„А кога ще се ожениш?“ – не спираше да повтаря Зоя Арсениевна, майката на Паша, докато синът ѝ се опитваше да си налее кафе в сутрешната суматоха. „Скоро ще навършиш тридесет и шест, а още не си си намерил булка. Всички твои връстници вече са обвързани, някои дори с по няколко деца!“
Паша, с типичното си спокойствие, отвърна, докато се мъчеше да избегне погледа ѝ: „Мамо, защо се ядосваш толкова? Просто още не съм решил. Изчакай малко. Ще си имам жена.“
„Твоята жена е работата ти!“ – недоволно изсумтя Зоя Арсениевна, докато оправяше покривката на масата. „Ако се беше оженил за Таня, вече щяхме да имаме внуци. Изпусна я. А тя, виж колко е щастлива с Генка! Сега е успешен финансов брокер, живее в Ню Йорк, а ти…“
Паша остави чашата с кафе, едва сдържайки раздразнението си. „Мамо, не започвай. Ние с Таня сме различни хора. Сама помисли, как щях да живея с нея? Същата самота, но умножена по две!“
„Хората някак се нагаждат един към друг,“ продължи майката, без да обръща внимание на думите му. „При вас всичко щеше да е наред. Тя е от добро семейство, с образование, винаги е била амбициозна.“
„Не, не. По-добре да си сам, отколкото с грешния човек! Толкова. Стига си разтягала локуми по тази тема,“ отсече синът, поглеждайки часовника си. „Днес имам важни дела. Не ми разваляй настроението. Макар че вече ми го развали.“
Зоя Арсениевна сви рамене. „М-да… Трябваше да го възпитавам по-рано,“ помисли си тя със съжаление, гледайки след сина си, който бързо се измъкна от кухнята.
Паша беше единственото дете на Зоя и Николай. Второ дете Зоя не успя да износи, а след това се страхуваше да забременее, опасявайки се от повторен аборт. Съпругът Коля също много искаше да види внуци. Годините наближаваха, а всички негови връстници отдавна имаха цели поколения наследници.
Паша излизаше с Татяна недълго. Тя му се струваше високомерна и твърде фокусирана върху себе си. Мъжът до такива дами винаги се чувстваше някак унизен, като второстепенен герой в собствения си живот. Таня обичаше в разговора да изтъква собствените си постижения, да се хвали с успехите си в областта на финансите и да наблюдава реакцията на Павел, очаквайки той да я похвали, да я възвеличи. На него самия тя обръщаше малко внимание, интересуваше се повече от връзките му и потенциалните ползи, които би могла да извлече. Нейното възпитание, или по-скоро липсата на такова според Паша, не му се хареса. Един ден той ѝ се обади и троснато ѝ съобщи, че между тях всичко е приключило. Какво стана тогава! Таня не само се оплака на родителите си, които бяха влиятелни бизнесмени в града, но и разказа на всички наоколо какъв негодник е Павел. Твърдеше, че я изоставил, въпреки че тя вече чакала негово предложение и мислела, че работата върви към сватба.
Заради нейните клюки Паша остана пълно нищожество в очите на хората. Градът им, Плевен, беше малък и слуховете се разпространяваха като горски пожар. На такива места повечето хора живеят със слухове за някого, а истината често остава скрита. Дори и най-добрият човек, той ще бъде такъв, какъвто някой е казал за него. Може би затова на Павел повече не му вървеше с жените. Да, и на него самия не му се искаха връзки. Страхуваше се, че ще срещне друга като Таня – красива обвивка, криеща празнота и егоцентризъм.
Паша наистина беше зает с работа. Цял ден прекарваше в салона за телекомуникации „Свързаност“. Това беше неговото заведение, неговият живот, наследен от баща му, който го бе изградил с много труд. Въпреки длъжността си на ръководител, мъжът не се уподоби на бившата си Татяна. Той дори имаше късмет да се отърве от нея. Така смяташе той. На Павел му беше страшно да си представи какво би станало, ако тя станеше негова жена. Отстрани не се виждаше как Татяна живее с настоящия си съпруг, Генка – един тих и примирен човек, който изглеждаше напълно обсебен от нея. Паша беше сигурен, че тя командва парада и го използва за своите финансови амбиции. Той не искаше да бъде такъв глупак. Много се надяваше да срещне момиче с по-адекватна самооценка, което да търси партньорство, а не подчинение. За да им бъде добре заедно, да изградят истинска връзка. Тогава и децата щяха да растат в здрава и любяща атмосфера. Мъжът беше малко запознат с психологията, тъй като връзката с Таня го принуди да се обърне към познат психотерапевт, д-р Петров, за да преодолее травмата. Не, той нямаше да се даде на такива жени. Жалко, че майка му не го разбираше.
