Вратата се отвори с тихо, почти извинително изскърцване, сякаш самата тя се срамуваше от онова, което ми предстоеше да видя. Въздухът в апартамента беше тежък, лепкав, просмукан от миризмата на претоплена пица, засъхнал сок и онази специфична, леко кисела миризма на превъзбудени, некъпани деца. Тишината беше неестествена. Тя не беше спокойствие, а по-скоро затишие след буря. Вакуумът, оставен от хаоса.
Аз, Лилия, стоях на прага, стиснала дръжката на чантата си с такава сила, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Всеки мускул в тялото ми крещеше за почивка. Осем часа пред компютъра, два часа в трафик, един час в супермаркета, опитвайки се да избера нещо, което те биха яли. И сега това.
Всекидневната беше бойно поле. Възглавниците от дивана бяха разпилени по пода, образувайки импровизирана крепост. Лепкави петна от нещо тъмно — сладко от боровинки, предположих с вътрешен стон — бяха размазани по светлия килим. Телевизорът все още работеше, хвърляйки синкави отблясъци по стените, показвайки някаква оглушителна анимация на празна стая. Играчки, опаковки от вафли и празни чаши бяха осеяли всяка налична повърхност.
„Мартин?“ — извиках, но гласът ми прозвуча слабо, погълнат от безпорядъка.
Нямаше отговор.
Оставих чантата си на единственото чисто място — малкия стол в антрето — и влязох по-навътре. В кухнята беше още по-зле. Мивката преливаше от чинии. По плота имаше трохи, отворени пакети и още лепкави петна. Три чинии, очевидно от пицата, стояха на масата, заобиколени от разлети чаши.
Те бяха тук. Трите деца на Мартин от Диана. Габриел, Моника и Петър. Шумната, хаотична, изискваща армия, която нахлуваше в живота ми.
Първоначално беше само всяка втора сряда. После стана всяка сряда и всеки петък. Диана, бившата му съпруга, винаги имаше „неотложен ангажимент“. Мартин, разбира се, никога не отказваше. Той беше „забавният татко“. Човекът, който ги водеше на кино, който им купуваше сладолед, който им позволяваше да строят крепости във всекидневната.
А аз? Аз бях логистиката. Аз бях чистачката. Аз бях готвачката.
Миналия уикенд беше повратната точка. Диана се обади в събота сутринта. „Скъпи, имам ужасен грип, не мога да стана от леглото. Моля те, вземи ги. Само за днес.“ Днес стана утре. Целият ми уикенд. Единствените ми два дни за почивка, за тишина, за нас.
Мартин ги доведе, усмихнат до уши. „Лилия, виж кои са тук! Изненада!“
Изненадата беше, че той прекара двата дни, заключен в кабинета си, водейки „спешни бизнес разговори“, докато аз се опитвах да овладея хаоса. Той беше бизнесмен, успешен, винаги зает, винаги „на ръба на голяма сделка“. Аз бях тази, която бършеше разлятото мляко и разделяше биещите се деца.
В неделя вечерта, след като най-накрая ги върна и къщата утихна, аз избухнах.
„Мартин, не мога повече“ — казах, гласът ми трепереше от гняв и изтощение. Той ме погледна объркано, с онази негова характерна, почти момчешка невинност, която някога намирах за очарователна, а сега ме влудяваше.
„Какво има, любов? Бяха малко шумни, знам, но са деца.“
„Те не са мои деца! Аз не съм им бавачка! Аз също работя, Мартин. Цяла седмица. Искам си почивните дни! Искам си спокойствието! Искам си теб, а не само остатъците от теб след работа и след тях!“
Напрежението се сгъсти. Той свали усмивката си.
„Лилия, те са част от мен. Мислех, че разбираш това, когато се омъжи за мен.“
„Разбирах, че имаш деца! Не разбирах, че ще се омъжа и за бившата ти съпруга и нейния график! Тя те манипулира, Мартин! Използва ги, за да нахлува в живота ни! А ти ѝ позволяваш! Ти просто си играеш с тях за един час, правиш пет снимки за социалните мрежи, а после аз чистя, готвя и крещя, докато ти си ‘зает’!“
„Не говори така за Диана!“ — повиши той тон за пръв път.
„О, ще говоря, както си искам! Аз съм тази, която търка лепкави пръсти от дивана! Аз съм тази, която не може да си почине в собствения си дом! Дотук бях! Няма да гледам деца в почивните си дни! Край!“
Той остана безмълвен. Сякаш го бях зашлевила. Шокът на лицето му беше истински. Той просто не го виждаше. Не виждаше как бавно, но сигурно, ме изцеждаха. Не виждаше как resentment-ът (негодуванието) растеше в мен като тумор.
Той не каза нищо. Просто се обърна и влезе в кабинета си. Чух тихото щракване на ключалката.
Това беше снощи.
Днес цял ден не ми вдигна телефона. Сърцето ми беше свито на топка. Чувствах се виновна. Прекалих ли? Може би. Но бях и бясна. Как смееше да ме наказва с мълчание?
И сега стоях в разрушената всекидневна. Очевидно днес отново са били тук. В работен ден. А той дори не ме беше предупредил.
„Мартин!“ — извиках отново, по-силно.
Страхът започна да пълзи по гръбнака ми. Къде са те? Къде е той?
Затичах към кабинета му. Вратата беше открехната. Вътре беше тъмно, само мониторът на компютъра му светеше.
Но стаята беше празна.
На бюрото му, под тежестта на скъпа писалка, лежеше сгънат лист хартия.
Сърцето ми спря. Това не беше просто бележка. Това беше капитулация.
Треперейки, я взех. Почеркът му беше забързан, разкривен.
„Лилия, не мога. Съжалявам.“
Само това. Две думи и едно извинение.
Не. Не. Не.
Втурнах се към спалнята. Гардеробът беше отворен. Неговата част беше празна. Куфарът му, този, който държеше над гардероба, липсваше.
Беше си тръгнал.
След снощния скандал, той просто си беше събрал багажа и ме беше оставил.
Вцепених се. Ужасът, чист и леден, ме заля. Но не беше само заради това, че ме е напуснал. Беше заради това, което видях до празната бележка на бюрото му.
Официален плик. С дебел печат. От банката.
