Водата беше навсякъде. Прокрадваше се коварно по фугите на стария теракот, образуваше малки, мътни езерца около краката на кухненските шкафове и заплашваше да нахлуе в скромния хол. Пералнята, моят верен, но вече грохнал боен другар в битката за чисти дрехи, беше предала фронта. Беше се предала с гръм и трясък, или по-скоро с тихо, но упорито бълбукане, което предвещаваше единствено разходи и главоболия.
Въздъхнах тежко, докато попивах поредния парцал в локвата и го изстисквах в кофата. Всяка капка ми се струваше като стотинка, изтичаща от и без това оскъдния ми бюджет. Студентски живот, гарниран с ипотечен кредит за това малко жилище, което с гордост, но и с постоянно притеснение наричах „мой дом“. Течът не беше просто битов проблем, беше финансова катастрофа в зародиш.
Нямаше как, трябваше да се обадя на техник. Прелистих набързо няколко сайта, избирайки фирма с прилично изглеждащи отзиви и не най-високите цени. Гласът отсреща беше делови и леко уморен. Обещаха да изпратят човек в рамките на деня.
И така, чаках. Времето се влачеше мъчително бавно, а аз обикалях нервно из апартамента, осъзнавайки колко крехка е всъщност подредената ми рутина. Една развалена пералня беше достатъчна, за да срине всичко – графика за учене, бюджета за месеца, крехкото ми усещане за контрол. Учех право, иронията не ми убягваше. Можех да цитирам членове и алинеи от закони, които уреждаха сложни корпоративни взаимоотношения, но бях напълно безпомощна пред един протестирал уплътнител.
Когато звънецът най-накрая иззвъня, почти подскочих. Отворих вратата и пред мен застана мъж, може би малко по-възрастен от мен, облечен в сив работен гащеризон. Имаше тихо и някак сериозно изражение. Косата му беше тъмна, а очите му, когато ги вдигна да ме погледне, бяха с цвят на топъл лешник и излъчваха неочаквана дълбочина. Не каза много, просто кимна леко.
— За пералнята.
— Да, влезте — отстъпих назад, за да му направя път.
Той влезе, носейки със себе си кутия с инструменти и мирис на машинно масло и чист въздух. Остави кутията на пода и огледа щетите с професионален поглед. Не коментира нищо, просто коленичи до локвата, докосна водата с пръст, сякаш за да се увери, че е истинска.
— Къде е? — попита тихо.
Посочих към малкия кухненски бокс, където машината стоеше притихнала като виновно дете. Той я приближи, огледа я от всички страни, после измъкна един от инструментите си и започна работа. В апартамента се възцари тишина, нарушавана единствено от равномерното потракване на метал в метал. Аз стоях встрани, чувствайки се неловко в собствения си дом. Наблюдавах го. Движенията му бяха сигурни и премерени. Нямаше нищо излишно, нищо прибързано. Работеше с концентрация, която ме впечатли. Пръстите му, макар и леко загрубели от работата, се движеха с изненадваща ловкост.
Имаше нещо успокояващо в присъствието му. Може би беше тишината му, която контрастираше с моята вътрешна паника. Или може би беше начинът, по който подхождаше към проблема – методично, спокойно, сякаш това не беше катастрофа, а просто задача за решаване.
След около двадесет минути той се изправи.
— Готово е. Смених уплътнението на помпата. Старото беше напукано.
— Толкова бързо? — изненадах се.
Той сви рамене.
— Като знаеш какво да търсиш, става бързо.
Погледнах го и за първи път, откакто беше влязъл, видях лека усмивка да докосва ъгълчетата на устните му. Беше едва забележима, но промени изражението му, направи го по-меко, по-достъпно.
— Колко ви дължа? — попитах, вече пресмятайки наум как ще се отразят разходите на месеца.
Той назова сума, която беше разумна, дори по-ниска от очакваното. Въздъхнах с облекчение. Докато търсех парите в портмонето си, той прибираше инструментите си също толкова методично, колкото ги беше извадил. Подадох му банкнотите. Пръстите ни се докоснаха за миг. Усетих кожата му – хладна и твърда. Той бързо прибра парите в джоба си, сякаш пареха.
Изпратих го до вратата. Когато вече беше на прага, готов да си тръгне, той спря. За момент си помислих, че е забравил нещо. Той се обърна към мен. Лицето му беше сериозно отново, но имаше нещо друго в погледа му – колебание, почти притеснение. Видях как бузите му леко се обагрят в червено. Беше едва доловимо, но на светлината от коридора се виждаше ясно.
Ръката му се плъзна в джоба на гащеризона и той извади малко, сгънато на четири листче хартия. Движението беше бързо, почти тайно. Той ми го подаде, без да каже и дума. Погледнах първо ръката му, после очите му. Той бързо отмести поглед, вперил го някъде в стената зад мен.
Взех листчето. Беше обикновена хартия от тефтерче, леко омазнена по краищата. Пръстите ми усещаха неравната повърхност на сгъвките. Чувствах се объркана. Какво беше това? Телефонен номер? Непохватна покана за среща? Сърцето ми започна да бие малко по-бързо.
Той не изчака реакцията ми. Просто промърмори нещо като „довиждане“, обърна се рязко и тръгна надолу по стълбите. Чух забързаните му стъпки да заглъхват в тишината на входа.
Останах сама на вратата, стиснала листчето в ръка. Затворих и се облегнах на студената повърхност, все още обзета от странното усещане, което срещата с този мълчалив техник беше оставила у мен. Погледнах към пералнята, която вече не течеше. Проблемът беше решен. Но в ръката си държах началото на съвсем нов, непознат такъв.
С треперещи пръсти разгънах хартийката. Очаквах да видя цифри, може би име. Но вместо това, с разкривен, бърз почерк, бяха изписани само няколко думи. Думи, които смразиха кръвта ми и превърнаха облекчението от поправения уред в леден страх.
Разгънах го и прочетох: „Пазете се от него. Знае къде живеете.“
Глава 2
Думите пулсираха пред очите ми, черни и зловещи върху бялата хартия. „Пазете се от него.“ Кой беше „той“? И защо този непознат техник, когото бях видяла за първи път преди половин час, щеше да ме предупреждава за него? „Знае къде живеете.“ Това не беше просто предупреждение, беше заплаха. Студени тръпки полазиха по гърба ми. Апартаментът, моето убежище, изведнъж ми се стори стъклена кутия, уязвима и изложена на показ.
Смачках листчето в юмрук. Първата ми мисъл беше, че това е някаква глупава шега. Може би грешка? Може би листчето не беше за мен? Но той го подаде на мен. Гледаше мен. Изчерви се, докато ми го даваше. Нямаше грешка.
Хвърлих хартийката на масата, сякаш беше нещо отровно. Обиколих хола няколко пъти, опитвайки се да подредя мислите си. Кой можеше да бъде „той“? Нямах врагове. Или поне така си мислех. Животът ми беше прост, почти скучен – лекции в университета, подготовка за изпити в библиотеката, работа на половин работен ден в една малка счетоводна къща, за да си помагам с кредита. Не се забърквах в неприятности.
И тогава една мисъл, студена и неприятна, се прокрадна в съзнанието ми. Мисъл, която се опитвах да държа заключена в най-тъмните кътчета на ума си. Симеон.
