Той прекрачи прага и погледът му веднага попадна на Ани, седнала на дивана. На лицето му се изписа хладно, почти враждебно изражение. Връзката между двамата братя винаги беше сложна. Даниел беше слънцето – ярък, успешен, любимецът на всички. Симеон беше луната – по-тих, по-затворен, вечно в сянката на по-големия си брат. Аз, в своята гордост от постиженията на Даниел, може би неволно бях допринесла за тази пропаст между тях.
– Ани – каза Симеон с равен тон, който не скриваше неприязънта му. – Каква изненада.
– Симеоне, дойдох да видя майка ти – отвърна тя, изправяйки се. Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож.
– Разбира се – той се усмихна криво. – Ти винаги си била толкова грижовна. Особено сега.
Думите му бяха като камшик. Ани се сви, а аз се намесих.
– Престани, Симеоне. Ани беше единственият човек, който се погрижи за мен през последната седмица.
– Погрижи се за теб или се погрижи да огледа добре имота? – изстреля той.
Ахнах. Откъде можеше да знае? Или това беше просто злостна догадка, родена от дългогодишна ревност?
– Какво искаш да кажеш? – попитах, макар да се страхувах от отговора.
– О, хайде, мамо. Не бъди наивна. Даниел го няма. Сега започва голямото делене. А някои хора явно бързат да си осигурят най-голямото парче от тортата.
Ани го изгледа с пламнали очи.
– Ти си отвратителен. Мъжът ми е мъртъв, а ти говориш за пари!
– Аз говоря за пари? А кой е преровил цялата къща? Мислиш, че не забелязах, когато дойдох онзи ден? Всичко е разместено. Като след обир. Само че крадецът е имал ключ.
Значи и той беше видял. Студени тръпки полазиха по гърба ми. Сега бях в капан между два огъня. От едната страна – снаха ми с нейната ужасяваща история за корпоративни игри и евентуално убийство. От другата – по-малкият ми син, убеден, че е жертва на заговор за наследството.
– Симеоне, нещата са много по-сложни – започнах аз, опитвайки се да звуча спокойно.
– Сложни? Какво е сложното? Брат ми цял живот работеше като вол. Създаде империя. А сега, когато го няма, неговата… вдовица ще прибере всичко, а аз, кръвният му брат, ще остана с празни ръце. Така ли?
– Няма никаква империя! – извика Ани, гласът ѝ се пречупи от отчаяние. – Разбери го! Няма нищо! Всичко е било на Петър! Всичко! Останали сме на улицата, Симеоне! Аз и синът ти! Твоят племенник!
Симеон се изсмя. Беше горчив, неприятен смях.
– Добра история. Наистина. Драматична. Петър е лошият, ти си жертвата. И предполагам, че сега търсиш някакви „скрити документи“, които магически ще ти дадат контрол над всичко, нали? Гледал съм ги тези филми.
Той се обърна към мен.
– Мамо, не ѝ вярвай. Тя те манипулира. Използва скръбта ти. Даниел никога не би оставил нещата така. Той беше педантичен, контролираше всичко. Невъзможно е да не е подсигурил семейството си. Тя просто иска да скрие истинското завещание и да намери нещо, което да ѝ даде повече.
Думите му, макар и пропити с жлъч, съдържаха зрънце логика. Даниел наистина беше такъв. Контролиращ. Обсебен от детайлите. Възможно ли беше да е споделил притесненията си с Ани, но тя да е преувеличила опасността, за да ме привлече на своя страна?
Погледнах към Ани. Лицето ѝ беше пребледняло от обида и безсилие.
– Не очаквам да ми повярваш – каза тя тихо, гледайки Симеон. – Ти никога не си ме харесвал. Винаги си завиждал на Даниел. За всичко.
– Завиждал? – изсъска той. – Аз учех в университета, за да постигна нещо със собствени сили! Взех си студентски заем, който ще изплащам с години! Мечтаех за собствено жилище, за което трябваше да тегля ипотека за тридесет години! А той? Той получи всичко наготово! Първоначален капитал от татко, контакти, подкрепа! Лесно е да си успешен, когато някой друг ти е постлал червения килим!
Конфликтът, който тлееше между тях с години, сега изригна като вулкан. Всички неизказани обвинения, цялата натрупана горчивина се изля в стаята, отравяйки въздуха.
– Синовете ми… – прошепнах, но никой не ме чу.
– Ти нямаш представа през какво е преминал! – извика Ани. – Нямаш представа за безсънните нощи, за стреса, за заплахите! Ти виждаше само лъскавата обвивка!
– Заплахи? О, моля те! Сега ще изкараш, че е бил и мафиот! – подигра се Симеон.
– Достатъчно! – изкрещях аз с цялата сила, която ми беше останала. – И двамата, млъкнете!
Те млъкнаха, стреснати от тона ми.
– Не знам кой от вас е прав – казах, гласът ми трепереше. – Не знам на кого да вярвам. Но знам едно. Даниел е мъртъв. И ако има дори минимален шанс историята на Ани да е вярна, ако има дори сянка от съмнение около смъртта му, ние сме длъжни да разберем истината. Не заради парите. Заради него.
Обърнах се към Симеон.
– И ако се окаже, че грешиш, Симеоне, ако се окаже, че Ани и Кристиян наистина са в опасност, този егоизъм ще тежи на съвестта ти до края на живота ти.
Той сведе поглед, неспособен да срещне очите ми.
– Има само един човек, който може да ни каже повече – казах аз, вземайки решение. – Трябва да отидем при Асен. Адвокатът на семейството.
Глава 4
Кабинетът на Асен се намираше в стара аристократична сграда в центъра на града. Тежки завеси от кадифе покриваха високите прозорци, а въздухът беше наситен с миризма на стара хартия, кожа и слаб аромат на пури. Асен беше приятел на покойния ми съпруг, човек от старата школа, с посивели коси, проницателни очи и безупречно изгладен костюм. Той ни посрещна с приглушена скръб, стисна ръката ми и изказа съболезнованията си с тихи, премерени думи.
Седнахме на кожените кресла срещу масивното му бюро. Ани седеше до мен, сключила ръце в скута си, а Симеон се беше настанил малко по-встрани, с кръстосани ръце и мрачно изражение, сякаш присъстваше на собствената си присъда.
– Благодаря ви, че ни приехте толкова бързо, Асене – започнах аз.
– За вас, Маргарита, по всяко време – отвърна той. – Кажете, с какво мога да бъда полезен в този тежък момент? Предполагам, става въпрос за завещанието на Даниел.
– И за това, но не само – казах аз и си поех дъх. – Асен, Ани ми разказа някои… обезпокоителни неща. За бизнеса на Даниел. За отношенията му със съдружника му, Петър.
Асен свали очилата си и бавно започна да ги почиства с копринена кърпичка. Този жест, толкова спокоен и обмислен, издаваше, че се подготвя за труден разговор.
– Петър – каза той, оставяйки очилата настрана и впивайки поглед в мен. – Винаги съм знаел, че този човек ще донесе проблеми. Даниел беше брилянтен, но наивен. Вярваше в хората. А Петър не е от хората, на които може да се вярва.
Сърцето ми подскочи. Значи не беше само в главата на Ани.
– Ани твърди, че почти нищо от фирмата не е на името на Даниел. Че всичко се контролира от Петър. Вярно ли е това? – попитах директно.
Асен въздъхна тежко.
– За съжаление, в голямата си част е вярно. Преди няколко години Даниел дойде при мен за съвет. Искаха да разширят бизнеса в чужбина и Петър го беше убедил да преструктурират собствеността през верига от чуждестранни компании. За „данъчна оптимизация“, както се изрази тогава. Аз го предупредих. Казах му, че тази структура е лабиринт, в който той може лесно да се изгуби. Че подписва документи, които дават огромен контрол на Петър. Но той не ме послуша. Беше въодушевен, гонеше големия удар. Каза, че с Петър са си стиснали ръцете и това е достатъчно.
Симеон се размърда неспокойно на стола си. Лицето му беше пребледняло. Дори той, в цялата си предубеденост, не беше очаквал това.
– Значи е вярно? – прошепна Ани. – Останали сме без нищо?