Бях го видяла в пощата преди няколко дни, адресиран само до него. Бях го оставила на бюрото му, без да мисля.
Сега пликът беше разкъсан. А вътре, документът беше оставен така, че да го видя.
Уведомление за просрочени вноски. Не една. Три. Уведомление за предстояща публична продан на ипотекирания ни апартамент.
Апартаментът, за който аз бях платила половината първоначална вноска с парите от наследството на баба ми.
Той не просто ме беше напуснал. Той ме беше разорил.
Тази нощ, когато се прибрах, аз намерих не просто празна къща, пълна с боклука на децата му.
Намерих руините на живота си.
Глава 2: Студените числа
Шокът е странно нещо. Той не те парализира веднага. Първо идва приливът на адреналин, почти маниакална енергия. Не плаках. Не крещях.
Вдигнах телефона. Първото ми обаждане не беше до него. Беше до Стефан.
Стефан беше стар приятел, още от университета. Бяхме учили заедно архитектура, преди той да реши, че правото е по-доходно и да се прехвърли. Сега той беше един от онези адвокати, чиито костюми струваха повече от моята месечна заплата. Адвокат, специализирал в корпоративни дела и… бракоразводни дела при богати клиенти. Никога не мислех, че ще ми потрябва в това му качество.
„Лилия? Какво става? Десет вечерта е.“ — Гласът му беше плътен и спокоен, както винаги.
„Той си тръгна, Стефане. Мартин ме напусна.“
Чух как от другата страна рязко си пое дъх. „Какво? Кога? Къде си?“
„Вкъщи. В… апартамента. Стефане, има и друго. Банката. Имаме уведомление за публична продан. Ипотеката не е плащана от три месеца.“
Последва дълга, тежка пауза.
„Не мърдай. Не пипай нищо. Идвам.“ — Той затвори.
Докато го чаках, започнах да действам машинално. Събрах чиниите от масата. Напръсках лепкавите петна по килима с препарат. Нуждата да въведа ред, какъвто и да е ред, беше по-силна от паниката. Всяко избърсано петно беше малък акт на бунт срещу хаоса, който Мартин беше оставил след себе си.
Докато търках, умът ми превърташе последните месеци. Неговата раздразнителност. Вечните „спешни срещи“. Начина, по който отклоняваше поглед, когато го питах за финансите на фирмата. „Всичко е наред, любов. Просто леко забавяне, знаеш как е в логистиката.“
Лъжец.
Стефан пристигна след четиридесет минути. Той влезе, огледа всекидневната, която вече изглеждаше малко по-добре, и лицето му се смръщи. Той никога не беше харесвал Мартин. Беше ми го казал деликатно, когато обявих годежа си. „Просто бъди внимателна, Лили. Този човек е твърде лъскав. Лъскавите неща се чупят лесно.“
„Кафе?“ — попитах, гласът ми беше кух.
„Не. Покажи ми писмото.“
Седнахме на кухненската маса. Той прочете документа внимателно, веднъж, после втори път. Накрая вдигна очи към мен. Те бяха студени, очите на адвокат.
„Това е сериозно, Лилия. Много сериозно. Ипотеката е на името и на двама ви. Това означава, че и ти си солидарно отговорна за дълга.“
„Но аз му давах моята част от вноската всеки месец! Превеждах му я по банков път! Той каза, че ще се грижи за плащанията, защото фирмената му сметка била обвързана.“
„Той не е плащал. Нито твоята, нито неговата част.“ — Стефан почука с пръст по листа. — „Дългът е нараснал значително с лихвите и неустойките. Имате по-малко от месец до датата на проданта.“
Стомахът ми се преобърна. „Какво означава това? Ще загубя ли апартамента?“
„Ще се борим. Но първо трябва да разберем мащаба на проблема. Мартин има бизнес. Трябва да знам всичко. Имаш ли достъп до фирмените му документи?“
„Не. Държеше всичко заключено. В офиса или в онзи негов кабинет.“
„Кабинетът.“ — Стефан стана. — „Заключен ли е?“
„Не, той е тръгнал оттам.“
Кабинетът на Мартин беше неговата „пещера“. Модерни мебели, скъпа техника. Стефан не се поколеба. Той отвори бюрото чекмедже по чекмедже. Повечето бяха пълни с обичайните канцеларски материали. Но последното беше заключено.
„Имаш ли ключ?“
„Не.“
Стефан дори не се замисли. Той отиде до кухнята, върна се с голям нож и отвертка от моята кутия с инструменти. След минута борба, ключалката изщрака и се счупи.
Вътре.
Това не беше чекмедже на успешен бизнесмен. Беше гробница на тайни.
Имаше купчина неплатени фактури. Писма от доставчици, заплашващи със съд. Но най-лошото беше отдолу.
Папка. Тъмно синя.
Стефан я извади и я отвори. Вътре имаше договори за заем. Не от банка. От физически лица. От фирми за бързи кредити с лихви, които ме накараха да ми прилошее. Десетки хиляди. Стотици хиляди.
Имаше и втора папка. В нея имаше документи за собственост. Мартин беше купил малък апартамент в друг квартал. Преди шест месеца. Апартамент, за който не знаех нищо.
Но той не беше на негово име.
Беше на името на Диана.
Глава 3: Играта на Диана
„Той ѝ е купил апартамент.“ — Гласът ми беше просто шепот. Откритието беше толкова абсурдно, толкова болезнено, че почти не изглеждаше реално.
Стефан мълчеше, прелиствайки нотариалния акт. „Изглежда е покупка в брой. Няма ипотека. Платено е преди шест месеца. Точно тогава, когато, според писмото от банката, той е спрял да плаща вашата ипотека.“
Сценарият се сглоби в главата ми с ужасяваща яснота.
„Тя го е изнудвала.“ — казах го на глас. — „През цялото време. ‘Неотложните ангажименти’, ‘болна съм’, ‘вземи децата’… Всичко е било, за да го държи под напрежение. За да го накара да плати.“
„Възможно е.“ — Стефан беше предпазлив. — „Но е възможно и да е обратното. Възможно е той да е искал да я подсигури, преди…“
„Преди да избяга?“ — прекъснах го аз. — „И да остави мен да се оправям с дълговете? Купил ѝ е апартамент, а нашият отива на търг?“
Гневът беше като гореща вълна, която най-накрая проби ледената обвивка на шока. Гняв към него, за предателството. И гняв към нея, Диана. Жената, която винаги изглеждаше толкова хаотична и неорганизирана, а се оказа безмилостен стратег.