Баща ми.
Или по-скоро, мъжът, чието име беше записано в акта ми за раждане. Не го бях виждала от години, не и лице в лице. Отношенията ни бяха сведени до студени банкови преводи в началото на всеки месец – сума, достатъчно голяма, за да покрие вноската по ипотеката, но недостатъчна, за да почувствам каквато и да е благодарност. Беше неговият начин да държи съвестта си чиста и мен на разстояние.
Симеон беше преуспяващ бизнесмен, един от онези хора, чиито лица се появяват по кориците на икономическите списания. Имаше безупречен костюм, скъп часовник и усмивка, която никога не стигаше до очите му. Беше напуснал мен и майка ми, когато бях съвсем малка. След смъртта ѝ преди няколко години, той се появи за кратко, уреди документите и изчезна отново, оставяйки ме с усещането за празнота и куп неотговорени въпроси.
Защо сега? Защо техникът ще ме предупреждава за него? Каква беше връзката?
Вдигнах телефона и набрах номера на единствения човек, на когото можех да споделя подобно нещо.
— Десислава? Аз съм, Анна.
— Ани! Как си? Справи ли се с наводнението? — Гласът на Деси беше винаги енергичен и леко дрезгав от цигарите, които непрекъснато палеше.
— Да, оправиха пералнята. Но се случи нещо… странно.
Разказах ѝ всичко – за мълчаливия техник, за колебанието му, за изчервяването и най-вече за съдържанието на бележката. Тя мълча известно време. Чувах само как издишва дим в слушалката.
— Чакай малко — каза най-накрая. — Някакъв случаен тип идва у вас, поправя ти пералнята и ти дава бележка, че някой те заплашва? И ти веднага реши, че става въпрос за баща ти?
— Кой друг може да бъде, Деси? „Знае къде живеете.“ Разбира се, че знае, нали той плаща ипотеката. Може би иска да спре парите? Може би иска апартамента?
— Ани, успокой се. Това е прекалено. Звучи като сценарий за филм. Може би техникът просто е сбъркал? Или е някакъв откачалник, който си пада по мистериите?
— Не ми изглеждаше като откачалник. Беше… сериозен. И уплашен.
— Добре, добре. Нека да помислим логично. Защо баща ти ще праща техник, за да те заплашва индиректно? Той е Симеон. Ако иска нещо, ще изпрати адвокатите си с официално писмо, а не водопроводчик с криптирана бележка.
Думите ѝ имаха смисъл. Симеон беше директен, дори брутален в методите си. Това не беше неговият стил. Но тогава кой беше? И защо?
Прекарах остатъка от деня в мъгла от тревога. Всяка сянка по стълбището ми се струваше заплашителна, всеки шум отвън ме караше да настръхвам. Малката бележка беше отровила усещането ми за сигурност. Разгънах я отново. Почеркът беше мъжки, леко наклонен надясно. Думите бяха написани с натиск, сякаш авторът им е бързал или е бил ядосан.
Нямах име, нямах телефон. Имах само името на фирмата, от която го бях повикала. Поддадох се на импулса и намерих номера им отново.
— Добър ден, обаждам се във връзка с ремонт на пералня на мой адрес по-рано днес.
— Да, госпожо, спомням си. Има ли някакъв проблем?
— Не, не, всичко е наред. Просто… техникът си изпусна нещо и бих искала да му го върна. Бихте ли ми дали името му или негов телефон?
Последва кратка пауза.
— Съжалявам, но имаме политика за защита на личните данни. Не можем да предоставяме информация за нашите служители.
— Разбирам, но е важно. Моля ви. Казваше се… — запънах се. Не знаех името му. — Беше по-млад, с тъмна коса.
— Всичките ни техници са млади и с тъмна коса — отвърна жената с нотка на раздразнение. — Ако желаете, можете да оставите предмета в нашия офис и ние ще му го предадем.
Затворих телефона с чувство на безсилие. Бях в задънена улица.
През следващите няколко дни се опитвах да живея нормално, но сянката на предупреждението тегнеше над мен. В университета бях разсеяна. Професор Петров, преподавателят ми по вещно право, дори ме попита дали всичко е наред след една лекция, на която очевидно бях зяпала през прозореца в продължение на час.
Една вечер, докато се прибирах късно от библиотеката, забелязах тъмен седан, паркиран от другата страна на улицата, срещу моя вход. Фаровете му не светеха, но виждах силуета на човек на шофьорското място. Сърцето ми подскочи. Можеше да е съвпадение. Просто някой, който чака друг. Но колата беше скъпа, от онези, които Симеон и хората от неговия кръг караха.
Ускорих крачка, пъхнах ключа в ключалката с трепереща ръка и се шмугнах във входа, заключвайки тежката метална врата след себе си. Качих се до апартамента си, без да поглеждам назад. От прозореца си, през леко дръпнатата завеса, видях, че колата все още е там. Стоеше в тъмнината, безмълвна и заплашителна.
Който и да беше „той“, вече не беше просто абстрактна заплаха от една бележка. Беше реален. И ме наблюдаваше.
Глава 3
Колата остана там повече от час. Стоях скрита зад пердето, наблюдавайки тъмния ѝ силует, който се сливаше с нощта. Всяка фибра на тялото ми крещеше „опасност“. Това не беше съвпадение. Бележката, мълчаливият техник, а сега и тази кола – парчетата от пъзела започваха да се подреждат в зловеща картина, която все още не можех да разчета напълно.
Накрая, също толкова внезапно, колкото се беше появила, колата запали двигателя си. Меката светлина на фаровете обля за миг сградата отсреща, после автомобилът бавно потегли и изчезна зад ъгъла. Остана само тишината на нощната улица, но усещането за заплаха остана да витае във въздуха на стаята ми.
Не спах почти цяла нощ. В главата ми се въртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасяващ от предишния. Дали Симеон беше решил, че вече не му дължа просто пари, а нещо повече? Послушание? Подпис под някой документ? В света на големия бизнес, в който той вирееше, знаех, че се случват неща, за които обикновените хора дори не подозират. Тайни, сделки под масата, предателства. Може би по някакъв начин бях станала пионка в негова игра, без дори да го осъзнавам.
На сутринта, изтощена и с тъмни кръгове под очите, взех решение. Не можех да продължавам така. Не можех да живея в страх. Трябваше да намеря техника. Той беше единствената ми връзка с тази мистерия.
Планът ми беше прост, може би дори наивен. Отидох до офиса на фирмата за ремонти. Беше малко помещение на партерен етаж в стара кооперация. Жената зад бюрото беше същата, с която бях говорила по телефона. Погледна ме отегчено, докато обяснявах отново, че искам да върна нещо на техник, който е идвал в дома ми.
— Както вече ви казах, оставете го тук и ние ще му го предадем.
— Не, бих искала да го направя лично — настоях аз, опитвайки се гласът ми да звучи възможно най-убедително. — Става въпрос за нещо… лично. Не е предмет.
Тя ме изгледа подозрително.
— Слушайте, момиче, не знам какви ги въртите, но нямам време за това.
В този момент вратата на вътрешното помещение се отвори и оттам излезе мъж на средна възраст, облечен със същия сив гащеризон. Предположих, че е собственикът или управителят.
— Какво става тук, Таня?
Жената въздъхна.
