На 45 съм и нямам деца.
Тази констатация не беше нито въпрос, нито оплакване. Беше просто факт, изречен в тишината на безупречния ми апартамент, чиято минималистична естетика отразяваше собствения ми прецизно подреден живот. Бях Лилия. Успешен архитект, собственик на процъфтяваща фирма, жена, която бе превърнала стоманената си воля в стъкло и бетон, оформящи силуета на града.
Животът ми беше изграден върху контрол. Всеки ъгъл, всяка линия, всяка сутрин, започваща в пет с йога и завършваща късно вечер с преглед на чертежи. Бях свикнала с тишината. Бях я предпочела. Липсата на деца не беше празнина; беше пространство. Пространство, което бях запълнила с амбиция, пътувания и онази тиха, зряла увереност, която идва, когато си платил всичките си сметки сам.
Телефонът иззвъня, прорязвайки медитативното спокойствие. Беше баща ми, Стоян.
„Лилия? Миличка, трябва да дойдеш тази вечер. Цялото семейство ще сме тук. Нещо… нещо важно.“
Гласът му беше тънък, пропит с онази нервност, която се бе превърнала в негово постоянно състояние, откакто Магда се появи в живота му преди петнадесет години. Магда, моята мащеха. Жената, която носеше усмивката си като оръжие.
Въздъхнах. „Татко, имам страшно много работа. Един проект…“
„Моля те, Лилия. За мен. Важно е.“
„Добре“, прекъснах го аз. „Ще дойда.“
Затворих и погледнах отражението си в тъмния прозорец. Елегантна жена на 45, облечена в скъп кашмир, но с очи, които помнеха твърде много. Тези вечери винаги бяха изпитание. Семейната къща, някога мое светилище, сега беше нейната територия. Къщата, в която бях израснала с майка ми, преди болестта да ми я отнеме твърде рано. Сега всяка стая миришеше на тежкия парфюм на Магда и на пърженото, което тя постоянно готвеше.
Набрах Андрей, моя бизнес партньор и единственият човек, когото смятах за истински приятел. Той беше опората ми – спокоен, логичен и напълно лишен от сантименталност.
„Семейна вечеря“, казах, без да му давам време да отговори.
От другата страна на линията се чу тежка въздишка. „Тя пак ли ще те измъчва? Знаеш каква е. Не им позволявай да те докоснат, Лилия. Ти си над това.“
„Знам. Но той ме помоли. Звучеше… уплашено.“
„Стоян винаги звучи уплашено“, отвърна Андрей сухо. „Той избра новия си живот. Просто пази гърба си. И помни документите в сейфа. Винаги помни документите.“
„Винаги“, потвърдих аз и затворих.
Думите на Андрей бяха котвата ми. Документите. Те бяха моята тайна застраховка, моето тихо оръжие, което чакаше своя момент.
Докато шофирах към стария квартал, спомените ме връхлитаха. Смехът на майка ми в градината, нейните ръце, докато садеше рози. Сега градината беше занемарена, покрита с бурени, защото Магда намираше градинарството за „селска работа“.
Паркирах скъпата си кола зад очукания микробус на Диана, доведената ми сестра. Диана, вечно уморената майка на четири деца, продукт на първия брак на Магда. Винаги ми беше малко мъчно за нея – тя беше просто ехо на властната си майка, вечно бореща се с дългове и недоволство.
Поех дълбоко дъх, преди да отворя вратата. Навлизах на бойното поле.
Глава 2: Вечерята
Атмосферата в къщата беше по-гъста от дима от цигарата на Магда, която тя пушеше до отворения прозорец в кухнята, въпреки молбите на баща ми. Миризмата на изгоряло олио се смесваше с напрежението.
„А, Лилия! Най-после ни удостои с присъствието си“, изсъска Магда, потупвайки пепелта в чинийка. Усмивката ѝ не достигаше студените ѝ очи. „Закъсняваш. Явно бизнесът върви по-добре от семейния живот.“
„Здравей, Магда. Здравей, татко.“
Баща ми, Стоян, изглеждаше с десет години по-стар. Седеше свит на стола си в ъгъла, избягвайки погледа ми. Изпитах онзи познат пристъп на съжаление и гняв.
Диана беше там, нервно подреждаше чинии. Четирите ѝ деца бяха натикани в другата стая пред телевизора. Съпругът ѝ, Павел, мъж със сивеещо лице и неспокоен поглед, постоянно проверяваше телефона си. Забелязах как пръстите му треперят.
„Мартин дойде ли си?“, попитах, опитвайки се да внеса нотка нормалност. Мартин, най-големият син на Диана, беше единствената светлина в това семейство. Блестящ студент по медицина, той беше единственият, който се осмеляваше да говори с мен без страх или завист.
„В университета е“, отвърна Диана рязко. „Изпити. Семестърът е скъп. Някои от нас имат истински разходи, Лилия.“
„Диана, стига“, промърмори Павел, без да вдига очи от телефона си.
Стиснаха ме за гърлото. „Разходи“. Винаги ставаше въпрос за пари. Моите пари, които те нямаха. Моят успех, който им бодеше очите.
Вечерята беше мъчение. Магда разказваше надълго и нашироко за своите „приятелки“ от висшето общество, които всъщност не съществуваха. Диана се оплакваше от ипотеката си – огромна грешка, която бяха направили с Павел, купувайки апартамент, който не можеха да си позволят. Павел мълчеше. Баща ми едва докосваше храната си.
Напрежението се сгъстяваше с всяка минута. Усещах го. Това не беше обикновена семейна вечеря. Беше екзекуция. И аз бях на дръвника.
Накрая, когато десертът беше поднесен – купен от магазина сладкиш, който Магда представи за свой, – баща ми се изкашля.
„Лилия…“, започна той, а ръцете му трепереха толкова силно, че чашата с вода се разплиска. „Аз… ние с Магда… говорихме.“
Магда постави ръка върху неговата. Жест, който трябваше да изглежда успокояващ, но беше по-скоро като на собственик, държащ каишка.
„Татко, какво има?“, попитах тихо, макар че стомахът ми вече се беше свил на ледена топка.
„Ти знаеш… аз остарявам. И…“ Той погледна към Магда, която му кимна окуражително. „Реших… Лилия, ти си силна. Ти се справяш сама. Имаш си фирмата, апартамента… не се нуждаеш от нищо.“
Замръзнах.
„Диана обаче…“, продължи той, избягвайки погледа ми и взирайки се в Диана. „Тя има четири деца. Мартин е в университета. Ипотеката им… те имат нужда от сигурност.“
В стаята стана толкова тихо, че можех да чуя бръмченето на стария хладилник.
