Снаха ми никога не е искала деца.
Повтаряше го от деня, в който синът ми, моят скъп Павел, я доведе в къщата. Аз я огледах тогава. Анисия. Красива, студена като януарска висулка, с очи, които пресмятаха стойността на мебелите, докато стискаше ръката на сина ми.
— Не е за мен — отсече тя още на втората ни вечеря. — Кариерата ми е важна. Светът е твърде пренаселен.
Павел се засмя неловко и погали ръката ѝ. — Имаме време, мамо.
Аз не се засмях. Аз имах време, да, но то изтичаше. Къщата беше празна. Съпругът ми си отиде преди пет години, оставяйки след себе си тишина, пропита със скъп парфюм, и бизнес, който Павел се опитваше да управлява, но сякаш му се изплъзваше. Исках смях. Исках тропот на малки крачета по мраморния под. Исках наследник. Не за парите, както Анисия сигурно си мислеше, а за… за всичко. За да има смисъл.
И аз настоявах.
Не бях груба. О, не. Бях фина.
— Виж само съседката, каква прекрасна внучка има — казвах, докато пиехме следобедното си кафе. Анисия само повдигаше вежда.
— Павел, кога ще боядисаме старата детска стая? — питах сина си по телефона, знаейки, M;e тя го слуша. — Става съвсем сива.
Той мрънкаше нещо за ремонти в офиса, за заеми, които го притискат. Знаех, че бизнесът на баща му не вървеше. Павел беше твърде мек, твърде… мил. Анисия беше стоманата в тази връзка.
Тя ме избягваше. Ограничи посещенията им до веднъж месечно. Виждах как синът ми се отдръпва, как очите му стават празни. Аз обаче не спирах да настоявам. Пишех ѝ съобщения. Оставях списания за майчинство на масата им, когато ги посещавах.
— Маргарита — каза ми тя веднъж, с глас, остър като бръснач. — Спри. Ако продължаваш, просто няма да идваме.
— Аз просто искам да сте щастливи, мила — отвръщах с най-топлия си глас.
— Щастливи сме — отсичаше тя.
Но не бяха. Виждах го. Павел отслабваше. Пушеше отново, криеше се на терасата, мислейки, че не го забелязвам. Анисия, от друга страна, цъфтеше. Нови дрехи, скъпи процедури. Разкошът, който бизнесът на мъжа ѝ едва крепеше, ѝ отиваше.
Конфликтът ни беше тих, но постоянен. Война на изтощение, водена в скъпи ресторанти и на семейни събирания, където и двете се усмихвахме толкова широко, че боляха венците. Аз исках внуче. Тя искаше контрол.
Павел беше въжето, което дърпахме.
И тогава, една вечер, те дойдоха без предупреждение.
Глава 2: Новината
Беше дъждовлив вторник. Седях във всекидневната и гледах как капките се стичат по огромните прозорци. Къщата се усещаше по-голяма и по-празна от всякога.
Те просто влязоха. Павел изглеждаше блед, почти болен. Анисия, обаче, сияеше. Носеше ярко червена рокля, която прилепваше по тялото ѝ.
— Какво има? — Скочих. — Нещо с бизнеса ли е станало?
— Не, мамо. Всичко е… всичко е наред — каза Павел, но не ме погледна.
Анисия пристъпи напред. Усмивката ѝ беше триумфална.
— Сядай, Маргарита. Имаме новина.
Сърцето ми прескочи. Седнах на ръба на дивана.
— Ще ставаш баба — каза тя. Просто така. Без увъртания.
В стаята се възцари тишина, нарушавана само от дъжда навън. Погледнах към Павел. Той се взираше в килима, ръцете му бяха свити в юмруци в джобовете.
— Наистина ли? — Гласът ми трепереше.
— Да — каза Анисия. — В третия месец съм.
Скочих и прегърнах Павел. Той беше скован. После се обърнах към нея. Исках да я прегърна, но тя вдигна ръка.
— Внимателно. Малко ми е лошо.
— Разбира се, разбира се! — Засуетих се. — Искаш ли чай? Вода? О, Боже мой! Павел! Най-сетне!
Той се усмихна. Беше бледа, измъчена усмивка, но беше усмивка.
През следващите седмици бях в еуфория. Забравих студенината на Анисия. Забравих притесненията си за бизнеса. Щях да имам внуче.
Но нещо ме гризеше.
Анисия не ми даваше да я докосвам. Когато се опитвах да погаля корема ѝ, тя се отдръпваше.
— Не обичам да ме пипат — казваше.
Тя не говореше за бебето. Говореше за „състоянието“. Не обсъждаше имена. Не купуваше дрешки. Когато ѝ предложих да отидем заедно на преглед, тя категорично отказа.
— Това е лично, Маргарита. Лекарят ми е много стриктен. Не пуска придружители заради… заради вирусите.
Всичко беше под някакъв похлупак.