— Тази госпожица търси техника, който е бил при нея онзи ден. Иска да се види с него лично.
Мъжът ме огледа от главата до петите.
— А вие коя сте?
— Казвам се Анна. Става въпрос за ремонт на пералня, в сряда.
Той се замисли за момент.
— А, да. Спомням си поръчката. Мартин ходи на този адрес. Какъв е проблемът?
Мартин. Значи имаше име. Малка, но важна победа.
— Няма проблем с ремонта. Просто трябва да говоря с него. Много е важно.
Управителят скръсти ръце пред гърдите си.
— Мартин днес не е на работа. В почивка е.
— А кога ще бъде? Може би утре?
— Не. Взе си няколко дни отпуск. Лични причини.
Сърцето ми се сви. Отпуск. Веднага след като ми беше дал бележката. Дали беше избягал? Дали се страхуваше от нещо?
— Моля ви — казах аз, а в гласа ми се прокрадна отчаяние. — Трябва да го намеря. Дайте ми адреса му. Или телефон. Обещавам, че няма да ви създавам проблеми.
— Абсурд! — отсече мъжът. — Това е против всички правила. Сега, ако обичате, имаме работа.
Разбрах, че няма да постигна нищо повече. Излязох от офиса с чувството, че съм ударила на камък. Но сега поне знаех името му. Мартин. Не беше много, но беше нещо.
Прекарах остатъка от деня в ровене из социалните мрежи. Търсих „Мартин техник“, „Мартин ремонт“, комбинации с името на фирмата. Излязоха десетки профили, но нито един не приличаше на мъжа, който беше поправил пералнята ми. Той имаше вид на човек, който не прекарва времето си в интернет.
Чувствах се все по-изолирана. Десислава, макар и да се опитваше да ми помогне, гледаше на цялата история като на параноя.
— Ани, може би просто трябва да забравиш за това? — каза ми тя по телефона същата вечер. — Спри да се вглеждаш във всяка кола и да подозираш всички. Може би човекът е влюбен в теб и това е бил неговият странен начин да привлече вниманието ти. Написал е нещо мистериозно, за да те заинтригува.
— „Пазете се от него“ не звучи като свалка, Деси. И колата снощи?
— Може да е била на някой от съседите ти. Прекалено много криминални сериали гледаш.
Знаех, че се опитва да ме успокои, но думите ѝ не помагаха. Чувствах инстинктивно, че опасността е реална.
На следващия ден, докато се ровех из старите документи на майка ми в търсене на нещо, което дори не знаех какво е, попаднах на стара папка. Вътре имаше изрезки от вестници, които тя беше събирала. Повечето бяха за успехите на фирмата на Симеон – нови договори, разрастване, сливания. Но една статия беше различна. Беше от местен вестник, отпреди повече от десет години. Заглавието гласеше: „Спор за земя в покрайнините завърши с трагедия“.
Статията описваше как голяма строителна компания, собственост на Симеон, е придобила парцели за строеж на нов луксозен комплекс. Местните жители протестирали, твърдейки, че са били принудени да продадат земята си на безценица чрез заплахи и машинации. Споменаваше се името на едно семейство, което е било най-големият противник на сделката. Бащата на семейството загинал при съмнителни обстоятелства малко след това – официалната версия била инцидент на строеж, но в статията се намекваше за нещо друго. Неговото име беше…
Прочетох го веднъж, после втори път. Името му беше Стоян. А фамилията на семейството беше същата като фамилията, изписана на работния гащеризон на Мартин. Бях я забелязала за миг, докато той се навеждаше над пералнята.
Всичко изведнъж започна да придобива ужасяващ смисъл. Мартин не беше случаен техник. Той знаеше кой съм аз. Вероятно ме беше потърсил нарочно. Той не беше влюбен в мен. Той ме предупреждаваше. Предупреждаваше ме за баща ми, мъжът, който беше съсипал неговото семейство. И ако Симеон беше способен на това, за което се намекваше в статията, тогава заплахата в бележката беше съвсем, съвсем реална.
Глава 4
Откритието ме разтърси из основи. Връзката между Мартин и Симеон вече не беше просто догадка, а ужасяваща реалност, документирана с черно мастило на пожълтяла вестникарска хартия. Баща ми, строителният магнат, и мълчаливият техник бяха свързани чрез трагедия, болка и може би отмъщение.
Сега поведението на Мартин придоби съвсем нов смисъл. Колебанието му, изчервяването – това не е било притеснение от романтично привличане, а страх. Страхът на човек, който влиза в дома на дъщерята на своя враг, за да я предупреди. Отпускът му вече не изглеждаше като почивка, а като бягство. Сигурно се е страхувал, че съм разкрила връзката и че ще го издам на Симеон.
Трябваше да го намеря. Сега повече от всякога. Той беше единственият, който можеше да потвърди подозренията ми и да ми каже от какво точно трябва да се пазя.
Но как? Фирмата нямаше да ми даде адреса му. Но знаех фамилията му. Знаех, че преди десетина години семейството му е живяло в покрайнините, където сега се издигаше лъскавият комплекс на Симеон. Може би все още живееха наблизо?
Беше отчаян ход, но нямах други варианти. На следващия ден, вместо да отида на лекции, се качих на автобуса за онзи квартал. Беше дълго пътуване до периферията на града. Луксозният комплекс се издигаше като стъклен замък, заобиколен от високи огради. Контрастът със съседните, по-стари и скромни къщи беше огромен.
Слязох от автобуса и тръгнах да обикалям по малките улички. Чувствах се като детектив в евтин роман. Показвах на хората снимка на Мартин, която бях успяла да намеря в интернет – не от личен профил, а от сайта на фирмата, където имаше обща снимка на екипа. Беше малка и неясна, но беше единственото, с което разполагах.
— Извинете, познавате ли този мъж? — питах отново и отново.
Повечето хора ме гледаха с недоверие и поклащаха глави. Някои просто ме подминаваха. След повече от час безплодно обикаляне, вече бях готова да се откажа. Слънцето препичаше, а отчаянието ми растеше.
Тъкмо се канех да се върна към спирката, когато видях възрастна жена да полива цветя в малка, добре поддържана градинка пред къщата си. Приближих я, вече без много надежда.
— Добър ден. Извинете за безпокойството. Търся един човек.
Показах ѝ снимката. Тя присви очи, за да я види по-добре.
— Мм, да. Прилича ми на Мартин. Момчето на Стоян и Невена.
Сърцето ми подскочи.
— Да! Мартин! Знаете ли къде мога да го намеря?
Жената ме изгледа внимателно.
— А ти коя си? Защо го търсиш?
— Казвам се Анна. Ние сме… колеги. Трябва да му предам нещо важно.
Тя продължи да ме изучава с проницателния си поглед.
— Не живеят вече тук. След… след онова, което се случи със Стоян, Невена продаде къщата и се преместиха. Не искаше да гледа всеки ден ония стъкларии, построени върху мъката ни.
— А знаете ли къде? — попитах, опитвайки се да скрия вълнението си.
Тя се поколеба за миг, после явно реши, че няма нищо лошо в лицето ми.
— В съседния квартал, в един от старите блокове. Не знам точния адрес, но питай в малкото кафене до пазара. Невена работи там понякога. Може да я намериш.