„Какво казваш, татко?“, попитах с глас, който едва разпознах като свой.
„Оставям всичко на Диана“, изстреля той думите на един дъх. „Къщата. Спестяванията. Всичко. Ти… ти ще се оправиш.“
Диана ахна, а лицето ѝ се обля в сълзи на облекчение. Павел най-сетне вдигна поглед от телефона си, а очите му светнаха от алчност.
Магда ме гледаше. О, как ме гледаше. Това беше триумфът, който бе чакала петнадесет години. Тя се наведе към мен, усмивката ѝ беше подла, остра като бръснач.
„За какво ти е?“, прошепна тя злобно, така че само аз да я чуя. „Та ти дори нямаш семейство.“
Това беше. Ударът, който трябваше да ме събори. Подигравката с моята празна къща, моята бездетност, моята самота.
И тогава, вместо да се срина, аз се усмихнах.
Беше тиха, студена усмивка. Нещо, което бях научила в безбройните заседателни зали, когато мъже се опитваха да ме смачкат. Вдигнах очи и ги срещнах с тези на Магда.
Тишината се проточи. Диана спря да плаче. Павел примигна. Дори баща ми усети промяната в атмосферата.
Усмихнах се, но на вечерята всички замръзнаха, когато разкрих…
Глава 3: Разкритието
„Знаеш ли, Магда“, започнах аз, а гласът ми беше спокоен, почти весел. Той проряза гробната тишина в стаята. „Права си. Аз наистина нямам такова семейство. И като се замисля, това е най-големият ми късмет в живота.“
Лицето на Магда трепна. Тя не очакваше отпор, очакваше сълзи.
„Но това, което имам, Магда“, продължих аз, навеждайки се леко напред, „е памет. И документи.“
Думата „документи“ увисна във въздуха като заплаха. Баща ми пребледня. Той знаеше. О, да, той знаеше.
„Какви ги говориш?“, изсъска Магда, губейки самообладание. „Той реши. Всичко е за Диана!“
„Татко“, обърнах се аз към него, игнорирайки напълно Магда. „Тази къща. Тя не е твоя, за да я даваш.“
Стоян започна да трепери неконтролируемо. „Лилия, моля те…“
„Не!“, извиках аз, губейки за миг хладнокръвието си, преди да го възвърна. „Ти не можеш да дадеш това, което не ти принадлежи. Тази къща, в която седиш, в която се опитваш да изтриеш всеки спомен от майка ми… тя я купи.“
„Лъжеш!“, изкрещя Магда. „Ние сме женени! Всичко е общо!“
„Не и това“, отвърнах аз ледено. „Майка ми я купи с парите от наследството на баба ми, преди да се омъжи за теб, татко. И беше достатъчно умна, за да предвиди хора като Магда.“
Изправих се. Всички погледи бяха вперени в мен. Дори децата бяха надникнали от другата стая, усетили драмата.
„Съществува предбрачен договор и допълнително споразумение, подписано от теб, татко. В него е упоменато, че в случай на нейната смърт, ти имаш право да живееш тук доживот. Но при едно условие: ако се ожениш повторно, къщата автоматично става моя собственост. Изцяло.“
Тишина. Пълна, оглушителна тишина.
„Ти… ти си се оженил за Магда преди петнадесет години“, продължих аз, обръщайки се към Диана и Павел. „Това означава, че през последните петнадесет години вие сте живели в моята къща.“
„Това е абсурд!“, извика Павел, скачайки на крака. „Това е лъжа!“
„Имам документите“, казах аз спокойно. „Оригиналите. Заверени. Адвокатът ми, Гергана, ще се свърже с вас утре сутринта. Ще имате тридесет дни да напуснете.“
Стоян закри лицето си с ръце. Той не отричаше. Той знаеше, че е истина. Беше се надявал, че съм забравила. Че съм била твърде малка. Но майка ми се беше погрижила да знам.
Магда беше пепелява. Нейният голям план, нейното отмъщение срещу мъртвата ми майка и успешната ми доведена дъщеря, се разпадаше пред очите ѝ.
Но аз не бях приключила.
„А що се отнася до спестяванията…“, обърнах се отново към Магда, която ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза. „Кои по-точно спестявания, Магда? Тези, които ти изтегли миналия вторник от сметката на баща ми, докато той спеше? Или тези, които си взела като заем на негово име от онази фирма за бързи кредити?“
Това беше ударът, който никой не очакваше. Дори аз не бях сигурна, докато не видях паниката в очите ѝ. Бях забелязала писмата, скрити под купчина вестници. Бях направила малко проучване.
Павел зяпна. „Заеми? Какви заеми?“
„Оказва се, че Магда има… скъпо хоби“, казах аз, оставяйки ги сами да запълнят празните места. Знаех за хазарта. Знаех за скритите дългове. „И тя е използвала бъдещото „наследство“ като гаранция пред доста неприятни хора.“
„Ти… ти кучко!“, изви Магда, хвърляйки се към мен.
Павел я спря. Диана се свлече на стола, ридаейки неудържимо. Не от облекчение, а от ужас. Ипотеката. Заемите. Измамата. Всичко се стовари върху нея.
Взех чантата си. „Адвокатът ми се казва Гергана. Очаквайте обаждането ѝ. И, Магда… не се опитвай да изнесеш нищо. Дори вилиците. Всичко е описано.“
Излязох от къщата, без да поглеждам назад. Въздухът навън беше студен, но аз дишах за първи път от петнадесет години. Битката не беше спечелена. Тя тепърва започваше.
Глава 4: Последствията
Пътуването обратно до апартамента ми беше сюрреалистично. Ръцете ми трепереха върху волана. Това не беше победа. Беше обявяване на война. Бях взривила мост, но на другия бряг стояха руините на онова, което някога наричах семейство.
Влязох в тихия си апартамент и първото нещо, което направих, беше да се обадя на Андрей.
„Свърши се“, казах аз, а гласът ми пресекна. „Казах им.“
„И?“, попита той, както винаги практичен.
„Хаос. Пълен хаос. Магда има заеми. Стоян е съучастник в мълчанието си. Диана е съсипана.“
„Добре“, каза Андрей. „Сега започва трудната част. Те ще отвърнат на удара. Магда няма да се предаде лесно. Утре сутринта, първо отиваме при Гергана.“
Бях права. В къщата, която току-що бях напуснала, беше избухнал ад.