Видях я веднъж, когато каза, че е в четвъртия месец. Бяхме на бизнес вечеря. Павел беше поканил важен инвеститор, мъж на име Огнян, който изглеждаше повече като хищник, отколкото като партньор. Огнян не сваляше очи от Анисия.
Тя носеше широка, копринена рокля. Имаше леко коремче, да. Но очите ѝ… те бяха все така студени. Когато се смя, смехът ѝ не стигаше до тях.
— Изглеждаш прекрасно, мила — казах ѝ в тоалетната.
— Чувствам се ужасно — отвърна тя рязко. — Повръщам по цял ден. Не мога да спя.
Но кожата ѝ беше безупречна. Нямаше тъмни кръгове. Нямаше я онази умора, която помня от моята бременност. Имаше само раздразнение.
Тогава видях и дъщеря си, Лилия. Тя учеше право в университета, гордостта ми. Беше омъжена за Георги, добро момче, но те се бореха. Наскоро бяха взели огромен кредит за жилище, панелен апартамент в крайния квартал. Лилия гледаше Анисия с смесица от завист и подозрение.
— Добре изглежда — прошепна ми Лилия. — Като за някой, на когото му е „ужасно лошо“.
— Не бъди такава, мила — смъмрих я. — Хормони.
Но думите ѝ останаха в мен.
Месеците минаваха. Анисия спря да идва. Чувахме се само по телефона. Павел беше все по-напрегнат.
— Тя има тежка бременност, мамо. Лекарят каза да лежи. Да не се натоварва.
— Искам само да я видя! Да ѝ занеса супа!
— Не. Тя не иска. Моля те, не я притискай.
Чувствах се отблъсната. Изолирана. Моето внуче растеше там, в онази къща, а аз нямах право дори да видя майка му.
Глава 3: Забраната
Терминът наближаваше. Бях изплела три одеялца. Бях купила количка, най-скъпата. Стоеше опакована в старата детска стая, чакайки.
Павел ми се обади една сутрин, гласът му беше тънък от напрежение.
— Започна. В болницата сме.
— Идвам! В коя болница?
— Недей! — Гласът му се повиши. — Анисия… тя не иска никого. Каза, че ще се обадим, като свърши. Моля те, мамо. Не прави сцени.
Телефонът изщрака.
Стоях като парализирана. Да не правя сцени? Моят син щеше да става баща!
Целият ден беше мъчение. Звънях на Павел. Телефонът му беше изключен. Звънях на Лилия.
— Мамо, успокой се — каза тя, но в гласа ѝ се долавяше собственото ѝ напрежение. — Знаеш каква е Анисия. Сигурно всичко е наред. Георги и аз имаме проблеми с вноската по кредита, банката ни заплашва, не мога да мисля за капризите ѝ сега.
Късно вечерта, телефонът ми изсветна. Съобщение. От Анисия.
Не от Павел. От Анисия.
„Момче е. 3.200. Казва се Мартин. И двамата сме добре. Никакви посещения.“
Това беше. „Никакви посещения.“
Кръвта ми кипна. Никакви посещения? Какво означаваше това? Дори Павел ли нямаше да видя?
Звънях. Никой не вдигна.
Цялата нощ не спах. В главата ми се въртяха ужасни сценарии. Бебето болно ли е? Тя ли е болна? Защо ме изолират?
На сутринта взех решение. Нямаше да ме спрат. Това беше мое внуче. Взех такси до най-голямата частна болница. Знаех, че Анисия ще избере само най-доброто.
Влязох на рецепцията. Сърцето ми биеше до пръсване.
— Добър ден. Търся Анисия… — и тогава осъзнах, че не знам фамилията, която ползва. Тя запази своята. — Родилка. Роди вчера.
Жената на рецепцията ме погледна студено. — Имаме много родилки.
— Съпругът ѝ е Павел. Моят син. Аз съм бабата.
Тя провери в компютъра. — Да. Стая 405, ВИП отделение. Но в системата пише изрично: „Без посетители“.
— Аз не съм „посетител“ — казах, опитвайки се да звуча мило. — Аз съм майката. Майка му.
Тя се поколеба.
— Моля ви. Нося само подарък. Ето — посочих към една малка торбичка, в която бях сложила сребърна лъжичка.
Тя въздъхна. — Само за пет минути.
Почти тичах по коридора. Беше тихо, стерилно. Миришеше на антисептик и скъпи цветя. Спрях пред стая 405. Вратата беше леко открехната.
Чух глас. Гласът на Анисия. Но не беше слаб. Беше ясен и студен.
— …казах ти, че всичко е уредено. Адвокат Кръстев ще донесе финалните документи следобед. Да, парите са преведени. Сега млъкни и се дръж както трябва. Майка ти ще дойде всеки момент.
Сърцето ми спря. Адвокат? Пари?
Бутнах вратата и влязох.
И тогава кръвта ми застина.
Глава 4: Лед
Кръвта ми застина, когато видях…
Анисия.
