Поръчах паста и една напитка, а Петя ме подигра, че съм „скъперник“, защото платих само моята част, вместо да делим сметката. Това беше преди седмица, в едно обикновено, шумно бистро, където обядвахме набързо. Нейните думи, изречени с онзи звънлив, присмехулен смях, се забиха в съзнанието ми. „Мартин, не бъди такъв циция! Какво са десет лева?“
Не бяха десетте лева. Беше принципът. Беше умората ми от хора, които винаги очакват някой друг да покрие разликата. Аз броях стотинките си не защото бях стиснат, а защото студентският ми кредит все още тежеше като воденичен камък, а майка ми разчиташе на мен, откакто баща ми си отиде. Всеки лев имаше значение. Петя, от друга страна, живееше в свят, в който парите сякаш растяха по дърветата, или поне така изглеждаше.
Седмица по-късно, на скъпия ѝ рожден ден, бях там почти насила. Теодор, общият ни приятел, ме беше измолил. „Хайде, Мартин, ще е забавно. Ще дойдат всички.“
„Всички“ се оказаха Петя, облечена в рокля, която вероятно струваше повече от моя месечен наем; новият ѝ приятел, Стоян, лъскав бизнесмен с часовник, който крещеше „богатство“; Лилия, която изглеждаше необичайно притеснена; и Дарина, момичето, което винаги стоеше в ъгъла на компанията, точно като мен, наблюдавайки. И аз. Скъперникът.
Ресторантът беше от онези, в които менютата нямаха цени, а сервитьорите се плъзгаха безшумно като призраци. Стоян поръчваше бутилка след бутилка вино, чието име не можех да произнеса. Петя се смееше гръмко на всяка негова шега, а погледът ѝ шареше из залата, проверявайки кой я гледа. Лилия почти не докосна храната си, само отпиваше нервно от водата си. Дарина и аз разменихме няколко думи за изпитите в университета – тя учеше право, аз – икономика.
Напрежението се усещаше. Не беше просто неловкост; беше нещо по-тежко. Сякаш всички играеха роли, които не им бяха удобни. Стоян играеше на „щедрия покровител“, Петя на „обожаваната принцеса“, а Лилия… Лилия играеше на „всичко е наред“, докато очевидно не беше.
Тогава дойде сметката.
Сервитьорът я постави в кожена папка дискретно до Стоян. Бизнесменът дори не я погледна. Той се засмя на нещо, което Петя каза, и с небрежен жест бутна папката към центъра на масата. „Хайде, хора, да приключваме с това.“
Това беше странно. Очаквах той, като домакин и парадиращ с богатството си, да я плати без въпроси.
Петя се усмихна лъчезарно. „Ох, Теодор, ти ще се погрижиш, нали, миличък?“
Теодор пребледня. Той работеше в кол център. „Аз… Петя, нали Стоян…“
„О, Стоян днес е гост,“ отсече тя. „Това е моят рожден ден, всички ме черпите!“
Настана онази ужасна, гъста тишина, която пада само когато се споменат пари в неподходящ момент. Всички се спогледаха. Сумата, надничаща от папката, беше астрономическа. Беше повече от моята стипендия за три месеца.
И тогава Петя изигра коронния си номер. Тя започна да рови из миниатюрната си чантичка с престорена паника. „О, не! Не мога да повярвам! Сигурно съм си забравила портфейла в другото сако! Толкова съм разсеяна!“
Познай кой се опита да се измъкне без да плати? Точно така — Петя.
На масата настана тишина. Ледена. Стоян я гледаше с безизразно лице, което беше по-страшно от гняв. Теодор изглеждаше сякаш ще повърне. Лилия се взираше в чинията си, сякаш можеше да се скрие в нея. Дарина ме погледна, а в очите ѝ видях същото отвращение, което изпитвах и аз.