Благодарих ѝ от сърце и почти тичешком се отправих към посоченото място. Пазарът беше шумен и пъстър. Намерих кафенето – беше малко и невзрачно, с няколко маси отвън. Вътре, зад бара, стоеше жена на около петдесет години, с уморени, но благи очи. Когато погледнах лицето ѝ, видях същите черти, които бях видяла и при Мартин. Това трябваше да е майка му, Невена.
Поръчах си кафе и седнах на една от масите. Изчаках момент, в който нямаше други клиенти. Събрах цялата си смелост и се приближих до бара.
— Извинете, вие ли сте госпожа Невена?
Тя ме погледна изненадано.
— Да. Защо?
— Аз… аз търся сина ви, Мартин.
В момента, в който изрекох името му, изражението ѝ се промени. Благостта в очите ѝ беше заменена от тревога и подозрение.
— Коя сте вие? Какво искате от него?
— Казвам се Анна. Той идва в дома ми, за да поправи пералнята. И…
Не знаех как да продължа. Да ѝ кажа ли за бележката? Да ѝ кажа ли коя съм всъщност? Реших да рискувам.
— Той ми даде бележка. Предупреди ме. Мисля, че става въпрос за Симеон.
При споменаването на името на баща ми, жената пребледня. Тя хвърли бърз поглед към другите маси, после се наведе към мен и прошепна с треперещ глас:
— Махни се оттук. Веднага. Не трябваше да идваш.
— Моля ви, трябва да говоря с него! Аз съм в опасност!
— Всички сме в опасност, докато този човек е на свобода! — изсъска тя. — Ти не знаеш на какво е способен. Мартин направи глупост, като се забърка. Сега си иди, моля те. Преди някой да те е видял.
Тя се обърна с гръб към мен, давайки ми да разбера, че разговорът е приключил. Тръгнах си със смесени чувства. От една страна, бях уплашена от реакцията ѝ, която само потвърждаваше най-лошите ми страхове. От друга, бях на прав път.
Не се отказах. Цял ден стоях в парка срещу блока, който възрастната жена ми беше описала като „стария блок до пазара“. Наблюдавах входовете, надявайки се да видя Мартин. Вече се смрачаваше, когато го видях. Той излезе от един от входовете, облечен с дънки и тъмно яке. Оглеждаше се притеснено, сякаш очакваше да бъде проследен.
Тръгнах след него на безопасно разстояние. Той вървеше бързо, с наведена глава. Завих след него по една тиха уличка. Сега беше моментът.
— Мартин! — извиках аз.
Той замръзна на място, но не се обърна веднага. Когато го направи, на лицето му беше изписан шок и страх.
— Ти? Как… как ме намери?
— Трябва да поговорим — казах аз, приближавайки се. — За бележката. За баща ми.
— Не трябваше да идваш тук! — прекъсна ме той, оглеждайки се панически. — Опасно е. За теб, за мен, за майка ми.
— Вече е опасно. Имаше кола пред дома ми. Наблюдават ме. Трябва да знам какво става. Защо ме предупреди? Какво знаеш?
Той ме погледна в очите. В неговите видях смесица от гняв, страх и нещо друго… може би чувство за отговорност.
— Той е чудовище — каза Мартин с дрезгав глас. — И не става въпрос само за земята, която открадна от нас. Става въпрос за баща ми. Не беше инцидент, Анна. Симеон го уби. Имам доказателства.
Глава 5
Думите му увиснаха в студения въздух помежду ни, тежки и необратими. „Симеон го уби.“ Не „мисля, че го е убил“. Не „може би е замесен“. А директно, категорично обвинение. Стомахът ми се сви на топка. Едно беше да подозираш баща си в незаконни бизнес практики и морална нечистоплътност. Съвсем друго беше да чуеш, че е убиец.
— Доказателства? — успях да промълвя, а гласът ми прозвуча слабо и чуждо.
Мартин отново се огледа нервно по пустата уличка.
— Не тук. Не можем да говорим тук. Последвай ме.
Той тръгна, без да чака отговор. Аз го последвах, краката ми се движеха сякаш по своя воля, докато умът ми все още се опитваше да смели чутото. Вървяхме мълчаливо няколко пресечки, докато не стигнахме до малък, занемарен парк. Той седна на една пейка в най-тъмния ъгъл, далеч от светлината на уличните лампи. Аз седнах до него, оставяйки прилично разстояние помежду ни.
— Когато баща ми почина — започна Мартин, а гласът му беше равен, лишен от емоции, сякаш преразказваше чужда история, — бях още почти дете. Официалното заключение беше трудова злополука. Паднал от скеле на един от строежите на Симеон. Но баща ми беше най-предпазливият човек, когото познавах. Той беше този, който постоянно се бореше за по-добри мерки за безопасност. Беше неудобен. Беше организирал другите собственици на земя да не продават. Беше им пречка.
Той спря за момент, преглъщайки тежко.
— След смъртта му, майка ми се срина. Продадохме всичко на безценица, само за да се махнем. Години наред вярвах в официалната версия. Но преди около година, докато разчиствах стари вещи на тавана, намерих негов дневник. В него описваше всичко – заплахите, срещите със Симеон, опитите за подкуп. На последната страница, написана в деня преди да умре, имаше едно изречение: „С. ми каза, че ако не се откажа, ще съжалявам. Каза, че има начини инцидентите да изглеждат като инциденти.“
Вдишах рязко. Това беше повече от намек.
— Но това не е доказателство, което би издържало в съда — казах аз, а юридическото ми образование надделя над шока. — Това са само думи в дневник.
— Знам — кимна Мартин. — Затова започнах да ровя. Започнах работа в тази фирма за ремонти. Знаех, че поддържат много от обектите на Симеон. Надявах се да чуя нещо, да намеря нещо. И преди няколко месеца късметът ми се усмихна. Изпратиха ме да оправя климатик в централния му офис. Докато работех, в съседната стая той говореше по телефона. Вратата беше открехната. Не говореше с никого конкретно, а по-скоро нареждаше на някого. Чух го да казва: „Разкарай го. Да изглежда чисто. Като онзи инат преди години. Никой нищо не разбра тогава, няма и сега.“
Сърцето ми биеше до пръсване. Това вече беше нещо. Свидетелски показания.
— Защо… защо реши да предупредиш точно мен? Защо рискува всичко, за да ми дадеш онази бележка?
Той се обърна и ме погледна право в очите. В тъмнината не можех да видя цвета им, но усещах напрегнатия му поглед.
— Защото те видях. Преди няколко седмици. Излизаше от сградата на юридическия факултет. Беше с професор Петров. Аз правех ремонт в едно кафене отсреща. Попитах сервитьорката коя си. Тя каза, че си дъщерята на Симеон. Не можех да повярвам. После видях в очите ти същото, което виждах в огледалото години наред – самота. Видях, че не си част от неговия свят. И тогава реших, че трябва да знаеш. Че може би ти си единственият човек, който може да го спре, защото носиш името му. Но и защото не си като него.
Признанието му ме остави без думи. Той беше видял нещо в мен, което дори аз самата не осъзнавах напълно. Беше поел огромен риск, воден от някаква смесица от желание за справедливост и… съчувствие.
— Защо колата ме следи? Какво иска той от мен? — попитах.