„Тя праща децата си тук, в моя дом, за да мога аз да ги гледам, докато тя крои планове как да ми вземе всичко?“ — Станах и започнах да крача из кабинета. — „Това няма да стане.“
„Лилия, успокой се.“ — Стефан ме хвана за раменете. — „Трябва да мислим трезво. Гневът няма да ни помогне. Трябва ни план. Първо, утре сутрин отиваме в банката. Ще поискаме разсрочване, ще обясним ситуацията. Ще се опитам да замразя търга. Второ, трябва да намерим Мартин.“
„Той няма да се върне. Той избяга.“
„Хората винаги оставят следи. Ще пусна проверка. Но трето, и най-важно… трябва да говоря с Диана.“
„Ти да говориш с нея? Аз ще говоря с нея!“
„Не.“ — Гласът му беше твърд. — „Ти си емоционално въвлечена. Аз ще отида като твой адвокат. Трябва да разберем каква е нейната позиция. Дали е съучастник в това, или просто се е възползвала от разпада му. Има голяма разлика.“
„За мен няма.“ — изсъсках аз.
„За съда има.“ — отвърна той студено. — „Утре ще се обадя на Мартин. На всичките му номера. Ако не отговори, ще се обадя на партньора му. Как се казваше?“
„Александър. Винаги съм го мразела. Мазен тип. Винаги гледа така, сякаш пресмята колко струваш.“
„Добре. Утре ще говоря с Александър. А сега, Лилия, трябва да се опиташ да поспиш. Заключи вратата след мен. И не отваряй на никого.“
След като той си тръгна, тишината в апартамента стана оглушителна. Сега вече не беше просто тишина. Беше празнота. Обикалях стаите, които доскоро бяха наш дом, а сега се чувстваха като декор, реквизит в нечий чужд, мръсен филм.
Не спах.
На сутринта видях тъмните кръгове под очите си в огледалото. Изглеждах като призрака на жената, която бях преди двадесет и четири часа.
Обадих се на шефа си. Казах му, че имам тежък семеен проблем и ще отсъствам няколко дни. Той беше учудващо разбран. Работата ми… тя беше единственото стабилно нещо. И сега дори тя беше застрашена.
Срещата в банката беше унизителна. Банковият служител, млад мъж с прекалено стегната вратовръзка, ни гледаше със съжаление и студенина.
„Съжалявам, госпожо. Сумата е твърде голяма, а просрочието е твърде дълго. Процедурата е задействана. Единственият начин да я спрете е да изплатите цялата просрочена сума плюс наказателните лихви до края на седмицата.“
Сумата, която той назова, беше колкото моята годишна заплата.
Излязохме от банката и аз се облегнах на стената, опитвайки се да дишам.
„Това е.“ — прошепнах. — „Край.“
„Не е край.“ — Стефан беше намръщен. — „Това беше очаквано. Те играят твърдо, за да ни притиснат. Сега е мой ред да играя.“ Той извади телефона си. „Време е да посетя госпожа Диана. Имам адреса от нотариалния акт.“
„Идвам с теб.“
„Лилия…“
„Стефане, видях лицето на онзи мъж. Той вече ни е отписал. Аз съм на път да загубя всичко, което съм градила. Последното нещо, което ще направя, е да седя и да чакам. Аз трябва да видя лицето ѝ, когато разбере, че знам.“
Той ме погледна дълго. Накрая кимна. „Добре. Но аз водя разговора. Ти само наблюдаваш. Ясно?“
Кимнах. Но и двамата знаехме, че това е лъжа.
Глава 4: Габриел
Новият апартамент на Диана беше в затворен комплекс. От онези, с лъскави фасади, жива охрана и такса поддръжка, която струваше колкото минимална работна заплата. Място, което крещеше „пари“. Място, което Мартин беше купил с парите от нашата ипотека.
На входа Стефан се представи като адвокат, търсещ я по спешен въпрос. Охранителят се обади, след което вдигна бариерата.
Вратите на асансьора се отвориха в тихо, луксозно фоайе. Диана ни чакаше пред вратата си.
Тя изглеждаше различно от раздърпаната, вечно бързащи жена, която оставяше децата. Беше със скъпа домашна роба от коприна, косата ѝ беше перфектно изправена, а гримът ѝ беше дискретен, но професионален. Тя изглеждаше… отпочинала.
Когато ме видя зад Стефан, усмивката ѝ застина за част от секундата, преди да се върне, по-широка и по-фалшива.
„Лилия! Каква изненада. И… адвокат?“ — Тя погледна Стефан с престорено объркване.
„Госпожо Диана,“ — започна Стефан, — „аз съм Стефан, адвокат на госпожица Лилия. Тук сме по повод действията на бившия ви съпруг, Мартин.“
„О, Мартин ли?“ — Тя се засмя леко. — „Вече не следя действията му, освен когато засягат издръжката. А тя, повярвайте ми, винаги закъснява. Заповядайте, влезте. Въпреки че не разбирам какво общо има Лилия с това.“
Апартаментът беше огромен. Минималистичен дизайн, прозорци от пода до тавана с гледка към града. Всичко беше ново, всичко беше скъпо.
„Апартаментът е хубав.“ — не се сдържах аз. Думите излязоха по-остри, отколкото възнамерявах.
Диана сви рамене. „Справям се. Но вие не сте тук, за да обсъждате интериора ми, нали, господин адвокат?“
„Не.“ — Стефан седна, без да чака покана, и постави куфарчето си на масата. — „Тук сме заради този апартамент. И заради ипотеката на апартамента на моята клиентка, която Мартин не е плащал, докато е купувал този апартамент. В брой.“
Маската на Диана се пропука. Тя седна рязко срещу него. „Не знам за какво говорите.“
„О, мисля, че знаете.“ — Стефан извади копие от нотариалния акт и го плъзна по масата. — „Това е покупка, извършена преди шест месеца. На ваше име. Съвпадащо със спирането на плащанията по другия кредит. Мартин е източил активи и ги е прехвърлил на вас, преди да изчезне и да остави Лилия да се справя с дълговете.“
Диана погледна документа, после мен. В очите ѝ нямаше страх. Имаше… триумф.
