Стъпих в асансьора, чиято огледална повърхност отразяваше една притеснена, но решена жена. Аз. Анна. Новата. Лъскавите стоманени врати се затвориха с тихо съскане, отрязвайки шума на утринния град и оставяйки ме сама с туптенето на сърцето ми. Тридесетият етаж. Звучеше като присъда, а не като дестинация.
Офисът беше чудо на модерния минимализъм – стъкло, стомана и оглушителна тишина, нарушавана само от ритмичното почукване на десетки клавиатури. Беше отворен тип пространство, проектирано да насърчава сътрудничеството, но вместо това излъчваше ледена параноя. Всички виждаха всички.
Мениджърът, Мартин, дори не вдигна поглед, когато се приближих. Беше мъж на средна възраст с изтерзан вид и костюм, който някога е бил скъп, а сега просто изглеждаше уморен.
— Добро утро. Аз съм Анна, за позицията…
— Знам коя си — прекъсна ме той, без да вдига очи от екрана си, който святкаше с колони от числа. — Няма време за губене.
Това беше. Нито „добре дошла“, нито „радвам се да се запознаем“. Той посочи към едно празно бюро в ъгъла, затиснато между огромен фикус и стъклена стена с изглед към съседната сива сграда.
— Това е твоето място. Паролите са на бележката. Първата ти задача е на имейла. Втората е на бюрото. Третата ще ти я пратя, след като приключиш с първите две. Не ме безпокой, освен ако сградата не гори. И дори тогава, първо провери дали не е просто учение.
Кимнах, преглъщайки буцата в гърлото си. Това беше работата, за която се борех. Работата, която трябваше да плати ипотеката, която бях взела след… след всичко. Работата, която трябваше да покрие таксите за университета на Петър.
Седнах. Столът беше ергономичен, но студен. Бележката беше там. Парола: Qwerty1234. Толкова за сигурността.
Влязох в системата. Имейлът от Мартин съдържаше прикачен аудио файл и една-единствена дума: „Транскрибирай“. На бюрото имаше папка. Отворих я. Вътре имаше списък с десетина имена и ръкописна бележка: „Провери пътуванията им извън страната за последните шест месеца. Без официални заявки. Искам да знам къде са били, не къде казват, че са били.“
Странни задачи. Това беше меко казано. Първата приличаше на полицейска работа, втората – на шпионаж.
Сложих слушалките. Аудио файлът беше с ужасно качество. Шум, пращене, далечни гласове. Опитвах се да разбера думите, когато телефонът на бюрото ми – стационарен апарат, който изглеждаше нелепо в тази високотехнологична среда – иззвъня пронизително.
Това беше абсурдно. Кой би ми звънял? Бях тук от по-малко от час.
Вдигнах слушалката.
— Анна.
Гласът беше нисък, спокоен, нито мъжки, нито женски, почти механичен. Не беше Мартин.
— Ъм… да? — Гласът ми потрепери.
— Осъзнаваш, че днес ти е първият ден, нали?
Въпросът увисна във въздуха. Не беше въпрос, беше твърдение. Предупреждение.
— Да… — отговорих предпазливо. — Разбира се. Току-що започнах.
— Добре. Просто проверка. — последва кратка пауза, в която чувах само собственото си дишане. — Между другото, фикусът до теб има микрофон. Както и три други неща в твоето полезрение. Добре дошла в екипа.
Връзката прекъсна.
Останах със слушалката в ръка. Студена пот изби по врата ми. Погледнах към огромното растение. Листата му изглеждаха твърде лъскави, твърде зелени. Неестествени. После огледах офиса. Десетки глави бяха наведени над бюрата си. Някой от тях ли се беше обадил? Жената отсреща, Ива, с безупречната си прическа, ми се усмихна за кратко, преди да се върне към работата си. Или Даниел, два реда по-напред, който изглеждаше твърде амбициозен, твърде лъскав?
Всички виждаха всички. И всички слушаха.
Телефонът ми, личният, извибрира в чантата ми. Беше съобщение от банката. Поредното напомняне за просрочената вноска по ипотечния кредит.
Нямах избор. Трябваше да остана. Трябваше да транскрибирам. Трябваше да шпионирам. И трябваше да се преструвам, че не знам за микрофона във фикуса.
Глава 2: Странните задачи
Часовете се точеха с мъчителна бавност. Въздухът в офиса беше климатизиран до степен на стерилност, но аз се задушавах. Всеки път, когато някой минаваше зад мен, скачах. Всеки път, когато телефонът звъннеше някъде в пространството, сърцето ми прескачаше.
Съсредоточих се върху задачите. Беше единственият начин да запазя разума си.
Аудио файлът беше кошмар. Шумът беше почти непреодолим. Но след като го прекарах през безплатна програма за почистване на звука, която намерих в интернет (молейки се да не ме хванат, че инсталирам софтуер), нещата започнаха да се изясняват. Бяха двама мъже. Единият говореше с ясен, авторитетен глас. Другият беше по-колеблив.