— Не знам със сигурност. Но преди да изляза в отпуск, чух двама от шефовете във фирмата да си говорят. Те също работят за него понякога, по-мръсните поръчки. Говореха, че Симеон има проблем с някакви документи, свързани с наследството на жена му. Твоята майка. Че има някаква клауза, която му пречи да се разпорежда с част от активите, докато ти не подпишеш съгласие. Предполагам, че се опитва да те притисне. Да те уплаши, за да подпишеш, без да задаваш въпроси.
Наследство. Майка ми. Симеон винаги ми беше казвал, че тя не е оставила нищо освен дългове. Още една лъжа. Всичко в живота ми, свързано с него, беше лъжа.
— Трябва да намерим този дневник — казах твърдо. — И трябва да намерим човека, на когото е нареждал по телефона.
— Дневникът е на сигурно място — отвърна Мартин. — А за другото… ще бъде почти невъзможно.
— Не и ако имаме помощ.
Изведнъж в главата ми се оформи план. Беше рискован, почти луд, но беше единственият ни шанс.
— Ти каза, че си ме видял с професор Петров. Той е един от най-добрите специалисти по вещно и наследствено право в страната. Освен това… той мрази хора като Симеон. Винаги говори на лекциите си за „икономическите хищници“, които заобикалят закона. Може би той ще ни помогне.
Мартин ме гледаше скептично.
— Да въвлечем и друг човек? Това е опасно.
— По-опасно е да не правим нищо. Ти си в опасност, аз съм в опасност. Симеон няма да се спре. Трябва да го изпреварим. Трябва да съберем достатъчно доказателства, за да го изправим пред съда не само за финансови машинации, но и за убийство.
Стояхме в тишината на нощния парк. Двама непознати, събрани от обща заплаха и обща цел. Дъщерята и синът на жертвата. Вече не бях просто Анна, уплашената студентка. Бях човек, който търсеше истината. А до мен стоеше Мартин, който я пазеше от години.
— Добре — каза той накрая. — Ще го направим. Но трябва да бъдем много, много внимателни.
Кимнах. Знаех, че от този момент нататък връщане назад нямаше. Бяхме обявили война на Симеон. Война, в която залогът беше не просто един апартамент или едни пари. Залогът беше справедливост. И животът ни.
Глава 6
Срещата с професор Петров беше уредена под претекст за консултация по курсовата ми работа. Кабинетът му в университета беше точно такъв, какъвто го очаквах – затрупан с книги от пода до тавана, с тежко дъбово бюро в центъра и мирис на стара хартия и кафе. Професорът беше мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и очила с дебели рамки, които му придаваха вид на вечно разсеян интелектуалец. Но зад тези очила се криеше остър като бръснач ум.
— Анна, влизай, сядай — каза той, без да вдига поглед от някакъв документ. — Предполагам, че си тук заради казуса с придобивната давност. Доста е заплетен, признавам.
— Всъщност, професоре, тук съм за нещо друго — започнах аз, а сърцето ми биеше силно. — Нещо лично. И имам нужда от съвет, който не е в учебниците.
Това привлече вниманието му. Той свали очилата си, остави ги на бюрото и ме погледна внимателно.
— Слушам те.
Разказах му всичко. Започнах от протеклата пералня и завърших с нощния ни разговор с Мартин в парка. Не спестих нищо – нито бележката, нито следящата ме кола, нито подозренията за убийство и скритата клауза в наследството на майка ми. Докато говорех, лицето на професор Петров ставаше все по-сериозно. Той не ме прекъсна нито веднъж. Просто слушаше, а пръстите му леко барабаняха по бюрото.
Когато приключих, в кабинета се възцари тежка тишина.
— Симеон — промълви той, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Значи си негова дъщеря. Винаги съм се чудил. Имаше нещо в теб, някаква вътрешна борба, която не е типична за студентите. Сега разбирам.
— Ще ни помогнете ли? — попитах тихо.
Той стана от стола си и отиде до прозореца, загледан в двора на университета.
— Това, което ми разказваш, Анна, е изключително сериозно. Тук не говорим за академичен спор. Говорим за тежки криминални престъпления, извършени от един от най-влиятелните и добре защитени хора в държавата. Неговият адвокат, Димитров, е акула. Ще ви изядат живи в съда, ако нямате железни доказателства.
— Имаме дневника на бащата на Мартин. И показанията на самия Мартин за чутия разговор.
— Дневникът е косвено доказателство. Ще го оспорят като фалшификат или като плод на въображението на един огорчен човек. А показанията на Мартин са думата на един заинтересован свидетел срещу думата на Симеон. И познай на кого ще повярва съдът? — той се обърна към мен. — Трябва ви нещо повече. Трябва ви документ. Или друг, независим свидетел.
Чувствах как надеждата ми започва да се изпарява.
— Но какво да направим? Не можем просто да чакаме!
Професор Петров се върна до бюрото си и седна. Погледна ме право в очите.
— Не казах, че няма да ви помогна. Казах, че трябва да бъдем умни. Първо, трябва да се сдобием с документите за наследството на майка ти. Тъй като си пряк наследник, имаш законно право да поискаш копие от нотариуса, който е водил делото. Това ще ни покаже каква точно е тази клауза и защо му е твоят подпис.
— Ами ако откажат? Ако Симеон вече е оказал натиск?
— Тогава ще заведем дело. Бавно е, но е законовият път. Второ, по отношение на убийството. Трябва да намерим онзи, другия. Човекът, на когото Симеон е нареждал по телефона. Мартин чул ли е име? Или някакъв детайл, който може да ни насочи?
Спомних си разговора с Мартин.
— Не, не е чул име. Само гласа. Каза, че е бил студен и безчувствен.
— Това не ни помага много. Но има нещо друго. Симеон има син, нали? От втората си жена. Петър.
Кимнах. Бях го виждала няколко пъти като по-малка, преди баща ми напълно да ни откъсне от новия си живот. Беше тихо, затворено момче, което винаги стоеше в сянката на властния си баща.
— Той е на моята възраст. Но не поддържаме връзка.
— Може би е време да започнете — каза професорът. — Често в такива семейства децата са най-пренебрегваните свидетели. Те виждат и чуват всичко. Може би Петър знае нещо. Може би изпитва същото, което и ти – желание да се откъсне от баща си. Той е слабото място на Симеон.
Идеята да се свържа с полубрат си, когото почти не познавах, ми се стори странна и неловка. Но професорът имаше право. Това беше ход, който Симеон не би очаквал.
— Добре. Ще опитам. Но как да го направя?
— Намери го. Социалните мрежи, общи познати. Бъди искрена с него. Разкажи му своята история. Може да се изненадаш от реакцията му.
Излязох от кабинета на професор Петров с ясно начертан план за действие. Вече не бяхме сами. Имахме на своя страна мъдростта и опита на един брилянтен юрист.
Свързах се с Мартин и му разказах за разговора. Той се съгласи с плана, макар и с известни резерви. Уговорихме се да действаме паралелно – аз щях да се заема с наследствените документи и да опитам да се свържа с Петър, а той щеше да се опита да си спомни повече детайли от онзи ден в офиса на Симеон – кога точно е било, имало ли е други хора, всичко, което може да ни е от полза.
Още на следващия ден отидох в кантората на нотариуса, чието име беше на документите, които пазех от смъртта на майка ми. Секретарката ме посрещна с любезна, но студена усмивка. Когато обясних защо съм там, усмивката ѝ изчезна.