– Не бих казал съвсем без нищо – отвърна Асен. – Даниел имаше значителни лични спестявания, инвестиции… Но основният бизнес, да, юридически погледнато, контролният пакет акции и правото да се разпорежда с активите са в ръцете на структури, управлявани от Петър. Ще бъде изключително трудно, почти невъзможно, да се оспори това в съда. Ще отнеме години и стотици хиляди за адвокатски хонорари, без никаква гаранция за успех.
– Но Даниел каза, че има скрити документи – намеси се Ани, гласът ѝ беше напрегнат. – Оригиналното споразумение за партньорство. Което доказва, че са били равностойни партньори.
Асен се наведе напред, в очите му проблесна интерес.
– Да, спомням си. В самото начало, преди да се забъркат в тези сложни схеми, те подписаха един прост, ясен договор за съдружие. Петдесет на петдесет. Аз лично го изготвих. Ако този документ съществува и може да бъде намерен, той променя всичко. Той би бил основание за съдебен иск за укриване на собственост и измама. Би бил нашият коз.
– Ани го е търсила в къщата, но не го е намерила – казах аз. – Документите на Даниел от бюрото му липсват.
– Петър е бил при мен – добави Ани. – Ден след погребението. Значи е действал бързо. Вероятно той ги е взел.
– Възможно е – съгласи се Асен. – Петър е хитър. Той би се опитал да заличи всички следи. Но Даниел също беше хитър. Ако е казал, че е скрил нещо, значи го е скрил добре.
Той се замисли за момент, барабанейки с пръсти по бюрото.
– Има и още нещо, Маргарита. Още по-притеснително. Преди около месец Даниел ми се обади. Звучеше… уплашен. Каза, че е открил нещо за Петър. Някакви финансови злоупотреби, пране на пари, използване на фирмата за незаконни операции. Каза, че събира доказателства и ще дойде при мен, за да видим как да действаме. За да изобличи Петър и да си върне контрола.
В стаята стана студено.
– И дойде ли? – попитах с пресъхнало гърло.
Асен поклати глава.
– Не. Каза, че му трябва още една седмица. Седмица по-късно… стана катастрофата.
Симеон скочи на крака.
– Това не е възможно! Вие намеквате… вие намеквате, че Петър е убил брат ми!
– Не намеквам нищо, млади момко – каза Асен с твърд глас. – Аз боравя с факти. А фактите са следните: вашият брат е бил напът да разобличи съдружника си в тежки престъпления. Вашият брат е знаел, че е в капан, и е търсил изход. Вашият брат е мъртъв. А съдружникът му се опитва да присвои всичко, което е останало. Не е нужно да си гений, за да свържеш точките.
Симеон седна обратно на стола, сякаш краката му отказаха да го държат. Всичката му арогантност и гняв се бяха изпарили, заменени от объркване и страх. Той гледаше Ани, но този път в погледа му нямаше обвинение, а нещо друго – осъзнаване. Осъзнаване колко ужасно е грешал.
– Какво да правим, Асене? – попитах аз.
– Първо, трябва да намерим този документ – каза той решително. – Той е ключът към всичко. Претърсете къщата отново. Помислете за места, които само Даниел би знаел. Банков сейф? Тайно чекмедже? Нещо, свързано с негово хоби? Стари вещи? Второ, трябва да бъдем много, много внимателни. Петър е опасен човек. Той вече ви е заплашил индиректно, Ани. Няма да се спре пред нищо, за да запази това, което смята за свое. Не говорете с никого за това. Не предприемайте нищо на своя глава. Действайте сякаш сте се примирили. Аз от своя страна ще започна дискретно проучване на фирмените регистрации. Да видим какво ще изскочи.
Излязохме от кантората на Асен като замаяни. Светът навън изглеждаше същият, хората бързаха по улиците, колите се движеха, но за нас всичко се беше променило. Вече не бяхме просто опечалено семейство. Бяхме семейство в опасност, изправено срещу невидим, но смъртоносен враг. И единственото ни оръжие беше надеждата, че някъде, в нашия собствен дом, синът ми е оставил последното си послание – ключът към справедливостта.
Глава 5
Върнахме се вкъщи в тягостно мълчание. Думите на Асен отекваха в главите ни, превръщайки къщата от убежище в бойно поле. Всеки ъгъл, всяка вещ, всяка сянка можеше да крие ключа, който търсехме. Задачата изглеждаше непосилна. Къде един човек би скрил най-важния документ в живота си?
– Трябва да започнем отначало – казах аз, нарушавайки тишината. – Но този път ще търсим заедно. И ще мислим като него.
Симеон, който досега вървеше с наведена глава, вдигна поглед. В очите му се четеше вина.
– Аз… съжалявам – каза той тихо, обръщайки се към Ани. – Бях… бях задник. Не знаех.
Ани го погледна за миг, след което кимна едва забележимо. Нямаше сили за прошка, но може би имаше място за примирие.
– Сега това няма значение – отвърна тя. – Важно е да намерим документите.
Разделихме си къщата на зони. Ани пое спалнята и гардеробната, Симеон – кабинета, макар и вече претърсен, а аз се заех с всекидневната и мазето, където Даниел държеше старите си вещи.
Започнах с библиотеката, този път не просто прелиствах, а вадех всяка книга, разтърсвах я, проверявах кориците за скрити джобове. Часове наред единственият звук беше шумоленето на хартия и глухото тупване на книгите, които оставях на пода. Нищо.
След това се заех с мазето. Въздухът беше студен и влажен, миришеше на прах и спомени. Тук беше събрано миналото ни. Стари мебели, кашони със зимнина, детското колело на Симеон, покрито с паяжини. В един ъгъл бяха кашоните на Даниел. Отворих първия. Беше пълен със стари учебници и тетрадки от университета. Зачетох се в една от тях, в полетата бяха надраскани планове, мечти, схеми за бъдещия му бизнес. Болката ме прониза отново, остра и внезапна.
В друг кашон намерих старите му фотоалбуми. Седнах на един обърнат сандък и започнах да ги разглеждам. Ето го, малко момче с ожулени колене. Ето го с брат му, прегърнати, преди съперничеството да ги раздели. Ето го и с баща му, на риболов, и двамата греещи от щастие. Сълзи замъглиха погледа ми. Как стигнахме дотук? Как животът, който изглеждаше толкова пълен с обещания, се превърна в тази трагедия?
Продължих да разглеждам. Снимки от сватбата му с Ани. Тя изглеждаше толкова щастлива, толкова влюбена. А той… той я гледаше с обожание. Възможно ли е всичко това да е било лъжа? Възможно ли е да е водил двойствен живот, както намекваше Асен?
На дъното на кашона, под албумите, напипах нещо твърдо. Беше малка дървена кутия, в която държеше колекцията си от марки като дете. Отдавна забравена реликва. Отворих я. Вътре, вместо марки, имаше няколко стари писма, вързоп пощенски картички и една-единствена, пожълтяла снимка, която не бях виждала досега. На нея беше Даниел, но много по-млад, може би в началото на двадесетте си години. До него стоеше момиче, което не познавах. Красива, с дълга, тъмна коса и тъжни очи. Бяха се прегърнали и гледаха към обектива с предизвикателна нежност. На гърба на снимката, с избледняло мастило, беше написано: „Завинаги. Л.“
Коя беше Л.? Защо никога не ми беше говорил за нея? Усетих неприятен хлад. Още една тайна. Още една част от пъзела на живота му, която не познавах.
Оставих кутията настрана и продължих да ровя. Нищо друго. Никакви документи.
Качих се горе, обезсърчена. Ани тъкмо излизаше от спалнята, лицето ѝ беше изцапано с прах.
– Нищо – каза тя. – Проверих под дюшека, зад гардероба, в кутиите за обувки. Всичките му костюми, джобовете, подплатите… Нищо.
Симеон също излезе от кабинета.
– Претърсих всяко кътче. Зад картините, под килима, дори развих контактите. Или Петър го е намерил, или не е тук.
Седнахме около масата в кухнята, трима души, изтощени от безплодното търсене и тежестта на разкритията.
– Може би трябва да се откажем – прошепна Симеон. – Може би е твърде опасно.
– Не! – отсякох аз. – Няма да се откажем. Синът ми не би се отказал. Трябва да има нещо, което пропускаме. Някаква следа.
Замислих се отново за думите на Асен. „Нещо, свързано с негово хоби? Стари вещи?“ Погледът ми се спря върху дървената кутия, която бях донесла от мазето.
– Това намерих долу – казах и я плъзнах по масата. – В старите му вещи от детинство.
