Тишината беше най-лошият му съучастник. Тя се просмукваше в стените на апартамента, който някога наричахме „наш“, и крещеше за отсъствието му. Три години. Хиляда деветдесет и пет дни, в които всяка сутрин се събуждах до него, а всяка вечер заспивах в прегръдките му. И после – нищо. Просто изчезна. Без бележка, без обаждане, без обяснение. Сякаш никога не го е имало. Дрехите му ги нямаше, четката му за зъби също. Единственото доказателство, че не съм си го измислила, беше студената празнина в леглото и фантомното усещане за присъствието му във всяка стая.
Първите седмици бяха ад. Звънях на телефона му, който даваше свободно, докато батерията му не падна завинаги. Търсих го при приятелите му, които ме гледаха със смесица от съжаление и недоумение. Никой не знаеше нищо. Сякаш се беше изпарил от лицето на земята. Бавно, мъчително, животът започна да се завръща в руслото си. Празнината в сърцето ми остана, но се научих да живея с нея, да я заобикалям, да се преструвам, че не я забелязвам. Посветих се на работата си в малката архитектурна фирма, взех си ипотечен кредит и се фокусирах върху единственото нещо, което можех да контролирам – бъдещето си.
Минаха осем месеца. Осем месеца на преструвки, че съм добре. Осем месеца, в които болката се беше трансформирала в тъпа, постоянна мъка. И тогава дойде поканата за партито. Беше събиране на колеги и партньори на фирмата, в която работех – лъскаво събитие в луксозен ресторант на последния етаж на една от най-новите бизнес сгради в града. Не ми се ходеше, но моята най-добра приятелка и колежка, Мая, настоя. „Трябва да излезеш, Лилия. Не можеш вечно да се криеш. Сложи си най-хубавата рокля и ела да завъртиш главите на няколко бизнесмени.“
Поддадох се. Избрах елегантна, тъмносиня рокля, която не бях обличала от години. Докато се гримирах, за миг в огледалото видях онази жена, която бях преди – уверена, щастлива, влюбена. Илюзията се изпари бързо, но ми даде достатъчно кураж да изляза.
Партито беше точно такова, каквото очаквах – шумно, претрупано с хора, облечени в скъпи костюми и рокли, които държаха чаши с шампанско и водеха разговори за инвестиции и пазарни дялове. Мая ме задърпа към бара, смеейки се на някаква шега на шефа. Чувствах се като чуждо тяло, наблюдател в нечий чужд живот. Очите ми шареха безцелно из тълпата, когато го видях.
Светът спря. Шумът изчезна. Всичко се сви до неговата фигура. Стоеше до една от панорамните витрини, облечен в безупречен тъмен костюм. Изглеждаше по-добре от всякога – лек загар, същата леко небрежна прическа, същата усмивка, която можеше да обезоръжи и най-циничния човек. За миг сърцето ми подскочи от безумна, ирационална радост. Жив е. Тук е.
После видях ръката му. Беше обвита около кръста на елегантна жена с дълга, кестенява коса и рокля в цвят бордо. Тя се смееше на нещо, което той ѝ шепнеше в ухото, и изглеждаше толкова естествено до него, толкова на място, колкото аз никога не се бях чувствала. Жлъчка се надигна в гърлото ми. Това не беше просто случайна среща. Това беше представление.
Тръгнах към тях. Не знам откъде намерих сили. Краката ми се движеха сами, сякаш теглени от невидима сила. Мая се опита да ме спре, прошепвайки името ми, но аз не я чувах. В главата ми бучеше оглушителен шум.
Той ме видя, когато бях на няколко метра от тях. Усмивката замръзна на лицето му. За части от секундата в очите му видях паника – чиста, неподправена паника. После се овладя и лицето му придоби безизразна маска.
Жената до него ме погледна въпросително. Беше красива, с фини черти и поглед, който излъчваше увереност и може би малко високомерие.