„…тя не може да го докаже, Кирил. Това е просто нейната дума срещу твоята.“ „Не ме интересува какво може да докаже! Интересува ме какво подозира. Десислава е упорита. Ако започне да рови…“ „Тогава се погрижи да не рови. Става въпрос за много повече от един семеен спор. Активите…“ „Знам за какво става въпрос!“, прекъсна го първият глас, Кирил. „Просто се отърви от проблема. Намери онзи адвокат, Стоянов. Натисни го. Всеки си има цена.“ „Стоянов е различен. Той…“ Записът свърши рязко.
Кирил. Десислава. Стоянов. Имената не ми говореха нищо. Но тонът беше ясен – паника, прикрита зад гняв. И корупция. Това миришеше на корупция.
Изпратих транскрипцията на Мартин, без да добавям коментар. Секунди по-късно получих отговор: „Сега втората задача.“
Папката с имената. Пътувания. Без официални заявки. Това означаваше, че трябва да копая. Социални мрежи, публични регистри, всичко, което можех да намеря. Беше бавно и досадно. Но докато работех, забелязах нещо. Всички десет имена бяха на служители… но не от нашата компания. Бяха от основния ни конкурент.
Това не беше проверка на пътувания. Това беше промишлен шпионаж.
Някъде към обяд Ива, жената с безупречната прическа, се плъзна до бюрото ми. Носеше две чаши кафе.
— Изглеждаш сякаш си видяла призрак — каза тя с нисък, конспиративен глас, въпреки че се усмихваше. — Или сякаш си говорила с фикуса.
Замръзнах.
Тя се изкикоти. — Шегувам се. Мартин е такъв. Не му обръщай внимание. Аз съм Ива.
Тя ми подаде кафето. Ръцете ѝ бяха перфектно маникюрирани. — Ти си Анна. Знам. Проверих те.
— Проверила си ме?
— Разбира се. Всички проверяваме новите. Трябва да знаем с кого си имаме работа. — Тя отпи от кафето си. — И така, какво мислиш за задачите? Интересни, а?
— Странни — отговорих аз, избирайки думите си внимателно.
— О, „странни“ е само началото. — Тя се наведе по-близо. — Слушай, ще ти дам един съвет, защото изглеждаш… свестна. И защото си отчаяна. Вижда се. Отчаяните хора са или много полезни, или много опасни. Тази компания, „Корпорацията“, както обичаме да я наричаме… тя не продава софтуерни решения.
— А какво продава?
Ива се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ. — Тайни. Информация. Влияние. Ние сме брокери на власт. Хората от списъка ти? Мартин не иска да знае къде са били на почивка. Иска да знае с кого са се срещали, за да им съсипе сделките. Аудио файлът? Това е просто загрявка.
Тя се изправи. — Работи бързо. Работи чисто. Не задавай въпроси. И най-важното… не се доверявай на никого. Дори на мен.
Тя се отдалечи, оставяйки ме да се взирам в списъка с имена. Брокери на власт.
Телефонът ми извибрира отново. Този път беше Петър. Брат ми.
— Како? Имам нужда от помощ.
Глава 3: Сянката на Кирил
Гласът на Петър беше напрегнат. Рядко звънеше през деня, освен ако не беше важно. Той беше гордостта на семейството, студент по право, човекът, който щеше да „измъкне“ семейството от посредствеността. Поне така казваше той. Аз знаех истината – той беше просто хлапе, което се опитваше да се справи, докато аз плащах сметките.
— Какво има, Пепи? На работа съм.
— Знам, знам, извинявай. Но е за таксата. Крайният срок е утре, а аз… не ми стигат. Мислех, че ще успея с онази работа в библиотеката, но… съкратиха часовете.
Преглътнах. Таксата. Бях я забравила покрай ипотеката.
— Колко?
Той ми каза сумата. Беше почти колкото вноската ми по кредита.
— Ще се оправя, како. Не се притеснявай. Ще говоря с тях, може би ще ми дадат разсрочване…
— Не — казах аз, по-твърдо, отколкото възнамерявах. — Не, ще ги намеря. Не се безпокой. Учи. Това е твоята работа.
Затворих. Ръцете ми трепереха. Натискът беше почти физически. Ипотеката. Таксата на Петър. И сега тази работа, която се оказваше леговище на шпиони.
Точно тогава вратите на асансьора в другия край на офиса се отвориха. Тишината стана още по-плътна. Сякаш някой беше изсмукал целия въздух.
Влезе мъж. Беше висок, с перфектно скроен костюм в цвят въглен, който сигурно струваше повече от годишната ми заплата. Косата му беше леко посивяла по слепоочията, което само подсилваше авторитета му. Той не вървеше, той се носеше.
Кирил.
Разпознах гласа му от записа. Това беше той. Мъжът, който се притесняваше от жена си Десислава и искаше да „натисне“ адвокат на име Стоянов.
Мартин изскочи от кабинета си като изплашена пъргавелка, с раболепна усмивка.
— Господин Кирил! Не ви очаквахме…
Кирил го игнорира. Погледът му обходи офиса бавно, оценяващо, като хищник, оглеждащ стадото си. Очите му се спряха на Даниел, амбициозния колега, който веднага се изправи по-изпънато. После на Ива, която сведе поглед към клавиатурата си.