Накрая аз… аз въздъхнах. Бавно извадих кредитната си карта. Картата, която пазех само за спешни случаи. Това беше спешен случай – спешен случай на смазваща неловкост.
„Аз ще я взема,“ казах тихо.
Стоян вдигна вежда. „Сигурен ли си, момче? Това не е като да си платиш пастата.“
„Сигурен съм,“ отвърнах, гласът ми беше по-твърд, отколкото очаквах. „Но, Петя,“ погледнах я право в очите, „утре сутрин ще ми върнеш всичко. До стотинка.“
Петя се изкикоти, напрежението изчезна от лицето ѝ, заменено от триумф. „Разбира се, Марти! Ти си моят спасител! Знаех си, че не си такъв скъперник!“
Докато подавах картата на сервитьора, усетих как очите на Стоян ме проучват. Той не беше впечатлен. Беше… заинтригуван. Сякаш току-що бях провалил някакъв негов собствен тест.
Глава 2: Разходката и съмнението
Излязохме от ресторанта в студения нощен въздух. Петя веднага се вкопчи в ръката на Стоян, сочейки към лъскавия му черен джип. „Возиш ли ме вкъщи, скъпи? Мартин плати, така че можем да тръгваме!“
Стоян дори не ме погледна. Той просто кимна, отвори ѝ вратата като на кралица и потеглиха с рев на двигател. Теодор измърмори нещо за „такси“ и изчезна зад ъгъла, вероятно засрамен от цялата ситуация. Лилия се изпари почти веднага след него, прошепвайки извинение.
Останахме само аз и Дарина на тротоара.
Тя беше загърната в тънко палто и потръпваше. „Ти не трябваше да правиш това, Мартин.“
„Някой трябваше,“ отвърнах, усещайки горчивия вкус на вечерята в устата си. „Щяхме да стоим там до сутринта.“
„Тя няма да ти ги върне.“
„Знам.“
Тръгнахме мълчаливо по улицата. Живеехме в една посока, макар и в различни квартали. Аз – в малката си квартира близо до университета, тя – в апартамента на родителите си, за който знаех, че изплащат огромен кредит за жилище. Това беше друга причина да я харесвам – тя също разбираше тежестта на парите.
„Видя ли лицето на Стоян?“ попита тя след малко.
„Трудно е да го пропуснеш,“ отвърнах. „Изглеждаше… отегчен.“
„Не,“ поклати глава Дарина. „Той не беше отегчен. Беше бесен. Но не заради сметката. Беше бесен на нея. Защото го направи пред нас.“
Спрях. „Какво искаш да кажеш?“
„Петя винаги прави така. Забравя си портфейла, няма дребни, картата ѝ ‘неочаквано’ е блокирана. Но го прави с хора като нас, като Теодор. Хора, които ще се почувстват неудобно и ще платят. Тя никога не го прави с хора като Стоян. Тази вечер тя сбърка. Тя трябваше да го накара той да плати, за да покаже на всички колко е щедър. Вместо това тя показа на всички… че е измамница.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Имаше логика. Петя не беше просто разсеяна; тя беше манипулатор.
„Тя е затънала в нещо, Мартин,“ продължи Дарина, гласът ѝ беше почти шепот. „И мисля, че Стоян е в центъра на това. Лилия също. Видя ли я? Трепереше през цялата вечер.“
Спомних си за нервните пръсти на Лилия, които мачкаха салфетката. „Мислех, че е заради диета.“
„Лилия дължи пари на Петя. Много пари. Чух ги да се карат в тоалетната преди две седмици. Петя я заплашваше.“
Образът на бляскавата, безгрижна Петя започна да се пропуква в съзнанието ми. Това, което виждах, беше отчаяна жена, която играеше опасна игра. А аз, с моето „спасяване“, може би току-що бях станал част от нея.