Ани я отвори и разгледа съдържанието. Извади снимката.
– Коя е тя? – попита тихо.
– Не знам. Никога не съм я виждала.
Симеон взе снимката. Вгледа се в нея за няколко секунди и изведнъж лицето му се промени.
– Чакай малко… Мисля, че си спомням. Това беше много отдавна. Преди да се запознае с теб, Ани. Той беше лудо влюбен в нея. Лилия, мисля, че се казваше. Бяха заедно в университета. После тя замина някъде, в чужбина. Той беше съсипан. Никога повече не говореше за нея.
Лилия. Л.
Взех отново кутията и извадих вързопа с пощенски картички. Бяха от различни европейски градове – Париж, Рим, Прага. Всичките бяха адресирани до Даниел. И всичките бяха подписани с „Твоя завинаги, Л.“
– Значи е поддържал връзка с нея – прошепна Ани, а в гласа ѝ се долавяше болка.
Развързах панделката, с която бяха вързани писмата. Разгънах най-горното. Почеркът беше елегантен и леко наклонен. Четях на глас:
„Скъпи мой Дани, знам, че това, което правим, е лудост. Знам, че тя не заслужава това. Но не мога да стоя далеч от теб. Срещата ни миналата седмица само затвърди това, което винаги съм знаела – ние принадлежим един на друг. Той никога няма да те разбере така, както аз. Чакам те в нашето място. С цялата си любов, Л.“
Писмото беше с дата отпреди три месеца.
Ани ахна и закри устата си с ръка. Симеон ме погледна ужасено.
Синът ми. Моят Даниел. Е имал любовница.
Измамата беше като шамар. Болката от загубата се смеси с горчивината на предателството. Той не просто е криел бизнес проблеми. Той е водил двойствен живот.
Но в шока и обидата, една фраза се заби в съзнанието ми. „Чакам те в нашето място.“
– „Нашето място“ – повторих на глас. – Това може да е. Това може да е мястото, където е скрил всичко.
– Но какво място? – попита Симеон. – Той имаше ли… някакъв таен апартамент, за който не знаем?
Ани поклати глава, сълзи се стичаха по бузите ѝ.
– Не знам. Не знам нищо вече. Мислех, че познавам мъжа, за когото бях женена.
В този момент телефонът ми, забравен на масата, извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Отворих го. Съдържаше само няколко думи:
„Спрете да ровите, ако не искате да последвате съдбата на Даниел.“
Глава 6
Ледените пръсти на страха стиснаха гърлото ми. Показах телефона на Ани и Симеон. Лицето на Ани стана пепеляво, а Симеон изруга под нос. Заплахата вече не беше теоретична. Беше тук, в ръцете ми, изписана с черни букви на светещия екран.
– Петър – прошепна Ани. – Той знае. Знае, че търсим.
– Но как? – попита Симеон, гласът му трепереше от гняв и страх. – Никой не знае, освен нас тримата и Асен.
– Някой ни наблюдава – казах аз, оглеждайки се инстинктивно към прозорците, сякаш очаквах да видя нечия сянка. – Или някой от нас говори.
Думите увиснаха във въздуха. Погледнахме се един друг – трима души, свързани от кръв и трагедия, но сега разделени от новопосятото семе на недоверието. Можеше ли Симеон, в първоначалния си гняв, да е казал нещо на някого? Или Ани? Не, тя беше също толкова уплашена, колкото и аз. А Асен? Той беше стар семеен приятел, самата дума „предателство“ не се връзваше с него.
– Трябва да се обадим на полицията – каза Симеон.
– И какво ще им кажем? – възрази Ани. – Че сме получили анонимно съобщение? Че имаме „подозрения“ за смъртта на Даниел, без нито едно доказателство? Ще ни се изсмеят. Ще кажат, че сме истерични вдовица и майка. А Петър има пари и влияние. Той ще обърне всичко срещу нас.
Тя беше права. Бяхме сами в това.
Изтрих съобщението, сякаш с това можех да залича и заплахата.
– Сега повече от всякога трябва да намерим тези документи – казах с твърдост, която сама себе си изненада. – И това писмо… тази Лилия. Тя е ключът. Ако са имали „тяхно място“, тя знае кое е то. Трябва да я намерим.
Но как се намира жена, за която знаеш само първото име и имаш една стара снимка?
В този момент напрежението беше прекъснато от звънеца на вратата. Този път и тримата замръзнахме от ужас. Никой не помръдна. Звънецът иззвъня отново, по-настоятелно.
– Кой е? – прошепна Симеон.
Приближих се бавно до вратата и погледнах през шпионката. Сърцето ми спря за миг, преди да заблъска лудо в гърдите ми.
– Той е – казах. – Петър е тук.
Паниката заплашваше да ме завладее. Ани ме хвана за ръката, пръстите ѝ бяха ледени.
– Не отваряй – прошепна тя.
– Не можем. Ще стане още по-подозрително. Трябва да се държим нормално. Сякаш нищо не знаем. Сякаш сме приели съдбата си – казах аз, опитвайки се да вкарам ред в мислите си. – Симеоне, ти и Ани, отидете в кухнята. Аз ще говоря с него.
Те се оттеглиха безшумно. Поех си дълбоко дъх, изтрих сълзите от лицето си и се опитах да си придам вид на съкрушена, но овладяна жена. Отворих вратата.
Петър стоеше на прага, облечен в скъп тъмен костюм. Изглеждаше така, сякаш идваше от бизнес среща, а не за да изкаже съболезнования. Лицето му беше безизразно, но студените му сиви очи ме оглеждаха внимателно, сякаш търсеха пукнатини в моята маска на скръб.
– Маргарита – каза той с глас, който се опитваше да звучи съчувствено, но беше лишен от всякаква топлина. – Приемете моите най-дълбоки съболезнования. Не ви безпокоих досега, знам колко е тежко.
– Благодаря, Петре. Влез – казах, отстъпвайки встрани.
Той влезе във всекидневната и огледа стаята. Погледът му се спря за миг на купчината книги до библиотеката, след това на празното бюро. Знаех, че забелязва всичко.
– Идвам по една неприятна, но наложителна причина – започна той, без да губи време. – Бизнесът. Знам, че не е моментът, но има неща, които не търпят отлагане.
– Разбирам – отвърнах аз, сядайки на дивана.
Той остана прав, извисявайки се над мен. Позиция на силата.
– Както може би знаеш, Даниел беше прекрасен визионер, но не и най-добрият администратор. През последните години фирмата натрупа сериозни дългове, за да финансира разширяването си. Аз лично гарантирах голяма част от тези заеми. След… трагедията, банките станаха неспокойни. Настояват за преструктуриране.
Лъжеше. Усещах го. Всяка негова дума беше пресметната и фалшива.
– За да спася компанията, която Даниел и аз изградихме, се налага да поема пълен контрол. Това включва и неговия дял, който всъщност е символичен. Той беше на практика служител с много опции, но без реална собственост.
Той извади папка от куфарчето си и я постави на масата.
– Това са документите. Те прехвърлят всички права на Даниел на мое име. В замяна, аз се ангажирам да изплатя всички негови лични задължения и да осигуря на Ани и Кристиян доживотна месечна издръжка. Скромна, разбира се, предвид обстоятелствата. Но е по-добре от нищо, нали?
Това беше. Предложението, за което Ани говореше. Изнудване, облечено в костюма на загриженост.
– Трябва да се консултирам с адвокат – казах, опитвайки се да печеля време.
Усмивката му беше студена като лед.
– Разбира се. Но ви съветвам да не усложнявате нещата. Всеки опит за съдебна битка ще бъде дълъг, скъп и в крайна сметка неуспешен. И може да извади наяве някои… неприятни подробности за бизнес практиките на Даниел. Не мисля, че искате да опетните паметта му.
Заплахата вече беше явна. Той ни държеше в шах.
– Освен това – продължи той, гласът му стана още по-тих и заплашителен, – Даниел беше станал доста… безразсъден напоследък. Поемаше рискове, свързваше се с грешните хора. Понякога, когато човек рови твърде надълбоко, може да се натъкне на неща, които е по-добре да останат заровени. За доброто на всички.
Той ме погледна право в очите. В този поглед видях потвърждението на най-големия си страх. Той не просто намекваше. Той знаеше, че Даниел е знаел. И вероятно знаеше, че и ние знаем. Анонимното съобщение беше негово дело. Това беше последното му предупреждение.