И тогава погледът му спря на мен.
Времето спря. Той ме гледаше. Не просто ме виждаше, той ме оценяваше. Имаше нещо студено и аналитично в очите му. Той знаеше, че съм нова. Разбира се, че знаеше. Той знаеше всичко.
Той тръгна бавно между бюрата. Чуваше се само скърцането на скъпите му обувки по полирания под. Спря точно до бюрото ми. До фикуса.
— Вие сте Анна — каза той. Не беше въпрос. Гласът му беше същият като от записа – дълбок, резониращ, свикнал да му се подчиняват.
— Да, господине. — Успях да изтръгна думата.
Той се усмихна. Беше ослепителна, хищническа усмивка. — Чувам добри неща за вас. Бързо се учите.
Какво можеше да е чул? Бях тук от три часа. Осъзнах, че Мартин сигурно му е препратил транскрипцията.
— Опитвам се да бъда полезна, господине.
— „Полезна“. — Той опита думата, сякаш я дегустираше. — Полезността е… относителна. Ефективността е всичко. Кажете ми, Анна, вярвате ли в лоялността?
Сърцето ми спря. Това беше капан. Всичко в тази сграда беше капан.
— Вярвам в професионализма, господине.
Кирил се засмя тихо. — Добре казано. Много… дипломатично. — Той се наведе леко към мен. Миришеше на скъп одеколон и пари. — Мартин ви е дал… рутинни задачи. Искам да видя на какво сте способна. Ще ви изпратя нещо. Нещо… по-интересно. Работете директно за мен по това. Не за Мартин. И разбира се, това остава между нас.
Той се изправи, потупа фикуса по едно от лъскавите му листа. — Хубаво растение. Трябва да се грижим добре за него.
И с това той се обърна и тръгна към личния си кабинет в ъгъла, а Мартин притичваше след него.
Целият офис се преструваше, че работи, но усещах как погледите се стрелкат към мен. Бях „маркирана“. Избрана от големия шеф. В тази среда това не беше чест. Това беше прицел на гърба ми.
Имейлът пристигна секунда по-късно. Темата беше празна. Съдържанието беше един-единствен ред:
„Искам да знаеш всичко за адвокат Стоянов. Личен живот, навици, слабости. Особено слабости.“
Глава 4: Разделени светове
Апартаментът ми беше малък, но беше мой. Поне докато банката не решеше друго. Всяка вечер, когато влизах, ме посрещаше тишината и купчината сметки на масичката в антрето. Ипотечният кредит беше като постоянно главоболие – притъпена, но неотстъпваща болка.
Бях взела заема преди две години, след като родителите ни починаха внезапно, оставяйки мен и Петър сами. Продадохме семейната къща в провинцията, за да покрием дълговете им, а с остатъка и с огромен кредит купих тази кутийка в покрайнините на града. Беше единственият ни дом.
Петър, моят блестящ малък брат, беше моят проект. Моята надежда. Той трябваше да успее. Той учеше право в най-добрия университет, а аз бях решена да го задържа там, независимо от цената.
Налях си чаша вода и седнах на дивана, обувките ми все още бяха на краката ми. Бях твърде уморена, за да ги събуя. Мислите ми бяха хаос. Микрофони. Шпионаж. Кирил. Адвокат Стоянов. И парите. Винаги парите.
Телефонът иззвъня. Беше Петър, този път на видео. Усмихнах се, опитвайки се да скрия изтощението. Лицето му се появи на екрана – млад, ентусиазиран, с рошава коса и очила, кацнали на носа му.
— Хей, како! Как мина първият ден? Съсипа ли ги?
— Нещо такова — излъгах аз. — Офисът е… впечатляващ. Много работа.
— Страхотно! Знаех си, че ще те оценят. Слушай, за онова по-рано… не се притеснявай. Говорих с един колега, може би ще намеря начин…
— Казах ти, че ще се погрижа. — Прекъснах го. — Ти просто учи. Как вървят лекциите?
Очите му светнаха. Това беше любимата му тема.
— Невероятно! Днес имахме лекция при Стоянов. Човече, този мъж е гений!
Стомахът ми се сви.
— Стоянов? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи небрежно.
— Да, професор Стоянов! Той е най-големият капацитет по търговско право. Води едно огромно дело в момента, всички говорят за него. Срещу някаква гигантска корпорация, която… май се занимава с нечисти сделки. Той е истински рицар, како. Бори се за малкия човек. Искам да бъда като него един ден.
Рицар. Кирил искаше да смачка този рицар. И искаше аз да му намеря оръжието.
— Звучи… впечатляващо, Пепи.
— Той е! Дори говорих с него след лекцията. Търси си стажанти за лятото. Мислиш ли, че имам шанс?
— Сигурна съм, че имаш — казах аз, докато светът ми се накланяше. Брат ми, моят идеалист, искаше да работи за мъжа, когото аз бях наета да унищожа.
Трябваше да му кажа. Трябваше да го предупредя. Но как? „Пепи, не се доближавай до него, защото моят нов шеф-мафиот иска от мен да съсипя живота му, а аз се нуждая от тази работа, за да платя твоята такса?“
— Слушай, Пепи… бъди внимателен. Големите дела означават големи врагове.