Тя не лежеше в леглото, бледа и изтощена от раждане. Не.
Тя стоеше до прозореца. Беше с гръб към мен. Носеше прилепнали черни дънки и кашмирен пуловер. Косата ѝ беше перфектно изправена. Тя говореше по телефона, стиснала го до ухото си.
До леглото, в малко пластмасово болнично кошче, спеше бебе.
Павел седеше на стол в ъгъла. Лицето му беше сиво, очите му бяха празни. Той ме видя пръв. Очите му се разшириха от ужас.
— Мамо…
Анисия се обърна. Бавно. Като хищник, който е бил прекъснат по време на лов. Когато ме видя, тя не изглеждаше изненадана. Изглеждаше… бясна.
— Какво правиш тук? — Гласът ѝ беше като стомана. — Казах „Никакви посещения“.
Аз не можех да откъсна очи от нея. От дънките ѝ. От плоския ѝ, стегнат корем под пуловера.
— Ти… — прошепнах аз. — Ти не си…
Тя прекъсна обакаждането си. — Махай се.
Пристъпих към кошчето. Бебето беше красиво. Малко, свит юмрук до личицето си. Спеше дълбоко.
— Павел? — Погледнах сина си. Той не помръдваше. Изглеждаше като човек, осъден на смърт. — Павел, какво става тук?
— Мамо, моля те… — започна той.
— Казах ти да се махаш! — извика Анисия. Тя пристъпи към мен. — Разваляш всичко!
— Ти не си раждала. — Думите излязоха от мен, студени и твърди. — Ти не си родила това дете.
Усмивката на Анисия беше ужасяваща. Беше чиста омраза.
— Ти настояваше, нали, Маргарита? Ти не спря. Ти искаше внуче. Е, ето го. Поздрави внука си Мартин.
— Това е… това е лъжа. Какво сте направили?
— Направихме това, което трябваше — каза тя. — Павел имаше нужда от парите.
Погледнах сина си, объркана. — Какви пари?
— Твоите пари, мамо — каза Павел с дрезгав глас, все още втренчен в пода. — Завещанието на татко. Тръстът. Активира се само…
— …само когато се роди първият внук — довърших аз. О, Боже мой.
Бизнесът. Бизнесът не просто „не вървеше“. Той беше в руини. Той беше отчаян.
— Виж какво, свекървице — Анисия се приближи. Миришеше на скъп парфюм, не на мляко и кръв. — Ти си го искаше. Ето го. Сега ще си мълчиш. Ще бъдеш щастливата баба, ще прехвърлиш парите на Павел, за да спаси фирмата от онзи лешояд Огнян, и всички ще сме щастливи. Ако кажеш и дума…
— Ако кажа какво? — Гласът ми трепереше от гняв.
— Ще направя така, че да не видиш нито Павел, нито това бебе никога повече. Ще те обвиня в тормоз. Ще извадя ограничителна заповед. Аз съм майката. Имам документи.
— Ти не си никаква майка! — извиках аз.
Бебето се размърда и изскимтя.
Анисия отиде до него и го взе. Начинът, по който го държеше… беше грешен. Непохватно. Като чужд предмет.
— Мартин — каза тя, произнасяйки името, сякаш ѝ горчеше. — Моят син.
— Павел! — извиках аз. — Кажи нещо! Погледни ме!
Павел най-сетне вдигна глава. Очите му бяха плувнали в сълзи.
— Всичко е заради Огнян, мамо. Той щеше да ни съсипе. Щеше да вземе всичко. Имаме заеми… огромни. Аз… аз нямах избор.
— Винаги имаш избор! — Ръцете ми трепереха.
— Не и този път — намеси се Анисия. — А сега, излизай. Веднага.
Тя натисна бутона до леглото. След секунди влезе сестра.
— Госпожо, моля ви. Казахме без посетители.
— Тя не е раждала! — извиках аз, сочейки Анисия. — Това е измама!
Сестрата ме погледна със съжаление. — Госпожо, моля ви, не правете сцени. Майката е уморена.
— Аз не съм…
— Охрана! — извика Анисия. — Изведете я! Тя ме заплашва!
Павел скочи. — Не, мамо, моля те, тръгни си. Ще говорим по-късно. Моля те!
Двама охранители влязоха. Хванаха ме внимателно, но твърдо под ръцете.
— Пуснете ме! Павел! Ти ми дължиш обяснение! Това е… това е престъпление!
Докато ме извличаха, погледът ми се срещна с този на Анисия. Тя държеше бебето и се усмихваше.
Бях изхвърлена на улицата пред болницата. Дъждът се беше усилил. Аз треперех, но не от студ.
Измама. Завещание. Адвокат. Пари.
Моето внуче беше лъжа.
Глава 5: Бизнес и лъжи
Павел не се прибра онази нощ. Нито следващата. Телефонът му беше включен, но той отхвърляше обажданията ми. Анисия ми беше блокирала номера.