– Ще ви оставя документите. Помислете. Но не мислете твърде дълго – каза той, обърна се и тръгна към вратата.
Когато си тръгна, аз останах парализирана на място. Ани и Симеон излязоха от кухнята, лицата им бяха бели като платно. Бяха чули всичко.
Врагът беше свалил картите си. И ние знаехме, че ако не намерим това, което Даниел е скрил, следващият му ход щеше да бъде последен.
Глава 7
Посещението на Петър разтърси крехкия мир, който бяхме започнали да градим. Страхът се просмука в стените на къщата. Всяко изскърцване на пода, всяка сянка на прозореца ни караше да подскачаме. Папката с документи, която той остави, лежеше на масата като бомба със закъснител.
Симеон беше този, който се срина пръв. След като първоначалният шок отмина, той започна да крачи нервно из стаята, ръцете му трепереха.
– Той ще ни унищожи – мърмореше Симеон. – Чухте го. Той знае всичко. Знае, че търсим.
– Успокой се, Симеоне – опитах се да го утеша аз, но гласът ми също трепереше.
– Да се успокоя ли? Мамо, ти не разбираш! Аз… аз съм затънал до гуша.
Той спря да крачи и ни погледна с отчаяние.
– Какво искаш да кажеш? – попита Ани.
– Студентският заем, за който ви говорих… той е само част от проблема. За да плащам таксите за университета и наема, трябваше да работя на две места. И пак не стигаше. Исках… исках да не съм в тежест. Исках да се докажа, да не изоставам от Даниел. Преди година един познат ми предложи да инвестирам в нещо. Бърза печалба, без риск. Звучеше твърде хубаво, за да е истина. И се оказа точно така.
Той сведе глава, засрамен.
– Беше финансова пирамида. Вложих всичко, което бях спестил. И взех назаем. Голяма сума, от хора, от които не трябваше да взимам. Лихвари. Мислех, че ще ги върна веднага. Но всичко се срина. Загубих всичко. А сега тези хора си искат парите. С лихвите. Заплашват ме.
Ани ахна. Аз почувствах как краката ми омекват. Още един таен живот. Още един син, който е крил от мен истината.
– Симеоне, защо не ни каза? Даниел щеше да ти помогне! Аз щях да ти помогна!
– Защото ме беше срам! – извика той. – Срам ме беше да призная, че съм се провалил! Срам ме беше да искам помощ от перфектния си брат, който превръщаше в злато всичко, до което се докосне! Мислех, че ще се справя сам. Но не мога. Те ми дадоха срок. До края на месеца. Ако не им върна парите, казаха, че… че ще ме намерят.
Сега разбрах. Първоначалната му реакция, гневът му към Ани, отчаяното му желание да се добере до наследството… Всичко това не е било просто алчност. Било е паника.
– И наследството от Даниел беше единствената ми надежда – продължи той, гласът му се прекърши. – А сега… сега няма нищо. Има само заплахи. От Петър, от тези хора… Аз съм в капан.
Моралната дилема, пред която беше изправен, беше жестока. От една страна – лоялността към семейството и търсенето на справедливост за брат му. От друга – реалната, непосредствена заплаха за собствения му живот. Петър му предлагаше изход, макар и дяволски. Ако подпишехме документите, той вероятно щеше да получи някаква малка сума, достатъчна да се разплати с кредиторите си. Цената щеше да е предателство към паметта на Даниел.
– Трябва да подпишем, мамо – каза той, гласът му беше едва чут. – Нямаме избор. Той ще ни съсипе.
– Не! – възрази Ани с неочаквана твърдост. – Не можем да му позволим да се измъкне. Не и след като е убил Даниел.
– Ние не знаем дали го е убил! – извика Симеон. – Това са само догадки! А заплахите към мен са реални!
– А какво ще стане с Кристиян? – попита Ани, очите ѝ святкаха. – Какво ще стане със сина на брат ти? Ще го оставиш да израсне в мизерия, само за да спасиш собствената си кожа?
– Не е само това! Ами ако Петър реши да се отърве и от нас? Съобщението беше ясно!
Спорът им ескалира, изпълнен с болка, страх и взаимни обвинения. Аз стоях по средата, разкъсвана между двамата. Единият ми син беше мъртъв, а другият – в смъртна опасност. Как можех да избера? Каква майка бих била, ако пожертвам живия си син в името на мъртвия? Но каква майка бих била, ако оставя евентуалния убиец на сина си да триумфира?
– Спрете! – казах аз, гласът ми беше слаб. – Трябва да мислим.
Седнах на масата и зарових глава в ръцете си. Къщата, която някога беше символ на семеен уют, сега се беше превърнала в затвор на моралните дилеми. Богатството, за което Симеон беше завиждал на брат си, се оказа илюзия. Семейните връзки, които смятах за неразрушими, се разпадаха под натиска.
– Има само един път – казах след дълго мълчание, вдигайки глава. – Трябва да намерим Лилия. Трябва да намерим това „тяхно място“. Документите са единственият ни шанс. Да спасим и паметта на Даниел, и бъдещето на Симеон, и наследството на Кристиян.
– Но как? – попита Симеон. – Нямаме нито фамилия, нито адрес.
– Той е бил в университет с нея. Значи трябва да има някакви записи. Стари албуми, студентски картони.
– Университетският архив е затворен за външни лица – каза Симеон. – Няма да ни дадат информация.
– Тогава ще трябва да бъдем изобретателни – казах аз. – Симеоне, ти си студент. Ти знаеш как работи системата отвътре. Може би можеш да намериш някой, който да ти помогне? Някой от администрацията? Ани, ти имаш старите му снимки, контакти. Разгледай ги отново. Може би има някой общ познат, който може да ни свърже с нея.
Дадох им задача, цел. За да ги откъсна от отчаянието. За да ни обединя отново.
– Ще се обадя на Петър утре – казах. – Ще му кажа, че обмисляме предложението му. Ще му кажа, че ни трябва малко време. Трябва да го държим спокоен. Да си мисли, че печели.
Докато го казвах, знаех, че влизаме в опасна игра на лъжи и преструвки. Но нямахме друг избор. Трябваше да танцуваме с дявола, докато търсехме оръжие, с което да го победим. А времето ни изтичаше.
Глава 8
На следващата сутрин атмосферата в къщата беше различна. Паниката беше отстъпила място на трескава, отчаяна решителност. Имахме план, колкото и крехък да беше той. Имахме враг. Имахме цел.
Първо се обадих на Петър. Ръката ми трепереше, докато набирах номера. Трябваше да изиграя ролята си перфектно.
– Петре, Маргарита е – казах, стараейки се гласът ми да звучи уморено и примирено. – Обаждам се за документите.
– Разумно решение – отвърна той, без следа от изненада.
– Все още не сме взели решение. Симеон има някои въпроси. Аз също. Искаме нашият адвокат да ги прегледа. Дай ни няколко дни.
Чух го как въздъхва от другата страна на линията – въдица на нетърпение.
– Нямате много време, Маргарита. Банките ме притискат.
– Разбирам. Само до края на седмицата. Моля те. В името на паметта на Даниел.
Той замълча за миг. Знаех, че преценява ситуацията. Дали да ни притисне още, или да ни даде въже, с което да се обесим сами.
– Добре – каза той накрая. – До петък. Но след това очаквам подписите ви.
Затворих телефона с чувство на облекчение, примесено с гадене. Бяхме си купили малко време.
Симеон вече беше облякъл якето си.
– Отивам в университета – каза той. – Имам идея. Има едно момиче, което работи в студентския архив. Познаваме се покрай едни курсове. Може би ще успея да я убедя да ми помогне.
– Внимавай, Симеоне – предупредих го. – Не казвай за какво ти е. Измисли някаква правдоподобна история.
– Не се притеснявай, мамо. Ще се справя.
Когато той тръгна, аз и Ани разпънахме всички стари албуми и кутии със снимки на Даниел на пода във всекидневната. Започнахме методично да преглеждаме всяка една, надявайки се да открием лицето на Лилия в някоя групова снимка, да видим име, написано на гърба, някаква следа.
Часовете минаваха. Преглеждахме стотици лица – усмихнати, сериозни, млади, стари. Приятели от детинство, съученици, колеги. Но мистериозното момиче със тъжните очи не беше сред тях. Сякаш Даниел умишлено беше изтрил всеки спомен за нея от общото им минало.