„Защо той я търпи тогава?“ попитах. „Ако е толкова богат и тя е такава… такава…“
„Може би тя има нещо, което той иска,“ предположи Дарина. „Или може би тя е просто… фасада. Пионка. Той е бизнесмен, нали? Те винаги мислят за сделки.“
Изпратих я до тяхната сграда – голям, нов блок, който изглеждаше луксозен отвън, но Дарина ми беше споменавала, че родителите ѝ едва смогват с вноските по ипотеката.
„Благодаря ти, че ме изпрати,“ каза тя. „И… внимавай с Петя. Не става въпрос само за парите, които ѝ даде. Мисля, ‘скъперникът’ току-що плати входа си за много по-голяма игра.“
Прибрах се в моята студена квартира. Проверих банковата си сметка. Огромният минус от ресторанта ме гледаше обвинително. Изпратих съобщение на Петя: „Чакам парите утре.“
Тя го видя почти веднага.
Отговор не последва.
Глава 3: Дългът на Лилия
На следващия ден нямаше и следа от Петя. Нито съобщение. Нито обаждане. Опитах да ѝ звънна следобед. Телефонът ѝ беше изключен. Теодор също не отговаряше.
Чувствах се като идиот. Не само бях изхарчил пари, които нямах, но и бях позволил да ме унижат публично. Но притеснението на Дарина за Лилия не ми даваше мира.
Реших да потърся Лилия. Знаех, че работи почасово в една галерия в центъра. Намерих я да подрежда някакви скулптури, изглеждаше бледа и изтощена.
„Лилия?“
Тя подскочи, изпускайки една керамична птица, която за щастие улових. „Мартин! Изплаши ме.“
„Съжалявам. Исках да говоря с теб. За снощи.“
Цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ. „Нямам нищо общо с това. Не знаех, че ще го направи. Аз…“
„Не е за сметката,“ прекъснах я. „Добре ли си? Изглеждаше много притеснена.“
Тя се огледа нервно, сякаш Петя можеше да изскочи иззад някоя картина. „Добре съм. Просто… уморена.“
„Дарина каза, че сте се карали с Петя. Че ѝ дължиш пари.“
Очите ѝ се разшириха от ужас. „Тя ви е казала? О, боже… Моля те, Мартин, не казвай на никого. Особено на Теодор!“
„Защо на Теодор?“
Лилия се срина на един стол. „Защото… защото парите, които дължа на Петя… аз ги взех от Теодор.“
Това беше неочаквано. „Как така?“
„Той… ние…“ Лилия зарови лице в ръцете си. „Ние имаме връзка. От няколко месеца. Той е сгоден за Анна, знам, ужасно е… Аз съм ужасна.“
Това обясняваше всичко. Тайната. Вината. (Изневяра). Теодор не беше просто наивен, той беше изневеряващ.
„Петя разбра,“ прошепна Лилия, сълзи се стичаха по бузите ѝ. „Тя ни видя. И започна да ме изнудва. Първо бяха дребни суми. ‘За да си мълчи’. После поиска повече. Каза, че имала ‘инвестиционна възможност’ със Стоян. Аз нямах пари. Затова… излъгах Теодор. Казах му, че майка ми е болна и се нуждае от спешна операция. Той взе бърз кредит. Даде ми парите. Аз ги дадох на Петя.“
(Предателство. Заеми. Тайни.)
Стоях потресен. Това не беше просто дребна измама в ресторант. Това беше мрежа от лъжи и изнудване.
„Тя те е изнудвала,“ казах тихо. „Лилия, това е престъпление.“
„Не разбираш!,“ изхлипа тя. „Ако Теодор каже на Анна, той ще я изгуби. Семейството ѝ е много богато, те му уредиха работата. Ако аз кажа на някого, Петя ще каже на Анна. Всички сме в капан!“
„А Стоян? Какво общо има той?“
„Той е причината,“ каза тя с омраза. „Той обеща на Петя да ‘удвои’ парите. Някаква сделка с имоти. Петя е обсебена от него, от парите му. Тя иска да е като него. Но той я използва. Сигурна съм. Тя му даде парите от мен, а сега той иска още. Затова беше толкова отчаяна снощи. Тя е мислила, че Стоян ще плати, за да впечатли гостите, но той я е преметнал. Остави я да се изложи. А сега тя дължи пари и на теб, и на него.“
Картината ставаше все по-мрачна. Петя не беше просто манипулатор; тя беше жертва на собствената си алчност и на хищник, по-голям от нея.
