Съпругът ми, Стоян, и аз събирахме пари за къща. Събирахме е силно казано. Аз събирах. Аз отделях от скромната си заплата на библиотекар, аз се лишавах от нови дрехи, аз пресмятах всяка стотинка на касата в супермаркета. Стоян, от своя страна, беше „бизнесмен“. Човек на широки жестове, скъпи вечери (когато „сключеше сделка“) и постоянни обещания за светло бъдеще, което все не идваше.
Живеехме в малък, двустаен апартамент под наем, чиито стени сякаш се свиваха около нас с всеки изминал ден. Мечтата за къща с малък двор беше моят спасителен пояс.
Изведнъж, като гръм от ясно небе, свекърва ми, Маргарита, предложи тридесет и пет хиляди лева за първоначална вноска. Тридесет и пет хиляди. Сумата проехтя в тясната ни кухня като изстрел. Очите на Стоян светнаха с онзи трескав, почти детински блясък, който толкова добре познавах.
Но предложението дойде с едно условие. Условие, което смрази кръвта ми: да живее с нас.
„Разбира се, мамо!“, възкликна Стоян, преди дори да е поел дъх. Той дори не ме погледна. „Това е страхотно! Нали, Лилия? Мама ще бъде с нас!“
За да ѝ благодарим, или по-скоро, за да циментираме сделката, съпругът ми я покани на вечеря същата вечер.
Усмихвах се през цялото време. Усмивката ми се чувстваше като маска от гипс, опъната до пръсване. Докато режех зеленчуците за нейната любима мусака, пръстите ми трепереха. Сготвих ѝ любимото ястие. Сложих най-хубавата покривка. Налях ѝ от скъпото вино, което пазехме за годишнина.
Маргарита седеше начело на масата, макар че това беше моята маса, в моя апартамент под наем. Тя вече беше кралицата на замъка, който още не съществуваше. Оглеждаше критично тапетите, мебелите, дори начина, по който бях подредила приборите.
„Знаеш ли, Лилия“, започна тя с онзи меден глас, който използваше, преди да нанесе удар, „тази мусака е… прилична. Но моята рецепта е малко по-различна. Повече заливка. Мъжете обичат богата заливка. Стоянчо винаги е обичал моята.“
Стоян кимаше енергично. „Така е, мамо. Никой не я прави като теб.“
Усмихнах се още по-широко. Усещах как мускулите на лицето ме болят. Кимнах и вдигнах тост за „нашето общо бъдеще“.
Но това, което тя не знаеше, беше, че тайно аз… вече бях платила първата вноска за консултация при бракоразводен адвокат.
Глава 2: Сметки без кръчмар
Вечерята беше мъчение. Маргарита вече планираше коя стая ще бъде нейна („С източно изложение, разбира се, слънцето е полезно за моите кокали“), как ще пренаредим мебелите (които още нямахме) и как аз най-накрая ще имам време да се науча да готвя „истински“, щом тя поемела домакинството. Стоян я гледаше с обожание, сякаш беше пророчица, дошла да реши всичките му проблеми.
А той имаше проблеми. Много проблеми.
Моята тайна среща с адвокат не беше импулсивно решение. От месеци нещо ме гризеше. „Успешният бизнес“ на Стоян изглеждаше успешен само на думи. Той все по-често говореше по телефона шепнешком, заключваше се в другата стая, а пощата започна да носи пликове със заплашителни червени печати.
Преди седмица, докато той беше „на важна бизнес среща“, аз направих нещо, от което се срамувах, но което се оказа животоспасяващо. Отключих заключеното чекмедже на бюрото му.
Вместо договори и печалби, намерих купчина неплатени сметки, уведомления за просрочени вноски по бързи кредити и – най-страшното – известие за запор върху фирмената му сметка. Неговият лъскав „бизнес“ с внос на строителни материали беше куха черупка, натрупала дългове, които далеч надхвърляха стойността на нашата мечтана къща.
Той беше затънал. Дълбоко.
И сега предложението на майка му придоби съвсем различен смисъл. Онези тридесет и пет хиляди лева не бяха за къща. Те бяха спасителен пояс за него. А условието ѝ – да живее с нас – беше цената, която аз трябваше да платя за неговото измъкване. Маргарита не купуваше къща; тя купуваше сина си обратно, заедно с мен като безплатна прислуга.