Той се засмя. — О, како, не бъди параноична. Това е университет, не е шпионски филм. Хайде, трябва да уча. Обичам те! Ще ти пиша утре за парите.
— Ще се погрижа. Обичам те.
Екранът угасна.
Останах в тъмнината. Шпионски филм. Ако само знаеше.
Бях изправена пред невъзможен избор. Ако помогнех на Кирил, щях да предам всичко, в което вярвах, и потенциално да застраша човека, на когото брат ми се възхищаваше. Ако откажех или се провалях, губех работата. Губех апартамента. Петър губеше бъдещето си.
Кирил беше прав. Лоялността беше относителна. В момента моята лоялност беше към брат ми. И това означаваше, че трябва да намеря слабостите на адвокат Стоянов.
Отворих служебния лаптоп. Първият ден не беше приключил. Той едва сега започваше.
Глава 5: Личният живот на Десислава
Докато Анна ровеше в дигиталния живот на адвокат Стоянов, в друга част на града, в къща, която приличаше на крепост от стъкло и мрамор, Десислава, съпругата на Кирил, правеше същото. Но нейната мишена беше собственият ѝ съпруг.
Десислава не беше глупава. Беше се омъжила за Кирил, когато той беше просто амбициозен, а не безскрупулен. Беше видяла трансформацията. Беше я живяла. От години усещаше дистанцията – студенината в леглото, дългите „бизнес вечери“, празният поглед, който ѝ хвърляше, когато мислеше, че тя не гледа.
Тя отдавна се беше примирила с изневерите. Това беше цената на лукса, таксата за сигурността, която този живот ѝ даваше. Но напоследък беше различно. Кирил не беше просто разсеян; той беше… уплашен. Прикрит зад фасадата си от арогантност, той беше уплашен.
И това я плашеше повече от всяка любовница.
Тя седеше в безупречния си кабинет, пред екрана на собствения си компютър, преглеждайки извлечения от кредитни карти. Не неговите – той беше твърде умен за това. А тайните, скрити сметки, които тя беше открила преди години и пазеше като свой собствен лост за влияние.
Имаше плащания. Големи плащания. Не за бижута, не за хотели. А за… нещо друго. Консултантски услуги. Частни детективи. Трансфери към офшорни сметки, които изглеждаха подозрително.
Той не просто ѝ изневеряваше. Той криеше пари. Тяхните пари.
Тя отвори друг прозорец. Форум за съпруги на влиятелни мъже. Анонимен, разбира се. Там тя беше споделила частица от притесненията си. И една от жените ѝ беше препоръчала… специалист. Не адвокат по разводи, а нещо по-дискретно. Човек, който „намира неща“.
Тя се колебаеше. Да наемеш някого да рови в живота на Кирил беше като да пуснеш диво животно в къщата си. Можеше да се обърне срещу нея.
Но страхът от неизвестното беше по-силен.
Тя набра номера. Гласът, който отговори, беше спокоен и професионален.
— Слушам ви.
— Аз… търся помощ — каза Десислава, гласът ѝ беше само шепот в огромната, тиха къща. — Съпругът ми… Мисля, че съпругът ми има… проблеми. Финансови.
— Разбирам — отговори гласът. — Ние се занимаваме с оценка на риска. Можете ли да бъдете по-конкретна?
Десислава си пое дълбоко дъх. — Мисля, че той планира да избяга. И да ме остави да се оправям с… последствията.
Последва мълчание.
— Това е сериозно обвинение, госпожо. Ще ни трябва достъп. До неговите графици, до офиса му…
— Имам достъп — прекъсна го тя. — Имам кодове. Имам… ключове.
— Много добре. Ще ви изпратим договор. Но преди това, кажете ми… има ли някой нов в обкръжението му? Някой, на когото той изведнъж обръща внимание?
Десислава се замисли. Беше се отбила в офиса преди няколко дни, за да подпишат някакви документи за благотворителност. Кирил беше вбесен от нейното посещение, което само потвърди подозренията ѝ. Но докато чакаше, тя беше забелязала нещо.
Мартин, неговата болонка, беше необичайно напрегнат. И имаше едно ново лице. Млада жена. В ъгъла. Всички останали се страхуваха от Кирил, но тази жена… тя просто го гледаше. С особен, преценяващ поглед.
— Има — каза Десислава. — Нова служителка. Мисля, че се казва Анна.
Глава 6: Първата пукнатина
Анна прекара нощта в заешката дупка на интернет. Адвокат Стоянов беше изключително чист. Публичният му образ беше безупречен. Женен от двадесет години за същата жена, университетска любов. Две дъщери. Без хазартни дългове, без съмнителни инвестиции. Прекарваше уикендите си в градинарство и доброволческа работа в местна кухня за бедни. Той беше… точно това, което Петър беше описал. Рицар.
Това правеше задачата на Кирил невъзможна. Освен ако… освен ако слабостта не беше порок. Ами ако беше нещо друго?