Бях сама в огромната къща, а тишината кънтеше от въпроси.
За да разбера лъжата, трябваше да разбера мотива. А мотивът, както Павел сам каза, беше Огнян.
Огнян беше новият партньор на Павел. Беше влязъл във фирмата преди година, уж да я „стабилизира“ с нови инвестиции. Беше мъж с тежък поглед, винаги облечен в безупречни костюми, които сякаш прикриваха груба сила. Не го харесвах. Усещах арогантността му.
На третия ден отидох в офиса. Беше лъскава стъклена сграда в центъра на града, която струваше цяло състояние само за поддръжка. Наследство от баща му.
Секретарката, младо момиче на име Десислава, пребледня, като ме видя.
— Госпожо… — започна тя. — Господин Павел го няма. Той е…
— Знам къде е — прекъснах я. — Тук ли е господин Огнян?
Тя се поколеба. — В среща е.
Тръгнах право към ъгловия кабинет, който някога беше на съпруга ми.
— Не можете! Госпожо, моля ви!
Отворих вратата без да чукам.
Огнян не беше сам. Беше с двама мъже в скъпи костюми, които държаха папки с документи. Той вдигна поглед, леко изненадан, но бързо се овладя.
— Маргарита. Каква приятна изненада. Павел не е тук. Наслаждава се на бащинството.
— Искам да говоря с теб — казах аз.
Той се усмихна на мъжете. — Извинете ме за момент.
Мъжете излязоха, оглеждайки ме с любопитство. Огнян затвори вратата.
— Е? На какво дължа честта?
— Какво правиш с фирмата на сина ми? — попитах директно.
Той се засмя. — Аз? Аз я спасявам. Или по-скоро, опитвах се. Но Павел… да кажем, че няма нюха на баща си.
— Какво означава това?
Огнян се облегна на масивното бюро. — Означава, че фирмата е затънала. Дългове към доставчици. Забавени плащания. Два огромни необслужвани заема. Павел теглеше пари от резервите, за да финансира… — той направи неопределен жест — … начина на живот на Анисия.
— Заеми? — Усетих как ми прилошава.
— О, да. Големи. Аз влязох с капитал, за да запуша дупките. Срещу дял, разбира се. Но дупките се оказаха по-дълбоки. Павел ипотекира сградата.
— Какво? Тази сграда?
— Да. И не успя да плати вноските. Банката ще я вземе… следващия петък. Освен ако, разбира се, не се появи чудо.
Чудо. Парите от тръста.
— Ти си го знаел — прошепнах. — Знаел си за завещанието.
Огнян повдигна вежди. — Аз съм бизнесмен, Маргарита. Правя си проучванията. Знаех, че Павел очаква сериозна сума. Предполагах, че чака нея, за да ме изплати и да спаси сградата.
— А ако не плати?
— Тогава аз ще платя на банката. И сградата, заедно с остатъците от фирмата, стават мои. Това беше уговорката ни.
Той беше притиснал сина ми в ъгъла. Беше лешояд, точно както го беше нарекла Анисия.
— Ти си го съсипал!
— Аз му дадох шанс! — Повиши тон Огнян. — Той го пропиля! А сега, ако обичаш, имам работа. И честито за внучето. Чух, че е момче. Тъкмо навреме.
Излязох от кабинета като замаяна. Десислава, секретарката, стоеше до бюрото си, прехапала устна.
— Вие добре ли сте? — попита тя. Гласът ѝ беше мек.
— Той го е изнудвал — казах, по-скоро на себе си.
Десислава ме погледна със странно изражение. Беше смесица от съчувствие и… вина?
— Господин Павел е добър човек — каза тя тихо. — Той просто… той е под голямо напрежение.
— Да — казах аз разсеяно. — Очевидно.
Тръгнах си. Бях разбрала мотива. Отчаяние. Павел беше готов на всичко, за да спаси наследството на баща си, а Анисия беше готова на всичко, за да запази луксозния си живот.
Но това не отговаряше на въпроса: откъде взеха бебето?
Глава 6: Скритият живот на Анисия
Нуждаех се от съюзник. Някой, който да мисли трезво.
Обадих се на Лилия.
Тя дойде в къщата ми същата вечер. Беше изтощена. Университетът и работата на непълен работен ден я съсипваха. Георги беше с нея. Двамата изглеждаха притеснени.
— Какво има, мамо? — попита Лилия. — Станало ли е нещо с бебето?
Разказах им. Всичко. За болницата. За дънките на Анисия. За празния поглед на Павел. За Огнян и фалита.
Георги беше първият, който проговори. — Това е… това е лудост, Маргарита. Да се преструваш на бременна? Да купиш бебе? Това е…
— …незаконно — довърши Лилия. Очите ѝ, обикновено уморени, сега блестяха от гняв. Тя учеше наказателно право. — Това е измама. Това е търговия с деца.
