От бюрото ми започнаха да изчезват скъпи химикалки. Не просто химикалки, а символи. Писалки, които струваха повече от нечия седмична заплата. Те бяха част от фасадата, от бронята, която носиш, когато си изградил бизнес от нулата. Всяка от тях беше подарък – една от партньори, друга от съпругата ми Анелия за годишнина, трета бях купил сам след подписването на първия голям договор. Бяха тежки, от масивен метал и смола, с пера от злато. И изчезваха. Една по една.
Първоначално реших, че съм разсеян. Оставил съм я в заседателната зала. Или Анелия я е прибрала, докато е чистила кабинета ми у дома. Но след третата изгубена химикалка, онази, тъмносинята, която ми беше любима, разбрах, че не е разсеяност. Беше кражба.
Някой влизаше в кабинета ми и систематично ме ограбваше. Не ставаше въпрос за парите. Ставаше въпрос за наглостта. За нарушеното доверие. В офиса работеха двадесет души. Двадесет души, на които плащах заплати, бонуси, осигуровки. Двадесет души, които твърдяха, че са част от „семейството“ на фирмата.
Обзе ме студен гняв. Кой? Новата асистентка Ива, която гледаше с прекалено голям глад към лукса? Или някой от старите кадри, решил, че му дължа повече? Може би дори съдружникът ми, Павел? Отхвърлих тази мисъл веднага. Павел беше мой приятел от детинство. Бяхме градили това заедно. Абсурд.
Но гневът остана. И реших да действам. Не можех да поставя камери – това щеше да отрови атмосферата завинаги. Трябваше ми капан. Фин, интелигентен капан.
Поръчах я от специализиран сайт. Химикалка, която изглеждаше идентично с една от най-скъпите ми. Перфектна реплика. Но с една особеност – мастилото ѝ беше специално. Реактивно. Изчезваше напълно след точно двадесет и четири часа. Не, не избледняваше – изчезваше, сякаш никога не го е имало. Като по магия.
В понеделник сутрин я оставих на видно място върху кожената подложка на бюрото си. Точно до договорите, които трябваше да прегледам. Беше примамка. И зачаках.
Денят беше напрегнат. Фирмата ни беше на ръба на голяма сделка, която можеше да ни изстреля в съвсем друга орбита. Или да ни съсипе, ако се провалим. Работехме по нея от шест месеца. Напрежението се режеше с нож. Павел изглеждаше особено притеснен, потеше се повече от обикновено, ръцете му трепереха, докато държеше чашата с кафе. Отдадох го на общия стрес.
Вечерта, преди да си тръгна, проверих. Химикалката я нямаше.
Сърцето ми подскочи. Не беше триумф, беше тежко, горчиво усещане. Капанът беше щракнал. Крадецът беше в офиса.
На следващия ден беше голямата среща. В десет сутринта. Всички бяхме в голямата заседателна зала. Клиентите – двама сериозни мъже в скъпи костюми, техният адвокат и нашият екип – аз, Павел, главният ни счетоводител и Ива, която водеше записки.
Напрежението беше почти физическо. Обсъждахме финалните клаузи. Адвокатите спореха за дребни детайли. Аз наблюдавах лицата. Всеки държеше химикалка. Но не моята.
Стигнахме до подписването. Най-важният момент. Извадиха се официалните копия на договора. По традиция, аз трябваше да подам моята писалка на клиента за подписа. Но преди да успея да го направя, някой се пресегна към вътрешния си джоб.
И тогава, точно когато адвокатите се ръкуваха и се постигна съгласие, някой изписка силно.
Беше писък, изпълнен с паника и неверие. Не беше женски. Беше дрезгав, мъжки вик.
Всички глави се обърнаха.
Усмихнах се. Студена, безизразна усмивка. Обърнах се бавно, за да видя кой е.
За моя изненада, това беше Павел.
Глава 2
Павел стоеше вцепенен, втренчен в листа пред себе си. Беше извадил моята химикалка – примамката – и очевидно беше драскал нещо в бележника си, докато адвокатите говореха. Може би числа, може би просто е нервничел. Сега на страницата нямаше нищо. Само леки бразди по хартията, където беше натискал. Беше вдигнал ръка, за да си почеше челото, и по пръстите му също нямаше и следа от мастило, но паниката беше истинска.
— Какво… какво става? — изпелтечи той, гласът му беше треперлив.
Клиентите ни гледаха с открито недоумение. Техният адвокат повдигна вежда. Ива прикри уста с ръка, очите ѝ бяха широко отворени.
— Какво има, Павка? — попитах аз, гласът ми звучеше неестествено спокойно в настъпилата тишина.
— Мастилото… то… то изчезна. Аз… аз писах тук! Кълна се, писах!
Той размаха бележника като доказателство за собствения си разсъдък. Беше нелепо. Изглеждаше като луд.
— Сигурно си се разсеял — казах аз, поклащайки глава с фалшиво съчувствие. — Напрежението е голямо.
— Не! Не съм се разсеял! Тази химикалка… — той я вдигна, лъскавата ѝ повърхност отразяваше лампите. — Тя е дефектна!
Един от клиентите се покашля.
— Господа, можем ли да приключим с подписването? Имаме и други срещи.
Павел изглеждаше съсипан. Той не осъзнаваше какво се случва. Той не знаеше, че аз знам. Той просто беше изплашен от необяснимото. Мислеше, че губи разсъдъка си.