Тя копаеше по-дълбоко. Медицински досиета. Банкови извлечения. Това беше незаконно, разбира се, но системите, до които Кирил ѝ беше дал достъп, не бяха съвсем… стандартни. Това не беше просто търсене в Гугъл. Това беше корпоративният арсенал.
И тогава го намери.
Не беше в досието на Стоянов. Беше в това на съпругата му. Редовни плащания. Огромни суми. Всеки месец. Към специализирана клиника в чужбина. Клиника, известна с експериментално лечение на рядка, дегенеративна болест.
Това не беше слабост. Това беше трагедия.
И Кирил искаше да го използва. Искаше да каже на Стоянов: „Откажи се от делото, или ще спра финансирането за лечението на жена ти.“ Анна не знаеше как Кирил може да спре финансирането, но беше сигурна, че може. Хора като него винаги можеха.
Тя затвори лаптопа с отвращение.
На следващата сутрин в офиса напрежението беше още по-голямо. Мартин избягваше погледа ѝ. Ива ѝ кимна студено. Даниел, амбициозният, я гледаше с открита враждебност. Явно новината, че работи „директно за Кирил“, се беше разпространила.
Към десет часа Кирил я повика в кабинета си.
Беше огромен, с изглед към целия град. На една от стените висеше абстрактна картина, която вероятно струваше колкото апартамента ѝ.
— Е? — попита той, без да я кани да седне.
— Той е чист — каза Анна. — Няма любовници, няма хазарт, няма дългове.
Кирил се намръщи. — Всеки има слабост, Анна. Не сте търсила достатъчно.
— Намерих нещо — продължи тя, като се бореше да запази гласа си спокоен. — Но не е… това, което очаквахте. Съпругата му. Тя е много болна. Лечението е експериментално и скъпо. Всичките им пари отиват там.
Тя очакваше той да се зарадва. Да види лоста за влияние.
Вместо това Кирил се разсмя. Дълбок, гърлен смях, лишен от всякаква топлота.
— Болна съпруга? Мислите, че това е слабост? Мило. — Той поклати глава. — Това е сила, Анна. Това го прави мотивиран. Това го прави неподкупен. Човек, който се бори за живота на жена си, няма да се огъне пред пари. — Той се замисли. — Но… това го прави и предсказуем. Той няма да рискува делото, ако знае, че ще загуби. Той се нуждае от победата.
Той се приближи до нея. — Вашата задача не е приключила. Това е само началото. Искам да знаете какво закусва този човек, преди аз да съм го поръчал. Искам да знаете кога ще кихне, преди той да е усетил гъдела.
— Но как…
— Вие сте умна. Ще измислите. — Усмивката му се върна. — Между другото, чух, че брат ви има финансови затруднения с университета. С таксите.
Лед пропълзя по гръбнака ѝ.
— Как…
— Аз знам всичко, Анна. — Той отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и извади плик. — Това е… аванс. За вашата лоялност. За да се съсредоточите върху работата си, без да се разсейвате от… досадни битовизми.
Той ѝ подаде плика. Беше дебел.
Тя се взираше в него. Това беше отговорът на всичките ѝ молитви. Таксата на Петър. Вноската по ипотеката. Дори щеше да остане.
И това беше кръвният ѝ договор.
— Аз… не мога…
— Можете — каза Кирил тихо. — И ще го направите. Защото разбирате, че в този свят няма рицари. Има само хора с власт и хора, които им служат. Вземете го.
Ръката ѝ трепереше, докато посягаше към плика. Това беше първата пукнатина. Моралният ѝ компас се беше счупил.
— Добра работа, Анна. Сега се върнете на работа. И… намерете ми истинска слабост.
Когато излезе от кабинета му, Ива я чакаше. Погледът ѝ беше прикован върху плика в ръката на Анна.
— И така — прошепна Ива. — Продаде се. Отне ти по-малко от ден. Рекорд.
— Не разбираш… — започна Анна.
— Разбирам перфектно. — Лицето на Ива беше твърдо. — Всички имаме своите причини. Ипотеки, болни роднини, студентски такси. Той знае това. Той разчита на това. Добре дошла в клуба, Анна. Сега си една от нас.
Глава 7: Съдебният иск и предателството
Делото, което Петър беше споменал – това, което Стоянов водеше – се оказа централен възел във всичко. Не беше просто „някакво“ дело срещу „някоя“ корпорация. Беше дело за милиони, заведено от група бивши служители на компания, която Кирил беше… придобил. Или по-скоро, унищожил и погълнал.
Ищците твърдяха, че Кирил е използвал незаконно придобити данни – промишлен шпионаж, до болка познат на Анна – за да саботира компанията им отвътре, преди да я купи за жълти стотинки. Те твърдяха, че са били принудени да продадат, изправени пред фалит.
Това беше делото, което можеше да срине Кирил. И Стоянов го водеше с плам.
Анна прекарваше дните си в двойнствен живот. За Мартин и останалите тя работеше по „анализи на пазара“. За Кирил тя беше неговият личен шпионин. А през нощта, в апартамента си, с парите на Кирил, скрити под матрака, тя се бореше с гаденето.
Тя беше платила таксата на Петър. Беше платила ипотеката. Чувството на облекчение беше моментално, но последвано от дълбок, леден срам.