Докато отсервирах чиниите, усещах погледа ѝ върху себе си. Изпитателен, преценяващ. Тя знаеше, че не я харесвам, но беше сигурна, че парите ѝ са спечелили. Беше сигурна, че съм в капан.
„Е, Лилия“, каза тя, докато ѝ сипвах кафе. „Радвам се, че най-накрая се разбрахме. Семейството трябва да е заедно. А ти, миличка, трябва да подкрепяш съпруга си. Той носи тежък товар.“
Усмихнах се. „Разбира се, Маргарита. Всичко за Стоян.“
Стоян ме прегърна през кръста, леко пиян от виното и облекчението. „Знаех си, че ще се зарадваш, любов моя. Най-накрая ще имаме наш дом!“
Той не виждаше студенината в очите ми. Не усещаше как тялото ми се вцепенява под допира му. Той виждаше само парите.
Глава 3: Адвокатът
На следващия ден, под предлог че отивам на зъболекар, аз се срещнах с Кирил. Кирил беше мой стар приятел от университета, един от малкото, с които бях запазила връзка. Сега той беше преуспяващ, но дискретен адвокат, специализиран в семейно и търговско право.
Седнахме в закътано сепаре на тихо кафене. Ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да държа чашата.
„Лилия, успокой се. Разкажи ми всичко отначало“, каза той с онзи спокоен, аналитичен тон, който го правеше толкова добър в работата му.
Разказах му. За празните обещания на Стоян, за лъскавия му живот на вересия, за намерените документи в чекмеджето. И накрая, за предложението на Маргарита.
Кирил слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се облегна назад.
„Тридесет и пет хиляди“, поклати той глава. „Това не е сума, която ще го спаси, ако нещата са толкова зле, колкото ги описваш. Това е… лепенка върху спукан язовир.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че вероятно дълговете му са много по-големи. Тези пари ще купят само време. А майка му… тя е умна жена. Тя не дава тези пари от добро сърце. Тя ги инвестира. Инвестира в контрол.“
Той отпи от кафето си. „Сега за правната страна. Вие сте женени, което означава, че сте в режим на съпружеска имуществена общност, предполагам?“
Кимнах.
„Лошо. Това означава, че дълговете, които той е натрупал по време на брака за нуждите на семейството, са общи. Но ако е теглил фирмени кредити…“
„Не знам какво е теглил, Кирил! Той крие всичко от мен!“
„Точно това е проблемът. Ако сега вземете този ипотечен кредит за жилище, ти ставаш съдлъжник. Ако той спре да плаща (а той ще спре, повярвай ми, щом бизнесът му потъва), банката ще дойде при теб. Те ще вземат тази къща, а след това ще запорират и твоята заплата, докато не изплатиш всичко. И знаеш ли какво? Тези тридесет и пет хиляди на свекърва ти? Те няма да са подарък. Те ще бъдат заем. И тя ще се погрижи да го впише в документите.“
Почувствах как ми прилошава. „Тя иска да ме зароби.“
„Тя иска да ви държи и двамата в ръцете си“, поправи ме Кирил. „Но теб повече. Стоян ѝ е в кърпа вързан. Ти си заплахата. Ти си тази, която може да го откъсне от нея.“ Той се наведе напред. „Лилия, трябва да действаш бързо. Преди да сте подписали каквото и да било за този кредит. Трябва да разбера колко точно дължи той и на кого.“
„Как?“
„Имам си начини. Трябва ми само неговото пълно име и ЕГН. Мога да направя справка в Централния кредитен регистър и в търговския регистър. Ще видим всичко.“
Дадох му данните. Чувствах се като предател. Но после се сетих за студения поглед на Маргарита, за фалшивата усмивка на Стоян. Не, аз не бях предателят. Аз бях единствената, която се опитваше да оцелее.
Глава 4: Брат ми
Сякаш нещата не бяха достатъчно сложни, в същия ден ми се обади и по-малкият ми брат, Деян. Деян беше моята гордост и моята слабост. Той беше студент по икономика в друг град, умен, амбициозен, но и отчайващо наивен. За него Стоян беше идол – „бизнесменът“, успял млад мъж.