Щом вратата се затвори зад мен, Магда се нахвърли върху Стоян.
„Ти! Ти знаеше!“, крещеше тя, а лицето ѝ беше изкривено от ярост. „Ти знаеше за проклетите документи и ме остави да се унижавам!“
„Аз… аз мислех, че е забравила…“, промълви Стоян, свит.
„Забравила? Тя е змия! Също като майка си!“, виеше Магда. „А ти… ти си жалък страхливец!“
„А ти какво?“, извика Павел, който досега беше мълчал, пресмятайки загубите. „Заеми? Какви заеми, Магда? Нали щяхме да използваме спестяванията, за да покрием вноската по ипотеката? Нали каза, че всичко е уредено?“
Диана вдигна разплаканото си лице. „Мамо? Вярно ли е? Заеми?“
Магда се обърна към тях, притисната в ъгъла. „Това не е ваша работа! Бяха… малки разходи. За къщата!“
„Малки разходи?“, Павел се изсмя горчиво. „Лилилия спомена бързи кредити! Ти си ни разорила! Ти си излъгала баща си, излъгала си и нас! Разчитахме на тази къща! Имаме ипотека, Магда! Ипотека!“
„Павел, успокой се…“, започна Диана.
„Не ми казвай да се успокоявам!“, изрева той. „Животът ни свърши! Разбираш ли? Свърши! Заради твоята алчна майка!“
Той грабна якето си и излетя от къщата, блъскайки вратата. Телефонът му вече беше в ръката му. Той не отиваше да се разходи. Отиваше при Ива.
Диана остана сама, ридаеща на масата, заобиколена от мръсните чинии. Баща ѝ беше в шок в стола си, а майка ѝ трескаво крачеше из стаята, вече кроейки нов план. Войната беше започнала.
Глава 5: Адвокатската кантора
Офисът на Гергана беше точно като нея – остър, безупречен и леко плашещ. Стените бяха покрити не с картини, а с рамкирани дипломи и лицензи. Гергана беше на петдесет, с коса, прибрана в стегнат кок, и очила, които сякаш виждаха директно през теб. Тя беше най-добрият адвокат по вещно право и не беше евтина.
„Значи, бомбата е хвърлена“, каза тя, вместо поздрав, докато преглеждаше копията на документите, които ѝ бях донесла. Аз и Андрей седяхме срещу нея.
„Бяха в шок“, потвърдих аз.
„Добре. Това ни дава предимство от 24 часа, преди Магда да намери свой адвокат. А тя ще намери някой долен, повярвай ми.“ Гергана вдигна очи. „Случаят ти е железен, Лилия. Договорът на майка ти е шедьовър. Тя е предвидила всичко. Повторният брак на Стоян автоматично е задействал клаузата за прехвърляне на собствеността. Къщата е твоя. Била е твоя от петнадесет години.“
„А те?“, попитах аз.
„Те са нарушители. Можем да ги съдим за пропуснати ползи – наем за петнадесет години. Можем да ги съдим за щети по имота. Можем да съдим Стоян за опит за измамно разпореждане с чужда собственост. А Магда… о, Магда е черешката на тортата.“
Андрей се намеси. „Бързите кредити. Лилия смята, че тя е фалшифицирала подписа на Стоян, за да ги изтегли, използвайки къщата като обезпечение.“
Гергана се усмихна мрачно. „Това вече е наказателно дело. Ще проверя. Ако е използвала имот, който не ѝ принадлежи, като обезпечение… тя е в много, много дълбока беда.“
Почувствах прилив на гадене. „Аз не искам да ги вкарвам в затвора, Гергана. Аз просто искам къщата си. Къщата на майка ми.“
Гергана свали очилата си. „Лилия, ти си влязла в битка с глутница чакали. Не можеш да им показваш милост, защото те няма да ти покажат. Ти си успешна жена, бизнесмен. Разбери, това е сделка. Те се опитаха да те измамят. Сега ти си тази, която диктува условията. Първа стъпка: изпращам официална нотариална покана за доброволно напускане в 30-дневен срок. Втора стъпка: започвам пълна проверка на имотния регистър и на кредитната история на Стоян и Магда. Ще разберем колко дълбока е заешката дупка.“
Тя ме погледна строго. „И ти, Лилия. Отсега нататък не говориш с тях. Изобщо. Нито с баща ти, нито с Диана. Всяка комуникация минава през мен. Те ще се опитат да те манипулират емоционално. Баща ти ще плаче. Диана ще ти показва снимки на децата си. Не се поддавай.“
Кимнах, макар че сърцето ми беше свито. „Мартин. Племенникът ми. Той учи медицина.“
„Студентът ли?“, Гергана махна с ръка. „Това не е твой проблем. Това е проблем на родителите му, които са живели петнадесет години безплатно в чужд имот и са теглили незаконни заеми. Фокусирай се, Лилия. Време е да си върнеш това, което е твое.“
Излязохме от кантората. Андрей стисна рамото ми. „Тя е права. Сега трябва да си твърда. Като стоманата, която използваш в проектите си.“
Знаех, че е прав. Но стоманата беше студена. А аз, въпреки всичко, не бях.
Глава 6: Скритият живот на Магда
Магда не намери просто „долен“ адвокат. Тя намери най-безскрупулния. Човек на име Драгомир, който беше известен с това, че протака дела с години, използвайки фалшиви свидетели и процедурни хватки.
Но дори Драгомир беше притеснен, след като видя документите на Гергана.
„Това е зле, Магда“, каза ѝ той в опушения си офис. „Договорът е перфектен. Първата съпруга на Стоян го е заковала.“
„Не ме интересува!“, извика Магда, а ръцете ѝ трепереха. Тя не беше спала от нощта на вечерята. „Намери вратичка! Кажи, че е фалшификат! Кажи, че Стоян е бил недееспособен, когато го е подписвал!“
„Той е бил на четиридесет и напълно здрав“, отвърна Драгомир. „А Лилия има оригинала. Ще загубим. И то бързо.“
„Нямаме време!“, изхлипа Магда, а фасадата ѝ на ледена кралица се пропука. „Трябват ми пари. Веднага.“
„Заемите?“, попита той.
Магда кимна, а сълзи на ярост и страх се стичаха по бузите ѝ. Не бяха „малки заеми“. Беше хазарт. Онлайн казина, тайни игри на покер в задни стаички. Беше започнало като забавление, начин да се почувства важна, да избяга от скучния си живот със Стоян. Но бързо се превърна в болест.