Един ден баща му, Николай, известен със своята безкомпромисност, му съобщи нещо, което прозвуча като ултиматум: ще му вземе салона за връзки, ако не се ожени до края на лятото.
„Татко, сериозно ли? На страната на мама ли си?!“ – ошашавен го погледна синът, невярващ на ушите си.
Николай сви рамене, погледът му беше твърд. „Виж как живеем, Паша. Имаме огромна къща в покрайнините на Плевен, купища пари, възможност да почиваме навсякъде по света – Бали, Малдиви, да наемем домашна помощница, градинар, личен готвач и други прелести на живота… Наистина ли искаш да оставиш всички ни без наследник? Без продължител на нашата фамилия, на нашия бизнес?“
„Но аз няма да се оженя за първото срещнато момиче, нали?“ – възмути се Паша, чувствайки се притиснат в ъгъла.
Николай Романович се усмихна загадъчно. „Това си е твой проблем, синко. Просто трябва да се ожениш. За когото и да е.“
„Добре…,“ замисли се младият мъж, погледът му помръкна. „Само после с мама не се учудвайте!“
„Какво си намислил там, Паша?“ – бащата го погледна странно, долавяйки някаква зловеща нотка в гласа му.
„Нищо, татко. Скоро ще се запознаеш с моята годеница. Така да бъде!“ – с тези думи Павел излезе от къщата, хлопвайки силно вратата. Не му се искаше да губи бизнеса си, който беше изградил с толкова много усилия, превръщайки го в най-големия телекомуникационен център в региона. Заради него Паша беше готов да оправдае доверието на баща си. Добре, ще се ожени, а после… после ще се разведе. Само и само да запази правото си да ръководи своя салон. Паша се чувстваше там, както се казва, „в свои води“ – като истински капитан на кораб.
В този ден той се качи в своя спортен „Нисан Скайлайн“ и потегли към столицата, София. В душата му кипеше обида и злоба. За какво го смятат родителите му? За инструмент, с който може лесно да се манипулира? Замислен над това, Паша едва не мина на червено на натоварено кръстовище. Добре, че навреме натисна спирачките, иначе беда щеше да има… Ето така хората попадат в произшествия. Павел отдавна знаеше: зад волана трябва да се сяда в спокойно състояние. От това зависи не само неговият живот, но и животът на другите хора. Спирайки на един от безплатните паркинги край околовръстното, мъжът реши малко да се съвземе. Трябваше да се разсее, да забрави разговора с баща си. В крайна сметка, той в нещо по свой начин беше прав. Техният бизнес, огромните банкови сметки и цялото имущество трябваше да се предадат на някого. Изведнъж ще навърши 40 години, и тогава той, Павел, никога няма да може да стане баща? Такова също се случва при мъжете. Някои болести, натрупани през живота, отнемат възможността да носиш призванието „баща“. Макар че при Паша всичко с това беше наред, но все пак… времето течеше неумолимо.
След час колата му се движеше по магистралата „Тракия“. Трябваше да се запознае с някого. Но с кого? Паша никога не успяваше да завързва отношения след първа среща. Беше срамежлив и непохватен в романтичните си опити.
Той внимателно гледаше пътя. Изведнъж пред очите му се образува голям стълб дим. Някакъв стар камион, изглежда, превозваше строителни отпадъци и беше оставил тази непрогледна пелена, заради която пътят почти не се виждаше. Паша искаше да спре на банкета, за да изчака димът да се разсее. Неочаквано той едва не прегази нещо, което му напомняше плашило от съседна градина – нещо, което се появи сякаш от нищото.