„Како, здравей!“, гласът му беше приповдигнат. „Чух страхотните новини! Ще купувате къща! Браво на Стоян, знаех си, че ще успее!“
Преглътнах буцата в гърлото си. „Да, Деяне, нещо такова.“
„Супер! Виж, аз затова ти звъня… Помниш ли, че миналия месец ти поисках малко пари назаем? За онзи нов учебник и за семестъра…“
„Помня, разбира се. Нали ти пратих?“
„Да, да, благодаря ти! Но виж… аз всъщност… аз не ги похарчих за това.“ Гласът му стана по-тих. „Аз ги… инвестирах.“
Сърцето ми спря. „Какво си инвестирал, Деяне? Къде?“
„Ами… Стоян ми предложи. Каза, че има една страхотна възможност, бърза печалба. Нещо с… крипто… не, не беше крипто, беше нещо с материали от чужбина. Каза, че ако вложа хиляда лева, до месец ще ми ги върне двойно. И аз си помислих, како, че така ще мога да ти върна парите и да си платя таксата, без да те товаря…“
Стиснах телефона. „Деяне. Кажи ми, че не си го направил.“
„Направих го. Преди три седмици. Но… той не ми вдига телефона от два дни. А парите трябваше да дойдат вчера. И аз… како, аз имам нужда от тези пари. Таксата ми за университета е до края на седмицата, иначе ще ме изключат.“
Светът се завъртя. Той не просто беше фалирал. Той беше взел парите на брат ми. Парите, които аз бях пратила. Парите за образованието му.
„Колко му даде?“, попитах с леден глас.
„Хиляда и петстотин… Всичко, което ми прати, плюс малко спестявания.“
Това беше капка в океана на дълговете му, но за мен беше последната капка. Това не беше просто финансов провал. Това беше морален банкрут.
„Ще ти пратя пари за таксата“, казах отсечено. „Веднага. Забрави за онези пари. И забрави за Стоян. Чуваш ли ме? Никога повече не взимай и стотинка от него и не му давай.“
„Ама, како, той сигурно просто е зает…“
„Деяне!“, изкрещях. „Просто ми обещай!“
Той се стресна от тона ми и промърмори съгласие. Затворих телефона и се разплаках. Плаках не от тъга, а от ярост. Ярост към Стоян за неговата безскрупулност, към Маргарита за това, че го е създала такъв, и към себе си, задето бях толкова сляпа.
Глава 5: Бизнес партньорката
Трябваше да видя с очите си. Яростта беше мощен двигател. Вместо да се прибера вкъщи, аз отидох до адреса на „офиса“ на Стоян. Беше лъскава стъклена сграда в нов бизнес район. Винаги се бях чувствала неудобно да идвам тук, с моите обикновени дрехи сред акулите в костюми.
Но днес не ми пукаше.
Качих се на третия етаж. Табелката с името на фирмата му още стоеше там, лъскава и месингова. Влязох в офиса.
Вътре беше почти празно. Нямаше ги обичайните служители, нямаше го жуженето на дейност. Само една млада жена седеше зад огромно бюро от махагон – бюрото на Стоян.
Тя вдигна поглед. Беше зашеметяващо красива, по онзи студен, изваян начин. Перфектен рус боб, безупречен грим и костюм, който струваше повече от годишната ми заплата. Познах я – Анелия. Стоян я беше споменавал няколко пъти като „новата си бизнес партньорка“.
„Мога ли да ви помогна?“, попита тя с глас, студен като външния ѝ вид.
„Търся Стоян. Той тук ли е?“
Анелия се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите ѝ. „Съпругът ви не е тук. Той е… на среща.“
„Среща? Странно, офисът е празен.“
Тя вдигна вежда. „Имаме реорганизация. Вие трябва да сте Лилия, нали? Стоян ми е говорил за вас. Библиотекарката.“ В начина, по който изрече думата „библиотекарка“, имаше толкова презрение, колкото и в погледа на Маргарита.
В този момент вратата зад мен се отвори и влезе Стоян. Когато ме видя да стоя срещу Анелия, той пребледня.
„Лилия! Какво… какво правиш тук? Мислех, че си на зъболекар.“
„Прегледът свърши по-рано“, отвърнах равно. Погледнах от него към Анелия и обратно. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Не беше само бизнес напрежение. Беше нещо друго. Нещо лично.
„Анелия тъкмо ми казваше, че имате реорганизация“, казах аз.