— Тя каза, че има адвокат — казах аз. — Някой си Кръстев.
Лилия извади телефона си. — Адвокат Кръстев… Дай ми минута.
Докато тя търсеше, Георги ме погледна. — Ами парите, Маргарита? Тръстът? Няма да им ги дадеш, нали?
— Не знам — признах аз. — Ако не ги дам, Павел губи всичко. Фирмата, сградата… всичко, за което баща му е работил.
— Той те е излъгал! — възкликна Георги. — Той и онази… Те заслужават да загубят всичко! Докато ние едва свързваме двата края заради проклетата ипотека, те си купуват бебета, за да ти откраднат парите!
— Георги, тихо! — сряза го Лилия. — Намерих го.
Тя обърна телефона към нас. — Адвокат Кръстев. Специализира в „семейно право“. Но има… слухове. Няколко разследвания, всички прекратени. Говори се, че урежда „нестандартни“ осиновявания. Бързи. Без много въпроси.
— Черният пазар — прошепнах аз.
— По-скоро сивият — поправи ме Лилия. — Намира млади майки в тежко положение, убеждава ги да се откажат от децата си срещу… компенсация. После фалшифицира документите за раждане. Вероятно бебето Мартин има фалшив акт за раждане, в който пише, че Анисия е майката.
— Трябва да разберем коя е истинската майка — казах аз.
— Мамо, това е опасно — каза Лилия. — Този Кръстев звучи сенчесто. А и помисли си… защо Анисия би направила това? Освен заради парите.
Замислих се за думите ѝ. „Снаха ми никога не е искала деца.“
— Може би… може би тя не може да има — казах бавно.
— Това не я извинява! — обади се Георги.
— Не, не я извинява — съгласи се Лилия. — Но обяснява отчаянието. Мамо, трябва ти доказателство. Без доказателство, това е твоята дума срещу нейната. Тя има акт за раждане. Ти имаш само… дънки и лошо предчувствие.
— Имам и това — казах аз. — Спомням си какво каза в болницата. „Парите са преведени.“
— Трябва да проследим парите — каза Лилия. — И трябва да намерим тази жена. Биологичната майка.
Реших. Нямаше да седя и да чакам. Ако Павел нямаше да се бори за истината, аз щях.
Наех частен детектив. Дискретен мъж, бивш полицай. Дадох му името на Кръстев и снимка на Анисия.
— Искам да знам всичко — казах му. — Къде е ходила през последните девет месеца. С кого се е срещала. И най-вече, искам да намерите жената, която е родила това бебе.
Глава 7: Първи пукнатини
Докато детективът работеше, адът се отприщи.
Павел и Анисия се „прибраха“ у дома с бебето. Разпратиха снимки на всички. „Нашето малко чудо, Мартин.“
Хората ми звъняха да ми честитят. Аз трябваше да се усмихвам и да лъжа.
— Да, прекрасен е. Да, Анисия е герой.
Чувствах се мръсна.
Павел дойде да ме види. Сам. Изглеждаше като призрак.
— Мамо…
— Не смей да ме наричаш така — казах тихо. — Не и след това.
Той седна тежко на дивана. — Нямахме избор. Огнян… той щеше да ни унищожи. Той държеше запис на заповед, който не можех да покрия.
— А лъжата? А купеното бебе, Павел? Това ли беше единственият начин?
— Анисия го предложи — прошепна той. — Тя каза, че това решава всички проблеми. Ти получаваш внуче, ние получаваме парите, фирмата е спасена.
— А ти? Ти какво получи, Павел?
Той ме погледна, очите му бяха пълни с отчаяние. — Аз получих шанс да дишам. Мамо, ти не знаеш какво е. Да те смачкват дългове. Да знаеш, че ще провалиш всичко, което баща ти е градил.
— Баща ти никога не би направил това! — извиках. — Той беше честен човек!
— Честността не плаща сметките! — изкрещя той. — Честността не спира Огнян да ти вземе покрива над главата! Крайният срок е този петък. Парите от тръста. Ще ми ги прехвърлиш ли?
Гледах го. Моят син. Беше се превърнал в непознат. Страхливец, скрит зад лъжите на жена си.
— Не — казах аз.
Той пребледня. — Какво?
— Няма да ти дам и стотинка, докато не ми кажеш истината. Цялата. Откъде е това дете?
— Не мога — каза той, клатейки глава. — Анисия… тя ще ме убие.
— Тогава няма пари. В петък ще гледаш как Огнян взима всичко.
Той скочи. — Ти не разбираш! Това ще съсипе и теб! Твоите акции във фирмата ще станат безполезни!
— По-добре бедна, отколкото съучастник в престъпление — казах аз.
Той ме гледаше с чиста омраза. Омраза, която не бях виждала никога.
— Добре — изсъска той. — Ти го избра. Но не идвай да плачеш при мен, когато Анисия изпълни заканата си. Няма да видиш нито мен, нито Мартин. Никога.