Късно следобед Симеон се върна. Лицето му беше мрачно.
– Нищо – каза той, хвърляйки раницата си на пода. – Момичето се опита. Но архивите отпреди толкова години са на хартия, не са дигитализирани. Трябва ѝ точно име и факултетен номер. Само с първо име и приблизителна година на завършване е все едно да търсиш игла в купа сено.
Надеждата ни започна да се изпарява. Чувствахме се в задънена улица.
В този момент Симеон замръзна. Той се вгледа в една от снимките, които бяхме оставили на масата. Беше снимка от някакво фирмено парти на Даниел. Той беше в центъра, заобиколен от колеги.
– Кой е този? – попита Симеон, посочвайки мъж, който стоеше малко встрани, в сянка.
Взех снимката. Беше висок, слаб мъж, с очила и леко притеснена усмивка.
– Мисля, че се казваше Иво – каза Ани. – Беше личен асистент на Даниел. Много верен, работеше за него от години. Напусна малко след като Петър влезе във фирмата. Каза, че не може да работи с него.
– Къде е той сега? – попита Симеон.
– Не знам. Даниел изгуби връзка с него. Каза, че Иво се е преместил в друг град.
Симеон извади телефона си.
– Може би не съвсем.
Той отвори една от социалните мрежи и написа името „Иво“ и името на фирмата на Даниел. След няколко секунди на екрана се появи профил. Беше същият мъж.
– Намерих го! – каза Симеон възбудено. – Профилът му е публичен.
Започнахме да преглеждаме снимките и публикациите му. Повечето бяха безинтересни – пейзажи, храна, семейни събирания. Но тогава, сред албумите, видяхме един, озаглавен „Стари приятели“. Със затаен дъх започнахме да преглеждаме снимките. И там, на третата снимка, я видяхме.
Беше групова снимка, от някакво заведение. Лилия. По-възрастна, но със същите тъжни очи. Беше отбелязана на снимката. Лилия Стоянова.
Имахме фамилия.
Симеон веднага я потърси. Намери профила ѝ. Беше заключен. Но в кратката публична информация пишеше професията ѝ – „Реставратор на произведения на изкуството“ и името на ателието, в което работеше.
– Намерихме я! – извика Ани, а в очите ѝ проблесна надежда.
– Ателието се намира в старата част на града – каза Симеон, проверявайки адреса на телефона си. – Можем да отидем още утре.
Но докато се радвахме на малката си победа, едно неприятно чувство се загнезди в мен. Беше твърде лесно. След всичките ни неуспехи, изведнъж намерихме всичко за броени часове.
Погледнах към Симеон. Той избягваше погледа ми. Беше прекалено развълнуван, прекалено нетърпелив. И тогава си спомних. Когато се върна от университета, той каза, че момичето не е успяло да му помогне. Но той не изглеждаше разочарован. Изглеждаше по-скоро… притеснен.
– Симеоне – казах бавно. – Когато се върна, ти не отиде веднага при нас. Чух те да говориш по телефона в стаята си.
Той пребледня.
– Говорих с един колега за изпитите.
– Не ме лъжи – настоях аз.
Той мълчеше. Гледаше в пода.
– Симеоне – казах отново, гласът ми беше остър. – С кого говори?
Той вдигна поглед. В очите му имаше сълзи.
– Свързах се с един от хората, на които дължа пари – призна той с пресеклив глас. – Казах му, че ми трябва още време. Че може да се появи голяма сума пари. Той… той каза, че може да ми помогне да ускоря нещата, ако му кажа за какво става въпрос.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
– Какво си му казал, Симеоне?
– Казах му всичко – прошепна той. – За Петър, за подозренията, за документите, които търсим. За Лилия. Той каза, че имал хора, които могат да открият всеки. И… и преди малко ми се обади. Той ми даде името. Лилия Стоянова. И ми каза къде работи.
Предателството. За втори път. Но този път беше много по-лошо. От отчаяние и страх, синът ми беше разкрил цялата ни операция. Не на полицията, не на приятел. А на престъпници.
– Какво си направил? – прошепна Ани, ужасена. – Ти си ни продал! Сега не само Петър знае. Сега и тези хора знаят! Те ще дойдат за документите, ако ги намерим!
Симеон се свлече на стола, ридаейки.
– Не знаех какво да правя! Бях уплашен! Той каза, че ще ми опрости дълга, ако му помогна да вземе част от парите, които ще измъкнем от Петър!
Сега бяхме в още по-голяма опасност. Вече не бяхме просто семейство, което търси справедливост. Бяхме пионки в игра между два хищника – корпоративния вълк Петър и уличните лешояди, на които синът ми дължеше пари. А ние, и най-вече документите, които още не бяхме намерили, бяхме плячката.
Глава 9
Новината за предателството на Симеон падна като оловна завеса в стаята. Мълчанието беше изпълнено с упреци, страх и горчиво разочарование. Гледах по-малкия си син, свит на стола, ридаещ от срам и отчаяние, и не знаех какво да чувствам – гняв или съжаление. Той беше заложил нашата безопасност в отчаян опит да спаси себе си. Беше сключил сделка с дявола, а сега и ние бяхме част от нея.
Ани беше първата, която наруши тишината. Гласът ѝ беше студен и остър.
– Ти осъзнаваш ли, че тези хора няма да се задоволят с „част от парите“? Те ще вземат всичко. И ще ни отстранят, за да няма свидетели. Ти ни осъди всички.
– Знам! – изхлипа Симеон. – Съжалявам! Ще се обадя, ще му кажа, че сделката се отменя!
– Наивник! – изсмя се горчиво Ани. – Мислиш ли, че това е детска игра? Веднъж щом си влязъл, няма излизане. Сега те ни държат. Те знаят нашата тайна, нашата слабост.
Тя беше права. Бяхме изгубили контрол. Всяка наша стъпка вече щеше да бъде следена не само от Петър, но и от сенчестите фигури от подземния свят.
Трябваше да действам, преди да се разпаднем напълно. Отидох до Симеон и поставих ръка на рамото му. Той се сви под допира ми.
– Това, което си направил, е ужасно, Симеоне. Няма думи, които да го опишат. Но сега нямаме време за обвинения. Направил си грешка от страх. Сега трябва да я поправим.
Той ме погледна с насълзени очи.
– Как?
– Ще продължим по план – казах аз, макар сърцето ми да се свиваше от страх. – Ще отидем да говорим с тази Лилия. Но сега трябва да сме още по-внимателни. Трябва да приемем, че всяка наша стъпка е известна. И на Петър, и на… твоите кредитори. Ще използваме това в наша полза.
– Какво имаш предвид? – попита Ани.
– Те ни смятат за уплашени и отчаяни. За лесна плячка. Ще ги оставим да си мислят така. Но ние ще бъдем една крачка пред тях. Трябва да намерим документите, преди те да са разбрали къде са. И трябва да имаме план какво да правим, след като ги намерим.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Сърцето ми подскочи. Дали беше Петър? Или новите ни „партньори“? Вдигнах треперещо.
– Ало?
– Маргарита? – от другата страна се чу женски глас. Непознат, леко дрезгав, но уверен.
– Да, на телефона е. Кой се обажда?
– Казвам се Лилия.
Замръзнах. Ани и Симеон ме гледаха с широко отворени очи.
– Мисля, че трябва да поговорим – продължи жената. – За Даниел.
– Откъде… откъде имате номера ми? – успях да промълвя.
– Да кажем, че имам своите източници. А и чух, че сте ме търсили. Разбрах, че се намирате в трудна ситуация. Може би мога да помогна.
Гласът ѝ беше спокоен, но под повърхността усещах напрежение. Как беше разбрала? Дали хората на Симеон я бяха намерили и притиснали? Или някой друг?
– Къде сте? – попитах.
– Не по телефона. Не е безопасно. Елате утре в ателието ми. Адресът го знаете. Единадесет часа. И елате сама.
Тя затвори, преди да успея да отговоря.
Обърнах се към Ани и Симеон.
– Беше тя. Лилия. Иска да се видим утре. Сама.
– Това е капан! – каза веднага Симеон. – Хората, на които дължа пари, са я намерили и я карат да направи това! Ще те отведат някъде!
– Или е капан на Петър – добави Ани. – Може би тя работи за него. Може би винаги е работила.