„Да! Да, точно така“, засуети се Стоян. „Оптимизираме процесите. Нали, Анелия?“
Анелия се облегна назад, скръствайки ръце. „Точно така. Оптимизираме. Всъщност, Стояне, тъкмо се канех да звънна на адвокатите. Инвеститорите от Варна стават… нетърпеливи.“
Стоян я стрелна с поглед, пълен с паника. „Не сега, Анелия. Ще говорим по-късно.“
„О, аз мисля, че сега е идеалният момент“, каза тя, усмихвайки се на мен. „Нали съпругата ти трябва да знае? Нали сте екип? Или тя е само за… домакинството?“
Изневяра. Думата не беше изречена, но увисна във въздуха, тежка и задушлива. Начинът, по който тя го гледаше, арогантността, с която седеше на неговото бюро. Те не бяха просто партньори.
„Стояне“, казах тихо. „Трябва да говорим. Веднага.“
„Разбира се, любов“, той се втурна към мен, хващайки ме за ръката. „Да се прибираме, тук е… напрегнато.“
Докато ме избутваше през вратата, чух Анелия да казва зад гърба ни: „Не забравяй, Стояне. До утре на обяд. Или аз сама ще се обадя на майка ти.“
Глава 6: Признание в колата
Пътувахме в мълчание. Колата, която също беше взета на лизинг, който вероятно не плащаше, се движеше бавно в следобедния трафик. Стоян стискаше волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.
Аз чаках. Бях спряла да плача. Бях отвъд гнева. Бях в окото на бурята – онова страшно, пусто място на абсолютна яснота.
„Тя ти е любовница“, казах. Не беше въпрос.
Той рязко завъртя волана и отби в една малка уличка, удряйки спирачки. Колата изгасна.
„Лилия, не е това, което изглежда! Анелия е… сложна.“
„Сложна? Изглежда ми доста ясна. Тя управлява парада, а ти си нейната кукла на конци. И спиш с нея.“
Той удари с юмрук по таблото. „Какво искаш от мен! Да! Сбърках! Щастлива ли си?“
„Не. Искам истината. За всичко. За бизнеса, за Анелия, за парите на брат ми.“
При споменаването на Деян, той се сви. „Това… това беше недоразумение. Щях да му ги върна. Двойно, както обещах!“
„Откъде, Стояне? Откъде щяха да дойдат тези пари? Офисът е празен! Анелия говори за адвокати и нетърпеливи инвеститори. Ти си фалирал.“
Той зарови лице в ръцете си. Раменете му се разтресоха. За миг ми стана жал. Това беше мъжът, за когото се бях омъжила, мъжът, който ми обещаваше звезди. Но жал мина бързо, заменена от студено презрение.
„Всичко се обърка“, прошепна той. „Анелия имаше план. Тя каза, че е бърза схема. Да вложим парите на инвеститорите в един проект, да ги превъртим и да излезем. Но… пазарът се срина. Човекът, който държеше всичко, изчезна. И сега… всичките пари ги няма.“
„Нашите пари ли?“, попитах.
„Всички пари. Моите, нейните, на инвеститорите…“
„И парите на Деян.“
Той кимна жалко. „И сега те ни заплашват със съдебни дела. Ще ни съсипят, Лилия. Ще отида в затвора.“
„Ние?“, попитах. „Ти ще отидеш в затвора, Стояне. Аз нямам нищо общо с това.“
„Имаме!“, извика той, а в очите му проблесна паника. „Ти си ми съпруга! Всичко е общо! Анелия каза…“
„Анелия е казала, че ако не намериш пари, тя ще те издаде пръв, нали? Затова ти трябва майка ти. Затова ти трябват онези тридесет и пет хиляди.“
Той ме погледна, изумен от моята проницателност.
„Те не са за къща, нали? Те са, за да запушиш устата на Анелия или на онзи инвеститор от Варна.“
Той не отговори. Мълчанието му беше потвърждение.
„И затова си готов да вкараш майка си в дома ни. Затова си готов аз да стана нейна робиня. За да спасиш собствената си кожа. И да продължиш да спиш с любовницата си.“
„Не е така! С Анелия… свършено е! Аз обичам теб, Лилия! Теб! Майка ми… да, тя е труден характер, но… тя ще ни помогне! Ще се измъкнем и ще започнем отначало! Кълна се!“
Той протегна ръка да ме докосне, но аз се отдръпнах, сякаш ръката му беше отровна.