„По дяволите!“ – изруга мъжът, излизайки от колата, сърцето му биеше лудо. „Откъде се взе такова чудо-юдо посред пътя?“
На него гледаха с тъжен поглед очите на скитница. Тя беше облечена в някакви дрипави, мръсни дрехи, изцапани с кал и прах. Косата ѝ беше сплъстена, а лицето – покрито с мръсотия.
„Не съм ли ви наранил?“ – приближавайки се до нея, попита Павел, все още треперейки от случилото се.
„Вие много ме изплашихте,“ призна му тя, гласът ѝ беше слаб, но ясен. „Едва успях да отскоча настрани! Бях тръгнала да търся вода…“
„Значи, аз съм виновен,“ произнесе мъжът, чувствайки вина. „Тогава поемам изкуплението на вината си. Каквото съм направил, ще поправя.“ Разбира се, той никога не би заговорил с някаква си скитница просто така. Още повече, тя можеше да събере други като нея – цяла тълпа бездомници, търсещи милостиня. Тогава на Паша наистина нямаше да му се размине.
„Как се казвате?“ – поинтересува се мъжът, опитвайки се да скрие отвращението си.
„Аз съм Тамара. А вие?“
Павел се усмихна на себе си. „Томка – просташко име!“ – помисли си той, но не го изрече на глас. „Аз съм Павел.“
„Ако искате да ми помогнете, моля, закарайте ме до града,“ помоли го тя, погледът ѝ беше изпълнен с надежда.
На Павел не му хареса нейната молба. Не му се искаше да цапа колата с бездомници, а още по-малко да я кара до някое съмнително място. Но той се съгласи. В крайна сметка, това щеше да е по-евтино, отколкото да ѝ даде пари, които вероятно щеше да изхарчи за цигари или алкохол.
Тя зае задната седалка, внимавайки да не докосне нищо.
„И отдавна ли живеете така?“ – започна той разговора, без да гледа назад.
Тамара се изненада. „Как, така?“ – проговори тя, гласът ѝ прозвуча по-силно.
„Имах предвид, че ви се налага да живеете на улицата. Нали така?“
Тя въздъхна дълбоко. „Отдавна,“ отговори момичето, а тонът ѝ стана меланхоличен. „Добри хора ме намериха на сметището, когато бях едва на четири години. Явно родната ми майка не е искала да ме отглежда, ето защо ме е изоставила. Малко си спомням от този детски живот – само мръсотия, глад и страх.“
„Добри хора – това кои са?“ – на Паша му беше неясно.
„Те нямат свой дом. Живеят в една изоставена фабрика в покрайнините на Плевен, с още десетки други като тях. Но бяха готови да споделят това, което имат – парче хляб, глътка вода, кътче за спане. Така и израснах. Преживяхме всичко. И студовете, и нищетата, и глада. Затова пък знам цената на живота, Павел,“ продължи разговора Тома, погледът ѝ беше някак мъдър за младата ѝ възраст.
„Да знаеш цената на живота – това е добре,“ замислено каза Паша. Изведнъж го осени една идея, толкова абсурдна, че едва не се засмя на глас.
„Слушайте, Тамара. Искам да ви се отплатя за това, че така силно ви изплаших. Имам едно предложение, което ще промени живота ви.“
„Вие и без това вече почти ме закарахте до града,“ объркано произнесе момичето. „Това е достатъчно.“
„Не, имам едно прекрасно предложение за вас. Мисля, че едва ли ще откажете такова нещо.“
Тамара с изумление погледна мъжа, който изглеждаше така изискан и недостижим. „Какво имате предвид?“
„Искам да станете моя съпруга!“ – издиша Паша, без да му мигне окото.
Тя още по-силно се изненада. „Съпруга?! Не се ли объркахте? Аз… аз съм просто едно момиче от улицата.“
„Не,“ засмя се мъжът, а смехът му прозвуча студено. „Аз съм сериозен. Просто ще трябва да отидем до магазина и да изберем сватбена рокля за вас. И да ви приготвим за среща с родителите ми.“
„Чакайте. Защо изведнъж трябва да ставам ваша съпруга?“ – премигна Тома, все още невярваща.