А аз знаех истината. Моят най-добър приятел. Моят съдружник. Човекът, с когото бяхме започнали в гараж, ядейки филии с лютеница, крадеше от мен. И то не пари, не и директно. Крадеше скъпи, лъскави дрънкулки.
Защо?
Срещата приключи с успех, въпреки странния интервал. Подписахме с моята резервна писалка. Ръкувахме се. Изпратихме клиентите с широки, фалшиви усмивки. Сделката беше факт. Трябваше да празнуваме.
Но когато вратата се затвори, Павел се свлече на стола.
— Мартине, не знам какво стана. Кълна се…
— Успокой се — прекъснах го аз. — Сигурно е било евтино китайско мастило в тази… — огледах демонстративно химикалката, която той беше пуснал на масата. — Откъде я взе? Изглежда скъпа.
Павел пребледня.
— Аз… не помня. Намерих я.
Лъжец. И то лош.
— Ясно — казах. — Е, сделката е факт. Да отидем да пийнем по нещо.
Той кимна, но очите му бягаха. Нещо го глождеше. Нещо повече от изчезващото мастило.
През целия ден не можах да се съсредоточа. Празнувахме с екипа, отворихме шампанско. Павел пиеше бързо, на екс, без да вдига наздравици. Опитваше се да избегне погледа ми.
Вечерта се прибрах у дома. Новият ни апартамент. Голям, светъл, с изглед към парка. Купихме го с огромен жилищен кредит. Анелия го обожаваше. Тя беше прекарала месеци в избор на мебели, на цветове, на пердета. Това беше нейната мечта. А за мен беше просто още един камък на шията. Още един огромен разход, който изискваше сделки като днешната.
— Как мина? — попита ме тя, излизайки от кухнята. Миришеше на ванилия.
— Подписахме — казах, разхлабвайки вратовръзката си.
— Чудесно! — тя се усмихна и ме целуна. — Това означава,… нали? Че можем да сме по-спокойни? За кредита?
— Да. Да, можем — излъгах аз.
Защото в този момент осъзнах, че ако Павел, моят партньор с петдесет процента, краде химикалки, той вероятно краде и нещо много, много по-голямо. А ако краде, значи има причина. А причините обикновено бяха свързани или с хазарт, или с жени, или и с двете.
И ако фирмата беше в опасност, този апартамент, тази мечта на Анелия, щеше да се превърне в първата жертва.
— Деян прибра ли се? — попитах, сменяйки темата.
Синът ни, Деян. Гордостта ни. Студент в университета, първа година право. Поне така си мислехме.
— Не. Каза, че ще учи до късно в библиотеката с колеги. Изпитът му наближава.
Кимнах, но усетих как ново, студено пипало на безпокойството се увива около стомаха ми. Деян също беше странен напоследък. Потаен. Искаше пари. Повече пари, отколкото беше нормално за студент.
Отидох в кабинета си и затворих вратата. Отворих лаптопа си. Не за да работя. За да започна да ровя.
Трябваше да знам. Трябваше да разбера колко дълбока е заешката дупка, в която Павел ме беше вкарал. И имах ужасното предчувствие, че химикалките са само началото.
Глава 3
Започнах да ровя. Отключих фирмените сметки, към които и двамата имахме пълен достъп. Винаги сме си имали абсолютно доверие. Аз движех клиентите и стратегията, той се занимаваше с оперативната работа и финансите. Идиот. Бях идиот.
Първоначално всичко изглеждаше чисто. Разходи за консумативи, заплати, наеми. Но след това забелязах нещо. Поредица от плащания към консултантска фирма, за която не си спомнях да сме наемали. „Финанс Протект“ ЕООД. Сумите не бяха огромни, но бяха регулярни. Всеки месец. По пет хиляди лева.
Започнах да търся информация за тази фирма. Оказа се, че е регистрирана преди шест месеца. Точно тогава започнаха да изчезват и химикалките. Собственик и управител беше лице с име, което не ми говореше нищо. Но адресът на регистрация… Адресът беше в същата сграда, където живееше Ива. Новата ни асистентка.
Студена пот ме обля. Ива. Тихата, работлива Ива. Която винаги носеше кафе на Павел. Която оставаше до късно с него, „за да довършат отчетите“.
Припомних си как Павел я гледаше. Не като шеф. А като мъж. Гладът в очите му.
Това беше то. Изневяра. И то не просто изневяра, а изневяра, платена с фирмени пари. Павел източваше фирмата, за да плаща на любовницата си. Пет хиляди на месец. За какво? За „консултации“?
Гневът ми се смеси с презрение. И със страх. Ако той правеше това, какво друго правеше?
Докато аз се опитвах да спася бизнеса ни с тази нова сделка, той е забивал нож в гърба ми. Докато аз се притеснявах за ипотеката и за бъдещето на сина си, той е финансирал апартамента на любовницата си.
А химикалките? Те бяха просто… трофеи. Жалки, дребни кражби, извършени от човек, загубил всякакъв морален компас. Може би адреналинът от голямата кражба не му е стигал. Или може би е било подсъзнателно. Може би е искал да бъде хванат.
Телефонът ми извибрира. Беше Анелия. „Няма ли да си лягаш? Стана късно.“
„Идвам“, отговорих аз.