„Не ме докосвай. Отвращаваш ме. Ти не обичаш никого, освен себе си. И си страхливец.“
Запалих колата. Той ме погледна стреснато.
„Какво правиш?“
„Карам те у дома. При майка ти. Сигурна съм, че тя те чака с нетърпение, за да обсъдите новия кредит за жилище.“
Глава 7: Докладът на Кирил
Оставих Стоян пред входа на блока, където Маргарита живееше наблизо. Той изглеждаше смазан и изгубен. Не го съжалих.
Веднага щом той излезе от колата, телефонът ми иззвъня. Беше Кирил.
„Лилия? Имам доклада. Не е добре.“
„Колко зле?“, попитах, паркирайки зад един ъгъл.
„Зле от типа „бягай бързо“. Направих справките. Фирмата му е куха. Но по-лошото е, че той има три активни потребителски кредита на свое име, които не са обслужвани от четири месеца. Банките вече са стартирали процедури.“
Затворих очи. „Това не е всичко, нали?“
„Не. Най-лошото е ипотеката.“
„Каква ипотека? Ние нямаме ипотека. Живеем под наем.“
Последва дълга, тежка тишина от другата страна на линията.
„Кириле?“, почти изпищях.
„Лилия… преди шест месеца. Той е изтеглил ипотечен кредит срещу… апартамента на баба ти.“
Светът спря. Апартаментът на баба ми. Малката гарсониера, която тя ми остави в наследство, единственото мое нещо на света. Беше в лошо състояние и го бяхме оставили празен, с идеята „някой ден“ да го ремонтираме.
„Не… не е възможно. Аз не съм подписвала нищо.“
„Той е фалшифицирал подписа ти, Лилия. Имал е пълномощно, което си му подписала преди две години, помниш ли, за да се занимава с данъците? Използвал го е, за да прехвърли част от имота на свое име и после е ипотекирал целия. Банката му е отпуснала осемдесет хиляди лева.“
Осемдесет хиляди.
„Тези пари…“, прошепнах. „Те са отишли при Анелия. За „бизнеса“.“
„Най-вероятно. И той не е плащал вноските. Банката е стартирала процедура по публична продан. Следващия месец ще ти вземат апартамента.“
Трябваше да поема въздух. Не можех. Гърдите ми бяха стегнати в стоманен обръч. Той не просто ме беше измамил. Той не просто ми беше изневерил. Той беше откраднал миналото ми и беше унищожил бъдещето ми.
„Лилия? Още ли си там?“
„Аз… аз…“
„Слушай ме!“, гласът на Кирил беше остър, връщайки ме в реалността. „Това е престъпление. Фалшифициране на подпис, измама в особено големи размери. Можем да го съдим. Можем да спрем продажбата, ако докажем измамата.“
„Съдебни дела…“, промълвих.
„Да. Ще бъде мръсно. Ще бъде дълго. И той ще отиде в затвора. Но това е единственият начин да спасиш апартамента си.“
„Ами къщата? Кредитът от майка му?“
„Забрави за това! Това е капан! Ако подпишеш този нов кредит, ти поемаш отговорност и за тези тридесет и пет хиляди. А Маргарита ще е първата, която ще те съди, когато Стоян отново се провали. Тя няма да загуби и стотинка, повярвай ми. Тя ще вземе новата къща, а ти ще останеш на улицата, дължейки пари на всички.“
Той беше прав. Всичко беше една огромна, сложна измама, а аз бях агнето за заколение.
„Какво да правя, Кириле?“, попитах, а гласът ми трепереше.
„Прибирай се вкъщи. Събери си всички лични документи – твоите, всичко, свързано с апартамента на баба ти. Вземи лаптопа си, малко дрехи. И се махай оттам. Идвай в моята кантора. Ще те скрия при сестра ми, докато нещата се уредят. Не говори с него. Не говори с майка му. От този момент нататък, аз съм твоят глас.“
Глава 8: Скритият живот
Планът на Кирил беше разумен. Беше безопасен. Но докато карах към вкъщи, нещо в мен се пречупи. Нещо студено и твърдо се оформи на мястото на страха.
Нямаше да бягам.