„Дори и да е така,“ — каза тя бавно, — „това е сделка между мен и бившия ми съпруг. Вероятно част от забавеното ни споразумение за развода. Вие нямате нищо общо.“
„Грешите.“ — Гласът ми беше леден. — „Аз имам общо. Защото докато той ви е купувал това…“ — посочих с ръка стаята — „…вашите деца бяха в моя дом, ядяха моята храна и спяха в моите чаршафи, докато аз ги гледах, защото вие сте имали ‘неотложни ангажименти’. Вие сте съучастник, Диана. Взели сте парите, знаейки, че те идват от неговото и моето семейство.“
Тя се изправи. „Как смееш! Ти не знаеш нищо! Ти си просто… заместителката. Мислиш ли, че Мартин някога е спрял да се грижи за мен и децата си? Ти беше… удобство. Отклонение. Аз съм майката на децата му. Аз съм тази, която заслужава да бъде подсигурена!“
„Подсигурена с крадени пари ли?“ — извиках аз.
„Парите ми! Пари, които той ми дължеше от години! Пари, които скри от мен при развода! Ти си тази, която се е омъжила за лъжец и крадец. Не ме обвинявай мен за твоята глупост!“
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Стефан седеше тихо, наблюдавайки ни.
„Мамо?“
Гласът дойде от коридора. И тримата се обърнахме.
На прага на всекидневната стоеше Габриел. Най-големият син на Мартин. Той не беше шумно дете като по-малките. Беше на деветнадесет, студент. Висок, слаб, с очите на баща си — наблюдателни и в момента пълни с объркване. Държеше учебник по право.
„Какво става тук?“ — попита той, гледайки мен, после Стефан, после майка си.
Диана видимо се притесни. „Габи, не е удобно сега. Това са… бизнес въпроси.“
„Бизнес въпроси с Лилия и адвокат?“ — Той пристъпи напред. Погледът му се спря на нотариалния акт на масата. Той учеше право. Разпозна документа веднага.
„Вие сте в апартамента, който баща ми ти купи, нали?“ — попита той тихо майка си.
Диана пребледня. „Габриел, това не е твоя работа.“
„Това е моя работа!“ — Гласът му се повиши, изгубвайки тийнейджърското си спокойствие. — „Той ми се обади преди два дни! Каза ми, че има проблеми. Каза ми да се грижа за Моника и Петър. Не ми каза, че ти е купил апартамент, докато неговата фирма фалира!“
Обърнах се към Габриел. „Той ти се е обадил? Знаеш ли къде е?“
Габриел ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. Не като досадната мащеха, а като… човек.
„Не.“ — каза той. — „Звучеше зле. Каза, че Александър го е прецакал. Каза, че… че дължи пари на много хора. И че заминава за малко, докато ‘нещата улегнат’. Каза ми да се уверя, че мама е добре.“ Той се изсмя горчиво, сочейки към луксозната стая. „Изглежда, тя е повече от добре.“
„Габриел, млъкни!“ — изкрещя Диана.
„Не, мамо, ти млъкни!“ — отвърна той. — „Ти знаеше ли? Знаеше ли, че той е затънал до уши, докато приемаше това? Знаеше ли, че Лилия ще загуби нейния апартамент заради това?“
Диана мълчеше. Лицето ѝ беше отговор.
Габриел ни погледна — мен и Стефан. В очите му имаше срам, но и решителност, която не бях виждала досега.
„Аз съм в университета.“ — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — „Взех студентски заем, за да не тежа на никого. Взех заем, докато вие сте си прехвърляли апартаменти.“ Той пое дълбоко дъх. „И стажувам. В една кантора.“
„И?“ — попита Стефан, усещайки нещо.
„И кантората, в която стажувам… един от основните им клиенти е Александър. Партньорът на баща ми.“
Глава 5: Кантората на Вероника
Думите на Габриел увиснаха в луксозния апартамент. Диана изглеждаше ужасена, сякаш синът ѝ току-що беше детонирал бомба. Аз и Стефан се спогледахме. Това беше първата истинска следа.
„Габриел,“ — каза Стефан бавно, преминавайки в режим „адвокат“, — „това, което казваш, е изключително важно. Как се казва кантората?“
„’Велчев и партньори’. Но всички знаят, че я управлява тя. Вероника.“
Познавах това име. Мартин го беше споменавал. Вероника. Адвокатката на фирмата му. Беше я описвал като „безмилостна акула“, но го казваше с възхищение.
„Тя е адвокат на Александър? Не на фирмата?“ — попитах аз.
„На фирмата, да.“ — Габриел се намръщи. — „Но напоследък Александър е там почти всеки ден. Има затворени срещи само с нея. Аз съм просто стажант, нося кафета и подреждам документи. Но ги чувам. Говорят за ‘преструктуриране’. За ‘ликвидация на нерентабилни активи’.“
„Те крадат фирмата.“ — прошепнах аз. Мартин беше споменал, че Александър го е прецакал. Това беше. Те са го избутали, вероятно са го накарали да подпише документи, които не разбира, и сега разпродават всичко.
„Габриел,“ — погледнах го право в очите, — „баща ти е избягал. Той ни остави, мен и теб, и по-малките ти брат и сестра, с огромни дългове. Той е оставил мен да загубя дома си. Разбирам, че ти е баща. Но Александър и тази Вероника унищожават всичко. Има ли нещо… нещо, което си видял? Документ? Имейл?“
Габриел се поколеба. Той погледна към майка си. Диана стоеше вцепенена. Триумфът ѝ беше изчезнал, заменен от страх. Тя беше получила своя апартамент, но изглежда едва сега осъзнаваше, че Мартин е оставил децата ѝ без нищо друго. Без наследство, без бъдеща издръжка, без баща.
„Аз…“ — започна Габриел, — „подреждах архива. Имаше стара кореспонденция. Отпреди година. Между баща ми и Александър. Баща ми искаше да тегли кредит за разширяване на бизнеса. Александър е бил против. Но после… имаше друг документ. Лична гаранция. Баща ми е гарантирал за нещо с личните си активи.“
„С апартамента.“ — каза Стефан. — „С вашия апартамент, Лилия.“
„Но аз не съм подписвала нищо!“ — възразих.