Затворих лаптопа. Но не отидох в спалнята. Отидох в стаята на Деян. Беше празна. Леглото – недокоснато. „До късно в библиотеката.“
Отворих гардероба му. На пръв поглед – дрехи на студент. Но в дъното, под купчина стари списания, намерих нещо друго. Заложна бележка.
Беше заложил лаптопа си. Лаптопът, който му бях купил за университета. Заложил го беше за петстотин лева.
Светът ми се срутваше. Съдружникът ми ме ограбваше. А синът ми… синът ми имаше нужда от петстотин лева толкова спешно, че да заложи инструмента си за учене.
Аз, Мартин, успешният бизнесмен, бях заобиколен от тайни и лъжи. Стоях в тъмния коридор на перфектния си апартамент, купен с кредит, и се чувствах като най-големия глупак на света.
Изведнъж изчезващите химикалки ми се сториха най-малкият проблем.
Глава 4
На следващия ден отидох в офиса с тежест в гърдите, която правеше дишането трудно. Всеки звук беше оглушителен. Щракането на клавиатурите, бръмченето на кафе машината, фалшивият, весел смях на Ива от съседната стая.
Павел беше в кабинета си. Вратата беше открехната. Говореше по телефона, гласът му беше приглушен, но напрегнат.
— …Не мога сега! Разбери, не мога! Ще ти се обадя по-късно. Не, не ми звъни повече тук!
Той затвори с трясък.
Минах покрай кабинета му, без да поглеждам. Ива излезе от стаята си, носейки папка.
— Добро утро, Мартине! — усмихна ми се тя лъчезарно.
— Ива — кимнах аз студено. — Може ли за момент в кабинета ми?
Тя ме последва, леко учудена от тона ми. Затворих вратата.
— Седни.
Тя седна на ръба на стола, все още усмихната, но в очите ѝ се появи предпазливост.
— Познаваш ли фирма на име „Финанс Протект“? — попитах директно.
Усмивката ѝ изчезна. За секунда. После се върна, но беше изкуствена.
— Не… не мисля. Защо?
— Регистрирана е на твоя адрес — казах тихо.
Това беше блъф. Знаех само сградата, не и апартамента. Но беше достатъчно. Пребледняването ѝ беше отговорът.
— Аз… аз не знам… Може би… хазяинът ми… — започна да заеква тя.
— Ива — прекъснах я аз. — Не ме прави на глупак. Павел източва пари към тази фирма. А тази фирма си ти.
Тя скочи.
— Как смееш! Нямаш право да ме обвиняваш в…
— Имам пълно право. Парите излизат от моята фирма. Искаш ли да се обадя на икономическа полиция? Да проверим банковите сметки? Да видим кой тегли парите от сметката на „Финанс Протект“?
Тя седна обратно. Ръцете ѝ трепереха.
— Не е това, което изглежда — прошепна тя.
— А какво е?
— Павел… той има проблеми. Големи проблеми.
— Какви проблеми? — настоях аз.
— Дългове. Хазарт. Той… той дължи много пари. На много опасни хора.
Това ме изненада. Хазарт? Павел никога не е бил по хазарта.
— И ти му помагаш да краде от мен, за да си плаща дълговете?
— Не! — извика тя. — Тези пари… те бяха заем! Той щеше да ги върне! Той просто… той се заплете. Тези хора го заплашваха. Мен също.
— Заплашваха те?
— Казаха, че знаят къде живея. Че знаят къде работя. Павел беше изплашен до смърт. Той не е лош човек, Мартине. Той просто направи грешка.
Лъжеше ли? Или казваше истината? Всичко беше толкова объркано.
— Пет хиляди на месец. От шест месеца. Това са тридесет хиляди лева, Ива. Това не е „грешка“. Това е схема.
— Моля те… — очите ѝ се напълниха със сълзи. — Не казвай на никого. Той ще отиде в затвора. Те ще го убият. Моля те.
Тя плачеше. Може би беше истинско. Може би беше най-добрата актриса, която бях срещал.
— Изчезвай — казах.
— Моля?
— Вземи си нещата. До десет минути искам да си извън тази сграда. И не искам да те виждам повече. Нито теб, нито твоята „консултантска“ фирма.
— Но… работата ми…
— Ти нямаш работа. Ти си съучастник в кражба. Върви, преди да съм размислил и да съм се обадил, където трябва.
Тя ме гледаше с омраза. Сълзите изсъхнаха моментално. Маската падна.
— Ще съжаляваш за това — изсъска тя. — Ти не знаеш в какво се забъркваш. Павел не е сам.
Тя излезе и тръшна вратата.
Останах сам в кабинета си. Хазарт. Опасни хора. Заплахи. Ами ако беше истина? Ами ако Павел не беше просто долен крадец, а жертва?
Не. Това не обясняваше химикалките. Кражбата на химикалки не беше акт на отчаяние. Беше акт на дребнавост, на завист, на… разпад.
Трябваше да говоря с Павел. Но преди това трябваше да се прибера у дома. Трябваше да говоря със сина си.
Глава 5
Прибрах се по обяд. Анелия беше изненадана да ме види.
— Мартине? Какво става? Добре ли си?
— Къде е Деян? — попитах, без да отговарям на въпроса ѝ.
— Горе. В стаята си. Мисля, че спи. Цяла нощ е учил…
Качих се по стълбите, по две наведнъж. Втурнах се в стаята му без да чукам. Той лежеше на леглото, напълно облечен, втренчен в тавана. Музиката от слушалките му беше толкова силна, че я чувах.