Нямаше да се крия.
Бях лъгана, мамена, предадена и ограбена. Те бяха унищожили дома ми, бяха взели парите на брат ми, бяха ми отнели наследството. Бяха превърнали живота ми в ад.
И сега щяха да си платят.
Но не в съда. Не веднага. Първо, исках да видя лицата им.
Имах още една тайна. Тайна, която не бях споделила дори с Кирил. Нещо, което бях пазила за „черни дни“.
Преди години, когато баба ми почина, освен апартамента, тя ми остави и малка банкова сметка. Сметка, за която никой не знаеше. Бях я скрила от Стоян, защото той винак харчеше всичко. През годините бях внасяла по малко от моята заплата, всеки спестен лев. Не беше много, но беше мое. Беше моят таен, скрит живот. Моят фонд „Бягство“.
Имаше достатъчно, за да наема малък апартамент за няколко месеца и да покрия първоначалните разходи за адвокатите. Достатъчно, за да започна отначало.
Аз не бях жертва. Бях просто търпелива.
Спрях в един денонощен магазин. Купих бутилка от най-скъпото червено вино. След това се прибрах в апартамента – нашия апартамент под наем, който скоро щеше да бъде минало.
Глава 9: Последната вечеря
Стоян и Маргарита вече бяха там. Седяха на масата в кухнята, точно както предишната вечер. Пред тях бяха разпръснати брошури на агенции за недвижими имоти. Имаше и официални бланки от банка. Договорът за ипотечния кредит.
Когато влязох, двамата вдигнаха глави. Стоян изглеждаше притеснен, но Маргарита беше спокойна. Тя беше поела контрола.
„Лилия! Къде се губиш? Тъкмо разглеждаме документите. Утре сутрин имаме час при нотариуса“, каза тя властно.
Аз бавно свалих палтото си. Оставих бутилката вино на масата.
„Изглеждате развълнувани“, казах с усмивка. Същата онази гипсова усмивка от снощи, но този път зад нея не стоеше страх, а лед.
„Разбира се!“, обади се Стоян, опитвайки се да звучи ентусиазирано. „Мама намери страхотна къща. Малко по-скъпа е, но банката се съгласи да увеличи кредита, щом мама става гарант!“
„Колко мило от твоя страна, Маргарита“, казах аз, отваряйки бутилката. „Ще пийнете ли? Да отпразнуваме.“
Тя ме погледна подозрително, но кимна. Налях три чаши.
Вдигнах своята. „За новия ни дом.“
„За дома!“, отвърна Маргарита.
„За семейството!“, добави Стоян.
Отпихме.
Седнах срещу тях. Взех дебелата папка с документите за кредита. Прелистих я бавно, страница по страница. Стоян се въртеше нервно на стола си.
„Всичко е наред, Лилия. Адвокатът на банката прегледа всичко“, каза той.
„О, сигурна съм“, отвърнах аз. „Но аз имам няколко въпроса. Например, тук пише, че ставаме съдлъжници. Аз, ти и Маргарита. Но чия собственост ще бъде къщата?“
„Обща, разбира се!“, каза Стоян.
„Не съвсем“, обади се Маргарита. „Моят адвокат ме посъветва, предвид моята значителна инвестиция от тридесет и пет хиляди лева, моят дял да бъде пропорционален. Аз ще притежавам тридесет процента, а вие двамата ще си делите останалите седемдесет.“
Значи, тя щеше да притежава една трета от къщата, но и тримата щяхме да сме отговорни за сто процента от дълга. Гениално.
„Разбирам. Много умно“, кимнах аз. „А какво ще стане, Стояне, ако спреш да плащаш този кредит? Както спря да плащаш трите потребителски кредита, които вече висят на врата ти?“
Стоян замръзна. Чашата в ръката му затрепери.
Маргарита се намръщи. „Какви глупости говориш, Лилия? Какви потребителски кредити?“
„О, той не ви ли е казал?“, престорих се на изненадана. „Вашият успешен бизнесмен има малки финансови затруднения. Освен това има и едни нетърпеливи инвеститори от Варна. И една много нетърпелива бизнес партньорка на име Анелия.“
Лицето на Стоян стана пепеляво.
„Не знам за какво говориш!“, изсъска той.