Тя дължеше пари. Много пари. Не на банки, а на хора, които не приемаха „не“ за отговор. Хора, които вече бяха започнали да ѝ се обаждат посред нощ. Те знаеха за къщата. Тя им беше обещала, че ще я продаде и ще им се изплати.
„Колко?“, попита Драгомир.
Магда написа число на лист хартия.
Адвокатът изруга. „Ти си луда. Те ще те убият.“
„Ако Лилия вземе къщата, те ще убият и Стоян!“, извика тя. „Трябва да я спреш! Протакай! Искай експертизи! Кажи, че подписът на Стоян е фалшив! Всичко!“
Драгомир въздъхна. Това щеше да му струва скъпо. „Добре. Ще го проточа. Но това ще ти струва. Авансово.“
Магда извади последните бижута, които ѝ бяха останали, и ги хвърли на бюрото. „Направи го.“
Тя излезе от кантората, чувствайки се още по-отчаяна. Лилия не просто ѝ отнемаше къщата; тя ѝ отнемаше единствения изход. Магда беше притисната до стената. А притиснатото в ъгъла животно е най-опасно.
Тя се прибра вкъщи, където Стоян седеше втренчен в угасения телевизор.
„Ставай!“, заповяда му тя. „Отиваме в болницата.“
„Какво? Защо? Болен ли съм?“
„Ще бъдеш“, каза Магда, а в очите ѝ имаше нов, плашещ блясък. „Ще получиш сърдечен удар. Ще кажем, че Лилия го е причинила. Ще я съдим за емоционален тормоз. Ще видим как ще се хареса това на нейните лъскави клиенти.“
Стоян я погледна с ужас. Жената, за която се беше оженил, беше чудовище.
Глава 7: Пукнатини в брака
За Диана и Павел завръщането в техния свръх-ипотекиран апартамент беше като влизане в гробница. Тишината между тях беше по-силна от крясъците на децата им.
Вноската по ипотеката беше след три дни. А те нямаха пари. Бяха разчитали на „спестяванията“ на Стоян, които Магда им беше обещала, за да покрият следващите няколко вноски.
„И сега какво?“, попита Диана с празен глас, докато гледаше през прозореца към сивия бетонен блок отсреща.
Павел не отговори. Той седеше на дивана, а телефонът му вибрираше в джоба му. Беше Ива.
„Павел? Чу ли ме? Какво ще правим?“
„Какво да правим, Диана?“, избухна той, скачайки на крака. „Няма какво да се направи! Майка ти ни съсипа! Ти ни съсипа, като ѝ вярваше!“
„Аз ли? Аз ли съм виновна? Аз се грижа за четири деца! Аз се опитвам да държа всичко това заедно, докато ти… докато ти си говориш с…“
„С кого?“, предизвика я той. „Хайде, кажи го!“
„Не знам! Но знам, че не си с нас! Постоянно си на този телефон! Прибираш се късно! Миришеш на чужд парфюм!“
Павел се изсмя. Беше му писнало да се крие. Беше му писнало от този живот. „Да. Права си. Има друга. Казва се Ива. И знаеш ли какво, Диана? Тя не се оплаква. Тя не е вечно уморена. Тя не ми говори за ипотеки и памперси!“
Ударът беше толкова силен, колкото ако я беше зашлевил. Диана се задъха, сякаш въздухът беше изсмукан от стаята. Изневяра. Отгоре на всичко останало.
„Ти… ти…“
„Аз какво?“, извика той. „Мислиш ли, че ми е леко? Работя на работа, която мразя, за да плащам за този апартамент, който не исках! И всичко това, докато чакахме майка ти да ни „оправи“ с наследството! Е, няма наследство, Диана! Няма нищо! Само дългове!“
„Децата…“, прошепна тя.
„Децата ще се оправят! Аз си тръгвам. Отивам при Ива. Тя поне ме уважава.“
„Уважава те?“, изсмя се Диана през сълзите си. „Тя уважава портфейла ти, който вече е празен! Върви! Върви при нея! Но да знаеш, Павел, ако излезеш през тази врата, не се връщай!“
„С удоволствие!“, изкрещя той.
Той грабна няколко неща, напъха ги в една чанта и тръгна. Спря на вратата. „Ще се видим при адвоката за развода. И късмет с ипотеката.“
Вратата се тръшна.
Диана остана сама. На 40 години, с четири деца, без работа, с огромна ипотека и съпруг, който току-що я беше напуснал. Тя беше стигнала дъното. Всичко, в което беше вярвала – майка ѝ, съпругът ѝ, бъдещето ѝ – беше лъжа.
Глава 8: Студентът
Няколко дни по-късно, докато бях затънала в работа в офиса си, опитвайки се да потуша пожарите, които Магда беше запалила, и да се съсредоточа върху нов, сложен проект, секретарката ми съобщи, че имам неочакван посетител.
„Казва се Мартин. Твърди, че ви е племенник.“
Сърцето ми прескочи. „Нека влезе.“
Мартин влезе в офиса ми. Беше отслабнал. Тъмните кръгове под очите му говореха за безсънни нощи. Той стоеше неловко сред скъпите мебели и абстрактните картини, момче на прага на мъжеството, носещо тежестта на целия свят.
„Здравей, лельо Лилия“, каза той тихо.
„Мартин. Здравей. Седни, моля те.“
Той седна на ръба на стола. „Съжалявам, че идвам без предупреждение. Аз…“
„Добре ли си?“, попитах аз.
Той поклати глава. „Не. Нищо не е добре. Баща ми… той напусна мама. Отиде при друга жена.“
Затворих очи за миг. Павел беше довършил делото си. „Съжалявам, Мартин. Много съжалявам.“
„Баба… баба Магда е… не знам. Тя е странна. Говори си сама. Крещи на дядо Стоян. Вчера той получи криза. Тя го откара в болницата и каза на всички, че ти си виновна. Че си го докарала до инфаркт.“
„Това не е вярно, Мартин. Баща ми имаше проблеми със сърцето от години. А Магда знае как да натиска бутоните му.“
„Знам“, каза той, а в гласа му имаше зрялост, която не подхождаше на деветнайсетгодишен. „Знам каква е тя. Винаги съм знаел. Тя настройваше мама срещу теб през целия ми живот. Казваше, че си студена, че ни мразиш, защото нямаш свои деца.“
Стиснах зъби. „А ти вярваше ли ѝ?“
Той ме погледна право в очите. „Не. Ти винаги беше единствената, която ме питаше за университета. Ти ми подари първия ми учебник по анатомия. Баба Магда дори не знае какво уча.“
Въздъхнах. Това дете…
„Лельо Лилия… знам, че си права за къщата. Знам, че баба ми е направила ужасни неща. Тя е… тя е болна. Мисля, че има проблем с хазарта. Видях писмата от лихварите.“
„Тя е“, потвърдих аз.