„Симеон?“, гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
Той не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш бях призрак от миналото, появил се да го преследва.
Жената се намръщи леко. „Познавате ли се?“
Не можех да откъсна поглед от него. От мъжа, с когото бях споделяла леглото, мечтите и страховете си. От мъжа, който се беше изпарил.
„Ние… бяхме заедно“, успях да промълвя, а думите заседнаха в гърлото ми като стъкла.
Жената повдигна вежда. Тя го погледна, после пак мен. В погледа ѝ нямаше и следа от изненада. Имаше само студено, пресметливо любопитство.
„Странно“, каза тя с равен, почти мелодичен глас. „Той не е споменавал за теб.“ Тя се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите ѝ. Беше усмивка на победител. „Ние сме заедно от почти година.“
Почти година. Думите отекнаха в съзнанието ми. Сметнах наум. Почти година означаваше, че е бил с нея, докато все още беше с мен. Последните месеци от нашата връзка, които ми се струваха просто малко по-напрегнати заради „новия му бизнес проект“, всъщност са били двойна игра. Всичките му късни прибирания, командировките през уикендите, разсеяността му… Всичко си дойде на мястото с брутална, съсипваща яснота. Аз не бях просто зарязана. Бях измамена. Бях лъгана в продължение на месеци.
Светът около мен се завъртя. Усетих ръката на Мая на рамото си, която ме теглеше назад. Погледнах го за последно, търсейки в очите му поне капка разкаяние, поне някакъв знак, че нещо от нашите три години е било истинско. Не намерих нищо. Само студена, непробиваема стена.
Не помня как се прибрах. Мая ме заведе, говореше ми нещо успокоително, но аз не чувах нищо освен думите на онази жена: „заедно от почти година“. Легнах си облечена. Сълзите не идваха. Чувствах се празна, изцедена, сякаш някой беше изтръгнал душата ми и я беше стъпкал.
Минаха няколко дни. Дни, прекарани в мъгла от болка и гняв. Ходех на работа като автомат, изпълнявах задачите си механично, избягвах съчувствените погледи на Мая. Всяка вечер се прибирах в празния апартамент, който сега ми се струваше като гробница на спомени.
И тогава, в сряда следобед, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Лилия?“
Гласът. Неговият глас. Сърцето ми спря. За трите секунди мълчание, които последваха, през главата ми минаха хиляди въпроси. Защо се обажда? Какво иска? Да се извини? Да се подиграе?
„Какво искаш, Симеон?“, гласът ми трепереше от гняв.
Той въздъхна. Звучеше… уморено. Отчаяно.
„Лилия, знам, че нямам право да те търся. Знам какво си мислиш. Но нищо не е такова, каквото изглежда. В опасност съм. В голяма опасност. Трябва да се видим. Моля те. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.“
Присмях се. Горчив, задавен смях. „Да ти се доверя? Ти дори не знаеш значението на тази дума.“
„Моля те“, повтори той, а в гласа му се прокрадна нотка на истинска паника. „Не мога да говоря по телефона. Става въпрос за много повече от мен и теб. Става въпрос за… всичко. За живота ми. Тя не е тази, за която я мислиш. Баща ѝ… той е чудовище. Аз съм в капан, Лилия. И само ти можеш да ми помогнеш.“
Затворих телефона. Ръцете ми трепереха. В капан? Опасност? Думите му звучаха като реплики от евтин филм. И все пак… онази паника в гласа му. Беше истинска. Познавах го достатъчно добре, за да знам кога лъже и кога е наистина уплашен.
Телефонът иззвъня отново. Същият номер. Оставих го да звъни, докато не спря. Седях в тишината на офиса си, взирайки се в черния екран. В главата ми беше хаос. Част от мен искаше да го блокира, да го изтрие от живота си завинаги, да го остави да се оправя сам с проблемите, които си е създал. Но друга, по-малка и по-глупава част, онази, която все още помнеше доброто, се питаше: Ами ако казва истината?