И двете теории звучаха правдоподобно. Беше лудост да отида сама. Но какъв друг избор имахме? Тя беше единствената ни връзка с „тяхното място“. Единствената ни надежда.
– Ще отида – казах аз.
– Не! Мамо, не можеш! – извика Симеон.
– Ще отида – повторих аз по-твърдо. – Но няма да съм сама. Симеоне, ти и Ани ще бъдете наблизо. Ще стоите в колата от другата страна на улицата. Ще наблюдавате входа. Ако не изляза до половин час, или ако видите нещо нередно, ще се обадите на Асен. Разказахте му всичко. Той ще знае какво да прави.
Това беше рискован план, но беше единственият, който имахме.
На следващия ден улицата, на която се намираше ателието, беше тиха и павирана. Стари сгради с олющени фасади се редяха от двете страни. Намерихме табелата – малка, месингова, с гравиран надпис „Ателие за реставрация АРТЕА“.
Ани и Симеон паркираха от другата страна на улицата, скрити зад един микробус. Сърцето ми биеше до пръсване. Погледнах ги за последно. Симеон ми кимна окуражително, макар лицето му да беше бяло от страх.
Поех си дъх и тръгнах към вратата.
Ателието се намираше на приземния етаж. Вътре беше сумрачно и миришеше на терпентин, стари дървеса и прах. По стените бяха облегнати стари картини в различни стадии на реставрация, а на големи маси бяха разпръснати инструменти, четки и бурканчета с бои.
В дъното на помещението, под светлината на голяма лампа, една жена работеше над стара икона. Тя вдигна глава, когато влязох.
Беше тя. Лилия. По-възрастна от снимката, с няколко фини бръчици около очите, но все така красива. Тъжните ѝ очи ме огледаха внимателно.
– Вие трябва да сте Маргарита – каза тя. Гласът ѝ беше същият като по телефона. Спокоен и овладян.
– А вие сте Лилия.
– Седнете – посочи тя към един стар стол. – Предполагам, имате много въпроси.
– Имам само един – казах аз, без да сядам. – Каква бяхте вие за сина ми?
Тя остави тънката си четка и ме погледна право в очите.
– Аз бях жената, която той обичаше. И която щеше да избере, ако имаше повече време.
Думите ѝ бяха като удар. Цялата болка, която бях потискала, изригна.
– Обичаше? – изсмях се горчиво. – Той имаше съпруга! Имаше дете! А вие сте била неговата мръсна малка тайна!
Лицето ѝ не трепна.
– Нашите отношения бяха много по-сложни от това. Ние с Даниел имахме връзка много преди той да срещне Ани. Бяхме разделени от обстоятелствата, не от липса на чувства. Когато се срещнахме отново преди година, всичко се върна. Той не беше щастлив. Бракът му беше навик. А бизнесът му го убиваше. При мен той намираше утеха.
– Утеха? – гласът ми се повиши. – Вие сте му помогнали да предаде семейството си!
– Аз му помогнах да остане жив! – отвърна тя, повишавайки тон за пръв път. – Петър го изяждаше жив! Превръщаше го в чудовище, в човек, какъвто той не беше! Даниел искаше да се измъкне. Искаше да започне отначало. С мен.
Тя стана и се приближи до мен.
– Знам за документите, които търсите. Знам, че той ги е скрил. И знам къде.
Сърцето ми спря.
– Защо ми помагате? Каква е вашата изгода?
– Моята изгода е справедливостта – каза тя, а в очите ѝ проблесна студен пламък. – Аз също мразя Петър. Той ми отне единствения мъж, когото съм обичала. Искам да го видя съсипан. Искам да плати за това, което направи.
– Той ли го уби? – попитах директно.
– Не мога да го докажа. Но знам, че в деня преди смъртта си, Даниел се беше скарал жестоко с него. Каза му, че ще го разобличи. Петър го заплашил. Казал му, че ще съжалява.
Тя се обърна и отиде до една заключена метална каса в ъгъла.
– Даниел знаеше, че е в опасност. Затова ми остави нещо за съхранение. Не са самите документи. А ключът към тях.
Тя отключи касата и извади малък, обикновен ключ.
– Това е ключ от банков сейф – каза тя. – Сейфът не е на негово име. Нито на мое. Той го е наел под фалшиво име. Но документите са там. И не само те. Там има и записи. На разговорите му с Петър. Записи, които доказват всичко – измамите, заплахите.
Тя ми подаде ключа. Пръстите ми трепереха, докато го поемах. Беше студен и тежък. Тежък от тежестта на истината, която носеше.
– Защо ми го давате? Можехте да го използвате сама.
– Защото тези документи принадлежат на сина му. На Кристиян – каза тя тихо. – Това е неговото наследство. Аз искам само отмъщение. А вие ще ми го осигурите.
В този момент вратата на ателието се отвори с трясък. На прага стояха двама едри мъже с безизразни лица. Не бяха от хората на Петър. Бяха от хората на Симеон.
Единият от тях се усмихна студено.
– Благодарим ви за съдействието, дами. Ще вземем това.
И протегна ръка към ключа.
Глава 10
Времето сякаш спря. Двамата мъже изпълваха малкото ателие със заплашителното си присъствие. Единият беше блокирал вратата, а другият бавно се приближаваше към мен, с протегната ръка и хищна усмивка на лицето. Лилия стоеше вцепенена до мен. Планът ни се беше провалил по възможно най-катастрофалния начин.
– Дай ми ключа, госпожо. Без глупости – каза мъжът, който се приближаваше. Гласът му беше плътен и спокоен, което го правеше още по-страшен.
Стиснах ключа в дланта си. Металът се впиваше в кожата ми. В съзнанието ми се въртяха хиляди мисли. Симеон. Ани. Те бяха отвън, в колата. Видели ли са тези мъже да влизат? Какво щяха да направят? Планът беше да се обадят на Асен, но това щеше да отнеме време. Време, което нямахме.
– Не знам за какво говорите – казах аз, опитвайки се да звуча объркано.
Мъжът се изсмя.
– О, знаеш много добре. Малкият ти син е доста приказлив, когато го притиснеш. Сега, за последен път, ключа.
Погледнах към Лилия. В очите ѝ видях същия страх, но и искрица на непокорство. Тя леко поклати глава, едва забележим жест, който само аз видях.
Трябваше да спечеля време.
– Добре, добре – казах, вдигайки ръце в знак на предаване. – Ще ви го дам. Само не ни наранявайте.
Започнах бавно да разтварям пръсти, сякаш се канех да му подам ключа. Погледът му беше фиксиран върху ръката ми. В този кратък миг на разсейване, Лилия действа.
Тя грабна един тежък буркан с разтворител от масата до нея и с всичка сила го запрати към лицето на мъжа. Той изрева от болка и изненада, когато острата течност плисна в очите му. Инстинктивно закри лицето си с ръце и залитна назад.
– Бягай! – извика Лилия.
Вторият мъж при вратата тръгна към нас, но Лилия вече беше съборила една тежка маса с инструменти на пътя му, създавайки временна барикада.
Аз не се поколебах. Хукнах към задния вход на ателието, който бях забелязала, когато влязох. Беше малка врата, водеща към вътрешен двор. Ръцете ми трепереха, докато се мъчех да дръпна тежкото резе. Чувах виковете и ругатните на мъжете зад мен.
Резето най-после поддаде и аз изскочих навън, в тясна, мръсна уличка. Лилия ме последва плътно.
– Насам! – каза тя задъхано и хукна наляво.
Тичахме, без да гледаме назад. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Чувахме тропота на тежки стъпки зад нас. Те ни преследваха.
Изскочихме на по-широка улица. Видях колата. Симеон беше зад волана, лицето му беше изкривено от ужас. Ани беше на предната седалка и вече отваряше задната врата.
– Качвайте се! Бързо! – изкрещя тя.
Скочихме в колата в момента, в който двамата мъже излязоха от уличката. Единият, с все още зачервени очи, извади нещо от джоба си. Приличаше на пистолет.
– Карай! – изкрещях на Симеон.
Гумите изсвистяха по паважа. Симеон даде газ и колата полетя напред. Погледнах през задното стъкло. Мъжете стояха на улицата, гледайки ни как се отдалечаваме. Засега бяхме избягали. Но те знаеха кои сме. И знаеха какво имаме.