„Но майка ми… тя е съсипана. Тя няма никого. Няма пари. Банката ще ни вземе апартамента. Аз ще трябва да напусна университета. Не мога да я оставя сама с другите деца.“
Това беше. Моралната дилема, от която Гергана ме беше предупредила. Невинният, хванат в кръстосан огън.
„Защо си тук, Мартин?“, попитах тихо. „Дошъл си да ме молиш да се откажа от къщата ли?“
Той поклати глава енергично. „Не. Не. Аз… аз дойдох да ти предложа сделка.“
Това ме изненада. „Сделка?“
„Аз ще свидетелствам. Ще кажа в съда всичко, което съм чул. Как баба Магда е планирала да вземе къщата, как е теглила заемите, как е заплашвала дядо Стоян. Ще кажа истината. Знам, че тя се опитва да изкара дядо недееспособен, за да оспори документите ти.“
Бях поразена. „Мартин, това е майка ти… баба ти.“
„Те съсипаха живота ни“, каза той с горчивина. „Аз искам само едно в замяна. Не се отказвай от къщата. Вземи я. Но… моля те… помогни на мама. Тя не е като баба. Тя е просто… слаба. И уплашена. Не ѝ взимай и апартамента. Не знам как… но моля те.“
Той се бореше да не се разплаче. „Аз ще напусна университета и ще започна работа. Ще плащам ипотеката. Само… не я оставяй на улицата.“
Гледах това младо момче, готово да пожертва бъдещето си, за да спаси майка си от грешките на другите. Видях в него себе си – детето, принудено да порасне твърде бързо заради егоизма на възрастните.
„Стани, Мартин“, казах аз.
Той се изправи, объркан. Приближих се до него и го прегърнах. Беше скован за момент, после се отпусна и за първи път от седмици, той се разплака.
„Няма да напускаш университета“, казах аз твърдо. „Ще станеш лекар. Чуваш ли ме? Аз ще се погрижа за това. Лично.“
„Но мама…“
„Ще помисля. Не мога да обещая нищо за ипотеката… това е сложно. Но ще помисля. А сега се върни в университета. И не казвай на никого за този разговор. Особено на Магда.“
Той кимна, избърса очите си. „Благодаря ти, лельо Лилия.“
След като той си тръгна, аз останах дълго време, загледана в чертежите на новия проект. Но вече не виждах линии и ъгли. Виждах лицето на Мартин. Нещата току-що се бяха усложнили безкрайно.
Глава 9: Бизнес и натиск
Войната се пренесе на моя територия.
Магда, вярна на стила си, не се ограничи само до съдебната зала. Нейната стратегия „емоционален тормоз“ се разгърна в пълна сила. Тя беше започнала кампания по оклеветяване.
Първо дойде обаждането от Андрей.
„Лилия, имаме проблем. Огнян е в града.“
Огнян беше нашият най-голям конкурент. Агресивен, безскрупулен бизнесмен, който от години се опитваше да открадне най-големия ни клиент – голяма международна верига хотели, за която проектирахме нов спа комплекс.
„Какво иска?“, попитах, а стомахът ми се сви.
„Срещнал се е с клиента. И знаеш ли какво му е казал? Казал му е, че ти си „емоционално нестабилна“. Че си затънала в грозно семейно дело, че си изгонила болния си баща от дома му и че си на ръба на нервен срив. Казал им е, че не може да ти се вярва за такъв голям проект.“
Побеснях. „Магда. Това е нейна работа. Тя го е намерила.“
„Вероятно“, съгласи се Андрей. „Клиентът е… разклатен. Искат извънредна среща. Утре.“
Това беше удар под кръста. Моята фирма, моят „бизнес“, беше моята крепост. Тя беше доказателството, че съм повече от „бездетната дъщеря“. А сега Магда се опитваше да събори и това.
„Тя се опитва да ме разори“, прошепнах аз. „Тя си мисли, че ако загубя фирмата си, ще бъда принудена да се откажа от къщата.“
„И ще успее ли?“, попита Андрей.
Изправих гръб. „Не. Няма. Подготви презентацията. Ще им покажем какво е стабилност.“
На следващия ден влязох в заседателната зала, изправена пред екипа на клиента и лукавата усмивка на Огнян, който беше „случайно поканен“ на срещата.
„Госпожо Лилия“, започна клиентът. „Чухме… обезпокоителни неща. Вашият личен живот…“
„Господа“, прекъснах го аз с леден тон. „Аз съм наета да проектирам сгради, не да бъда нечий семеен модел. Моят личен живот е точно това – личен. И докато сме на тази тема, Огнян, как е твоят развод? Чух, че бившата ти жена иска половината ти фирма заради… как беше… „непреодолими различия“ и една секретарка?“
Огнян пребледня. Залата притихна.
„Аз не смесвам личното с професионалното“, продължих аз. „Но ако бъдем принудени да играем тази игра, аз съм готова. А сега, ако обичате, Андрей ще ви представи триизмерния модел на комплекса. Включили сме иновативна система за геотермално отопление, която ще ви спести 30% от оперативните разходи.“
Обърнах се към чертежите. Бях си върнала контрола. Срещата продължи два часа. Когато свърши, Огнян си тръгна пръв, без да каже дума. Клиентът стисна ръката ми.
„Впечатляващо, госпожо Лилия. Както винаги. Извинете ни за нетактичността. Проектът продължава по план.“
Бях спечелила битката. Но бях отвратена. Отвратена, че Магда беше стигнала толкова далеч. Отвратена, че Огнян беше използвал семейната ми трагедия. Отвратена, че трябваше да сляза на тяхното ниво.
Когато се прибрах в офиса, Гергана ме чакаше.