Той скочи, като ме видя.
— Татко? Какво…
Извадих заложната бележка от джоба си и я хвърлих на леглото.
— Какво е това, Деяне?
Той пребледня. Гледаше ту към мен, ту към бележката.
— Аз… мога да обясня.
— Обяснявай. Защо си заложил лаптопа, който ти купих, за да учиш? Защо ми лъжеш, че си в библиотеката?
— Трябваха ми пари — промърмори той, свеждайки поглед.
— За какво? За какво ти трябват петстотин лева толкова спешно?
Той мълчеше.
— Кажи ми! — извиках аз. Гневът от офиса, страхът за фирмата, всичко се изля върху него.
— За… за изпити — каза той накрая.
— За изпити? Какво искаш да кажеш?
— Трябваше да си платя… за да мина. Един асистент… той…
— Ти си плащал подкупи? — не можех да повярвам.
— Не! Не точно… — той се разплака. Голямото ми момче, бъдещият адвокат, плачеше като дете. — Аз… татко, аз изобщо не съм ходил в университета.
Удар. По-силен от всеки шамар.
— Какво?
— От месеци не съм ходил. Изобщо не се записах за втория семестър.
— Но… защо? Лъга ни през цялото време?
— Не знам! — извика той. — Мразех го! Мразя правото! Мразя лекциите, мразя преподавателите! Не искам да бъда адвокат!
— И какво искаш да бъдеш, Деяне? — попитах аз, гласът ми вече беше леден.
— Не знам!
— Чудесно! Значи решаваш да ни лъжеш, да взимаш парите ни, да се преструваш, че учиш, докато всъщност какво? Какво правиш по цял ден?
— Аз…
— Къде отидоха парите? Не само петстотинте лева. Всички пари, които ти давахме за учебници, за такси, за квартира?
Той ме погледна с ужас.
— Играех.
— Какво си играел?
— Покер. Онлайн. В началото печелех. Наистина. Мислех, че мога… че мога да изкарам собствени пари. Да не завися от теб. Да ти покажа, че мога и сам.
Светът ми се завъртя. Павел – хазарт. Деян – хазарт. Сякаш бях попаднал в някакъв абсурден кошмар.
— И си загубил всичко — казах. Не беше въпрос.
— Да. И не само това. Взех назаем.
— От кого?
— От… едни момчета. От клуба. Те дават заеми. Трябваше да им върна парите до днес. Хиляда лева. Лаптопът беше само за… за да отложа малко. Те… те казаха, че ще дойдат у дома. Че ще говорят с теб.
Анелия стоеше на вратата. Беше чула всичко. Лицето ѝ беше бяло като платно.
— Мартине… — прошепна тя.
— Колко? — попитах Деян. — Колко точно дължиш?
— Пет… пет хиляди.
Пет хиляди лева. Същата сума, която Павел беше превеждал на Ива всеки месец. Беше като проклятие.
— Обличай се — казах.
— Къде отиваме?
— Отиваме да платим дълговете ти. И после, Деяне… после с теб ще си говорим много, много дълго. За лъжите. И за твоето бъдеще.
Анелия се свлече на пода в коридора и започна да ридае. Нашият перфектен живот. Нашият син, студент по право. Нашият нов апартамент. Всичко беше лъжа. Фасада. Точно като скъпите химикалки на бюрото ми.
Глава 6
Излязохме от апартамента, оставяйки Анелия в сълзи. Тишината в колата беше по-тежка от всякакви викове. Деян се беше свил на седалката до мен, гледаше през прозореца.
— Къде? — попитах.
Той ми даде адрес. Беше в краен квартал, в едно от онези съмнителни денонощни заведения, които служеха като параван за незаконна дейност.
Спрях колата на улицата отпред.
— Чакай тук.
— Не, татко, не можеш… Те са опасни.
— Чакай тук — повторих аз.
Влязох вътре. Миришеше на застоял алкохол, цигари и отчаяние. На една маса седяха двама мъже. Единият беше огромен, с обръсната глава и татуировки по врата. Другият беше слаб, с мазни очи и костюм, който се опитваше да изглежда скъп, но не успяваше.
— Търся някого — казах аз. — Синът ми, Деян, ми каза, че ви дължи пари.
Слабият се усмихна, показвайки жълти зъби.
— Деянчо. Да. Приятно момче. Умно. Но не и в покера. Закъснява малко с плащането.
— Колко?
— Пет хиляди. Плюс лихвата. Да речем, шест.
— Няма да е шест. Ще е пет. Толкова е дългът му.
Големият се изправи.
— Ти ли ще определяш правилата, чиче?
Не трепнах.
— Аз съм този с парите. Вие сте тези, които давате незаконни заеми на деца. Искате ли да извикам полиция? Да поговорим за вашия „клуб“?
Слабият вдигна ръка, за да спре партньора си.
— Спокойно. Няма нужда от грубости. Бизнес правим. Но лихвата си е лихва.
Извадих портфейла си. Извадих пет хиляди лева. Бяха ми служебни пари, за непредвидени разходи. Ирония.
— Пет. В брой. Сега. Взимате ги и забравяте името на сина ми. Забравяте адреса му. Ако го доближите, ако само го погледнете, ще се погрижа бизнесът ви да приключи. Много бързо.
Той ме гледаше дълго. Опитваше се да прецени дали блъфирам. Аз не блъфирах. Бях на ръба. Човек, който е на път да загуби всичко, е най-опасният противник.