„Ако ипотеката е била само на негово име, а ти си му давала пари на ръка…“ — Стефан спря.
„Не.“ — казах аз твърдо. — „И двамата сме в договора за ипотека. Помня го. Банката го изискваше, защото и двамата имахме доходи.“
„Тогава той е фалшифицирал подписа ти.“ — каза Стефан тихо.
Стаята се завъртя. Фалшифицирал подписа ми. За да гарантира заем, взет заедно с Александър.
„Копеле.“ — Думата излезе от мен, преди да мога да я спра.
„Лилия,“ — Габриел ме погледна, — „съжалявам. Аз не знаех. Кълна се.“
„Знам, Габриел.“ — Поех си дъх. — „Стефане, какво правим?“
„Трябва ни този документ.“ — Стефан се обърна към Габриел. — „Тази ‘лична гаранция’. Можеш ли да я намериш отново? Да я снимаш?“
„Това е… незаконно.“ — промълви Габриел. — „Това е поверителна информация на кантората. Ако ме хванат, ще ме изключат от университета. Ще загубя стажа си. Ще си съсипя бъдещето.“
Това беше моралната дилема. Искахме от него да рискува всичкоединственото, което имаше, заради бъркотията, която баща му беше създал.
„Габриел,“ — казах тихо, — „виж майка си. Тя има този апартамент. Засега. Но ако Мартин е фалирал, кредиторите ще тръгнат след всички активи, прехвърлени през последната година. Включително и този. Всички ще загубим всичко. Ти, аз, Моника, Петър. Александър и Вероника са тези, които дърпат конците. Ако не ги спрем, те ще вземат всичко.“
„Твой ред е да вземеш решение, синко.“ — каза Стефан. — „Искаш ли да бъдеш добър стажант, или искаш да се бориш за семейството си? Дори и за онази част от него, която в момента не харесваш.“
Габриел гледаше в пода. Виждах борбата в него. Студентът по право срещу сина.
Накрая той вдигна глава. „Утре съм на работа. Ще опитам. Но не мога да обещая нищо. Тези документи са в кабинета на Вероника. Тя го заключва.“
„Опитай.“ — каза Стефан и му подаде визитката си. — „Моят личен номер. Обади ми се веднага, щом имаш нещо. По всяко време.“
Тръгнахме си. Диана не каза нито дума, докато излизахме. Тя просто стоеше насред скъпия си, празен апартамент, притиснала копринената роба към гърдите си, изглеждайки по-уплашена и по-сама от всякога.
Напрежението в колата на Стефан на връщане беше осезаемо.
„Той е фалшифицирал подписа ми, Стефане.“ — казах в тишината.
„Ще докажем това.“ — каза той, стискайки волана. — „Ако това момче ни донесе документа, имаме основание за съдебно дело. Можем да оспорим гаранцията. Можем да заведем дело срещу Александър за измама.“
„Ами Мартин?“
„Мартин е извършил престъпление. Когато го намерим, той ще трябва да отговаря. Но първо, Лилия, трябва да спасим дома ти.“
„Вече не го чувствам като мой дом.“ — прошепнах аз. — „Чувствам го като… местопрестъпление.“
Глава 6: Скритият живот
Следващите двадесет и четири часа бяха най-дългото мъчение в живота ми. Седях в апартамента, който вече не беше мой, и чаках. Всяко позвъняване на телефона караше сърцето ми да прескочи. Стефан беше пуснал своите проверки.
„Телефонът на Мартин е изключен, откакто е говорил с Габриел.“ — докладва ми той по телефона. — „Кредитните му карти не са ползвани. Не е минавал граница официално. Или се крие много добре, или някой му помага.“
„Александър.“ — казах аз.
„Вероятно. Говорих с него тази сутрин.“
„И?!“
„Играе го изненадан. ‘Мартин изчезнал? Ужас! Имаше финансови проблеми, горкият, опитах се да му помогна, но той беше твърде горд.’ Пълен театър. Каза, че фирмата е на ръба на фалит заради ‘лошия мениджмънт’ на Мартин и той, Александър, се опитва да спаси каквото може.“
„Той лъже. Той я краде.“
„Знам. Но без доказателства, това е неговата дума срещу нашата. Всичко зависи от Габриел.“
Опитах се да работя. Отворих лаптопа си, взирах се в архитектурните планове, които трябваше да завърша. Линиите се размазваха пред очите ми. Как можех да проектирам нечий мечтан дом, когато моят собствен се сриваше?
Започнах да ровя. Ако той е избягал, трябва да е взел нещо. Отворих отново разбитото чекмедже в кабинета му. Този път търсех по-внимателно. Под купчината договори за бързи кредити имаше нещо друго.
Малко черно тефтерче.
Не беше за бизнес. Беше лично. Първите страници бяха пълни с обичайните неща — напомняния, телефонни номера. Но по-навътре…
Открих свят, за който не подозирах.
Мартин водеше скрит живот.
Имаше записи на плащания. Не към доставчици. Към хора. Малки суми, големи суми. Имаше имена, които не бях чувала. Имаше и едно име, което се повтаряше.
Вероника.
До името ѝ нямаше суми. Имаше дати. Дати на срещи. Дати, в които той ми беше казвал, че е на „бизнес вечеря“. Дати, в които беше „зает с Александър“.
Те не са били само адвокат и клиент.
Прилоша ми. Измама. Бизнес измама. Фалшифициране на подпис. И сега… изневяра. Колко дълбока беше тази заешка дупка?
Той не просто е работил с Вероника, за да управлява фирмата. Той е имал връзка с нея. Жената, която сега, заедно с партньора му, го унищожаваше.
Или…
Умът ми заработи трескаво. Ами ако не го унищожаваха? Ами ако това беше план?
Ами ако Мартин, Александър и Вероника бяха заедно в това?
Ами ако планът беше:
Източват фирмата.
Мартин фалшифицира подписа ми, за да гарантира заем, който знаят, че няма да бъде върнат.
Банката взема моя апартамент.
Мартин купува апартамент на Диана, за да я накара да мълчи и да се грижи за децата.
Мартин „изчезва“, за да избегне кредиторите.