Няколко дни по-късно, изневиделица, той ми се обади и каза, че трябва да се срещнем незабавно, защото животът му зависи от това и че жената, с която го видях, Диана, е ключът към всичко, но не по начина, по който си мисля. Каза, че е направил ужасна грешка и сега плаща цената, но е въвлякъл и други хора, невинни хора. Спомена името на брат ми, Мартин.
Тогава разбрах, че нямам избор. Трябваше да го чуя.
Глава 2: Пакт с дявола
Срещата беше уговорена в едно от онези безлични кафенета по крайните квартали, където никой не те познава и никой не се интересува от теб. Място, което крещеше „тайна“. Седнах на най-отдалечената маса, с гръб към стената, точно както бях гледала по филмите. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се като героиня в чужд сценарий, който не разбирах.
Той закъсня с десет минути. Дойде забързан, оглеждайки се трескаво, сякаш го преследваха. Беше облечен с обикновени дънки и тъмно яке с вдигната яка, коренно различно от безупречния костюм от партито. Когато седна срещу мен, видях тъмните кръгове под очите му и напрегнатата бръчка между веждите. Изглеждаше съсипан.
„Благодаря ти, че дойде“, каза тихо, без да ме гледа в очите.
„Не съм дошла заради теб“, отсякох. „Спомена Мартин. Какво общо има брат ми с твоите каши?“
Симеон преглътна. „Сложно е, Лилия.“
„Опитай се да го опростиш. Имаш пет минути.“
Той вдигна поглед. В очите му видях нещо, което не бях виждала от години – уязвимост. „Всичко започна преди около година и половина. Бизнесът ми… не вървеше. Бях на ръба на фалита. Бях вложил всичко, бях взел заеми, които не можех да върна. Бях отчаян.“
Той млъкна, сякаш събираше сили. „Тогава се запознах с Петър. Той е бащата на Диана. Могъщ човек, с много пари и още повече влияние. Видя потенциал в проекта ми, или поне така каза. Предложи да инвестира. Но имаше условие.“
„Какво условие?“, попитах, макар че вече се досещах.
„Условието беше Диана. Тя беше… неговият проект. Искаше да я види устроена с „млад, амбициозен и перспективен мъж“. Искаше да бъда неин параван. Да се появявам с нея на събития, да създам пред обществото представата за перфектна двойка. В замяна, той щеше да налее милиони във фирмата ми и да изчисти дълговете ми.“
Гледах го невярващо. „И ти се съгласи? Просто така? Да продадеш живота си?“
„Бях отчаян!“, почти изкрещя той, после се огледа и сниши глас. „Мислех, че мога да го контролирам. Мислех, че ще е временно. Ще стабилизирам фирмата, ще се измъкна и ще се върна при теб. Щях да ти обясня всичко. Но се оказа, че договорът му не беше само за пари. Той искаше контрол. Пълен контрол. Над фирмата, над живота ми.“
„А аз?“, попитах тихо. „Къде бях аз в този твой гениален план? Аз бях лъжата, която поддържаше, докато си играеше на бизнесмен с новите си приятели?“
Болка проблесна в очите му. „Ти беше единственото истинско нещо, Лилия. Но не можех да те въвлека в това. Беше твърде опасно. Петър е… безскрупулен. Той унищожава хора за забавление. Ако знаеше за теб, щеше да те използва срещу мен. Затова трябваше да изчезна. Да те накарам да ме намразиш, за да си в безопасност.“
Думите му звучаха абсурдно, но отчаянието в гласа му беше толкова силно, че пося зрънце съмнение в мен.