Накрая той кимна.
— Добре. Пет. Но да не сме го виждали повече тук.
Той прибра парите.
— И разписката? — попитах аз.
Той се изсмя.
— Каква разписка?
— Разписката, която синът ми ви е подписал.
Той въздъхна, отвори едно чекмедже и извади смачкан лист хартия. Подаде ми го.
Разкъсах го на четири и излязох.
Когато се качих в колата, Деян ме гледаше със страхопочитание и срам.
— Свърши — казах.
По пътя към дома той проговори.
— Татко… Аз…
— Млъкни. Не искам да чувам нищо. Отиваш у дома, събираш си багажа.
— Какво? Къде отивам?
— Ще те закарам до автогарата. Ще се прибереш при баба си и дядо си на село.
— Но…
— Няма „но“! Ще работиш. Ще им помагаш в градината, ще цепиш дърва. Ще имаш време да мислиш. Много време. Искам да мислиш какво ще правиш с живота си. И докато не го измислиш, забравяш за лесен живот и джобни пари. Телефонът ти остава при мен.
Той искаше да спори, но видя нещо в очите ми и замълча.
Оставих го пред блока.
— Имаш един час.
Аз не се качих. Имах друга работа. Трябваше да се върна в офиса. Трябваше да се изправя срещу другия лъжец в живота ми.
Глава 7
Когато влязох в офиса, беше почти вечер. Повечето служители си бяха тръгнали. Само Павел беше още там. Кабинетът му светеше.
Влязох без да чукам. Той седеше на бюрото си, забил глава в ръцете си. Пред него имаше празна бутилка уиски.
— Ива я няма — казах.
Той вдигна глава. Очите му бяха кървясали.
— Знам.
— Уволних я.
— Знам. Тя ми се обади. Крещя ми. Каза, че си я заплашил.
— Да — потвърдих аз. — Заплаших я. Точно както сега ще заплаша и теб, Павка.
Той се изсмя горчиво.
— Да ме заплашиш? С какво? Ще ме уволниш ли? Аз притежавам половината от тази фирма, спомняш ли си?
— Притежаваше. Докато не започна да я източваш.
— Не знаеш за какво говориш.
— „Финанс Протект“ ЕООД. Пет хиляди на месец. Хазартни дългове. Опасни хора. Това ли е, Павка? Това ли е дъното, което удари?
Той ме погледна, шокиран.
— Тя ти е казала. Кучката.
— Каза ми достатъчно. Но аз видях сметките.
— Мартине, не е това… Аз… Аз имах нужда от парите. Щях да ги върна! Тази сделка… днешната… тя щеше да покрие всичко!
— Сделката? — изсмях се аз. — Ти беше готов да провалиш сделката заради една истерична криза с изчезващо мастило!
— Не знаех какво става! Мислех, че полудявам!
— Не, не полудяваш. Ти си крадец. Дребен, жалък крадец, който краде химикалки от бюрото на партньора си.
Той скочи.
— Не ме наричай така!
— А как да те наричам? Човекът, който ми заби нож в гърба? Човекът, който рискува всичко, което сме градили, заради… какво? Заради нея? Или заради тръпката от залога?
— Ти не разбираш! — извика той. — Ти винаги си имал всичко! Перфектната съпруга, перфектния син, перфектния апартамент! Винаги си бил „големият“ Мартин! А аз? Аз съм просто „онзи другият“, „партньорът на Мартин“!
Завист. Значи това беше. Всичко се свеждаше до завист.
— Завиждал си ми? — попитах невярващо. — За ипотеката, която ме души? За сина ми, който току-що призна, че е пропилял хиляди на хазарт и е лъгал, че е студент? Това ли ми завиждаш, Павка?
Той се втренчи в мен.
— Деян?
— Да. Деян. Оказва се, че и двамата имаме един и същи проблем. Само че аз платих дълговете на сина си днес. А ти? Ти си плащал на любовницата си с моите пари.
Настъпи дълга тишина. Павел седна обратно. Изглеждаше победен.
— Какво искаш? — прошепна той.
— Искам да се махнеш.
— Какво?
— Утре сутрин отиваме при адвокат. Подписваш документи, с които ми прехвърляш твоя дял от фирмата.
— Да ти прехвърля… Ти си луд! Това са петдесет процента! Това е моят живот!
— Това е цената на мълчанието ми. Прехвърляш ми акциите, аз не подавам жалба за присвояване.
— Ще ме съсипеш!
— Ти се съсипа сам, Павка. Аз просто почиствам бъркотията.
Той ме гледаше с чиста омраза.
— Няма да го направя. Няма да ти дам всичко. Ще се боря. Ще кажа на всички, че ти си този, който ме е измамил! Ще заведа дело!
— Смело. Да видим как ще обясниш в съда плащанията към „Финанс Протект“. Да видим как ще реагират клиентите ни, когато научат, че единият от собствениците е комарджия, който краде, за да си плаща дълговете.
— Ти си безсърдечен.
— Аз съм бизнесмен, Павел. Нещо, което ти очевидно си забравил как да бъдеш. Утре. Десет сутринта. При адвокат Стоянов. Ако не дойдеш, в десет и петнайсет съм в полицията.
Обърнах се и излязох. Не погледнах назад.