— Съжалявам, но нотариусът е много зает. А и подобни документи се предоставят само при основателна причина.
— Аз съм пряк наследник. Това е достатъчно основателна причина.
Тя се поколеба, после влезе във вътрешния кабинет. След малко се върна.
— Нотариусът каза, че цялото досие е архивирано. Ще отнеме време да го намерим. Оставете си телефона, ще ви се обадим.
Знаех, че ме лъже. Това беше стандартна тактика за протакане. Симеон беше стигнал и дотук.
— Добре — казах аз, запазвайки самообладание. — Само предайте на господин нотариуса, че ако не получа копие на документите до края на седмицата, моят адвокат, професор Петров, ще се свърже с него.
Споменаването на името на професора имаше желания ефект. Секретарката пребледня леко. Знаех, че в юридическите среди името му всяваше респект.
Докато чаках развитие по този фронт, насочих усилията си към Петър. Намерих го лесно в социалните мрежи. Профилът му беше изненадващо скромен за син на милионер. Нямаше снимки на яхти и скъпи коли. Имаше предимно пейзажи, снимки на книги и няколко кадъра от студентски събирания. Изглеждаше… нормален.
Написах му съобщение. Беше ми трудно да подбера думите. Накрая написах просто:
„Здравей, Петър. Аз съм Анна. Сестра ти. Знам, че звучи странно след толкова години, но трябва да говоря с теб. Много е важно.“
Натиснах „изпрати“ със свито сърце. Сега оставаше само да чакам. Да чакам отговор от брат си. И да се надявам, че когато отговори, няма да е застанал на страната на баща ни.
Глава 7
Два дни. Два дни на агонизиращо чакане, през които проверявах телефона си на всеки пет минути. Съобщението до Петър стоеше в кутията ми, маркирано като „видяно“, но без отговор. Започвах да си мисля, че професор Петров е сгрешил. Че Петър или е показал съобщението на баща си, или просто е решил да ме игнорира, смятайки ме за поредния проблем, който трябва да бъде избегнат.
Междувременно, заплахата от кантората на нотариуса беше проработила. На третия ден получих обаждане от притеснената секретарка, която ме информира, че „по чудо“ са намерили досието ми и мога да отида да получа копие.
Взех дебелата папка с документи и отидох направо в кабинета на професор Петров. Той разстла листовете на огромното си бюро и започна да ги преглежда с концентрацията на хирург. Аз седях срещу него, опитвайки се да разчета нещо по изражението му.
След близо час мълчаливо четене, той вдигна глава.
— Ето я — каза той и побутна един лист към мен. — Клаузата. Майка ти е била много умна жена, Анна.
Вгледах се в сложния юридически текст.
— Не разбирам много.
— Ще ти обясня. По-голямата част от акциите, които тя е притежавала в обща фирма със Симеон – фирма, която днес е в основата на цялата му империя – са прехвърлени в доверителен фонд на твое име. Симеон е управител на този фонд, докато ти не навършиш 25 години. Но – и това е гениалното – той няма право да продава, прехвърля или ипотекира тези акции без твоето изрично писмено съгласие. На практика, ти държиш контролния пакет, без дори да го знаеш.
Бях зашеметена.
— Но защо? Защо не ми е казал? Защо плаща ипотеката ми, ако аз всъщност съм… богата?
— Защото той е имал нужда от тези акции. В документите тук виждам, че през последните години е теглил огромни заеми, използвайки други активи на компанията като обезпечение. Вероятно е затънал до гуша. Сега кредиторите го притискат и единственият му изход е да продаде основния пакет акции, който ти контролираш. Затова му трябва твоят подпис. Плащал е ипотеката ти, за да те държи зависима и в неведение. Да те накара да се чувстваш задължена. А сега, когато му е припарило, е започнал с по-агресивните методи.
Всичко се изясни. Мотивът. Причината за натиска. Не ставаше въпрос просто за контрол, а за оцеляване. Финансовото оцеляване на Симеон.
— Значи, ако не подпиша, той е разорен? — попитах.
— В голяма степен, да. Или поне ще загуби империята си. Това е твоят коз, Анна. И е много силен.
В този момент телефонът ми извибрира. Погледнах екрана. Беше отговор. От Петър. Сърцето ми спря за миг. Отворих съобщението. Беше кратко:
„Кафенето до Ректората. Утре в 10. Ела сама.“
Показах съобщението на професора. Той кимна бавно.
— Внимавай. Може да е капан.
— Знам — отвърнах. — Но трябва да отида.
На следващата сутрин бях в кафенето десет минути по-рано. Седнах на маса в ъгъла, откъдето имах поглед към входа. Ръцете ми бяха ледени. Точно в десет часа вратата се отвори и влезе младеж, който веднага разпознах от снимките. Беше Петър. Изглеждаше притеснен, огледа се, и когато погледите ни се срещнаха, той се отправи към моята маса.
— Анна?
— Петър. Благодаря ти, че дойде.
Той седна, но не се облегна. Стоеше на ръба на стола, готов да скочи всеки момент.
— Нямам много време — каза тихо. — Той мисли, че съм на лекции.
— Защо се съгласи да се видим?
Петър ме погледна. Имаше очите на майка си, Мария, които бях виждала на снимки – тъжни и някак уморени.
— Защото мразя това, в което се е превърнал. Защото виждам как майка ми страда. Тя знае всичко, но се страхува да говори. Живеем в златна клетка, Анна. И аз искам да се измъкна.
Думите му бяха искрени. Усетих го.
— Петър, трябва да ми помогнеш. Той… той е направил ужасни неща. Не става въпрос само за пари.
— Знам — прекъсна ме той. — Знам за онзи човек. Строителят.
— Как?
— Чувал съм ги да се карат с майка ми. Тя го молеше да спре. Една вечер, преди няколко месеца, той беше пиян. Крещеше, че всички са неблагодарници, че той е трябвало да си „цапа ръцете“, за да имат всичко това. Каза… каза, че е трябвало да се отърве от него, точно както се е отървал от онзи „инат“ преди години.
Това беше. Вторият свидетел. Независимият. Професор Петров беше прав.
— Готов ли си да кажеш това в съда? — попитах, а гласът ми трепереше.
Петър сведе поглед.
— Страх ме е, Анна. Той ми е баща. Но… не мога да продължавам да живея в лъжа. Да. Ще го направя. Но има и още нещо.
Той се наведе напред и понижи глас още повече.
— Той държи всичките си важни документи не в офиса, а в сейф вкъщи. В кабинета си. Знам комбинацията. Записвал съм го, докато я въвежда. Мисля, че там може да намерите нещо, което да го свърже директно. Оригинални договори, може би дори онзи дневник, за който майка ми го е чувала да говори.
Планът започна да се оформя в главата ми. Беше безумно рискован.
— Можеш ли да ни вкараш в къщата?
Петър пребледня.
— Това е… това е прекалено. Ако ни хване…
— Няма да ни хване. Има една вечер в седмицата, в която той и майка ти винаги вечерят навън. В четвъртък. С неговия адвокат, Димитров, и жена му. Това е нашият шанс. Ще имаме един, може би два часа.
Той се колебаеше. Виждах борбата в очите му. Дългът към бащата срещу желанието за истина и свобода.