„Колко ѝ даде?“ попитах.
Лилия потрепери. „Десет хиляди.“
Десет хиляди. И аз се ядосвах за сметката от ресторанта.
„Трябва да направиш нещо, Лилия,“ казах твърдо. „Не можеш да позволиш тя да те унищожи. И да унищожи Теодор.“
„Не мога!“ извика тя. „Ако го направя, губя всичко!“
„Вече си го изгубила,“ отвърнах. „Сега просто избираш кой друг да повлечеш със себе си.“
Оставих я в галерията, трепереща сред скъпите произведения на изкуството. По пътя към дома получих съобщение.
Беше от Петя.
„Съжалявам за снощи. Имах проблем. Ще ти се реванширам. Искаш ли да се видим утре? Само двамата?“
Глава 4: Предложението на бизнесмена
Подозрението ме накара да се съглася. Срещата беше в скъпо кафене в центъра. Петя пристигна, изглеждайки безупречно, сякаш драмата от онзи ден не се беше случвала.
„Марти, толкова се радвам да те видя.“ Тя се усмихна лъчезарно.
„Къде са ми парите, Петя?“
Усмивката ѝ трепна. „Точно затова исках да се видим. Виж, знам, че изглеждаше зле. Но Стоян… той е малко… особен. Той обича да тества хората.“
„Тества ги, като ги кара да плащат сметките му ли?“
Тя се засмя нервно. „Не, не. Той всъщност беше много впечатлен от теб. Каза, че си ‘човек, който поема отговорност’. За разлика от страхливеца Теодор.“
Повдигна ми се.
„Слушай,“ тя се наведе напред, „Стоян иска да се види с теб. Той има… предложение. Той разширява бизнеса си. Търси млади, амбициозни хора. Като теб. Учиш икономика, нали? Е, той предлага нещо много по-добро от това да си заравяш носа в учебниците.“
„Какво предложение?“
„Работа. Истинска работа. С истински пари. Достатъчно, за да забравиш за онази сметка в ресторанта десетократно.“
Това беше. Реваншът. Не да ми върне парите, а да ме купи.
„И какво ще правя?“
„О, дребни неща в началото. Ще помагаш с едни документи. Ще пренасяш едни договори. Той има голям проект, свързан със строителство извън града. Има нужда от доверени хора.“
„Защо аз? Дори не ме познава.“
„Но аз те познавам,“ каза Петя, слагайки ръка върху моята. „Знам, че си умен. И знам, че имаш нужда от пари. Онзи ден, с пастата… видях колко внимателно броиш. Стоян обича хора, които са внимателни с парите.“
Иронията беше смазваща. Моята „стиснатост“ сега беше станала „качество“.
„Ще си помисля,“ казах, отдръпвайки ръката си. „А парите ми?“
„Мартин, не бъди дребнав,“ въздъхна тя. „Говорим за бъдещето ти тук. Какво са няколкостотин лева в сравнение с това?“
„Това са моите няколкостотин лева, Петя. Искам си ги.“
Тя сви рамене, раздразнена. „Добре. Ще ти ги донеса. Но ела на срещата със Стоян. В петък, в офиса му. Не бъди глупак.“
Тръгнах си, чувствайки се още по-мръсен. Те не просто искаха да ме залъжат; те искаха да ме вербуват.
Веднага се обадих на Дарина. Разказах ѝ всичко – за Лилия, Теодор, изнудването, кредита от десет хиляди и сега – предложението за работа.