Глава 8
Отидох да взема Деян. Багажът му беше на вратата. Една малка раница. Анелия стоеше до него, очите ѝ бяха подпухнали.
— Мартине, моля те… Не го изпращай. Той е… той е само дете.
— Той е мъж, Анелия. И е време да поеме отговорност за постъпките си.
Тя прегърна Деян силно.
— Обаждай ми се. Всеки ден. Чуваш ли?
— Да, мамо.
Пътуването до автогарата беше мълчаливо. Купих му билет. Дадох му петдесет лева.
— Това е. Докато не започнеш да работиш. Дядо ти ще ти намери работа.
— Знам. Татко… благодаря ти.
— Не ми благодари. Дължиш ми. Дължиш на майка си. И най-вече, дължиш на себе си. Не пропилявай и този шанс.
Той кимна и се качи в автобуса. Гледах, докато автобусът не изчезна зад ъгъла. Чувствах се празен. Бях спасил сина си от лихварите, но го бях изпратил в изгнание. Бях спасил фирмата си от крадец, но бях изгубил най-добрия си приятел.
Прибрах се в празния, лъскав апартамент. Анелия седеше на дивана в тъмното.
— Замина ли?
— Да.
Тя не каза нищо. Просто стоеше и гледаше през прозореца.
— Анелия… — започнах аз.
— Всичко е заради парите, нали? — прекъсна ме тя, гласът ѝ беше тих и пълен с горчивина. — Всичко. Този апартамент. Твоята работа. Натискът върху Деян да учи право, въпреки че той очевидно не го иска.
— Исках да имате най-доброто!
— Искаше ти да имаш най-доброто! Искаше да покажеш на всички колко си успял! А ние? Ние бяхме просто декор в твоята перфектна пиеса!
— Това не е вярно!
— Не е ли? Кога за последно говори с мен? Наистина говори? Не за кредита, не за сделките, не за училището на Деян. Кога ме попита как съм аз?
Мълчах. Не помнех.
— Мислех си… — продължи тя, гласът ѝ трепереше. — Мислех си, че проблемът е в мен. Че аз съм остаряла. Че вече не съм ти интересна.
— Какви ги говориш?
— Познавам един мъж, Мартине.
Стомахът ми се сви. Не. Не и това.
— Казва се Огнян. Преподавател. По история на изкуството. Срещнахме се в една галерия.
— Изневеряваш ли ми, Анелия? — гласът ми беше дрезгав.
— Не! — извика тя. — Не. Но исках. Господи, колко много исках. Той ме виждаше. Той говореше с мен за книги, за музика… за неща, които не са свързани с пари и балансови отчети.
Тя се изправи.
— Днес, когато видях Деян… когато чух всичко… разбрах. Аз не искам да изневерявам. Аз искам съпруга си обратно. Но не този Мартин. Не бизнесмена. Искам мъжа, за когото се омъжих. Онзи, който ядеше филии с лютеница в гаража и мечтаеше.
— Този мъж го няма, Анелия. Той беше изяден от дългове и отговорности.
— Тогава го намери — каза тя. — Намери го. Защото аз не мога да живея повече в тази лъскава клетка. Не мога да живея с призрак.
Тя влезе в спалнята и затвори вратата.
Останах сам в огромната всекидневна. Бях спечелил битката с Павел. Бях спечелил битката за Деян. Но изглежда, бях напът да загубя войната за собственото си семейство.
Глава 9
Нощта беше безкрайна. Не спах. Седях във всекидневната и гледах как градът заспива и се събужда. Мислих. За Анелия. За Деян. За Павел.
Думите на Анелия ме бяха пронизали. „Искаше ти да имаш най-доброто.“ Беше ли права? Бях ли се превърнал в машина за пари, обсебена от фасадата? Скъпите химикалки не бяха просто символи на успех. Те бяха символи на моята суета. И Павел, крадейки ги, беше крадял не просто предмети. Той беше крадял моята идентичност. Или поне тази, която си бях изградил.
В девет сутринта бях пред офиса на адвокат Стоянов. Бях изтощен, но решителен.
Десет часът. Десет и пет. Десет и десет. Павел не идваше.
— Да се обадя ли в полицията, господин Стоянов? — попитах.
— Почакайте — каза адвокатът, който беше стар и мъдър. — В такива ситуации хората често взимат ирационални решения. Дайте му още малко време.
В десет и двадесет вратата се отвори. Беше Павел. Но не беше сам.
С него беше Ива. И друг адвокат. Млад, нахакан, със скъп костюм.
— Мартине — каза Павел, гласът му беше твърд. — Няма да подписвам нищо.
— Павка, не прави глупости — започнах аз.
— Не! — прекъсна ме той. — Ти няма да ми вземеш всичко. Разговарях с моя адвокат. Оказва се, че тези плащания към „Финанс Протект“… те са напълно законни.
— Какво?
— Ива е била наета като консултант по маркетинг и проучване на нови пазари. Имаме договор. Подписан и подпечатан.
Погледнах Ива. Тя ми се усмихваше студено.
— Това е фалшификат! — извиках аз.
— Докажи го — каза младият адвокат. — Имаме фактури. Имаме отчети за извършена дейност. Всичко е изрядно.
— А хазартът? Дълговете? — погледнах към Павел.
— Не знам за какво говориш — каза Павел, без да му мигне окото. — Аз нямам такива проблеми. Ива ми беше само бизнес партньор.