„Имам новини“, каза тя. „И не са добри. Магда е успяла да убеди съдията да назначи психиатрична експертиза на Стоян.“
„Какво?“
„Твърдят, че той не е бил наясно какво подписва, когато е сключвал договора с майка ти. Че е бил под неин контрол. И че сега ти го манипулираш. Това е ходът на Драгомир. Ще се опитат да оспорят основния документ.“
„Но това е лудост! Той беше напълно здрав!“
„Лудост е, но е законно. Ще трябва да се борим. И още нещо. Проверката ми за заемите приключи. По-лошо е, отколкото мислехме. Тя е фалшифицирала подписа му. Не веднъж, а три пъти. И не само при бързи кредити. Има ипотека. Втора ипотека върху къщата ти.“
Светът се завъртя. „Как е възможно? Къщата е моя!“
„Тя е използвала старите документи за собственост, преди да се задейства твоята клауза. Банката не е проверила достатъчно добре. Лихварите също. Всички те ще дойдат да си търсят парите. И първият, когото ще потърсят, си ти, Лилия. Защото къщата е твоя. Ти си наследила имота… заедно с дълговете, направени срещу него.“
Магда не се опитваше просто да ми вземе къщата. Тя беше заложила капан. Ако спечелех къщата, щях да наследя нейните хазартни дългове.
Глава 10: Изневярата изплува
Докато аз се борех с адвокати и конкуренти, светът на Диана се разпадаше парче по парче. След като Павел си тръгна, тя изпадна в ступор. Дните се сливаха в мъгла от детски плач, студена храна и нарастващи купчини сметки.
Един ден, в отчаян опит да намери някакви пари, които Павел може да е скрил, тя започна да рови из старите му неща. Вместо пари, тя намери кутия. В нея имаше втори телефон.
Тя го включи. Той не беше защитен с парола. Павел беше станал небрежен.
Това, което видя, я накара да повърне. Съобщения. Десетки, стотици съобщения. Не само до Ива. Имаше и други. Снимки. Уговорки.
Павел не просто ѝ изневеряваше. Той водеше двоен живот от години. Ива беше просто последната. Той беше източвал семейната им сметка, за да плаща за подаръци, вечери, хотелски стаи.
Изневярата не беше симптом на кризата им. Тя беше причината. Парите за ипотеката не отиваха само за лихви. Те отиваха за тайния живот на Павел.
Но най-лошото тепърва предстоеше.
Сред съобщенията имаше и кореспонденция с майка ѝ, Магда.
Диана замръзна, докато четеше.
Магда: Тя още ли не знае? Трябва да я държиш в неведение, докато не вземем парите от Стоян. Павел: Опитвам се. Тя постоянно пита за сметките. Става подозрителна. Магда: Просто ѝ кажи, че има забавяне в работата ти. Измисли нещо. Щом вземем къщата, ще ѝ дам малко пари и тя ще се успокои. Ти ще си свободен да правиш каквото искаш. Павел: Ами ти? Какво ще получиш ти? Магда: Аз ще си платя дълговете. И ще гледам как онази кучка Лилия най-после губи. Това ми стига.
Диана изпусна телефона.
Те са били в съюз. Нейният съпруг и нейната майка. Те са я манипулирали заедно. Павел е знаел за плановете на Магда. Магда е знаела за изневерите на Павел. Те са я използвали. Тя и четирите ѝ деца бяха просто параван, инструмент за постигане на целите им.
„За какво ти е? Та ти дори нямаш семейство.“
Думите на Магда към Лилия проехтяха в ушите ѝ. Иронията беше смазваща. Лилия, която нямаше семейство, беше единственият човек, който се беше отнесъл с достойнство към сина ѝ. А Диана, която имаше „семейство“, беше предадена от всички в него.
Гняв, по-горещ от всичко, което беше изпитвала досега, замени шока. Това не беше просто отчаяние. Това беше ярост.
Тя грабна телефона и излезе от апартамента, оставяйки децата при най-голямата си дъщеря. Тя не отиваше при Павел. Не отиваше и при Магда.
Тя отиваше при Лилия.
Глава 11: Отчаяни ходове
Магда усещаше как примката се затяга. Банката, която беше измамила с втората ипотека, беше получила писмо от Гергана и беше започнала вътрешно разследване. Лихварите ставаха все по-настоятелни. Един от тях я беше „посетил“ вкъщи, докато Стоян беше в болницата, и ѝ беше показал снимка на децата на Диана.
„Хубави деца“, беше казал той. „Ще е жалко, ако се наложи да ги посетим в училище.“
Паниката я завладя. Тя трябваше да действа. Трябваше да направи нещо драстично.
Психиатричната експертиза на Стоян беше насрочена. Това беше нейният коз. Ако успееше да докаже, че той е бил недееспособен, когато е подписвал договора с първата си жена, целият случай на Лилия се сриваше. Но тя знаеше, че Стоян, макар и слаб, не беше луд. Лекарите щяха да го видят.
Трябваше ѝ нещо повече.
Тя отиде в болницата при Стоян. Той лежеше блед в леглото си, закачен за монитори.
„Стояне“, започна тя с най-сладкия си глас, гласът, който не беше използвала от години. „Толкова се притеснявам за теб. Тази Лилия… тя ще ни унищожи.“
Стоян извърна глава. „Остави ме, Магда. Ти унищожи всичко.“
„Не, скъпи. Аз се боря за нас! За Диана! За внуците! А ти трябва да ми помогнеш.“
Тя извади лист хартия и химикал.
„Какво е това?“, попита той.
„Това е декларация. Просто… малка декларация. В нея се казва, че… че не си спомняш добре подписването на онзи договор. Че първата ти жена те е притискала. Че си бил в депресия.“
„Но това не е вярно!“, възрази той, опитвайки се да седне. „Аз помня всичко. Помня я…“
„Не ме интересува какво помниш!“, изсъска тя, а маската падна. „Ти ще подпишеш това! Или ще кажа на онези хора къде учи Мартин. Ще им кажа, че ти си им дал адреса.“
Очите на Стоян се разшириха от ужас. „Ти не би…“
„О, бих. Подпиши!“
Тя натика химикала в ръката му. Ръката му трепереше. Той погледна лицето ѝ – изкривено от злоба, отчаяние и лудост. Това не беше жената, която познаваше.
С трепереща ръка той започна да драска подписа си.
В този момент вратата на стаята се отвори.
Гергана, адвокатът на Лилия, стоеше на прага, придружена от двама полицаи и главния лекар на болницата.
„Госпожо Магда“, каза Гергана с леден глас. „Мисля, че това се нарича принуда и опит за фалшифициране на показания. Вие сте арестувана.“
Магда изпусна химикала. Листът хартия се понесе към пода. Нейният последен, отчаян ход се беше провалил зрелищно. Докато полицаите ѝ слагаха белезници, тя видя лицето на Гергана. Нямаше триумф. Имаше само студено, професионално удовлетворение.
„Как… как знаехте?“, прошепна Магда.
„Инстинкт“, отвърна Гергана. „И фактът, че се опитахте да подкупите една от сестрите да ви даде достъп до упойващите на Стоян. Тя се обади на нас, вместо на вас.“
Играта беше приключила.