„Работата е там,“ поколеба се Павел, търсейки подходящи думи. „Работата е там, че баща ми иска да ми отнеме бизнеса, а аз не искам да се разделям с любимата си работа. Ако не се оженя в най-близко бъдеще, той ще осъществи замисленото си. Ще прехвърли салона на някой друг – може би на братовчед ми, който е алкохолик, или на някой от неговите стари бизнес партньори.“
„Така ли? Тогава какво общо имам аз? Аз дори нямам документи за самоличност, Павел. Никой няма да ни позволи да се оженим.“
„Тома, този брак ще бъде фиктивен. Вие ще бъдете в ролята на годеница, аз – в ролята на младоженец. Ще се оженим официално, пред закон, но без никакви интимни задължения. После пътищата ни ще се разделят – аз ще си запазя бизнеса, а вие… вие ще получите щедро възнаграждение и нов живот. Това е всичко,“ Павел с надежда погледна Тамара в сините ѝ очи, които сега изглеждаха по-дълбоки и по-умни отвсякога.
„Тогава трябва да помисля…“
„Тома, кога ще мислите? Вече почти пристигнахме в Плевен. Изведнъж повече няма да ви срещна? Или ще промените решението си, когато излезете от колата?“
Тя махна с ръка, сякаш отпращайки мислите си. Имаше много въпроси, но пред перспективата за нов живот, всичко друго изглеждаше незначително.
Скоро пристигнаха в града. Първата работа на Павел и Тамара беше да отидат в едно от най-луксозните кафенета в центъра. Трябваше да хапнат нещо, преди да отидат до магазина. Едва ли Тома беше яла нещо питателно преди неочакваната им среща. С гладно момиче е по-добре да не се занимаваш. Изведнъж ще размисли?
Поръчаха пица, сладкиши, няколко вида паста и пресни плодове. С какви алчни очи Тамара гледаше храната! По вида ѝ Паша разбра: момичето не се храни много добре. Нищо, сега тя със сигурност няма да бъде гладна! Павел ще се погрижи за нея, поне за известно време.
След обилния обяд той я закара до най-скъпия сватбен салон в града.
Когато Тома излезе от пробната в нежна бяла рокля от коприна и дантела, очите на мъжа едва не изскочиха от орбитите му. Момичето беше ослепително красиво! Мръсотията и дрипите сякаш никога не бяха съществували. Под пластовете кал и прах се криеше истинска красавица.
„Ти… ти… ти приличаш на принцеса от някоя стара приказка!“ – заяви той, омагьосан, наблюдавайки движенията ѝ. За момент забрави за целта на този брак.
Тамара се усмихна, а усмивката ѝ беше като първите лъчи на слънцето. „Знаеш ли, отдавна мечтаех за такава рокля… Поне просто да я пробвам, да се почувствам като истинска булка,“ призна му тя.
„Ти не просто ще я пробваш. Ще я купим, и ти ще бъдеш най-красивата булка на нашата сватба! Ще засенчиш всички, дори и майка ми,“ отговори ѝ мъжът, все още под въздействието на нейната преобразена красота.
Купувайки тоалета, те тръгнаха към гражданското. Тома се съгласи да се запознае с родителите на бъдещия си съпруг. Тази игра ѝ беше интересна. Нека поне ужким, но ще има щастието да бъде героиня на тържеството. Преди Тамара сънуваше сънища, в които целува младоженеца на сватбата под аплодисментите на гостите и техните викове: „Горчиво!“. Сега мечтата ѝ се сбъдваше, макар и по странен и неочакван начин.
Едва Павел се появи с нея на прага на огромната им къща, когато веднага ги посрещна майка му, Зоя Арсениевна, с поглед, изпълнен с подозрение.
„Това кой е, Паша? Не си ли объркал къщата?“ – недоумяващо попита тя, оглеждайки Тамара от глава до пети с откровен ужас.
„Мамо, запознай се. Това е моята бъдеща жена, Тамара,“ сякаш нищо не се е случило, каза синът, хващайки Тома за ръка.
„Жена?! Как това плашило може да бъде твоя жена?!“ – извика Зоя Арсениевна, а гласът ѝ отекна в просторния хол. „Някаква уличница ли си довел в дома ни? Та тя изглежда като скитница!“
„Това не е плашило, мамо. Това е моята годеница. Ние с нея вече подадохме заявление в гражданското и дори купихме сватбена рокля,“ отвърна Павел, гласът му беше тих, но твърд.