Той ме беше преметнал. Бяха използвали нощта, за да си изфабрикуват доказателства. Бяха подготвили документи с обратна дата.
— А химикалките, Павка? — попитах тихо. — И тях ли ще отречеш?
— Химикалки? — той се изсмя. — Мартине, ти губиш разсъдъка си. Обсебен си от някакви химикалки. Може би ти не си добре?
Адвокат Стоянов се намеси.
— Господа, очевидно това няма да се реши доброволно. Моят клиент има доказателства за финансови злоупотреби…
— А моят клиент — прекъсна го младият адвокат — ще подаде насрещен иск. За тормоз на работното място, за опит за враждебно превземане на бизнеса и за клевета. Ива също ще заведе дело. За неправомерно уволнение и психически тормоз.
Бях в капан. Те ме заплашваха със съдебни дела. Съдебни дела означаваха публичност. Замразени сметки. Клиенти, които бягат. Означаваха край на фирмата. Означаваха, че няма да мога да плащам ипотеката.
Павел знаеше къде да удари. Знаеше за кредита. Знаеше, че съм уязвим.
— Какво искаш, Павел? — попитах, усещайки вкуса на жлъч в устата си.
— Искам това, което е мое. Петдесет процента. Но тъй като очевидно не можем да работим заедно повече, предлагам ти да изкупиш моя дял.
— Да изкупя? Ти ме ограбваш, а аз да ти плащам?
— Пазарна цена, Мартине. Адвокатът ми ще подготви оценка. Имаш един месец да намериш парите. В противен случай, аз ще изкупя твоя дял. Или ще продам моя на някой друг. Чувам, че конкуренцията много би се радвала да сложи ръка на бизнеса ни.
Това беше ултиматум. Той ме изнудваше.
— Ти си чудовище — прошепнах аз.
— Аз съм бизнесмен — отвърна той, повтаряйки моите собствени думи от снощи. — Точно като теб.
Те станаха и излязоха. Ива ми хвърли един последен, триумфален поглед.
Останах сам с адвокат Стоянов.
— Това… това е катастрофа — казах.
— Не е — отвърна Стоянов спокойно. — Мръсно е, да. Но не е катастрофа. Те блъфират. Договорът им е фалшив. Отчетите са скалъпени. Ще отнеме време, но ще го докажем.
— Време? Аз нямам време! Банката няма да ме чака. Клиентите няма да чакат!
— Тогава трябва да вземете решение. Борите ли се, или плащате?
Да се боря означаваше дълга, мръсна съдебна битка, която щеше да съсипе репутацията ми и вероятно фирмата. Да платя означаваше да се предам на изнудването, да дам на Павел стотици хиляди лева, които той не заслужаваше.
Това беше моралната дилема. Да бъда прав, или да бъда умен?
— Има ли трети вариант? — попитах.
Адвокат Стоянов се усмихна леко.
— Винаги има.
Глава 10
Третият вариант беше рискован. Беше на ръба на закона. Но в ситуация, в която противникът ти използва мръсни номера, понякога трябва да отвърнеш със същото.
— Имате ли доказателства за хазартната му зависимост? — попита Стоянов.
— Само думите на Ива. А тя вече си ги върна.
— Жалко. А за дълговете му към „опасните хора“?
— Същото.
— Тогава трябва да намерим нещо друго. Нещо, което Ива и нейният адвокат не са успели да „почистят“.
Върнах се в офиса. Чувствах се като престъпник в собствения си бизнес. Заключих се в кабинета на Павел. И започнах да ровя. Не в компютъра. Не в документите. А в личните му вещи.
Часове наред. Прерових всяко чекмедже, всяка папка. Намерих стари снимки, празни бутилки, стари договори. Нищо.
И тогава, в най-долното чекмедже, под купчина стари каталози, намерих малък черен тефтер.
Не беше счетоводен. Беше личен. И в него, със ситния, нервен почерк на Павел, беше описано всичко.
Не само сумите, които беше взел от фирмата. Но и датите. Сумите, които беше загубил на покер. Имената на хората, от които беше взел назаем. Заплахите. Името на Ива, последвано от сърце. И плановете му. Как ще използва парите от „Финанс Протект“, за да „започне на чисто“ с нея. Как ще ме „прецака“ накрая, защото аз „го заслужавам“.
Това беше всичко. Неговото самопризнание.
Снимах всяка страница с телефона си.
В този момент вратата на кабинета се отвори. Беше Павел.
— Какво правиш тук? — извика той, виждайки тефтера в ръката ми.
Той се хвърли към мен. Опита се да ми го изтръгне от ръцете. Аз съм по-едър от него. Избутах го. Той падна, събаряйки един стол.
— Значи всичко е било лъжа — казах аз, държейки тефтера. — Не е имало „опасни хора“, които те заплашват, нали? Или поне не в началото. Било е просто алчност. И Ива.
— Върни ми това! — изкрещя той, изправяйки се. Лицето му беше изкривено от гняв.
— Не. Това — вдигнах тефтера — е моята застраховка.
— Ще те убия! — той грабна тежката статуетка от бюрото си – награда за „Най-добра компания“, която бяхме спечелили заедно преди години – и я вдигна над главата си.
Стоях неподвижно.
— Хайде, Павка. Направи го. Удари ме. Това ще завърши картинката. Присвояване, измама и опит за убийство.
Той стоеше така, с вдигната ръка, дишайки тежко. Ръката му трепереше. Видях в очите му целия му живот – провалите, завистта, отчаянието.