Тя мълча дълго. „Мартин, не ходи там.“
„Искам да видя за какво става въпрос. Искам да знам какво правят.“
„Това е опасно. Този Стоян… Баща ми имаше проблеми с такъв ‘бизнесмен’ преди години. Загуби всичките си спестявания. Тези хора не си играят.“
„Именно затова. Лилия е в капан. Теодор е идиот, но също е в капан. Ти и аз… ние платихме сметката за вечеря, която дори не искахме. Нещо не е наред, Дарина. И искам да разбера какво.“
„Добре,“ каза тя накрая. „Но ако отидеш… аз идвам с теб. Ще те чакам в кафенето отсреща. Ако не излезеш до един час, викам полиция.“
„Ти учиш право,“ усмихнах се леко. „Може да ми трябва адвокат.“
„Не се шегувай. И… Мартин? Разрових се малко.“
„За какво?“
„За Стоян. Фирмата му. Има няколко дела, заведени срещу него. (Съдебни дела). За неплатени договори. За фиктивно строителство. Но всички са прекратени. Той има добри адвокати.“ (Адвокати).
„Значи е по-дълбоко, отколкото си мислим.“
„Много по-дълбоко,“ потвърди тя. „Ипотеката на нашите… фирмата, която ги притиска за плащанията, след като баща ми съкратиха… Тя е дъщерна фирма на холдинга на Стоян.“
(Семейни конфликти. Кредит за жилище.)
Студени тръпки полазиха по гърба ми. Това вече не беше за една вечеря. Беше станало лично.
Глава 5: Офисът на върха
Петък. Офисът на Стоян беше на последния етаж на стъклена сграда, която се извисяваше над града. Всичко беше хром, стъкло и скъпа, студена кожа. Петя ме посрещна във фоайето, облечена в строг делови костюм, който изглеждаше чужд на нея.
„Той те чака,“ каза тя, без обичайната си жизнерадост. Изглеждаше по-скоро като затворник, отколкото като служител.
Стоян беше зад огромно бюро от махагон, с гръб към панорамния прозорец. Градът лежеше в краката му.
„Мартин. Радвам се, че прие.“ Гласът му беше плътен и спокоен. „Седни.“
Той не стана. Не ми подаде ръка.
„Петя ми каза, че си студент. Икономика. Загуба на време. Истинската икономика е тук,“ той потупа бюрото си. „Аз не съм завършил университет. Но притежавам трима професори.“
Той се усмихна на собствената си шега. Аз не.
„Петя ми спомена за работа.“
„Да. Харесвам те, Мартин. Ти си директен. Не хленчиш. В онази вечер, всички се паникьосаха за една сметка. Ти просто я плати. Пое отговорност. Аз ценя това.“
Той стана и отиде до прозореца. „Виждаш ли онзи парцел долу? До реката? След шест месеца там ще има луксозен комплекс. Мой. Но за да се случи, документите трябва да са… перфектни. Имам нужда от някой дискретен. Някой, който може да пренесе папка от точка А до точка Б, без да задава въпроси. И да си държи устата затворена.“
„Какво има в папките?“
Стоян се засмя. „Въпроси. Още в първата минута. Не, момче. Работата е да не задаваш въпроси. Работата е да се довериш, че аз знам какво правя.“
Той се върна до бюрото и плъзна към мен плик. „Това е аванс. И парите, които дължиш на Петя… всъщност, които тя ти дължи.“
Погледнах вътре. Имаше пачка банкноти. Много повече от сметката в ресторанта.
„Това е тест,“ каза той. „Вземи ги. И в понеделник си тук. Или ги остави… и забрави, че си идвал. И забрави за Петя. И забрави, че фирмата на бащата на приятелката ти Дарина има проблеми с моя холдинг.“
Сърцето ми спря. Той знаеше. Знаеше за Дарина.
Това не беше предложение за работа. Беше заплаха. И капан.