Напрежението в офиса се покачваше. Всички го усещаха. Кирил губеше делото. Стоянов имаше свидетел. Някой отвътре. Някой, който е бил част от първоначалния екип на Кирил и е видял всичко.
И тогава дойде ударът.
Една сутрин Даниел, амбициозният, беше извикан в кабинета на Кирил. След десет минути той излезе. Бледен като платно. Той не отиде до бюрото си. Охраната вече беше там, събираше нещата му в кашон.
— Ти! — извика той, спирайки пред бюрото на Анна. Целият офис замръзна. — Ти го направи!
— Какво… за какво говориш? — Анна скочи на крака.
— Откакто дойде, всичко се обърка! Шепнеш му на ухо! Натопи ме!
— Даниел, успокой се… — опита се Мартин.
— Не! — Той блъсна ръката на Мартин. — Той ме уволни! Мен! Каза, че има… „теч на информация“. Че аз съм дал информация на Стоянов! Но това си ти! Ти си къртицата!
Кирил се появи на вратата на кабинета си, спокоен и наблюдателен.
— Охрана — каза той тихо. — Изведете господин Даниел. Той очевидно е разстроен.
Докато го влачеха навън, Даниел продължаваше да крещи: — Ще платиш за това, кучко! Всички вие ще платите! Той ще ви изяде живи!
Офисът беше мъртвешки притихнал. Всички се върнаха към бюрата си, никой не поглеждаше никого.
Анна трепереше. Тя не беше направила нищо. Не беше тя. Но Кирил беше пожертвал Даниел. Дали за да го използва като изкупителна жертва? Или…
Или Даниел наистина беше къртицата?
По-късно същия ден Ива я дръпна в банята. Беше единственото място без камери. Поне така се надяваха.
— Това беше димка — прошепна Ива, лицето ѝ беше пепеляво. — Даниел беше глупак, но не беше предател. Беше твърде лоялен, ако питаш мен.
— Тогава защо…
— Защото Кирил търси къртицата. И е решил да разклати дървото. Той пожертва Даниел, за да види кой ще реагира. За да уплаши истинския предател.
— И кой е той? — попита Анна.
Ива я погледна с очи, пълни със съжаление. — Не знаеш ли? Това е най-лошата част. Може да е всеки. Може да е Мартин, който е затънал в дългове от хазарт. Може да съм аз, опитвайки се да си отмъстя за… нещо старо. Може да си дори ти, без да го осъзнаваш.
Анна се върна на бюрото си. Погледна към фикуса. Обаждането. Първият ден. „Осъзнаваш, че днес ти е първият ден, нали?“
Тогава ѝ се обади Ива. Опитала се е да я предупреди.
Истинският предател.
Анна отново отвори файловете за Стоянов. Тя беше пропуснала нещо. Кирил искаше слабост. Но какво, ако слабостта на Стоянов не беше лична? Какво, ако беше… професионална?
Тя започна да рови в старите дела на Стоянов. Дела отпреди години. Преди да стане рицар.
Глава 8: Скритият живот на Мартин
Мартин мразеше работата си. Мразеше стерилния въздух, скъпия си, но неудобен костюм и най-вече мразеше страха. Беше постоянен, нискочестотен шум в главата му. Страх от Кирил. Страх от провал. Страх от хората, на които дължеше пари.
Ива беше права. Хазартът. Беше започнало невинно – спортни залози, малко покер онлайн. Но след развода и ипотеката, която не можеше да си позволи сам, това се превърна в отчаяние. Сега той дължеше пари. Много пари. На хора, които не приемаха „не“ за отговор и не се интересуваха от разсрочване.
Кирил знаеше. Разбира се, че знаеше. Кирил беше платил първия голям дълг. И оттогава Мартин беше негов. Не мениджър, а кукла на конци.
Той беше този, който беше наел Анна. Кирил му беше наредил. „Намери ми някой умен, отчаян и без връзки. Някой, когото можем да оформим.“ Анна беше перфектна.
Но сега нещата излизаха извън контрол. Уволнението на Даниел го беше разтърсисило. Мартин знаеше, че Даниел не е къртицата.
Истинската къртица беше самият Мартин.
Не беше умишлено. Не и в началото. Хората, на които дължеше пари, просто бяха поискали… информация. Малки неща. Кога Кирил пътува. С кого се среща. Мартин им даваше отрязъци, трохи, достатъчни, за да го оставят на мира за още една седмица.
Но тогава те бяха поискали повече. Бяха поискали достъп до сървърите. Бяха поискали подробности за делото „Стоянов“. И бяха споменали, че знаят къде учи дъщеря му.
И така, Мартин беше започнал да говори. Той беше дал на Стоянов първоначалната информация. Анонимно, разбира се. Беше се надявал, че това ще е достатъчно. Че ще го оставят на мира.
Но сега Кирил беше в режим „лов на вещици“. И Мартин беше в капан.
Той гледаше Анна. Тя работеше усърдно, лицето ѝ осветено от екрана. Кирил я харесваше. Вярваше ѝ. Тя беше новият му фаворит.