Александър и Вероника придобиват активите на фирмата на безценица чрез ликвидацията.
След време Мартин се връща, събира се с Вероника, и тримата си поделят плячката.
А аз? Аз бях просто… косвена щета. Жената, чието име и наследство бяха използвани за обезпечаване на голямата им измама.
Телефонът иззвъня. Беше Габриел. Гласът му беше забързан, паникьосан шепот.
„Намерих го. Аз… не мога да повярвам.“
„Какво, Габриел? Документът за гаранция ли?“
„Да. И още нещо. Много по-лошо. Не е само подписът ти, Лилия. Има… има втори набор от счетоводни книги.“
„Какво?“
„Вероника ги държеше в заключен файл на сървъра. Мислеше, че никой не знае паролата. Но аз я видях да я въвежда миналата седмица. Има двойно счетоводство. Те са укривали данъци. Милиони. От години. Баща ми, Александър и тя. Всички са вътре.“
Сърцето ми спря. Това вече не беше семеен конфликт. Това не беше просто измама с ипотека.
„Това е организирана престъпна група.“ — казах аз, осъзнавайки тежестта на думите.
„Да.“ — прошепна Габриел. — „Но има и още. В папката с гаранцията… имаше копие от паспорта на баща ми. И самолетен билет. За днес вечерта.“
„Какво? Накъде?“
„Не е от тук. От съседна държава е. Той вече е там. Крие се. Билетът е еднопосочен. За Дубай.“
„Той бяга.“
„Да. Но Лилия… билетът не е само за него. За двама е. Вторият билет не е за Вероника. И не е за майка ми.“
„За кого е?“ — страхувах се от отговора.
„За Александър.“
Планът ми беше грешен. Не беше Мартин, Александър и Вероника срещу мен.
Беше Мартин и Александър срещу всички.
Те са планирали да избягат заедно. Да зарежат фирмата, дълговете, мен, Диана, децата… и Вероника.
„Горката глупачка.“ — промълвих аз, мислейки за Вероника. — „Тя им е помогнала да укрият всичко, мислейки, че има връзка с Мартин, а те са я използвали, за да им изчисти пътя, преди да я зарежат и нея.“
„Лилия, какво да правя?“ — Габриел звучеше като уплашено дете, не като студент по право. — „Имам файловете на флашка. Но те ще разберат, че съм влизал в сървъра. Ще разберат, че съм аз.“
„Излизай оттам.“ — казах аз, адреналинът отново пулсираше. — „Веднага. Вземи такси и ела в апартамента. Не, чакай. Не в моя. Ще те следят. Отиди при Стефан. Пратих ти адреса на кантората му. Веднага!“
Затворих телефона и набрах Стефан. „Той има всичко. Двойно счетоводство, укрити данъци, фалшивия подпис. И имат план за бягство. Тази вечер. Мартин и Александър.“
„По дяволите.“ — Стефан звучеше напрегнат за първи път. — „Кажи му да дойде при мен. А ти, Лилия, заключи вратата и не мърдай. Това вече е опасно. Тези хора не просто бягат от дългове. Те бягат от затвор.“
Глава 7: Предателството
Кантората на Стефан беше на последния етаж на стъклена сграда. Място, което внушаваше сила и сигурност. Габриел беше там, когато пристигнах. Беше блед, но стискаше малката черна флашка в ръката си, сякаш беше спасителен пояс.
Стефан беше извикал още някого. Жена на средна възраст, с остри черти и очи, които сякаш виждаха всичко.
„Лилия, Габриел, това е Ива. Тя е най-добрият криминален адвокат в града. Оттук нататък тя ще се занимава с документите за укриване на данъци. Аз ще се съсредоточа върху гражданското дело — ипотеката и фалшифицирането.“
Ива кимна студено. „Момчето е поело огромен риск. Да видим дали си е струвало.“
Стефан включи флашката в компютъра си. Образите се появиха на големия екран в заседателната зала.
Сканираният документ за лична гаранция. И подписът ми. Разкривен, несигурен. Очевиден фалшификат.
„Това е.“ — прошепнах аз.
„Това е нашата котва.“ — каза Стефан. — „С това можем да спрем банката. Можем да докажем измама.“
После Габриел отвори другите файлове. Счетоводните книги. Десетки страници с числа. Едните бяха „официални“ — показващи минимална печалба или дори загуба. Другите бяха „реални“ — показващи огромни суми, изтеглени в брой, прехвърлени към офшорни сметки.
„Това е за прокурор.“ — каза Ива. — „Това са години затвор. И за тримата — Мартин, Александър и Вероника, която е заверила тези лъжи.“
„Вероника не знае за бягството.“ — казах аз. — „Те я използват. Тя мисли, че има бъдеще с Мартин. Намерих тефтерчето му.“
Ива и Стефан се спогледаха.
„Това я прави… полезна.“ — каза Ива бавно. — „Предадената жена е по-опасна от всеки прокурор.“
„Какво предлагаш?“ — попита Стефан.
„Те летят тази вечер. Нямаме време да задействаме полицията и данъчните. Докато те се организират, самолетът ще е излетял. Трябва да ги спрем, преди да стигнат до летището. И трябва да го направим с някой, който може да се доближи до тях.“
Погледнах я. „Вероника.“
„Точно така.“ — Ива се усмихна без капка топлина. — „Тя трябва да разбере, че мъжът, за когото е рискувала кариерата и свободата си, я зарязва, за да избяга с бизнес партньора си.“
„Как ще я убедим?“ — попитах аз. — „Тя ме мрази. Аз съм съпругата.“
„Ти няма да говориш с нея.“ — каза Стефан. — „Аз ще говоря. Но ти ще дойдеш с мен. Тя трябва да види, че и двете сме в една лодка. И двете сме измамени от един и същи мъж.“
„А аз?“ — попита Габриел.
„Ти, момче,“ — каза Ива, — „оставаш тук. Ти си нашият свидетел. И си твърде ценен, за да те виждат близо до нас. Ще те заключа в тази стая, докато не се върнем. За твоя собствена безопасност.“
Планът беше лудост. Беше рискован. Разчитахме на емоциите на жена, която не познавахме.
Кантората на Вероника беше на десет минути. Отидохме без предупреждение.