„Рокля?! В ума си ли си, синко? За тази ли похарчи цяло състояние? За този парцал?“ – майката изглеждаше готова да припадне.
Тамара смутено погледна ту Павел, ту бъдещата си свекърва. Сега много искаше да избяга оттук, да се скрие някъде, да изчезне. Почувства се като грешка, като нещо ненужно и грозно.
„Моля те, не си тръгвай, Тома,“ помоли я мъжът, сякаш прочел мислите ѝ. „Аз ще уредя всичко. Можеш да се настаниш засега в отделна стая. Не мисли за лошо, добре? Всичко ще се оправи.“
Тома кимна, въпреки че цялото ѝ тяло трепереше. Тя не искаше да се разделя с мечтата си за един ден щастие, за един ден, в който да бъде героиня. Това я спря.
Когато Зоя Арсениевна най-сетне, с видимо отвращение, отиде в стаята си, Павел се върна при годеницата си.
„Не обръщай внимание на мама. Просто днес е в лошо настроение. Тя е малко по-консервативна, особено що се отнася до семейните традиции,“ обясни той, опитвайки се да я успокои.
„Струва ми се, че изглеждам зле. Ако имах прическа, а тези дрехи не ми изглеждаха толкова износени, тогава майка ти нямаше да те критикува толкова остро,“ разстроено проговори Тома, докосвайки дрипавите си ръкави.
„Ах, да. Дрехите…,“ до Паша едва сега достигна: той трябваше от самото начало да приведе тази занемарена мома в пълен ред, да я превърне в съвършена кукла за пред родителите си. Тогава и родителите нямаше да се срамуват от неговата годеница и бъдещата им снаха, а планът му щеше да върви гладко.
Мъжът взе ръката на Тома и я поведе обратно към колата.
„Искаш да ме закараш обратно в града? Да ме оставиш там, откъдето ме взе?“ – очите ѝ силно се разшириха, изпълнени със страх и отчаяние.
„Не, глупачке. Сега отиваме да ти купим нормални дрехи! И след това ще те направим да изглеждаш като истинска дама!“ – засмя се Павел, смехът му беше лек и безгрижен, сякаш всичко това беше една игра. Той отвори автомобила и буквално я набута вътре.
„По-внимателно!“ – извика момичето, гласът ѝ беше изпълнен с гняв. „Аз не съм твоя собственост и засега не съм ти жена! Не можеш да се държиш така с мен!“
Мъжът замълча, изненадан от тази неочаквана реакция. Разбира се, Тамара не беше негова жена, а само едно средство за постигане на целта му. Още повече, че момичето се съгласи да изиграе тази роля за пари. Тя не му дължеше нищо, освен да изпълни договора.
„Прости,“ изстреля той, чувствайки лек срам. „Малко избързвам. Просто съм под напрежение.“
Скоро те се скитаха из търговския център, избирайки тоалет за Тамара. Тя се радваше, сякаш дете, на всяка рокля или костюм. Очите ѝ блестяха от щастие при вида на толкова много красиви неща.
„Ето това е!“ – възторгваше се тя, докато пробваше една елегантна рокля от черна коприна. „Дори не знаех, че на света има толкова красиви дрехи! А аз съм живяла толкова години в дрипи…“
Купиха няколко рокли, дрехи за вкъщи, удобни обувки, палта и всякакви аксесоари, а после поеха обратно към къщата на Паша.
„Благодаря ти, Паша,“ благодари му момичето, а гласът ѝ беше изпълнен с истинска благодарност. „Нима е възможно да изглеждам толкова красива? Чувствам се като в сън.“
„Чакай. Ще отидем и до салон за красота! Ще те превърнем в истинска красавица!“ – усмихна се той. „После няма да се познаеш в огледалото.“
В салона прекараха повече от час. Павел се измори да чака своята „годеница“, докато тя се подлагаше на пълна промяна. Когато тя се появи, той едва не падна от изненада. Тази някога небрежна скитница вече не изглеждаше като скитница! Косата ѝ беше подстригана и стилизирана, кожата ѝ беше чиста и свежа, а очите ѝ светеха с нова светлина.
„Колко си…“ – прошепна той, неспособeн да довърши изречението.