Идеята се роди в отчаянието.
Ако той не можеше да спре Кирил, и не можеше да спре лихварите… може би можеше да насочи гнева на Кирил другаде. Към нея.
Тя беше перфектната изкупителна жертва. Нова, без съюзници, вече работеща по чувствителни проекти. Беше толкова лесно. Просто няколко анонимни имейла до Кирил, няколко подхвърлени улики в системата.
Мартин отвори нов прозорец в режим „инкогнито“. Ръцете му трепереха, но го направи. Започна да пише. „Господин Кирил, знам, че ѝ вярвате, но… Анна се среща с някого. Тайно. Някой, свързан със Стоянов.“
Той натисна „Изпрати“. Почувства прилив на власт, последван от вълна на самоотвращение.
Той погледна към бюрото на Анна. Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха. Тя му се усмихна леко, уморено.
Мартин бързо сведе очи.
Глава 9: Сблъсъкът на световете
Докато Анна търсеше професионални грехове в миналото на Стоянов, тя откри нещо съвсем различно. Нещо, заровено в архивите на университета. Преди години, в самото начало на кариерата си, Стоянов беше работил по едно дело. Про боно. Защитавал беше малка семейна фирма, която беше измамена от по-голям предприемач. Предприемачът беше спечелил. Малката фирма беше фалирала.
Имената на собствениците на малката фирма накараха Анна да спре да диша.
Това бяха родителите ѝ.
Тя се взираше в екрана, неспособна да повярва. Спомняше си го смътно. Стресът. Шепотите късно вечер. Баща ѝ, който казваше: „Адвокатът прави всичко възможно, но те са твърде големи.“ Тя беше дете. Не разбираше.
Стоянов беше адвокатът на баща ѝ. Той беше загубил. И този провал… този провал беше довел до първия инфаркт на баща ѝ, до дълговете, които в крайна сметка ги съсипаха.
Петър му се възхищаваше като на рицар. Но за Анна, Стоянов беше мъжът, който се беше провалил.
Но това не беше всичко. Предприемачът. Големият, лош предприемач, който ги беше смазал. Името му не беше Кирил. Беше някой друг. Но когато Анна потърси какво се е случило с компанията му, пъзелът се подреди. Години по-късно тази компания беше… придобита. Погълната.
От корпорацията на Кирил.
Те не бяха врагове. Не и тогава. Те бяха… съучастници?
Светът на Анна се въртеше. Всичко беше свързано. Миналото и настоящето. Нейното семейство, брат ѝ, работата ѝ, шефът ѝ, адвокатът… Всичко беше една мръсна, оплетена лъжа.
В този момент тя получи съобщение. От Петър.
„Како, трябва да се видим. Спешно е. Става дума за професор Стоянов. Мисля, че е в опасност.“
Те се срещнаха в малко кафене близо до университета. Петър изглеждаше уплашен.
— Какво има, Пепи?
— Професорът… той ми има доверие. Работя по някои от документите за делото. Като стажант. Той е страхотен, како. Но…
— Но какво?
— Вчера го чух да говори по телефона. Беше ядосан. Викаше. Каза, че някой рови в живота му. Че са се опитали да… да го изнудват. Заради леля му. Жена му.
Анна пребледня.
— И… и той каза, че знае кой е. Каза, че е Кирил. Но каза и още нещо. Каза: „Те са пуснали новака по следите ми. Мислят, че съм глупав. Но аз знам точно коя е тя.“
Петър я погледна с широко отворени очи. — Како… той говореше за теб, нали? Компанията, в която работиш… това е компанията на Кирил, нали?
Анна не можеше да диша.
— Пепи, ти не разбираш…
— Разбирам! — Гласът му се повиши. — Разбирам, че си взела пари от този човек! Разбрах за таксата! Проверих. Не е от спестяванията ти. Това са кървави пари, Анна!
— Ти не знаеш какво е! — извика тя. — Става дума за апартамента! За нас!
— „Нас“? — Петър поклати глава, отвратен. — Ти работиш за чудовището, което се опитва да съсипе единствения свестен човек, когото съм срещал! Човекът, който се опита да помогне на татко!
— Какво? — Анна беше смаяна. — Ти знаеш… за онова дело?
— Разбира се, че знам! — извика Петър. — Затова се записах да уча право! За да поправя нещата! Стоянов не се е провалил. Той е бил саботиран. Същият този Кирил е подкупил съдията тогава. Стоянов ми разказа! Той пази това дело като свой личен провал от години! И сега има шанс да го събори!
Световете им се сблъскаха с оглушителен трясък.
— Како… — Гласът на Петър се смекчи. — Ти трябва да избереш. Сега. На чия страна си?
Преди Анна да успее да отговори, телефонът ѝ иззвъня. Беше Мартин.
— Анна? Къде си? Кирил те търси. Бесен е. Получил е имейл. Че си къртицата. Че се срещаш с някого от екипа на Стоянов.
Тя погледна през масата към брат си. Екипът на Стоянов.
— Трябва да се върнеш. Веднага. — Гласът на Мартин трепереше. — Мисля… мисля, че той ще те уволни. Или по-лошо.