Той тръшна вратата.
Треперех. Току-що бях осъдила сина си на фалит.
И тогава телефонът иззвъня. Беше детективът.
— Имам нещо. Мисля, че ще искате да го видите.
Глава 8: Истинската майка
Срещнахме се в едно закътано кафене. Детективът ми подаде кафяв плик.
— Не беше лесно — каза той. — Този Кръстев е внимателен. Но Анисия е допуснала грешка.
Отворих плика. Вътре имаше снимки. Анисия, заснета с дълъг обектив. Не беше бременна. Снимките бяха от преди два месеца. Носеше спортен клин. Коремът ѝ беше плосък.
Следващата снимка беше на Анисия, която влиза в… клиника по репродуктивна медицина.
— Тя не може да има деца — каза детективът. — Проверих. Имала е сериозна инфекция преди години. Пълна хистеректомия. Било е преди да се ожени за сина ви.
Тя го е лъгала. Лъгала го е през цялото време.
— Тя е знаела, че никога не може да роди — прошепнах.
— Да. Но става по-интересно. Проследих плащанията, които споменахте. От сметката на сина ви е направено огромно теглене преди десет дни. Петдесет хиляди.
— За Кръстев?
— Не. За момиче на име Ирина. На деветнадесет години. Студентка от малък град.
Той ми подаде друга снимка. Младо момиче, с уплашени очи, буташе бебешка количка. Снимката беше правена преди месец.
— Това е биологичната майка — каза детективът. — Ирина. Роди момченце преди десет дни в малка общинска болница. Кръстев е бил там. Уредил е документите. Анисия и Павел са платили на Ирина, за да се откаже от детето. Актът за раждане е фалшифициран.
— Къде е тя сега?
— В евтин мотел в покрайнините. Изглежда… не е добре.
— Води ме при нея — казах аз.
Мотелът беше мръсен. Стаята миришеше на застояло и тъга. Ирина седеше на ръба на леглото и гледаше в стената. Беше съвсем млада. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
Когато влязохме, тя подскочи.
— Кои сте вие? Адвокат Кръстев ли ви праща? Нямам повече пари! Взехте всичко!
— Успокой се, мила — казах аз възможно най-меко. — Не сме от него. Аз съм…
Какво бях аз?
— Аз съм бабата на момченцето, което ти роди.
Очите на Ирина се напълниха със сълзи.
— Той добре ли е? — прошепна тя.
— Да. Добре е. Казва се Мартин.
— Хубаво име — тя се разплака. — Те ми казаха… те казаха, че ще отиде в добро семейство. Че ще има всичко. Аз не мога да му дам нищо. Баща му… той ме изостави, като разбра. Нашите ме изгониха. Нямах пари за квартира, за университета…
— Колко ти платиха, Ирина?
— Петдесет хиляди. Адвокатът каза, че това е… за мълчанието ми. Да подпиша документите. Каза, че е осиновяване. Но всичко стана толкова бързо… Аз дори не го видях добре. Те го взеха веднага…
Тя се срина.
Разбрах всичко. Анисия беше намерила отчаяно момиче. Кръстев беше уредил сделката. Павел беше платил, за да купи лъжата, която щеше да му донесе милионите от тръста.
— Ирина — казах аз, сядайки до нея. — Те са те излъгали. Това не е било осиновяване. Това е било престъпление. Те са откраднали детето ти.
Тя вдигна поглед, в очите ѝ се четеше ужас. — Какво?
— Искаш ли си го обратно?
— Аз… аз не мога… — започна тя.
— Аз ще ти помогна — казах аз. — Но ти трябва да ми помогнеш да спра сина си и жена му.
Глава 9: Любовницата
Връщах се към къщи, когато телефонът ми иззвъня. Беше Лилия. Звучеше паникьосана.
— Мамо, трябва да дойдеш. Веднага. В апартамента ми.
— Какво има? Проблем с ипотеката ли?
— Не. По-лошо е. Просто ела.
Апартаментът на Лилия и Георги беше малък, две стаи, задушени от кашони, които още не бяха разопаковали. Георги крачеше нервно из стаята. Лилия седеше на дивана.
До нея седеше млада жена. Плачеше тихо.
Беше Десислава. Секретарката на Павел.
— Какво става? — попитах аз, разпознавайки я.
Десислава вдигна поглед. Очите ѝ бяха червени.
— Аз… Аз не знаех към кого другиго да се обърна — прохлипа тя. — Госпожица Лилия беше толкова мила с мен в офиса…
— За какво става въпрос? — попитах, макар че вече се досещах. Усетих го в погледа, който тя хвърли на Павел онзи ден.
Лилия си пое дълбоко дъх. — Десислава… тя има връзка с Павел. От осем месеца.
Светът се завъртя. Осем месеца. Точно по времето, когато Анисия уж е „забременяла“.