– Всички добре ли сте? – попита Ани, обръщайки се към нас.
Кимнах, все още неспособна да си поема дъх. Лилия също кимна, притискайки ръка към гърдите си.
Симеон караше трескаво, без посока, просто за да се отдалечи колкото се може повече. Лицето му беше мокро от сълзи.
– Аз… аз го направих. Заради мен се случи това. Щяха да ви убият! – ридаеше той.
– Сега не е време за това, Симеоне. Просто карай – казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. – Трябва да се обадим на Асен. Веднага.
Ани вече набираше номера му. Обясни му накратко и с пресеклив глас какво се е случило. Асен ни каза да отидем директно в кантората му и да не спираме никъде.
Когато пристигнахме, той вече ни чакаше. Лицето му беше сериозно. Заведе ни в една вътрешна стая без прозорци.
– От този момент нататък не можете да се връщате вкъщи – каза той с твърд глас. – Нито в твоя апартамент, Ани. Те знаят къде живеете. Ще ви намерят.
– Къде да отидем? – попитах.
– Аз ще се погрижа за това. Имам сигурно място. Но първо, кажете ми всичко. Отначало.
Разказахме му. За сделката на Симеон, за обаждането на Лилия, за срещата, за ключа, за нападението. Лилия също добави своята част от историята – за връзката ѝ с Даниел, за страховете му, за записите.
Когато свършихме, Асен мълча дълго.
– Значи документите и записите са в банков сейф – обобщи той. – А вие имате ключа.
Показах му ключа. Той го взе и го огледа.
– Няма номер на банка, нито на сейф. Просто ключ.
– Даниел ми каза къде е – обади се Лилия. – Описа ми мястото. Каза, че е сейф в малък, частен трезор, не в голяма банка. Трезор, който се намира в сградата на една стара бижутерия. Каза, че е избрал това място, защото е дискретно и не задават много въпроси.
– Имате ли името на бижутерията? – попита Асен.
Лилия поклати глава.
– Не. Каза ми само как изглежда отвън. Червена тента и голям часовник над вратата. И се намира недалеч оттук.
– Това стеснява кръга, но не достатъчно – каза Асен. – Ще трябва да го намерим. Но не можем да отидем просто така. Те ще ни очакват. Тези хора, а вероятно и Петър, ще наблюдават всяко подобно място в района.
– Какво ще правим тогава? Имаме доказателствата на една ръка разстояние, но не можем да стигнем до тях – каза Ани отчаяно.
– Трябва ни план. Трябва да ги заблудим. Да ги накараме да погледнат в друга посока, докато ние вземем това, което ни трябва – каза Асен.
Той се замисли, барабанейки с пръсти по масата.
– Симеоне – каза той, обръщайки се към сина ми. – Ти ги забърка в тази каша. Сега ще помогнеш да ги измъкнем.
Симеон вдигна глава, в очите му имаше искрица надежда.
– Ще направя всичко.
– Ще се обадиш на твоя кредитор. Ще му кажеш, че си избягал. Ще му кажеш, че майка ти и Ани са те измамили, взели са ключа и са изчезнали. Ще му кажеш, че си сам, уплашен и нямаш представа къде са. И ще му предложиш нова сделка. Ще му кажеш, че знаеш за едно друго тайно място на брат ти. Таен апартамент, за който никой друг не знае. Ще ги пратиш там. На фалшива мисия.
– Таен апартамент? – попитах аз. – Но Даниел нямаше такъв.
Лилия сведе поглед.
– Всъщност… имаше.
Всички се обърнахме към нея.
– Това беше „нашето място“. Малка гарсониера, която той нае под чуждо име. Там се виждахме. Там той държеше някои лични вещи.
Асен се усмихна за пръв път тази вечер. Беше хищна, студена усмивка.
– Перфектно. Значи ще ги пратим на лов за призраци. Докато те претърсват апартамента, ние ще отидем до трезора.
Планът беше дързък и опасен. Зависеше от способността на Симеон да изиграе ролята си убедително. Зависеше от това дали престъпниците щяха да му повярват. Но беше единственият ни шанс.
Глава 11
Нощта прекарахме в малък апартамент в покрайнините на града, който Асен използваше за дискретни срещи. Беше чисто, но безлично място, лишено от всякакви спомени. Никой от нас не спа. Напрежението беше твърде голямо. Прекарахме часовете в обсъждане на всеки детайл от плана, докато не бяхме сигурни, че всеки знае ролята си до съвършенство.
Най-голямата тежест падаше върху Симеон. Той трябваше да се обади на човека, който преди броени часове беше изпратил главорези да ни нападнат, и да го убеди в своята лоялност. Лицето му беше бледо, но в очите му имаше нова решителност. Вината го беше преобразила. Той знаеше, че това е единственият му шанс за изкупление.
Сутринта, точно в девет, той се обади. Асен беше включил телефона на високоговорител, за да чуваме всички.
– Аз съм, Симеон – каза той, стараейки се гласът му да звучи уплашено и задъхано.
– Къде си, малкият? – изръмжа гласът от другата страна. – Хората ми казаха, Z’å се измъкнахте. Това не беше част от уговорката.
– Знам! Те ме измамиха! – извика Симеон. – Майка ми, онази Лилия, всички! Взеха ключа и избягаха с колата. Оставиха ме на улицата! Аз нямам нищо общо с тях, кълна се!
– Не ти вярвам.
– Трябва да ми повярваш! Аз съм в същата лодка като теб! Те прецакаха и мен! Но аз знам нещо, което те не знаят. Нещо, което може да е дори по-ценно от този сейф.
Настъпи мълчание. Симеон беше хвърлил въдицата.
– Слушам те – каза гласът, този път с нотка на интерес.
– Брат ми имаше таен апартамент. Никой не знаеше за него, освен мен. Той го използваше за… дискретни срещи. Там държеше важни неща, пари в брой, документи. Сигурен съм, че там има нещо! Ключът от сейфа може да е само примамка. Истинското съкровище е в апартамента.
– И защо ми казваш това?
– Защото искам да си отмъстя! И защото все още си искам сделката! Помогни ми да влезем там. Каквото намерим, делим го. Ти си взимаш дълга, аз взимам останалото. И забравяме един за друг.
Последва дълга пауза. Всяка секунда се усещаше като вечност.
– Добре. Къде е този апартамент? – каза накрая гласът.
Симеон му даде адреса, който Лилия ни беше казала.
– Ще пратя хората си там. Но ако ме лъжеш, Симеоне, ще те намеря. И няма да има къде да се скриеш. Разбра ли ме?
– Разбрах – каза Симеон и затвори.
Той се отпусна на стола, целият трепереше.
– Свърши се. Повярваха ми.
– Справи се отлично, сине – казах аз, стискайки ръката му.
– Сега е наш ред – каза Асен. – Те ще пратят хората си там. Това ни дава прозорец от около час, може би два. Трябва да действаме бързо.
Планът на Асен беше прост. Аз и Лилия щяхме да отидем да търсим трезора. Той беше описал района, който тя му беше посочила. Щяхме да се престорим на обикновени клиентки, разглеждащи бижутерии. Ани и Симеон щяха да останат в апартамента. Беше твърде рисковано да излизат.
Излязохме с Лилия на улицата, слети с тълпата. Чувствах се като актриса в шпионски филм. Всяко лице ми се струваше подозрително, всяка спряла кола – заплаха.
Започнахме методично да обхождаме улиците в посочения район. Минахме покрай десетки магазини. Времето напредваше. След четиридесет минути безплодно търсене, отчаянието започна да ме завладява.
И тогава я видяхме. На една малка, тиха пресечка, сгушена между антикварен магазин и книжарница. Магазин с червена тента и голям, стар часовник над вратата. Нямаше надпис „трезор“. Пишеше просто „Златарско ателие – Валериан“.
– Това е – прошепна Лилия.
Приближихме се до витрината. Вътре, зад тезгяха, стоеше възрастен мъж с лупа на окото, който обработваше някакво бижу. Изглеждаше като сцена от миналия век.
Влязохме вътре. Звънче над вратата извести за пристигането ни. Мъжът вдигна глава.
– Добър ден. С какво мога да ви помогна?
– Добър ден – казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. – Имаме нает сейф тук. Бихме искали да го посетим.
Той ни огледа внимателно над очилата си.
– Име, моля?
Тук идваше рисковата част. Лилия не знаеше фалшивото име, което Даниел е използвал.