Глава 10: Алиансът
Анна се втурна към офиса, оставяйки Петър в кафенето с думите: „Не мърдай оттук. Не говори с никого. Ще ти се обадя.“
Страхът беше като лед във вените ѝ. Тя беше в капан. Мартин я беше предал. Кирил я чакаше.
Когато влезе в офиса, тишината беше оглушителна. Всички се преструваха, че работят, но тя усещаше погледите им. Мартин беше в кабинета си, с наведена глава. Не я погледна.
Вратата на кабинета на Кирил беше отворена. Той стоеше до прозореца, с гръб към стаята, гледайки града.
— Затворете вратата — каза той, без да се обръща.
Тя го направи. Щракването на бравата прозвуча като затваряне на врата на килия.
— Получих… обезпокоителен имейл, Анна. — Той се обърна. Лицето му беше спокойно, което беше по-лошо от гняв. — Казва, че ме предаваш. Казва, че работиш за Стоянов. Че брат ти е твоята връзка.
Той я остави да чака.
— Вярно ли е?
Анна пое дълбоко дъх. Лъжата нямаше да я спаси. Истината щеше да я убие. Трябваше ѝ трети път.
— Не работя за Стоянов — каза тя, гласът ѝ беше изненадващо твърд. — Работя за Вас. Но Вие ме излъгахте.
Кирил повдигна вежда.
— Вие ми казахте да намеря слабостта на Стоянов. Аз я намерих. Но не е болната му съпруга. — Тя пристъпи напред. — Слабостта му сте Вие. И едно старо дело. Делото на баща ми.
Тя му разказа всичко. За делото отпреди години. За връзката. За това как Стоянов е бил саботиран.
Кирил слушаше, лицето му непроницаемо. — Впечатляващо. Изровила си доста.
— Да. И знам, че Даниел не беше къртицата. И знам, че не съм аз. — Тя го погледна право в очите. — Мисля, че и Вие го знаете. Мисля, че онзи имейл е просто… опит за отклоняване на вниманието. От истинския предател.
— И кой е той, според теб? — попита Кирил, леко развеселен.
— Не знам. — излъга Анна. Тя подозираше Мартин. Отчаянието му беше почти осезаемо. — Но знам, че Стоянов няма да се спре. Той не иска пари. Той иска… справедливост. Той иска Вас.
Кирил се засмя. — Справедливост. Какво мило понятие.
— Той има свидетел. Затова сте толкова притеснен.
— Свидетелят е… проблем — призна Кирил. — Но с проблемите се справяме.
— Не и с този. Не и ако аз му помогна.
Тишина.
— Заплашваш ли ме, Анна? След като взе парите ми? След като плати дълговете си с моята… щедрост?
— Не ви заплашвам. Правя Ви предложение. — Адреналинът бушуваше в нея. — Стоянов мисли, че работя за Вас, за да го съсипя. Вие мислите, че може би работя за него. Мартин се опитва да ме натопи. Аз съм по средата. Имам достъп. До Вас. И чрез брат ми, имам достъп… до Стоянов.
Тя пристъпи още една крачка. — Вие не искате да загубите това дело. Аз не искам да загубя апартамента си и брат ми да влезе в затвора за… съучастничество. Имаме общ проблем.
Кирил я гледаше дълго време. — Ти си много по-интересна, отколкото предполагах. Какво предлагаш?
— Нека мислят, че съм Ви предала. Нека Стоянов повярва, че съм на негова страна. Ще му дам информация. Ще му дам… Мартин. Като изкупителна жертва. Като истинската къртица, какъвто вероятно е.
— А какво ще получа аз?
— Ще контролирате информацията. Ще му дадете това, което искате той да знае. Ще го заведете по грешен път. А междувременно… аз ще намеря истинската слабост на свидетеля му.
Това беше хазарт. Луд, отчаян хазарт.
Кирил се усмихна бавно. Хищническата усмивка се върна. — Двойна агентка. Харесва ми. Много е… корпоративно.
Той протегна ръка. — Имаш сделка. Но, Анна…
Тя пое ръката му. Беше студена.
— Ако ме предадеш… наистина ме предадеш… брат ти ще бъде първият, който ще разбере.
Точно в този момент телефонът на бюрото на Кирил иззвъня. Той го погледна и се намръщи.
— Излез.
Когато Анна излизаше, тя го чу да вдига.
— Десислава? Сега не е моментът… Какво? … Какво имаш предвид, „частният детектив е намерил нещо“?
Вратата се затвори зад нея.
Ива я чакаше.
— Още си тук — отбеляза тя. — Впечатлена съм.
— Имам работа за вършене — каза Анна.
Тя седна на бюрото си. Сега беше тройна агентка. Работеше за Кирил, преструваше се, че работи за Стоянов, а всъщност… всъщност работеше само за едно нещо.
Оцеляването.
Тя трябваше да се свърже с Петър. И трябваше да се свърже с Десислава. Съпругата, която наемаше детективи.
Жената, която мразеше Кирил повече от всеки друг.
Това не беше просто корпоративен шпионаж. Това беше война. И тя тъкмо беше избрала своите съюзници.