— Павел ми каза, че ще напусне Анисия — каза Десислава, гласът ѝ трепереше. — Каза, че бракът им е фалшив. Че тя го контролира и го изнудва. Той беше толкова… нежен. Каза, че ме обича.
— И сега? — попитах студено.
Десислава сключи ръце върху корема си.
— Бременна съм — прошепна тя. — В третия месец. И е от Павел. Този път е истинско.
Трябваше да седна.
— Той знае ли? — попита Лилия.
— Казах му преди две седмици. Той… той изпадна в паника. Каза, че не е сега моментът. Каза, че Анисия ражда и че трябва да се справи с бизнеса. Даде ми пари… за… — тя не можа да го довърши.
— За аборт — каза Георги с отвращение.
— Аз не мога! — извика Десислава. — Опитах се да му кажа, но той не ми вдига. А днес… днес в офиса дойде господин Огнян. Каза ми, че знае за нас. Каза, че ако не му кажа всичко, което знам за… за финансите, ще каже на Анисия за бебето.
Огнян. Разбира се. Той е знаел всичко. Той ги е държал всичките.
— Той изнудва Павел — казах аз.
— Той изнудва всички ни — каза Лилия. — Мамо, това е… това е катастрофа. Павел има жена, която е купила бебе, и любовница, която е бременна с истинското му дете. И всичко това ще се взриви…
— В петък — довърших аз. — Когато банката вземе сградата.
Имахме по-малко от четиридесет и осем часа.
Глава 10: Ултиматум
Петък сутрин. Денят на страшния съд.
Бях събрала всички. В моята всекидневна.
Аз. Лилия, която беше моят адвокат в момента. Георги, който беше там за подкрепа. Ирина, истинската майка, която трепереше в ъгъла, но беше решена. И Десислава, нежеланата, но неоспорима истина.
Павел и Анисия закъсняха.
Когато влязоха, Анисия държеше кошчето с бебето Мартин. Тя изглеждаше спокойна, триумфална. Мислеше си, че това е среща за предаване на парите.
— Какво е това? Семеен съвет ли? — попита тя надменно.
Павел видя Десислава. Лицето му стана пепеляво. После видя Ирина. И той разбра.
— Павел? — Анисия проследи погледа му. — Кои са тези жени?
— Ти знаеш коя е тя — посочих Ирина.
Анисия замръзна.
— Не знам за какво говориш. Това е майката на детето ми — каза Павел с дрезгав глас, сочейки Анисия.
— Не лъжи повече, сине! — Гласът ми се извиси. — Свърши се.
Разказах всичко. За фалшивата бременност. За хистеректомията на Анисия. За адвокат Кръстев. За платените петдесет хиляди. За Ирина.
Анисия не трепна.
— Докажи го — каза тя студено.
— Ще го докажа — намеси се Лилия. — С ДНК тест. И със свидетелските показания на Ирина. И с банковите извлечения. И с медицинския картон от клиниката по репродуктивна медицина. Това е за поне десет години затвор, Анисия. За теб и за Кръстев.
Павел се свлече на един стол.
— И това не е всичко — казах аз, като погледнах сина си. — Нали, Павел?
Той погледна към Десислава, която плачеше тихо.
Анисия се обърна. Тя бавно осъзна коя е секретарката.
— Ти… — прошепна тя на Павел. — Не…
— Бременна е — казах аз. — Истински.
Тишината в стаята беше оглушителна.
Анисия първа се разсмя. Беше сух, ужасен смях.
— Е, Павел. Ти наистина си надминал себе си. Значи всичко това… — тя посочи бебето в кошчето — …беше напразно? Ти си имал резервен план през цялото време?
— Анисия, аз… — заекна той.
— Млъкни! — изкрещя тя. — Всички млъкнете!
В този момент на вратата се позвъня.
Беше Огнян.
Той влезе, без да чака покана. Огледа стаята. Видя разплаканата Десислава, смазания Павел, бясната Анисия и непознатата Ирина.
— Какво парти — ухили се той. — Изпускам ли нещо?
— Махай се от къщата ми, Огнян — казах аз.
— О, не мисля. Дойдох за отговора си, Павел. Часът е десет. Банката отваря след час. Парите от тръста. Или ключовете от сградата?
— Няма да получиш нито едното, нито другото — казах аз.
Огнян ме погледна. — Така ли, Маргарита? Мислиш, че ще те оставя да се измъкнеш? Аз знам всичко. Знам за фалшивото бебе. — Той кимна към Ирина. — Предполагам, това е майката? И знам за бременната любовница.
Той се обърна към Анисия. — Знаеше ли, че мъжът ти е прехвърлил последните ликвидни активи на фирмата на сметка на любовницата си вчера? Да ѝ „затвори устата“?
Анисия погледна Павел. Това беше предателството, което я пречупи.
— Той какво?!
— Всичко свърши, Павел — каза Огнян. — Дай ми фирмата.
— Не — каза Лилия. Тя се изправи, макар и да трепереше. — Ние се свързахме с банката. И с прокуратурата.