— Добре — каза той накрая. — В четвъртък. Но ако нещо се обърка, аз не ви познавам.
След като той си тръгна, аз останах в кафенето още малко, опитвайки се да успокоя дишането си. Нещата се случваха твърде бързо. В рамките на няколко дни бяхме преминали от смътни подозрения към конкретни доказателства и план за действие, който можеше или да ни донесе справедливост, или да ни унищожи напълно.
Обадих се на Мартин.
— В четвъртък вечер. Влизаме.
От другата страна на линията последва мълчание. После чух гласа му, твърд и решен.
— Ще бъда там.
Глава 8
Четвъртък вечер настъпи с тежки, оловносиви облаци, които сякаш отразяваха напрежението, събрало се в мен. Срещнахме се с Мартин на една безлюдна уличка близо до къщата на Симеон. Не си говорихме много. Всичко, което трябваше да се каже, вече беше казано. Сега беше време за действие. И двамата осъзнавахме огромния риск. Ако ни хванеха, Симеон нямаше да се поколебае да ни унищожи. Обвиненията в кражба с взлом щяха да са най-малкият ни проблем.
Точно в осем часа получих съобщение от Петър: „Тръгнаха. Вратата на задния двор не е заключена. Имате два часа. Максимум. Пазете се.“
Приближихме къщата. Беше огромна, модерна сграда със стъклени стени, които гледаха към перфектно поддържана градина. Изглеждаше по-скоро като корпоративна сграда, отколкото като дом. Студена, стерилна и непристъпна. Заобиколихме я и намерихме вратата, за която Петър беше писал. Тя изщрака тихо, когато Мартин я отвори. Вмъкнахме се в задния двор, движейки се приведени в сенките на екзотичните храсти.
Петър беше оставил леко открехнат и един от прозорците на приземния етаж. Влязохме вътре. Озовахме се в просторна кухня, обзаведена с най-новата техника. Тишината в къщата беше оглушителна. Всяко наше дихание, всяко скръцване на пода под краката ни звучеше като изстрел.
— Кабинетът е на втория етаж, в дъното на коридора — прошепнах аз, повтаряйки инструкциите на Петър.
Започнахме да се изкачваме по широкото, извито стълбище. Стъпвахме на пръсти, настръхнали в очакване на всяка следваща стъпка. Когато стигнахме втория етаж, видяхме вратата на кабинета. Беше леко открехната.
Влязохме. Стаята беше олицетворение на своя собственик. Подредена до педантичност, с тежки мебели от тъмно дърво и огромно бюро. На стената зад него висеше голям, абстрактен портрет, в който преобладаваха студените цветове. Зад картината, както ни беше казал Петър, се намираше сейфът.
Мартин внимателно свали картината. Зад нея се виждаше металната врата на сейфа с дигитална клавиатура. Извадих телефона си и прочетох комбинацията, която Петър ми беше изпратил. Пръстите ми трепереха, докато я въвеждах. След последната цифра се чу тихо изщракване и зелената лампичка светна. Сейфът беше отворен.
Вътре имаше пачки с пари, бижута и няколко папки с документи. Започнахме да ги преглеждаме на трескава светлина от фенерчетата на телефоните си. Първата папка съдържаше офшорни сметки и договори за фиктивни сделки. Явно беше начинът, по който Симеон е изпирал пари. Втората съдържаше оригиналите на документите за наследството на майка ми. Но това, което търсехме, не беше там.
— Трябва да е тук някъде — прошепна Мартин, ровейки по-надълбоко.
И тогава го видя. Беше малък, кожен тефтер, пъхнат най-отзад, зад парите. Дневникът на баща му. Мартин го взе с треперещи ръце и го отвори. По страниците имаше същия почерк като на онази последна, фатална страница.
— Това е — каза той. Но в гласа му нямаше триумф, а само болка.
Точно в този момент чухме шум от долния етаж. Шум от отваряща се входна врата.
Замръзнахме. Погледнахме се с ужас. Не можеше да бъде. Нямахме два часа. Те се бяха върнали.
— Сигурно са забравили нещо — прошепна Мартин. — Трябва да се скрием.
Чухме стъпки по стълбището. Нямаше време да избягаме. Единственото място за криене в стаята беше зад тежките, плътни завеси, които покриваха стъклената стена. Шмугнахме се там, притискайки се един до друг, без да смеем да дишаме. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.
Вратата на кабинета се отвори напълно и влезе Симеон. Не беше сам. С него беше адвокатът му, Димитров.
— Сигурен ли си, че е добра идея да държиш това тук? — попита Димитров, а гласът му беше хладен и пресметлив.
— Тук е най-сигурно — отвърна Симеон. — Никой не смее да рови в нещата ми. Особено след като разчистих.
Той отиде до бюрото и наля две чаши уиски. Подаде едната на адвоката си.
— Дъщеря ти обаче става проблем. Иска документите. Наела е онзи стар досадник Петров.
Симеон се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
— Анна е емоционална глупачка, точно като майка си. Малко натиск и ще подпише всичко, което ѝ дам. А ако не го направи… винаги има други начини.
Кръвта ми замръзна. Той говореше за мен. Говореше как да ме смачка.
— Ами онова момче? Техникът? — попита Димитров. — Петър ми каза, че някаква негова състудентка го е видяла да се навърта около Анна.
Значи Петър ни беше предал. Или по-скоро, беше казал на баща си само част от истината, за да го предпази.
— Момчето е уплашено. Изчезна. Няма да създава проблеми. Но за всеки случай, наредих да го държат под око. Ако реши да се прави на герой, ще последва баща си — каза Симеон и отпи от чашата си.
През малката пролука в завесата виждах профила му. Беше спокоен, уверен. Говореше за убийство така, сякаш обсъждаше борсовите индекси.
Димитров отиде до отворения сейф.
— Все пак, мисля, че трябва да преместим дневника. Той е единственото, което може да ни свърже директно.
— Глупости. Никой не знае за него. Освен нас двамата.
Точно в този момент телефонът на Симеон иззвъня. Той го погледна и се намръщи.
— Извинявай. Трябва да приема.
Той излезе от кабинета, говорейки по телефона. Димитров остана сам в стаята. Той погледна към сейфа, после към вратата, през която беше излязъл Симеон. И тогава направи нещо неочаквано. Бръкна в сейфа, извади дневника на бащата на Мартин, пъхна го бързо във вътрешния джоб на сакото си и затвори вратата на сейфа. Остави я отключена. След това спокойно се върна до бюрото и отпи от уискито си.
Бяхме в шок. Какво се случваше? Защо адвокатът му щеше да взима единственото доказателство?
Симеон се върна след минута.
— Проблеми с доставките. Винаги нещо. Хайде да слизаме долу.
Двамата излязоха и затвориха вратата. Ослушвахме се, докато не чухме стъпките им да заглъхват надолу по стълбите, а после и входната врата да се затваря.
Изчакахме още няколко минути в пълна тишина. След това бавно се измъкнахме иззад завесата.
— Какво беше това? — прошепнах аз. — Защо Димитров взе дневника?
— Не знам — отвърна Мартин, също толкова объркан. — Може би иска да го унищожи лично? Или…
— Или иска да го използва срещу Симеон? — довърших мисълта му аз.