„Петя,“ каза той, без да ме изпуска от поглед. „Изпрати го.“
Петя ме погледна, в очите ѝ имаше отчаяна молба. „Вземи ги, Мартин. Моля те.“
Погледнах парите. Погледнах Стоян. И тогава погледнах към прозореца, към кафенето отсреща, където знаех, че Дарина ме чака.
Бутнах плика обратно.
„Аз не съм вашият човек,“ казах. „Искам си само това, което Петя ми дължи. Нито стотинка повече.“
Лицето на Стоян се втвърди. Усмивката изчезна. „Грешка, момче. Голяма грешка. Ти не си ‘скъперник’. Ти си глупак. А глупаците плащат най-скъпо.“
„Петя, парите.“
Тя треперейки отвори чантата си и извади няколко смачкани банкноти – точната сума от ресторанта. Хвърли ги на бюрото. „Ето. Сега се махай.“
Взех ги. Докато излизах, чух Стоян да казва: „Ще съжаляваш за това. И ти, и малката ти адвокатка.“
Глава 6: Скритият живот
Излязох от сградата, сърцето ми блъскаше. Дарина ме пресрещна на улицата, лицето ѝ беше бяло от притеснение.
„Какво стана? Добре ли си?“
„Той знае. Знае за теб. За баща ти.“
Разказах ѝ всичко набързо, докато се отдалечавахме.
„Трябва да намерим нещо,“ каза тя, гласът ѝ трепереше, но беше и твърд. „Трябва да намерим нещо, с което да го спрем. Той заплаши семейството ми.“
„Лилия,“ казах. „Тя е ключът. Тя знае за сделките му с Петя.“
Но когато отидохме в галерията, ни казаха, че Лилия е напуснала. Никой не знаеше къде е. Телефонът ѝ беше изключен. Беше изчезнала.
„Теодор,“ предложих. „Той трябва да знае нещо.“
Намерихме Теодор в апартамента му, който споделяше с годеницата си Анна. Тя не беше там. Той беше пиян, въпреки че беше едва следобед.
„Какво искате?“ изръмжа той.
„Лилия изчезна,“ казах. „А Стоян заплаши Дарина.“
Теодор се разсмя горчиво. „Добре дошли в клуба. Мислите, че сте единствените? Онзи… онзи звяр…“
„Какво стана?“
„Анна знае. За мен и Лилия. Петя ѝ е казала. След като ти отказа работата, тя се е паникьосала. Решила е да ме притисне още. Казала е на Анна всичко. За изневярата, за парите, които откраднах от нея, за да ги дам на Лилия…“ (Изневяра. Предателство).
„О, не,“ прошепна Дарина.
„Анна ме изхвърли. Родителите ѝ ще ме съсипят. Загубих работата си. Всичко.“ Той вдигна бутилката. „Лилия ми се обади снощи. Плачеше. Каза, че Стоян я е заплашил. Казал ѝ е, че ако не му намери още пари, ще ‘уреди’ тя да поеме вината за ‘счетоводна грешка’. Тя е подписвала документи, Мартин. Документи, които той ѝ е давал. Тя не знае какво има в тях. Каза, че ще бяга.“
„Къде?“
„Не каза. Просто… изчезна.“
Сега нещата бяха сериозни. Не ставаше въпрос за пари или ипотеки. Ставаше въпрос за безопасността на Лилия.
„Той е скрил живота си,“ каза Дарина, мислейки на глас. „Той е парадирал с богатството си, но никой не знае откъде идва. Петя е била фасадата му. Лилия е била банката му. А Теодор… ти си бил просто странична щета.“
„Трябва да намерим адвоката, който е водил делата срещу него,“ казах. „Антон. Така каза, нали?“
Прекарахме остатъка от деня в библиотеката на университета, ровейки се в публични регистри. (Университет). Намерихме името – Адвокатска кантора „Антон Костов“. Малък офис в стара сграда.