Глава 12: Семейният срив
Докато Магда беше извеждана от болницата, Диана пристигна пред лъскавата стъклена сграда, където се намираше офисът на Лилия. Ръцете ѝ трепереха, стиснали телефона на Павел.
Тя влезе във фоайето, мръсна, разплакана, контрастираща рязко със спокойния лукс наоколо. Секретарката я погледна с отвращение.
„Имам среща с госпожа Лилия“, излъга Диана.
„Тя е заета. Имате ли…“
„Кажете ѝ, че е Диана. И че става въпрос за майка ми и Павел. Кажете ѝ, че имам доказателства.“
Думите подействаха. След минута вратата на кабинета на Лилия се отвори.
Лилия стоеше зад бюрото си, безупречна както винаги. Тя ме погледна без враждебност, по-скоро с умора. „Диана. Какво има?“
Диана не можа да издържи. Тя се свлече на най-близкия стол и избухна в ридания. Ридания на предателство, на срам, на пълен и абсолютен срив.
„Тя… те… те са ме излъгали“, промълви тя през сълзите. „И двамата.“
Тя подаде телефона на Лилия. „Павел. И мама. Те са били заедно в това. Той е знаел за къщата. Тя е знаела за… за другите жени. Те ме използваха. Използваха децата ми.“
Лилия взе телефона и започна да чете. Лицето ѝ остана безизразно, но аз видях как пръстите ѝ побеляха, стискайки устройството. Тя чете дълго време.
Когато свърши, тя вдигна очи към мен.
„Ти съсипа всичко!“, изкрещя Диана, изливайки целия си гняв, не върху Лилия, а върху майка си, която не беше там. „Заради твоята алчност! Ти ме насъскваше срещу Лилия! Караше ме да я мразя! Казваше ми, че тя е врагът! А през цялото време врагът си била ти! Ти и той!“
Тя удари с юмрук по скъпото бюро. „Какво да правя сега, Лилия? Кажи ми! Той ме напусна. Банката ще вземе апартамента. Нямам пари. Нямам нищо. Децата ми…“
Тя закри лицето си. „Мартин ще трябва да напусне университета. Всичко свърши.“
Аз, Лилия, я гледах. Гледах тази съсипана жена, която цял живот беше оръжие в ръцете на майка си. Виждах не доведената сестра, която ме презираше. Виждах жертва.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше Гергана.
„Лилия. Имаме я. Арестуваха я в болницата. Опит за принуда. Случаят е приключен. Къщата е твоя. А Магда я очаква съд за фалшифицираните ипотеки и заеми. Тя ще лежи в затвора.“
Затворих. Всичко беше свършило. Бях спечелила. Бях победила Магда. Бях си върнала къщата.
И пред мен седеше Диана, чийто живот беше напълно унищожен.
„Лилия?“, прошепна тя, усещайки промяната в мен. „Какво става?“
„Майка ти е арестувана“, казах аз тихо. „Преди малко. В болницата на баща ми.“
Диана не изглеждаше изненадана. Само кимна, а по лицето ѝ се стичаха още сълзи. „Добре. Тя си го заслужава.“
В този момент видях истината. Победата ми беше празна. Аз бях на 45, без деца, и току-що бях унищожила единственото семейство, което ми беше останало, макар и токсично. Да, Магда беше чудовище. Да, Павел беше предател. Но Диана? И Мартин? И другите три деца?
„За какво ти е? Та ти дори нямаш семейство.“
Думите на Магда отново. Може би беше права. Имах къща, имах фирма. Но бях сама.
А пред мен седеше жена, която току-що беше загубила всичко, но все още имаше четири деца, които я чакаха у дома.
Глава 13: Разговори в полумрак
Наредих да донесат чай. Двете седяхме в тишината на моя офис, докато слънцето залязваше, хвърляйки дълги сенки по пода. Диана беше спряла да плаче. Беше изтощена, празна.
„Той знаеше, че нямаме пари за ипотеката“, прошепна тя, говорейки по-скоро на себе си. „Той просто чакаше парите от наследството. Парите, които мама му беше обещала. За да може да ме зареже и да отиде при нея… при Ива… с чисти сметки.“
„Те са ужасни хора, Диана“, казах аз.
„Аз също ли съм ужасен човек, Лилия?“, погледна ме тя. „Аз те мразех. Завиждах ти. За парите ти, за свободата ти, за това, че не си затънала в памперси и сметки. Аз… аз се радвах, когато татко каза, че ти взима къщата. Чувствах се… сякаш най-после и аз печеля.“
Тя изпитваше срам. Дълбок, изгарящ срам.
„Ти не си Магда“, казах аз. „Ти си била манипулирана от нея през целия си живот. Тя те е научила да завиждаш, защото тя самата е изградена от завист. Завиждаше на майка ми за къщата, завиждаше на мен за фирмата. Тя е празна отвътре, Диана. И се опитваше да запълни празнотата с пари и интриги.“
„Сега аз съм празна“, каза тя. „И нямам нищо. Банката ще ми се обади утре. Знам го.“
Гледах я. Пред мен стоеше моят морален избор, въплътен. Можех да ѝ кажа „съжалявам“ и да я изпратя. Бях в правото си. Гергана щеше да ме поздрави за твърдостта.
Но тогава видях лицето на Мартин. Неговото обещание да напусне университета.
Аз, Лилия, бизнесменът. Аз, която пресмятах рискове и печалби. Знаех какво е добра инвестиция.
„Какво можеш да правиш, Диана?“, попитах аз.
Тя ме погледна объркано. „Какво… какво имаш предвид? Аз… аз съм била просто майка. Преди това… работих като… администратор в една малка фирма. Преди Мартин да се роди.“
„Организирана ли си? Можеш ли да работиш с графици? С документи?“
„Мисля, че да… Защо?“
„Защото“, казах аз, изправяйки се, „фирмата ми се разраства. Имам нужда от нов офис мениджър. Някой, на когото мога да имам доверие, че ще следи за реда. Работата е стресираща. Плащането е добро.“
Диана зяпна. „Ти… ти ми предлагаш работа?“
„Предлагам ти шанс“, поправих я аз. „Но имам условия. Много строги условия.“
Глава 14: Ново споразумение
Диана ме гледаше със смесица от надежда и недоверие. Аз седнах обратно зад бюрото си, превключвайки напълно в режим „бизнес“.