Когато секретарката видя Стефан, тя опита да го спре. „Госпожа Вероника е в много важна среща.“
„Сигурен съм, че е.“ — каза Стефан и просто мина покрай нея. Аз го последвах.
Блъснахме вратата на кабинета ѝ.
Тя беше там. И Александър беше там. Двамата бяха наведени над купчина документи, смеейки се на нещо.
Когато ни видяха, смехът им секна.
„Какво, по дяволите, означава това?“ — извика Александър, скачайки на крака. Лицето му, обикновено мазно и усмихнато, сега беше изкривено от гняв.
Вероника ме погледна. В очите ѝ имаше чиста, нефилтрирана омраза. „Разкарай се от офиса ми, курво.“
„Преди да извикаш охраната, Вероника,“ — каза Стефан спокойно, заставайки между нас, — „може би ще искаш да видиш това.“
Той хвърли на масата две неща. Копие от фалшифицирания подпис. И копие от двата самолетни билета до Дубай.
Александър видя билетите и замръзна.
Вероника погледна първо подписа, после билетите. Тя не разбираше. „Какво е това?“
„Това,“ — казах аз, сочейкойки към билетите, — „е планът за бягство на твоя любовник, Мартин. И на твоя клиент, Александър. Полет тази вечер. Еднопосочен.“
Тя погледна към Александър. „Това не е вярно. Ние имаме… ние имаме план за преструктуриране.“
„Ти имаш план за преструктуриране.“ — казах аз. — „Те имат план за бягство. План, в който ти оставаш тук, за да поемеш удара от данъчните, от кредиторите и от банката. Ти си тяхната изкупителна жертва, Вероника. Той не те обича. Той те използва. Точно както използва мен.“
Вероника бавно се обърна към Александър. „Той какво?“
Александър се опита да се овладее. „Тя лъже! Опитват се да ни скарат! Мартин е в… той е на сигурно място. Ще се върне.“
„Той е на сигурно място в съседната държава, чакайки те, за да излетите за Дубай.“ — каза Стефан. — „Имаме и двойните счетоводни книги, Вероника. Тези, които държиш на сървъра си. Знаем всичко. За укритите данъци. За измамата.“
Цветът се оттече от лицето на Вероника. Тя осъзна. Тя осъзна дълбочината на предателството. Тя не беше партньор в престъплението. Тя беше инструментът.
„Ти…“ — прошепна тя, гледайки Александър. — „Вие двамата… вие ме използвахте.“
„Вероника, успокой се, ще ти обясня…“ — започна Александър, пристъпвайки към нея.
Това, което се случи след това, беше бързо. Вероника не беше просто адвокат. Тя беше, както Мартин беше казал, акула. И акулите хапят.
Тя грабна тежкия стъклен преспапие от бюрото си и го замахна с всичка сила към главата на Александър.
Той изкрещя и се свлече на пода, стискайки главата си, от която бликна кръв.
Вероника дишаше тежко, гледайки го на пода. После вдигна поглед към нас. Очите ѝ бяха обезумели.
„Той няма да избяга.“ — изсъска тя. — „Никой няма да избяга.“
Тя вдигна телефона на бюрото си и натисна бутон за бързо набиране. „Обадете се на полицията. И на прокурора. Незабавно. Имам клиент, който току-що си призна за данъчна измама и опит за бягство. И да, доведете и линейка. Имаше… инцидент.“
Тя погледна към мен. „А сега. Вие двете ще ми кажете всичко.“
Глава 8: Съдебни дела и последици
Последвалите седмици бяха водовъртеж. Арестът на Александър директно от офиса на Вероника предизвика верижна реакция. Вероника, изправена пред собственото си унищожение и подхранвана от яростта на предадена жена, реши да сътрудничи.
Тя сключи сделка.
Ива, криминалният адвокат на Стефан, договори имунитет за нея в замяна на пълните ѝ показания и всички документи. Вероника предаде всичко — двойното счетоводство, офшорните сметки, записите на разговори с Мартин и Александър. Тя изгори мостовете, но спаси себе си от затвора, губейки завинаги адвокатските си права.
Мартин беше арестуван на летището в съседната държава, минути преди да се качи на полета за Дубай. Новината за ареста му беше навсякъде. „УСПЕШЕН БИЗНЕСМЕН АРЕСТУВАН ЗА МАСИВНА ДАНЪЧНА ИЗМАМА“. Лицето му, което някога бях обичала, сега ме гледаше от новинарските емисии — объркано, уплашено и жалко.
Съдебните дела започнаха. Бяха няколко.
Първо, наказателното дело срещу Мартин и Александър. Ива представляваше държавата, използвайки информацията на Габриел и Вероника. Габриел трябваше да свидетелства. Видях го в съда, изправен, говорещ ясно, въпреки че ръцете му трепереха. Той гледаше баща си, докато описваше файловете, които беше намерил. Мартин не вдигна поглед.
Осъдиха ги. Дълги присъди. Затвор за години. Фирмата им беше ликвидирана, а активите — запорирани.
Второ, моето дело. Стефан използва фалшифицирания подпис и доказателствата за измама, за да оспори личната гаранция пред банката. Беше дълга битка. Банката не искаше да се откаже. Но пред заплахата от съучастие в измама (защото техен служител очевидно си беше затворил очите при подписването), те отстъпиха.
Съдът анулира гаранцията. Ипотеката обаче остана.
И трето, делото на Диана. Нейният лъскав нов апартамент, купен с парите от измамата, беше запориран заедно с всичко останало. Тя се оказа точно там, където бях аз в началото — напът да загуби всичко.
Тя дойде при мен. Не при Стефан. При мен.
Срещнахме се в едно евтино кафене. Тя изглеждаше остаряла с десет години. Копринените роби бяха изчезнали, заменени от обикновени дънки и уморено яке.
„Той ме съсипа, Лилия.“ — каза тя, гласът ѝ беше дрезгав. — „Всички ни съсипа. Децата… те питат за него. Какво да им кажа? Че баща им е в затвора?“
„Кажи им истината.“ — отвърнах аз, неспособна да изпитам съчувствие. Все още.