Извадих ключа и го поставих на тезгяха.
– Не си спомням името, под което е регистриран. Беше на покойния ми син. Но това е ключът.
Мъжът взе ключа. Огледа го. Видях как погледът му се промени. Той разпозна ключа.
– Съжалявам за загубата ви, госпожо – каза той тихо. – Последвайте ме.
Той ни поведе през една врата в задната част на ателието. Озовахме се в малко, облицовано със стомана помещение. Стените бяха покрити с метални вратички с номера. Беше студено и тихо.
Той ни заведе до един от сейфовете. Взе нашия ключ и добави свой, майсторски ключ. Завъртя ги едновременно и вратичката щракна.
– Ще ви оставя насаме – каза той и се оттегли.
Останахме сами с Лилия пред отворения сейф. Сърцето ми биеше лудо. Това беше моментът на истината.
Надникнах вътре. Сейфът не беше голям. Вътре имаше дебела папка с документи и малък диктофон. Това беше. Застраховката на Даниел.
Взех ги. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не ги изпуснах.
– Намерихме ги – прошепнах. – Успяхме.
Но докато затваряхме вратичката на сейфа, чухме гласове откъм магазина. Един от гласовете беше на стария бижутер. А другият… другият беше гласът на Петър.
– Сигурен ли сте, че никой не е идвал днес? Жена, може би две? Да питат за сейф?
Замръзнахме. Бяхме в капан.
Глава 12
Паниката ме връхлетя като ледена вълна. Бяхме в малка метална стая без прозорци, с един-единствен изход, който в момента беше блокиран от човека, който най-вероятно беше убил сина ми. Петър. Как ни беше намерил? Дали планът със Симеон се беше провалил? Дали ни беше проследил?
Лилия ме погледна, очите ѝ бяха разширени от ужас. Тя безмълвно посочи към ъгъла на стаята, където на стената имаше малка решетка на вентилационна шахта. Единственият друг отвор в тази метална кутия.
– Няма друг начин – прошепна тя.
Гласът на бижутера се чу отново, този път по-висок и по-твърд.
– Казах ви, господине, днес не е имало такива посетители. Сега, ако обичате, напуснете. Имам работа.
– Не ме правете на глупак, старче! – изръмжа Петър. – Знам, че са тук! Колата на адвоката им е паркирана на съседната улица!
Значи така ни е намерил. Проследил е Асен. Бяхме толкова фокусирани върху заплахата от хората на Симеон, че бяхме подценили него.
Чухме шум от борба, глух удар и стон. Петър беше избутал стария човек. Стъпките му се чуваха все по-близо.
Нямахме време. Притиснах папката и диктофона до гърдите си. Лилия вече се беше покатерила на един малък стол и се опитваше да свали решетката на вентилацията. Тя поддаде с проскърцване. Отворът беше малък, едва достатъчно широк, за да се провре човек.
– Ти първа! – каза Лилия. – Аз ще го забавя.
– Не! – възразих аз.
– Върви! Нямаме време! Трябва да измъкнеш тези документи оттук! Това е по-важно от всичко!
Тя ме бутна към стената. Вратата на трезора се отвори с трясък. Петър застана на прага. Когато ни видя, на лицето му се изписа триумфална усмивка.
– Значи все пак сте вие. Край на играта.
В този момент Лилия грабна тежкия стол, на който беше стъпила, и с вик на ярост го запрати към Петър. Той не очакваше атаката и залитна назад, вдигайайки ръце, за да се предпази.
– Сега! – изкрещя Лилия.
Аз не се поколебах. Промуших се през тесния отвор на вентилацията. Металните ръбове разрязаха дрехите ми. Озовах се в тесен, прашен тунел. Зад мен чух звука на борба и яростния глас на Петър.
Пълзях трескаво напред, без да знам накъде води този тунел. Беше тъмно и задушно. Паниката ме караше да продължавам. След няколко метра, които ми се сториха като километри, видях слаба светлина пред мен. Друга решетка.
Изритах я с крак. Тя падна с дрънчене. Измъкнах се навън и паднах на пода на някакъв склад, пълен със стари кашони. Бях в задната част на съседната сграда, антикварния магазин.
Изправих се и без да се оглеждам, хукнах към задната врата на магазина. Излязох на същата мръсна уличка, в която бяхме избягали вчера. Спрях за миг, за да си поема дъх. Бях успяла. Документите бяха в мен. Но Лилия… остана там.
Трябваше да се върна в апартамента при Асен. Това беше единственото сигурно място. Тичах по улиците, без да смея да погледна назад.
Когато най-накрая стигнах, нахлух в апартамента, задъхана и разплакана. Асен, Ани и Симеон скочиха на крака, когато ме видяха в това състояние.
– Какво стана? Къде е Лилия? – попита Ани.
– Петър… той ни намери… тя остана, за да ме спаси! – изхлипах аз, свличайки се на един стол.
Подадох папката и диктофона на Асен.
– Това е всичко. Взех ги.
Докато Асен преглеждаше документите, аз разказах на Ани и Симеон какво се е случило. Лицето на Симеон беше маска на агония.
– Това е заради мен – прошепна той. – Всичко е заради мен. Ако не бях говорил…
– Не, Симеоне – прекъсна го Асен, без да вдига поглед от документите. – Не е заради теб. Петър щеше да ви намери така или иначе. Той е притиснат до стената. Това е бил ход на отчаянието. И той току-що направи най-голямата грешка в живота си.
Той вдигна глава. В очите му имаше стоманен блясък.
– Тук има всичко. Оригиналният договор, подписан и от двамата. Доказателства за прехвърляне на активи към офшорни сметки на негово име. И най-важното…
Той натисна бутона на диктофона. От малкото устройство се разнесе гласът на Даниел, ясен и отчетлив.
„…не можеш да го направиш, Петре! Това е незаконно! Ще ни вкарат в затвора!“
След това се чу гласът на Петър, студен и безмилостен.
„Никой няма да влезе никъде. Всичко е на мое име. Ти си просто параван. И ако се опиташ да ме спреш, Даниеле, ще те смачкам. Имам начини да накарам хората да изчезват. Една катастрофа, един нещастен случай… никой няма да разбере.“
Записът продължи. Чуваха се заплахи, признания за измами, за пране на пари. Беше пълно самопризнание.
– Той го е записал – прошепна Ани. – Знаел е.
– Сега го имаме – каза Асен. – Той е свършен.
Но в този момент на триумф, аз мислех само за Лилия. И за Симеон. Той седеше в ъгъла, смазан от вина. Справедливостта за Даниел беше почти постигната, но на каква цена? Семейството ми беше разбито.
Станах и отидох при Симеон. Седнах до него.
– Сине.
Той не вдигна глава.
– Направи грешки. Ужасни грешки. Но ги направи от страх, не от злоба. И днес, ти помогна да ги спасим. Твоето обаждане ни даде времето, от което се нуждаехме. Ти изигра своята роля.
Той ме погледна, в очите му имаше съмнение.
– Аз не съм Даниел, мамо. Никога няма да бъда. Аз съм провалът.
– Не – казах аз, хващайки лицето му в ръцете си и го накарах да ме погледне. – Ти не си Даниел. Ти си Симеон. И аз се гордея с теб. Защото днес ти пое отговорност за грешките си. И това изисква повече смелост, отколкото да бъдеш „перфектен“.
Той се разплака, но този път не бяха сълзи на отчаяние, а на облекчение. Прегърнах го силно. В този момент, сред руините на нашия живот, почувствах, че започваме да се събираме отново.
Телефонът на Асен иззвъня. Той вдигна, изслуша за кратко и затвори.
– Полицията е пред бижутерията. Някой е подал сигнал за нападение. Задържали са Петър. И са намерили Лилия.
– Добре ли е? – попитахме всички в един глас.
– В съзнание е. Има няколко натъртвания, но е добре. Дава показания. Казала им е всичко.
Всички си отдъхнахме.
– Време е да сложим край на това – каза Асен, взимайки папката и диктофона. – Отивам в полицията. Тези доказателства, заедно с показанията на Лилия, са повече от достатъчни.
Когато той тръгна, в апартамента настана тишина. Аз, Ани и Симеон останахме сами. Трима души, преминали през ада. Бяхме загубили много. Но бяхме намерили нещо друго. Истина. Прошка. И шанс за ново начало.