„Първо. Пълна лоялност. Към мен и към фирмата. Всякаква комуникация с Магда, освен ако не е свързана със съдебното дело, е забранена. Разбрано ли е?“
Тя кимна енергично. „Нямам какво да ѝ кажа.“
„Второ. Ще се погрижа за ипотеката ти.“
Очите ѝ се разшириха. „Как?“
„Няма да я изплатя. Това би било глупаво. Но ще използвам парите от „спестяванията“ на баща ми – това, което Магда не е успяла да открадне, – за да покрия вноските ти за следващата една година. Това ти дава една година да стъпиш на крака. Една година, в която заплатата ти от мен ще отива за децата ти и за теб, а не за банката. След тази година ти поемаш плащанията. Сама.“
Това беше повече, отколкото тя някога се беше надявала.
„Трето. Мартин“, продължих аз. „Той няма да напуска университета. Аз ще създам образователен фонд. За него и за другите три деца. Той ще има сигурността да завърши. Но ти, Диана, ще работиш усилено, за да допринасяш за този фонд, след като се стабилизираш.“
„Лилия, аз не знам какво да кажа… Защо… защо правиш това? След всичко…“
Погледнах я студено. „Не го правя за теб, Диана. Не се заблуждавай. Робя го заради Мартин. И заради другите три деца. Те не са виновни за нищо от това. И го правя заради себе си.“
Тя примигна.
„Майка ти ме попита за какво ми е наследство, след като нямам семейство. Е, аз ще ти покажа. Аз нямам деца, но мога да инвестирам в бъдещето на твоите деца. Това ще бъде моето наследство. Ще се уверя, че поне един от вас ще излезе от тази кал и ще постигне нещо. Ясно ли е?“
„Да“, прошепна тя.
„А сега, за останалите. Павел. Той е твой проблем. Съветвам те да наемеш добър адвокат за развода. Използвай телефона като доказателство. Вземи му всичко, което можеш, за издръжката.“
„Баща ми“, казах аз, а гласът ми леко трепна. „Той ще напусне болницата и ще бъде преместен в специализиран център за възстановяване. Далеч от Магда. Аз ще платя за това. Ще се грижа за него.“
„А къщата?“, попита Диана.
„Къщата е моя“, казах аз твърдо. „Тя е паметта на майка ми. Ще я възстановя. Ще я почистя от присъствието на Магда. Тя никога повече няма да бъде бойно поле.“
И накрая, Магда. Тя ще се изправи пред съда. За фалшифицираната ипотека, за заемите, за принудата. Няма да има милост от моя страна. Тя ще плати за всяка своя лъжа.“
Изправих се. „Това е споразумението, Диана. Приемаш ли го?“
Тя се изправи, по-висока, отколкото я бях виждала досега. Сълзите бяха изсъхнали. На тяхно място имаше решителност. „Приемам. Ще започна утре.“
„Не“, казах аз. „Ще започнеш в понеделник. Утре отиди при децата си. Кажи им, че всичко ще бъде наред. И се обади на адвокат за развода.“
Тя кимна и си тръгна. Аз останах сама в кабинета си, в полумрака. Бях взела най-голямото бизнес решение в живота си. Бях инвестирала в разрушено семейство. Беше огромен риск.
Но за първи път от много време не се чувствах сама.
Глава 15: Цената на свободата
Следващите шест месеца бяха вихрушка.
Делото срещу Магда беше бързо и брутално. Доказателствата бяха неоспорими. Фалшифицираната ипотека, заемите от лихварите, опитът за принуда над Стоян в болницата. Телефонните съобщения между нея и Павел, предоставени от Диана, запечатаха съдбата ѝ. Тя беше осъдена на ефективна присъда за измама в особено големи размери. Нейният скрит живот, хазартната ѝ зависимост – всичко беше изложено на показ. Тя плачеше в съдебната зала, но това вече не бяха сълзите на манипулатор, а на жена, която беше загубила всичко.
Павел беше унищожен при развода. Диана, подкрепена от мен и с доказателствата от телефона, успя да получи пълно попечителство и значителна издръжка. Ива, неговата любовница, го напусна в момента, в който разбра, че е разорен. Последният път, когато чух за него, работеше като доставчик.
Стоян беше преместен в луксозен възстановителен център. Посещавах го всяка неделя. Беше тих, сянка на мъжа, когото помнех. Деменцията, ускорена от стреса, бавно го поглъщаше. Но той беше в безопасност. Понякога ме поглеждаше и се усмихваше, наричайки ме с името на майка ми. Това болеше, но беше и вид прошка.
Диана започна работа при мен. Първите седмици бяха трудни. Тя беше плаха, неуверена, смачкана от години емоционален тормоз. Но бавно, под моето строго, но справедливо ръководство и подкрепата на Андрей, тя започна да цъфти. Оказа се, че е педантично организирана. Децата ѝ бяха в добри училища, а Мартин беше звездата на медицинския факултет, освободен от финансовия товар.
Аз? Аз си върнах къщата.
Отне ми месеци да я почистя. Изхвърлих всяка мебел, всяка вещ, която носеше спомена за Магда. Наех екип и възстановихме градината на майка ми. Всяка роза беше засадена отново. Къщата вече не миришеше на страх и пържено, а на лавандула и прясна боя.
Една вечер стоях в обновения си кабинет – същият, в който баща ми ми беше отнел наследството. Андрей беше до мен, разглеждахме плановете за спа комплекса, който бяхме спечелили.
„Беше тежък рунд“, каза той, отпивайки от уискито си.
„Но спечелихме“, отговорих аз.
„Ти не просто спечели, Лилия. Ти купи цялата компания.“
Той имаше предвид Диана. Тя тъкмо си беше тръгнала от офиса, след като беше останала до късно, за да финализира график.
„Тя е добра инвестиция“, казах аз.
„Ти си на 46 сега“, каза той тихо, нарушавайки професионалния тон. „И нямаш деца.“
Погледнах го. Думите вече не ме боляха. Вече не бяха оръжие.
„Не“, казах аз, усмихвайки се. „Нямам деца. Но имам наследство. Имам фирма, която строи бъдещето. Имам къща, пълна със спомени, които най-после са щастливи. И имам четири деца, които ще отидат в университет заради мен. Оказва се, че „семейство“ не е това, което ти се дава. А това, което избираш да спасиш.“
Андрей вдигна чашата си. „За теб, Лилия. Най-добрият бизнесмен, когото познавам.“
Отпих от моята чаша. Бях сама в апартамента си, но вече не бях самотна. Бях платила цената на свободата си и тя беше висока. Но си струваше всяка стотинка.