Антон беше възрастен мъж с уморени очи и планини от папки.
„Стоян,“ въздъхна той, когато споменахме името. „Да. Знам го. Хищник. Съсипа дузина добри хора. Но е чист. Като сълза. Всичко е скрито зад офшорни сметки, фиктивни фирми и… хора като вашата приятелка Петя.“
„Какво искате да кажете?“ попита Дарина.
„Той кара хора в нужда да подписват документи. Прави ги управители на фирми-фантоми. Те поемат риска, той прибира печалбата. Когато нещата се объркат, те отиват в затвора, а той си отваря нова фирма. Имам нужда от вътрешен човек. От някой, който е подписвал. Но всички, които намерих, са твърде уплашени да говорят.“
„Лилия,“ казахме двамата с Дарина едновременно.
„Трябва да я намерим,“ каза Антон. „Защото в момента Стоян вероятно подготвя документите, които ще я вкарат в затвора за измамите му.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер.
„Мартин?“ Гласът беше дрезгав от плач. Беше Петя.
„Къде си?“
„Не знам… в някакъв мотел извън града. Мартин, той ще ме убие.“
„Кой? Стоян?“
„Да! Той разбра, че сте ходили при Теодор. Разбра, че ровите. Каза, че съм предателка. Каза, че ще ‘приключи’ с мен, както е приключил с Лилия.“
„Какво е направил с Лилия?“
„Не знам! Тя изчезна! Той взе всичките ѝ пари, всичките пари от Теодор… и моите спестявания… Всичко! Каза, че е ‘инвестиция’. Но е било лъжа. Мартин, аз съм разорена. И съм подписала… подписала съм толкова много неща…“ (Скрити животи. Богатство. Заеми).
„Къде си, Петя?“
Тя ми продиктува името на мотела. „Моля те… Моля те, Мартин… Знам, че съм ужасен човек. Знам за пастата… и за сметката… Аз съм просто… уплашена. Ти беше прав. Ти си единственият, който не е ‘скъперник’. Ти си единственият, който плащаше само своята сметка. А аз… аз сега трябва да платя за всичко.“
Глава 7: Моралната дилема
Намерихме Петя в мръсна мотелска стая. Беше неузнаваема. Скъпите дрехи ги нямаше, гримът ѝ беше размазан от плач. Беше просто уплашено момиче.
„Той има всичко,“ прошепна тя, докато Дарина се опитваше да ѝ даде вода. „Той има скрит живот. Не е просто Стоян. Той има друго име. Друго семейство. В чужбина. Каза ми го веднъж, когато беше пиян. Каза, че тук просто ‘пере пари’. Аз бях неговата ‘пералня’.“
Тя ни даде всичко. Имена, дати, номера на фирми, които беше запомнила. Разказа ни как я е карал да подписва празни договори, как я е карал да открива банкови сметки на свое име, през които са минавали стотици хиляди.
„А Лилия?“ попитах.
„Той я изпрати… някъде. Каза, че ѝ е намерил ‘работа’ в друг град, за да я държи далеч от Теодор и от вас. Но се страхувам. Страхувам се, че ѝ е направил нещо.“
Обадихме се на адвокат Антон. Той пристигна в рамките на час.
„Това е,“ каза той, преглеждайки бележките на Петя. „Това е повече отколкото имах. С тези имена на фирми мога да започна да разплитам мрежата. Но… тя трябва да свидетелства.“
Петя поклати глава. „Той ще ме намери. Ще ме убие.“
„Ще ви осигурим защита,“ каза Антон. „Но трябва да изберете, госпожице. Дали ще бъдете жертва докрай, или ще се борите.“
Това беше нейната морална дилема. (Морална дилема). Да спаси себе си, като рискува живота си, или да остане в сянка, докато Стоян не я унищожи напълно.