След това, бавно, той свали ръка. Статуетката падна на пода с трясък.
Той беше свършен. И двамата го знаехме.
— Вън — казах тихо. — Вземи си палтото и си тръгвай. И не искам да те виждам повече. Никога.
Той не каза нищо. Просто ме погледна с празни очи, обърна се и излезе.
Останах сам в кабинета му. В ръката си държах тефтера – грозното, черно сърце на неговото предателство.
Глава 11
Адвокат Стоянов беше доволен.
— Това променя всичко. Сега ние държим картите.
Още на следващия ден изпратихме копие от страниците на адвоката на Павел. Този път срещата беше кратка.
Павел подписа всичко. Прехвърли ми своите петдесет процента. Не за пазарна цена. За един лев. Подписа и декларация, че няма никакви претенции към фирмата. Ива оттегли своята заплаха за дело. И двамата изчезнаха.
Бях спечелил. Фирмата беше изцяло моя. Бях се отървал от предателя.
Но победата имаше горчив вкус.
Прибрах се у дома. Анелия беше в кухнята.
— Свърши — казах. — Павел е вън. Фирмата е моя.
Тя ме погледна. В очите ѝ нямаше радост.
— И сега какво, Мартине? Стана ли по-щастлив?
— Аз… аз спасих бизнеса. Спасих дома ни.
— Наистина ли? — попита тя. — Спаси ли дома ни, или спаси апартамента?
Извадих едни документи от чантата си и ги сложих на масата.
— Какво е това? — попита тя.
— Документи за продажба. Обадих се на брокер. Продаваме апартамента.
Тя ме погледна шокирано.
— Но… това беше твоята… нашата мечта.
— Не. Това беше моята амбиция. Беше грешка. Ти беше права. Това не е дом, това е клетка. Ще изплатим кредита с парите от продажбата. Ще се върнем в стария апартамент. Той е достатъчно голям.
— Мартине…
— Ще продам и фирмата — казах.
Сега вече тя наистина беше изумена.
— Какво? Но ти… ти работи цял живот за това!
— Не. Аз работих цял живот, за да стигна дотук. До място, където най-добрият ми приятел ме предава, синът ми ме лъже, а съпругата ми се чувства самотна. Не искам повече този бизнес. Ще го продам. Ще взема парите и ще започнем отначало.
— Отначало? Как?
— Не знам. Може би ще отворя малка работилница. За мебели. Винаги съм обичал да работя с дърво. Или ще си купим къща на село, близо до Деян. Ще гледаме домати. Не знам, Анелия. И за първи път от двадесет години, това ме кара да се чувствам… лек.
Тя ме гледаше дълго. И тогава, за първи път от месеци, видях истинска усмивка на лицето ѝ. Тя пристъпи към мен и ме прегърна.
— Най-после — прошепна тя. — Най-после се прибра у дома.
Глава 12
Мина една година.
Продадохме фирмата. Беше по-трудно, отколкото очаквах. Не финансово, а емоционално. Беше като да погребеш част от себе си. Но когато последният подпис беше положен, усетих как товарът се свлича от раменете ми.
Продадохме и апартамента. Изплатихме ипотеката. Преместихме се обратно в старото ни жилище. Беше по-тясно, по-шумно, по-старо. И беше прекрасно.
Деян остана на село шест месеца. Работеше във фермата на дядо си. Заякна. Лицето му се изчисти от акнето на тийнейджър и напрежението на комарджия. Когато се върна, беше друг човек.
— Татко — каза ми той една вечер. — Мислих. Не искам да уча право. Не искам и да работя в градината.
— А какво искаш? — попитах, опитвайки се да скрия притеснението си.
— Искам да стана готвач.
Изненадах се. Но кимнах.
— Добре.
Сега той учеше в кулинарна академия. Работеше вечер в малък ресторант, за да си плаща таксите. Беше изтощен, но щастлив. За първи път го виждах да гори в нещо.
Анелия се записа на курс по история на изкуството. Същият онзи курс. Не заради Огнян. А заради себе си. Два пъти седмично се връщаше у дома, блестяща от ентусиазъм, и ми разказваше за Ренесанса и барока. А аз я слушах. Наистина я слушах.
Аз? Аз си отворих работилница. В един стар гараж, не много по-различен от онзи, в който бяхме започнали с Павел. Правех маси, столове, библиотеки. От масивно дърво. Ръцете ми бяха винаги в мазоли и покрити с прах. Миришех на лак и терпентин. И никога не бях печелил по-малко пари. И никога не бях бил по-щастлив.
Вече не носех скъпи костюми. И не притежавах скъпи химикалки.
Онзи ден, докато подреждах едни стари кашони, намерих нещо. Беше една от онези скъпи писалки, които бяха изчезнали. Беше се търкулнала зад един тежък шкаф в стария ми кабинет. Не беше открадната. Просто изгубена.
Замислих се. Дали Павел беше откраднал всички? Или само онази, с капана? Дали цялата тази параноя, която беше отключила лавината, не беше започнала от моята собствена разсеяност?
Вероятно никога нямаше да разбера.
Погледнах тежката, лъскава химикалка в ръката си. Символът на един живот, който вече не водех. Отидох до кофата за боклук и без да се замислям, я пуснах вътре.
Обърнах се и се върнах към дървото. Имаше маса за довършване.