„Така ли? А знаеш ли за публичната продан на апартамента на баба ми? Онзи, който си ипотекирал с фалшив подпис за осемдесет хиляди лева? Парите, които си дал на любовницата си?“
Маргарита ахна. Тя погледна към сина си, очите ѝ се разшириха от ужас, а после от ярост. „Стояне? Вярно ли е това?“
Той не можеше да говори. Само ме гледаше с чиста, неподправена омраза. Аз бях съсипала всичко.
„Той дори взе парите за университета на брат ми, Маргарита. Хиляда и петстотин лева. Обещал му е двойна печалба. Вашият син не е просто лош бизнесмен. Той е крадец и измамник.“
Настъпи тишина. Тежка, оглушителна тишина.
Глава 10: Свободата
Маргарита беше първата, която се окопити. Нейното лице се изкриви от гняв, но не към сина ѝ. Към мен.
„Ти!“, извика тя, скачайки на крака. „Ти си виновна! Ти си го настроила! Ти го разсейваш! Вместо да си стоиш вкъщи и да го подкрепяш, ти си ровила в нещата му! Ти си го тласнала към тази… тази жена!“
Тя посегна да ме удари. Аз хванах китката ѝ във въздуха. Силата ми я изненада.
„Седнете, Маргарита.“ Гласът ми беше тих, но твърд като стомана. „Няма да ме докосвате.“
Тя се дръпна, шокирана.
Обърнах се към Стоян. Той все още седеше парализиран.
„Няма да има къща“, казах аз. „Няма да има кредит. И няма да има „ние“.“
Взех документите от масата. Накъсах ги. На две, на четири, на осем, докато не станаха на купчина конфети.
„Лилия… недей…“, проплака Стоян. „Моля те… Аз ще оправя всичко! Ще върна парите! Ще се разделя с Анелия! Моля те, обичам те!“
„Не, Стояне“, казах аз, отивайки към спалнята. „Ти обичаш парите. И обичаш да те спасяват. Първо аз те спасявах от дребните ти провали, а сега майка ти трябваше да те спаси от големия. Но играта свърши.“
Извадих предварително приготвения си куфар изпод леглото.
„Какво правиш? Къде отиваш?“, извика той, втурвайки се след мен.
„Отивам си. Подавам молба за развод още утре. И повдигам обвинение срещу теб за измама и фалшификация на документи.“
„Не можеш!“, извика Маргарита от кухнята. „Ще съсипеш семейството! Ще го вкараш в затвора!“
„Той сам се вкара там“, отвърнах аз. „А вие… вие можете да си задържите вашите тридесет и пет хиляди лева. Ще ви трябват. За адвокатите му.“
Стоян се свлече на пода. „Не ме оставяй, Лилия… Ще остана без нищо!“
Аз спрях на вратата. Погледнах го за последен път – не мъжът, когото обичах, а смачкан, жалък непознат.
„Ти ме остави без нищо, Стояне. Открадна ми наследството. Но аз имам нещо, което ти никога няма да имаш.“
„Какво?“, прошепна той.
„Себе си.“
Излязох от апартамента, без да поглеждам назад. Затворих вратата след себе си, оставяйки ги двамата да се давят в руините на лъжите си.
Навън въздухът беше студен, но аз дишах дълбоко за първи път от години. Извадих телефона си и набрах номера на Деян.
„Како? Какво става?“
„Здравей, братле“, казах аз, а гласът ми беше спокоен. „Изпратих ти парите за таксата. И още малко отгоре. Имам една молба към теб. Искам да си събереш багажа. Утре сутрин идвам да те взема.“
„Да ме вземеш? Къде отиваме?“
„Намерих ни малък апартамент под наем. Близо до твоя университет. Ще живеем заедно известно време, докато аз… започна отначало. А ти ще завършиш. Ще се справим.“
Чух как той си пое дъх. „Наистина ли, како? Ами… ами Стоян?“
Погледнах към тъмните прозорци на апартамента, който вече не беше мой дом.
„Стоян е минало, Деяне. Време е за нашето бъдеще.“
Затворих телефона и тръгнах по улицата. Не знаех какво точно ме чака, но знаех едно. Условието на Маргарита беше най-големият подарък, който можеше да ми направи. То ме накара да отворя очи.
Тридесет и пет хиляди лева беше цената на моя затвор. А моята свобода, както се оказа, беше безценна.