„Аз… аз ще го направя,“ каза тя накрая. „Но при едно условие. Намерете Лилия. Моля ви. Аз я въвлякох в това.“
През следващите няколко дни нещата се развиваха светкавично. Антон подаде молба за спешна заповед. Дарина, с нейните познания по право, беше неотлъчно до него, помагайки с проучването. Аз бях свръзката, куриерът.
Открихме Лилия. Стоян не ѝ беше направил нищо. Беше я „повишил“. Беше я направил управител на новата си фирма-фантом и я беше изпратил в малък офис в крайбрежен град, далеч от всичко. Тя беше по-уплашена от Петя. Когато ѝ казахме, че Петя сътрудничи, тя се съгласи да говори.
Стоян усети, че примката се затяга.
Една вечер, докато се прибирах в квартирата си, той ме чакаше в тъмния коридор.
„Скъпернико,“ изсъска той. „Трябваше да вземеш парите, когато ти ги предложих. Сега ще платиш много по-висока цена.“
Той не беше сам. Двама мъже излязоха от сенките.
Но и аз не бях сам. Антон беше предвидил това. Двама цивилни полицаи излязоха от апартамента ми.
„Стоян,“ казах спокойно. „Мисля, че е време ти да платиш сметката.“
Той беше арестуван за опит за рекет и заплахи. А това беше само началото.
Глава 8: Сметката
Съдебните дела бяха дълги и мръсни. (Съдебни дела). Адвокатите на Стоян се опитаха да представят Петя и Лилия като мозъка на операцията – алчни млади жени, които са го измамили.
Но Дарина беше намерила нещо. Докато помагаше на Антон, тя беше открила връзката. Ипотеката на родителите ѝ. (Кредит за жилище). Тя доказа, че Стоян систематично е изкупувал лоши кредити чрез дъщерни фирми, само за да притиска хората и да придобива имотите им на безценица. Това беше неговият „бизнес“.
Показанията на Петя бяха ключови. Тя разказа всичко – за изнудването на Лилия, за прането на пари, за скрития му живот.
Теодор също свидетелства, макар и със срам. Призна за изневярата и за откраднатите пари, което му донесе собствено обвинение, но намали тежестта на показанията срещу Стоян.
Стоян беше признат за виновен по няколко обвинения – измама, пране на пари, рекет. Той влезе в затвора. Богатството му беше замразено.
Ипотеката на родителите на Дарина беше предоговорена при справедливи условия, след като схемата беше разкрита.
Лилия получи условна присъда за съучастие, но свидетелските ѝ показания я спасиха от затвор. Тя напусна страната, опитвайки се да започне отначало.
Теодор загуби всичко, но започна работа в малка фирма, опитвайки се да изплати дълга си към семейството на Анна.
А Петя…
Тя също получи условна присъда. Загуби всичко – парите, репутацията, „приятелите“ си. Когато излезе от съдебната зала, тя видя мен и Дарина да я чакаме.
Тя се приближи до нас, вече не бляскава, а просто… обикновена.
„Предполагам… предполагам, че ти дължа извинение, Мартин,“ каза тя тихо.
„Не,“ отвърнах. „Дължиш на себе си.“
Тя кимна. „Онзи ден, в бистрото… Ти беше прав. Трябваше просто да си платя пастата.“
Тя се обърна и си тръгна, сама.
Дарина хвана ръката ми. „Свърши.“
„Почти,“ казах. Погледнах към сградата на съда. „Струва ми се, че ‘скъперникът’ току-що плати най-скъпата сметка в живота си.“
„Не,“ усмихна се тя. „Ти просто разбра истинската ѝ стойност.“
Тръгнахме по улицата, а аз вече не мислех за студентския си кредит или за пропуснатите обеди. Мислех си, че понякога най-евтиното нещо, което можеш да направиш, е да платиш само своята част. Защото, когато започнеш да покриваш чужди сметки, никога не знаеш колко голям е всъщност дългът.