„Истината? Че аз се опитах да го изнудя за апартамент и той ми го даде с крадени пари? Че синът ми трябваше да предаде баща си, за да спаси теб?“
„Той не спаси мен, Диана. Той спаси всички ни от това да бъдем завлечени още по-дълбоко. Той беше единственият възрастен в цялата тази история.“
Тя сведе поглед. „Ще загубя апартамента. Нямам работа. Нямам нищо. Какво ще правя с децата?“
Това беше моментът. Моралната дилема. Можех да я оставя да се удави. Можех да се насладя на отмъщението си.
„Ти ще трябва да си намериш работа. Като всички останали.“ — казах аз. — „Но децата… те не са виновни.“
Стефан беше договорил нещо. След като моята гаранция падна, банката все още искаше парите си за ипотеката. Просрочените вноски. Аз нямах толкова пари.
Но запорираните активи на Мартин бяха огромни.
Стефан успя да убеди съда и синдиците, че моят дял от апартамента (наследството от баба ми) е бил използван недобросъвестно. Успя да издейства споразумение.
Апартаментът щеше да бъде продаден. Но не на публична продан. Щеше да бъде продаден, за да покрие само остатъка от ипотеката. Всичко, което Мартин беше изтеглил над това, беше част от голямото дело за фалит.
Аз щях да загубя апартамента. Но щях да изляза чиста. Без дългове.
„Аз също ще загубя апартамента си, Диана.“ — казах ѝ в кафенето. — „Всички започваме от нулата. Разликата е, че аз съм свободна, а ти имаш три деца.“
Тя ме погледна, очаквайки удар.
„Стефан ще говори с адвоката ти.“ — въздъхнах аз. — „Част от запорираните пари на Мартин ще отидат във фонд за издръжка на децата. Това е законно. Габриел също ще получи пари за студентския си заем. Аз настоях за това. Но ти, Диана… ти няма да получиш нищо повече. Освен издръжката. Време е да пораснеш.“
Тя не благодари. Просто кимна, стискайки чашата със студено кафе.
Глава 9: Празни стаи
Денят на изнасянето беше тих. Валеше.
Продажбата мина бързо. Купувачът беше банката, която веднага го обяви за продан на реалната му цена. Стефан се беше погрижил дългът ми да бъде заличен. Бях свободна.
Но бях и бездомна.
Опаковах живота си в кашони. Дрехите ми. Книгите ми. Архитектурните ми модели. Всекидневната, която беше видяла толкова много детски викове и лепкави пръсти, сега беше празна и отекваше. Кабинетът на Мартин, мястото на толкова много лъжи, беше гол.
Намерих си малък апартамент под наем. Една спалня, малка кухня. Беше в стар блок, далеч от луксозния център.
Първата нощ там беше ужасна. Лежах на матрак на пода, заобиколена от неразопаковани кашони, и слушах шума от трафика. Чувствах се напълно сама. Бях спечелила битката, но се чувствах така, сякаш съм загубила войната. Бях загубила дома си, съпруга си (колкото и ужасен да се оказа той), парите си и две години от живота си.
Телефонът иззвъня. Беше Габриел.
„Хей. Аз… само исках да проверя как си.“ — Гласът му беше несигурен.
„Добре съм, Габриел. Преместих се.“
„Знам. Аз… аз съм отвън. Пред входа ти.“
Отворих вратата. Той стоеше в дъжда, подгизнал. Държеше голям кашон.
„Какво правиш тук?“
„Майка ми… тя е в криза. Не може да се справи. Намери си работа като продавачка, но едва стига. Аз трябваше да се изнеса от общежитието, защото парите от фонда още не са дошли. И… чудех се…“ — той погледна в краката си — „…чудех се дали мога да остана при теб. Само за няколко дни. Ще спя на пода. Няма да преча. Мога да ти помогна с кашоните.“
Погледнах го. Този висок, слаб младеж. Синът на мъжа, който ме съсипа. И синът на жената, която ми се присмиваше.
И момчето, което рискува всичко, за да каже истината.
„Влизай.“ — казах аз. — „Но ти ще спиш на дивана. Аз съм на пода.“
„Не, аз…“
„Влизай, Габриел. И без това имаш повече опит със спането по подове в странни апартаменти.“
Той се усмихна. Слаба, уморена усмивка.
През следващите дни ние създадохме странна рутина. Разопаковахме кашоните заедно. Готвехме си прости вечери — паста, леща. Той учеше до късно на малката ми кухненска маса, а аз работех на лаптопа си от дивана.
Беше тихо.
Една вечер той ме погледна. „Защо го направи, Лилия?“
„Кое?“
„Да ми помогнеш. Да ми позволиш да остана тук. След всичко, което баща ми и майка ми ти причиниха.“
Въздъхнах. „Защото ти не си те. Ти си Габриел. И защото, честно казано, тази тишина ме убиваше. Поне ти прелистваш страници шумно.“
Той се върна към книгите си. Но напрежението между нас се беше стопило.
В събота сутринта на вратата се звънна.
Беше Габриел, който се връщаше от магазина. И не беше сам.
Зад него бяха Моника и Петър.
„Мама има двойна смяна.“ — каза той извинително, преди да успея да кажа каквото и да било. — „Нямаше на кого да ги остави. Моля те, Лилия. Само за днес. Ще ги държа под контрол. Кълна се.“
Стоях на прага на малкия си, чист, тих апартамент. И гледах трите деца на Мартин. Шумната армия.
Петър ме видя и се усмихна. „Лили! Имате ли сладко от боровинки?“
Затворих очи. Вдишах. Издишах.
„Нямам.“ — казах аз. — „Но имам брашно и яйца. Габриел, ако искаш да останете, отивай да купиш боровинки. Ще правим палачинки. И този път… вие ще чистите.“
Габриел ме погледна с такова облекчение, че почти се разплака.
Тази нощ, в моя малък апартамент, беше шумно. Имаше смях. Имаше разлято мляко, което Габриел избърса. Имаше лепкави пръсти, които Моника си изми сама.
Не беше животът, който бях планирала. Не беше домът, който бях строила.
Беше нещо друго. Нещо ново. И за първи път от месеци не се чувствах сама. Бях изтощена, бях ядосана на съдбата, но не бях сама. Животът ми не беше свършил. Той просто беше започнал отново, по най-неочаквания и хаотичен начин.
Погледнах към Габриел, който се опитваше да обясни на Петър защо не може да хвърля палачинки по тавана. Усмихнах се. Истински.