Това беше единственото логично обяснение. Може би в този свят на хищници нямаше лоялност. Може би Димитров беше решил, че Симеон е започнал да потъва и е време да смени кораба, взимайки със себе си спасителна лодка под формата на смазващ компромат.
Нямахме време за размисъл. Взехме папката с офшорните сметки и документите за наследството. Сейфът беше празен откъм улики, но ние бяхме чули всичко. Бяхме свидетели на самопризнанията на Симеон.
Измъкнахме се от къщата по същия път, по който бяхме влезли. Тичахме през тъмните улици, без да спираме, докато не се озовахме на няколко пресечки разстояние. Спряхме задъхани.
— Сега какво? — попита Мартин. Дневникът, най-важното ни оръжие, беше изчезнал.
— Сега отиваме при професор Петров. Имаме нещо по-добро от дневника. Имаме свидетелски показания. Нашите. И имаме нов играч в играта, когото трябва да разберем. Адвокат Димитров.
Глава 9
Влязохме в кабинета на професор Петров късно през нощта. Той ни чакаше. Когато видя израженията на лицата ни и папката в ръцете ми, разбра, че нещо се е случило.
Разказахме му всичко, дума по дума. За разговора, който чухме, за самопризнанията на Симеон, за шокиращия ход на адвокат Димитров. Професорът слушаше с каменно лице, но виждах как умът му работи, анализирайки всяка нова информация.
Когато свършихме, той стана и започна да крачи из кабинета.
— Невероятно. Просто невероятно — мърмореше си той. — Това променя всичко.
— Но как? Загубихме дневника! — каза Мартин с отчаяние.
— Не, не, момчето ми. Не разбираш — спря професорът и ни погледна. — Вие двамата вече сте преки свидетели на самопризнание. Вашите показания, дадени под клетва, имат огромна тежест. Особено твоите, Анна, като негова дъщеря. А ходът на Димитров е ключът. Той не е глупав. Знае, че Симеон е притиснат до стената и става безразсъден. Вероятно е решил да се подсигури. Дневникът е неговата застрахователна полица. Или неговият лост за изнудване.
— Значи трябва да се свържем с него? Да му предложим сделка? — попитах аз.
— Точно така. Трябва да го накараме да мине на наша страна. Да свидетелства срещу Симеон в замяна на имунитет. Той е бил негов съучастник във всичките му мръсни сделки. Знае всичко. Той е слабото звено, което ще срути цялата верига.
Планът беше дързък. Да се опитаме да вербуваме дясната ръка на врага си.
— Но как да стигнем до него? Той няма да се срещне с нас — каза Мартин.
— С вас не. Но с мен ще се срещне — отвърна професорът с лека усмивка. — Ние с Димитров се познаваме от години. Бяхме състуденти. Винаги сме били от двете страни на барикадата, но имаме взаимен професионален респект. Той знае, че не блъфирам.
На следващия ден професор Петров се обади на Димитров. Не знам какво точно му е казал, но явно е било убедително, защото адвокатът се беше съгласил на среща. Условието му беше тя да се състои на неутрална територия, в една от конферентните зали на луксозен хотел, и само професор Петров да присъства.
Чакахме в кабинета на професора, докато той беше на срещата. Всеки час ни се струваше като цяла вечност. Мартин крачеше нервно напред-назад, а аз се опитвах да чета, но думите се размазваха пред очите ми.
Когато професорът най-накрая се върна, изглеждаше уморен, но доволен.
— Имаме сделка — обяви той.
Въздъхнахме с облекчение.
— Димитров е готов да сътрудничи. Ще предаде дневника и ще даде пълни показания за всички финансови престъпления на Симеон, както и за това, което знае около смъртта на баща ти, Мартин. В замяна, прокуратурата ще му предложи споразумение и статут на защитен свидетел.
— Защо го прави? — попитах. — Само от страх ли?
— От страх и от алчност. Оказа се, че Симеон го е измамил при една от последните им сделки и му дължи огромна сума пари. Димитров е разбрал, че никога няма да си ги получи, ако Симеон бъде разорен. Но ако помогне на държавата да конфискува активите му, той може да получи част от тях като компенсация. Класическа история за предателство сред вълци.
Всичко беше готово. Професор Петров се свърза с доверен прокурор, на когото представи събраните доказателства – папката с офшорните сметки, моите и на Мартин показания, и най-важното – обещанието за сътрудничество от страна на Димитров. Машината на правосъдието най-накрая се задейства.
Арестът се случи два дни по-късно. Беше тиха, делнична сутрин. Гледах новините по телевизията, когато репортажът прекъсна. Кадрите показваха как цивилни полицаи извеждат Симеон от централния му офис. Той изглеждаше шокиран, объркан. Безупречният му костюм беше измачкан. Усмивката, която никога не стигаше до очите му, я нямаше. На нейно място имаше изражение на гняв и неверие. В този момент той не беше всемогъщият бизнесмен. Беше просто един застаряващ, уплашен мъж.
Не изпитах триумф. Не изпитах и радост. Само една огромна, тежка тъга. Тъга за всичко, което можеше да бъде, но не беше. Тъга за бащата, когото никога не бях имала.
Съдебният процес беше дълъг и изтощителен. Пресата го нарече „делото на годината“. Залата винаги беше пълна. Аз, Мартин, Петър и дори майка му, Мария, дадохме показания. Но ключовият свидетел беше Димитров. Спокойно и методично, той разплете цялата мрежа от корупция, измами и заплахи, която Симеон беше изградил през годините. Представи дневника. Разказа за разговорите, на които е бил свидетел. Не остави никакво съмнение у съдебния състав.
Присъдата беше тежка. Дълги години затвор за финансови престъпления, подбудителство към убийство и възпрепятстване на правосъдието. Империята му се срина. Активите му бяха конфискувани.
Когато всичко свърши, аз и Мартин стояхме на стълбите пред съдебната палата. Слънцето грееше, сякаш за да отбележи края на този мрачен период.
— Свърши се — казах тихо.
— Да — отвърна той. — Свърши се. Баща ми може да почива в мир.
Той ме погледна. В очите му вече нямаше онази сянка на болка и гняв, която бях видяла в началото. Имаше спокойствие. И топлота.
— Какво ще правиш сега, Анна? — попита той.
Погледнах към сградата на юридическия факултет, която се виждаше в далечината.
— Ще завърша образованието си. И може би ще стана прокурор. Мисля, че има нужда от хора, които да се борят за справедливостта.
Той се усмихна – истинска, широка усмивка, която озари лицето му.
— Звучи добре.
— А ти?
— Аз? Аз ще продължа да поправям перални — каза той. — Но може би ще си отворя собствена фирма. С парите от наследството, които ще получа, след като държавата разпродаде имотите, отнети от нашите семейства.
Протегнах ръка и докоснах неговата.
— Благодаря ти, Мартин. За всичко.
— Аз ти благодаря, Анна. Ти ми даде смелост.
Стояхме така за момент, в тишината на новия ни живот. Пътят пред нас нямаше да е лесен. Имаше много рани за лекуване, много неща за изграждане наново. Но за първи път от много време насам, бъдещето не изглеждаше плашещо. Изглеждаше като празна страница, която ние сами щяхме да напишем.
Всичко беше започнало с една протекла пералня и една малка, смачкана бележка. А сега пред нас стоеше целият свят.