Огнян се намръщи. — Какво?
— Оказа се, че записите на заповед, с които изнудваш брат ми, са… интересни. Особено подписите. Изглеждат фалшифицирани. Моят университетски преподавател по криминалистика беше очарован. А също и начинът, по който си „инвестирал“ във фирмата. Прилича повече на пране на пари, отколкото на инвестиция.
Огнян спря да се усмихва.
— Ти, малка…
— Така че, ето каква е сделката, Огнян — продължи Лилия. — Или се отказваш от всичките си претенции към фирмата на брат ми, връщаш ипотекираните документи и изчезваш… или аз предавам това досие на прокурора днес.
Това беше моята дъщеря.
Огнян ги гледаше един по един. Той беше хванат в капан.
— Ще съжалявате за това — изсъска той.
— Съмнявам се — каза Лилия.
Той се обърна и излезе.
Тишина. Бизнесът беше спасен. Но касапницата в стаята тепърва започваше.
Глава 11: Последиците
Щом вратата се затвори, Анисия се изправи. Тя отиде до Павел.
— Ти ме предаде — каза тя тихо. — Аз направих всичко това заради теб. За да спася твоя живот. Купих дете, което не исках, за да ти дам парите, от които се нуждаеше. А ти… ти си оплождал секретарката си.
— Анисия, не беше така… — започна Павел.
Тя му удари шамар. Звукът отекна в стаята.
— Всичко свърши, Павел. Взимам си нещата. Адвокатът ми ще се свърже с теб.
— А бебето? — попитах аз.
Погледът на Анисия се премести върху мен. — Ти… Ти го започна всичко това. С твоя натиск. С твоето вечно желание за внуче. Е, ето ти ги! — Тя посочи Десислава и Ирина. — Вземи си ги! Имаш избор!
Тя се обърна към Ирина. — Искаш ли го? — Тя бутна кошчето към нея. — Вземи си го. Аз приключих с него.
Ирина се втурна и грабна кошчето, притискайки го до гърдите си, плачейки. — Моето бебче…
Анисия тръгна към вратата.
— А парите, Анисия? — попитах. — Тръстът.
Тя спря. — Парите? Ти така и не ги прехвърли, нали? Всичко беше за нищо.
Тя се изсмя отново, онзи ужасен, сух смях.
— Знаеш ли кое е най-смешното, Маргарита? Ти спечели. Ти ме победи. Но виж какво спечели.
Тя посочи Павел, който седеше с лице в ръцете си. После посочи Десислава, бременна и уплашена. И накрая Ирина, стиснала бебе, което не можеше да си позволи да отгледа.
— Наслаждавай се на семейството си — каза тя и излезе.
Глава 12: Ново начало?
Минаха шест месеца.
Къщата беше все така тиха. Но нещо се беше променило.
Фирмата на Павел оцеля, но едва. Той беше в процес на тежък развод с Анисия. Тя, заедно с адвокат Кръстев, беше изправена пред съда. Делата бяха тежки. Лъжите излизаха наяве всеки ден. Павел също беше обвиняем, като съучастник. Лилия го защитаваше. Беше трудно, но тя беше брилянтна.
Павел се премести да живее при мен. Беше сломен човек. Беше загубил всичко – съпругата си, гордостта си, самоуважението си.
Ирина живееше в малък апартамент, който аз ѝ наех. С парите от тръста, който най-накрая беше освободен, аз ѝ помогнах да се върне в университета. Тя учеше и гледаше Мартин. Понякога ми го носеше. Аз го държах. Беше красиво дете. Но не беше мое. Не беше кръв от кръвта ми. Обичах го, но беше любов, пропита с вина.
А Десислава?
Тя роди момиченце. Мая.
Павел беше там по време на раждането.
Днес те дойдоха да я видя. Павел влезе във всекидневната, носейки малкото вързопче. Той изглеждаше уморен, но за първи път от години, в очите му имаше… нещо като мир.
Той ми подаде бебето.
Взех я. Тя беше мъничка. Отвори очи и ме погледна.
Това беше тя. Моята внучка.
Кръв от кръвта ми. Родена от лъжа, предателство и болка. Но беше тук. Беше истинска.
Погледнах Павел. Той гледаше дъщеря си, а в очите му имаше сълзи.
— Ще се справим, мамо — прошепна той.
Не знаех дали е вярно. Бъдещето беше пълно със съдебни дела, с разбити сърца и ипотеки, които все още трябваше да се плащат. Лилия и Георги все още се бореха. Павел трябваше да изгради живота си от нулата, с жена, която не обичаше, но с която споделяше дете.
Аз исках внуче. Бях настоявала, бях притискала. И бях отприщила буря, която почти унищожи всички ни.
Сега държах резултата.
Тя беше истинска. Но цената ѝ беше изписана по лицата на всички, които обичах.
Снаха ми никога не е искала деца. Може би е трябвало да я послушам.