„Наистина ли ти харесва?“ – ослепително се усмихна Тамара, завъртайки се пред него.
„Прекрасна! Невероятна!“ – потвърди той, излизайки от вцепенението. Без сам да осъзнава, Паша хвана момичето за ръка, а пръстите му нежно стиснаха нейните. И те закрачиха по улицата, сякаш бяха истинска двойка, която не се срамува от нищо.
Зоя Арсениевна не позна своята бъдеща „снаха“. Едва когато ѝ просветна, че това е Тома – момичето, което бе нарекла плашило, тя се намръщи още повече. За Зоя просякинята щеше да си остане просякиня, дори и в най-кралската одежда. Майката този път не се противопостави на сина си и мълчаливо си тръгна, но в очите ѝ се четеше негодувание.
Павел сам се подготвяше за сватбата. Майка му и баща му решиха да останат настрана, освен че щяха да присъстват на церемонията. Не им се искаше много да имат снаха без род и потекло, въпреки че Павел обясни, че Тамара е от добро, но обедняло семейство. Разбира се, Николай се отнасяше по-просто към това, но не можеше да не подкрепи жена си, която беше силно разстроена от „позора“. Все пак бащата се съгласи на тази сватба. Уговорката си е уговорка. Трябваше да вземе участие в живота на сина си, макар и с неохота. Може би това момиче не е толкова лошо, колкото изглежда на Зоя, помисли си Николай. Тайно от нея, той приготви на младоженците своя сватбен подарък – нещо, което щеше да ги шокира.
Цели дни Тамара трябваше да седи в стаята си и да не излиза никъде, освен за да се храни. Така ѝ каза Паша, защото не искаше майка му да ѝ прави забележки или да я тормози. В крайна сметка на момичето му стана скучно. Тя отиде в кухнята, за да приготви нещо, нещо простичко, но вкусно.
Като я видя, Зоя Арсениевна ахна: „Какво правиш тук, в моята кухня?! Да не мислиш, че ще ядеш наготово? Ние си имаме готвачи!“
„Готвя ядене,“ спокойно произнесе Тома, държейки в ръка нарязани зеленчуци. „Писна ми да ям чуждо. Искам да приготвя нещо, да допринеса.“
„При нас идва готвачка. Тя сама ще приготви всичко! Още повече, че за днес в хладилника има много храна! Ти нямаш работа тук, разбра ли? Аз сама готвя само в специални случаи, а ти…“ Зоя ошашавено гледаше момичето, което изглеждаше толкова различно от скитницата, но все още носеше аура на простота.
„Извинете ме,“ измърмори Тома и избяга в стаята си, засрамена и наранена. Не ѝ беше докрай ясно защо не може да се занимава в кухнята. Писна ѝ просто да яде чуждо. Трябваше да даде поне някакъв принос! Приемните ѝ родители, въпреки бедността си, я бяха научили да не яде хляб наготово, а да работи за всяка троха.
Дните летяха бързо. Сватбата беше насрочена за началото на лятото – на брега на Черно море, в луксозен ресторант във Варна. Павел изпрати огромен брой покани до близки и роднини, както и до бизнес партньори от цялата страна. Тържеството реши да отпразнува с размах, за да покаже на всички, че е достоен наследник.
Татяна, научавайки за годеницата на бившия си, дълго и гръмко се смееше с приятелките си в Ню Йорк. „Намери кого да вземе за жена! Някаква бездомница, нали така? Явно бившият ми приятел има толкова нисък вкус, или просто отчаяно иска да спаси бизнеса си! Добре че се отървах от него навреме!“ – кикотеше се тя, а смехът ѝ беше злобен.
На празника се събраха много гости. Всички гледаха направената булка, която изглеждаше като истинска принцеса, и пожелаваха на младоженците само щастие. Някаква жена, по-възрастна, с прошарени коси и добри очи, си проби път през тълпата до младоженците и хвана Тамара за ръка.
„Нима си ти, моето момиче? Моята Тамара, която изгубих преди толкова години?“ – гласът ѝ трепереше от вълнение.
Булката се обърна, погледът ѝ беше объркан. „Вие кой сте?“ – попита тя.
„Теб, струва ми се, те наричат Тамара? Аз съм Лиза. Елизавета Михайловна,“ продължи разговора непознатата, а очите ѝ се насълзиха.
„Да… Не разбирам, за какво става дума? Познаваме ли се?“
„Познах, че си ти по трите ти големи бенки на тази китка, които помня от детството ти,“ през сълзи проговори жената. „Аз съм Лиза. Сестра на майка ти, твоя леля. Тя те изостави съвсем малка, когато беше на четири годинки, а аз не знаех какво става. Сега вече я няма жива, Бог да я прости. Аз и мъжът ми дълго те търсихме, но не успяхме да те намерим. Сварих се с майка ти, но тя не искаше да ми каже къде те е оставила. Казвах ѝ, че сама щях да те отгледам, да те взема при нас. Ние с мъжа ми, Иван, така и не родихме деца през целия си живот. Моето момиче, моята скъпа племенница…“
Лелята заплака горчиво, без да пуска китката на булката.
Скоро до тях се приближи Павел, който дочу част от разговора. „Какво става тук, Елизавета Михайловна? Имате ли нужда от помощ?“ – с любопитство попита той, докато я подкрепяше.
„Вашата годеница е моя роднина,“ призна жената, избърсвайки с кърпичка мокрите си от сълзи очи. „Моята племенница, която изгубихме преди години.“
„Нима? Това е невероятно! Какво сте преживели!“
Тамара най-сетне си спомни своята леля. С Елизавета Михайловна тя често оставаше, особено когато майка ѝ излизаше да се весели по барове и дискотеки. Тогава беше трудно време, изпълнено с несигурност и страх. Впрочем, не по-лесно от следващите години. Защото на Тома ѝ се наложи да расте в тежки условия – в изоставена фабрика, сред други бездомници. Понякога си лягаше гладна, свита от студ. Мислеше, че така и трябва да бъде, че това е нейният живот. Само през нощта ѝ се присънваше вкусна храна, топли дрехи, любящи роднини…
Леля Лиза горчиво съжаляваше, узнавайки колко трудно е живяла нейната племенница. Как искаше сега да върне времето назад! Да прегърне това изоставено на произвола на съдбата момиче и да бъде до нея, да ѝ даде всичко, което ѝ е липсвало.
Приемните родители на Тамара отказаха да дойдат на сватбата. Позоваваха се на лошо здраве, което наистина не им беше много добро. Все пак животът в изоставена сграда се беше отразил не по най-добрия начин на тяхното тяло и дух. Добре, че Тамара не се оплакваше от своето самочувствие. Късмет, че се беше родила така закалена, със силен дух и тяло.
Павел съчувствено гледаше лелята на жена си. На Тамара – с някакво неразбираемо за него усещане. Тя му започна да харесва, когато за първи път облече сватбена рокля. Да, той още в онзи ден искаше да я прегърне, а сега го направи! Шумните гости викаха: „Горчиво! Горчиво!“. Тома прие неговата сватбена целувка – първата истинска целувка в живота ѝ. Колко щастлива беше! И всичко се случваше не в някакъв сън, а наяве…
Настъпи време за подаръци. Най-много изненада Николай, бащата на Павел, който изглеждаше по-доволен, отколкото би трябвало.
„Скъпи деца!“ – започна той, изправяйки се пред всички. „Днес вие станахте мъж и жена. Бързам да ви поздравя и от цялото си сърце да ви пожелая от нас с Зоя много, много щастие! Нека то бъде безкрайно дълго. Надявам се, ще ни зарадвате с внуци, а ние ще ги глезим в мярка. Приемете от нас със Зоенка този подарък.“
Мъжът подаде на младоженците официални документи, подпечатани и нотариално заверени. В тях се казваше, че Павел и Тамара вече са пълноправни собственици на още един от салоните за телекомуникации „Свързаност“ в техния град – най-големият, който досега бе под управлението на самия Николай. Разбира се, Паша веднага уточни, че Тома ще заеме мястото на началник на новия салон, тъй като той ще управлява другия, а тя е показала изключителна адаптивност и бързо усвояване на информация. Всички бяха шокирани, а Татяна, която случайно присъстваше като гост от страна на нейните роднини, пребледня от завист.
Сватбата се стори на момичето истинско място, където се сбъдват всички мечти. Зад гърба ѝ останаха гладът, студът, мечтите за красиво бъдеще, желанието да имаш поне някакъв уютен кът. Сега Тома имаше всичко – дом, съпруг (макар и фиктивен), работа, а дори се появи нейна роднина – леля Лиза, която обеща да се грижи за нея и да я подкрепя във всяко начинание.
След тържеството на следващия ден Павел и неговата съпруга, вече обвързани и с общ бизнес, отидоха в своя нов салон. Предстоеше много работа. Трябваше да наемат служители за разширяващия се бизнес.
Първа дойде Татяна, бившата годеница на Павел. Посрещна я Тамара, която седеше зад голямото бюро в новия си офис.
„Чух, че наемате персонал за новия си салон. Мога ли да работя във вашия салон като консултант? Имам богат опит в продажбите и комуникациите,“ поинтересува се тя, опитвайки се да изглежда уверена, но погледът ѝ се стрелкаше нервно. След няколко секунди от вратата на кабинета се показа Паша, който дойде да види как върви интервюто.
„Разбира се, може. Точно навреме дойдохте, Татяна! Вие сте идеална за позицията – ще се справите с най-трудните клиенти и ще ни донесете още повече печалби!“ – разтегна той подигравателна усмивка, изпълнена със сарказъм. Той я погледна право в очите, а в погледа му се четеше пълно превъзходство.
Оскърбената Татяна веднага разбра, че това е отмъщение. Тя пребледня, обърна се рязко и избяга от салона, нещо мърмореше под носа си, а думите ѝ бяха неразбираеми. От този ден нататък тя никога повече не се появи в живота на Павел и Тамара.
Месец по-късно Тамара помогна на своите приемни родители. Тя ги изпрати в луксозен санаториум в Хисаря, където те подобриха здравето си значително. След завръщането им Тома ги зарадва: „Помислих си, защо не се преместите в някаква селска къща? Нужни са ви свеж въздух, а там има езеро, много работа в градината и двора. Ще ви купя една, близо до Плевен, така че да мога да ви посещавам често.“ Приемните ѝ родители, въпреки че бяха свикнали с мизерията, приеха предложението ѝ с благодарност.
Животът на Павел и Тамара продължаваше да се развива с бързи темпове. Тамара се оказа изключително интелигентна и проницателна. Тя бързо усвои тънкостите на бизнеса с телекомуникации и дори предложи няколко иновативни идеи за разширяване на салона, които Павел с готовност приложи. Под нейно ръководство, новият салон процъфтяваше и скоро стана още по-успешен от основния.
Един ден, докато работеха заедно в офиса на Тамара, подреждайки документите за новия бизнес, тя се обърна към него с неочакван въпрос: „Павел, ти каза, че нашият брак ще бъде фиктивен. Но аз… аз започнах да изпитвам нещо към теб. Искам да те попитам… би ли искал да направим нашия брак истински?“
Павел я погледна, изненадан. За последното половин година, откакто бяха женени, той беше видял в Тамара не просто едно момиче от улицата, а интелигентна, добра и силна жена. Той също беше започнал да изпитва чувства към нея – нещо, което не беше преживявал никога досега, дори и с Татяна. Той се усмихна нежно. „Аз също, Тамара. Аз също.“
Той протегна ръка и нежно докосна лицето ѝ. „Аз също се влюбих в теб. Искам да бъдеш моя истинска съпруга, майка на децата ми.“
Половин година по-късно, на едно семейно събиране в голямата къща на Зоя и Николай, младите съобщиха на роднините си, че скоро ще станат родители на малко бебе. Зоя Арсениевна, въпреки първоначалното си неодобрение, сега сияеше от щастие и гордост. Тя вече не виждаше в Тамара „плашило“ или „скитница“, а красива, интелигентна и любяща жена, която щеше да дари семейството им с толкова дългоочаквания наследник. Николай също беше на седмото небе, а леля Лиза и съпругът ѝ Иван не спираха да благодарят на съдбата, че е събрала техния любим Павел и тяхната изгубена племенница Тамара.
Така започна една нова глава в живота на Павел и Тамара – глава, изпълнена с любов, щастие и нови предизвикателства. Впрочем, това вече е съвсем друга история.