„Мартин“, напомних му аз. „Какво за него?“
Симеон сведе поглед. „Преди няколко месеца Петър ме накара да го направя. Да използвам фирмата си като параван за някои от неговите… сделки. Пране на пари. Фиктивни договори. Неща, за които мога да вляза в затвора за дълго. Аз съм лицето на всичко, моят подпис е навсякъде. Той е чист. Опитах се да откажа, но той ме заплаши. Каза, че знае всичко за мен. За теб, за семейството ти. И тогава… за да ме държи изкъсо, ме накара да се свържа с Мартин.“
Стомахът ми се сви. Брат ми беше първа година студент в университета, наивен и доверчив.
„Петър знаеше, че Мартин има нужда от пари за университета. Накарах го да предложи на брат ти „изгоден“ потребителски кредит през една от неговите финансови къщи. Уж с ниска лихва. Мартин е подписал. Но договорът е пълен с капани. Сега дължи огромна сума с лихвите. И ако не плати… хората на Петър ще го потърсят. Това е начинът му да ме контролира. Държи теб чрез брат ти.“
Светът ми се срути. Не ставаше въпрос само за разбитото ми сърце. Ставаше въпрос за безопасността на семейството ми. Симеон, мъжът, когото обичах, беше заложил брат ми като пионка в мръсната си игра.
„Какво искаш от мен?“, попитах с леден глас.
„В офиса на фирмата има сейф. В него Петър държи оригиналите на някои документи. Договори, които доказват неговата схема и моята невинност… или поне, че съм бил принуден. Не мога аз да ги взема. Наблюдават ме постоянно. Дори Диана ме следи. Но ти… ти можеш. Все още имаш пропуск от времето, когато ми помагаше с интериора. Охраната те познава.“
„Искаш да вляза с взлом и да открадна документи за теб? Ти луд ли си?“
„Лилия, моля те. Това е единственият начин. Ако предам тези документи на правилните хора, мога да го съсипя. Мога да се освободя. Мога да защитя Мартин. Мога да… поправя нещата.“
„Нещата между нас не могат да се поправят, Симеон.“
„Знам“, прошепна той. „Не искам прошка. Искам само да ми помогнеш да спася брат ти. И себе си. След това ще изчезна от живота ти завинаги, обещавам.“
Той плъзна по масата малка флашка. „Тук има схеми на офиса, кодове за алармата, всичко, което ти е нужно. Най-доброто време е в събота вечер. Тогава има само един пазач, и то възрастен.“
Гледах флашката, после го погледнах в очите. Виждах един отчаян, уплашен мъж. Дали му вярвах? Не. Но вярвах, че брат ми е в опасност. И това беше единственото, което имаше значение.
Взех флашката. „Ще го направя. Но не за теб. За Мартин. И ако това е поредната ти лъжа, Симеон, кълна се, лично ще се погрижа да съжаляваш за деня, в който си се родил.“
Станах и си тръгнах, без да поглеждам назад. Чувствах се сякаш току-що бях сключила пакт с дявола. И не бях сигурна чия душа бях заложила – неговата или своята.
Глава 3: Сенки в стъклената кула
Нощта беше студена и влажна. Дъждът ръмеше ситно и превръщаше светлините на града в размазани акварелни петна. Стоях от другата страна на улицата, скрита в сянката на една спирка, и гледах стъклената фасада на бизнес сградата. Извисяваше се към небето като черен, лъскав обелиск, символ на сила и богатство, които ми се струваха напълно чужди и враждебни.
Сърцето ми думкаше в гърдите. Какво, по дяволите, правех тук? Бях архитект, не крадец. Животът ми допреди седмица се въртеше около чертежи, срокове и ипотечния ми кредит. Сега се канех да извърша престъпление заради мъжа, който срина света ми.
Говорих с Мартин предния ден. Отначало отричаше, но когато го притиснах, се срина. Призна за кредита. Каза, че лихвите са скочили до небето и вече е получил няколко „приятелски“ посещения от едри момчета с дебели вратове. Страхът в очите на по-малкото ми братче беше нещото, което ме доведе тук, в тази студена нощ.
Извадих пропуска от джоба си. Стара, очукана пластика със снимката ми отпреди две години. Тогава помагах на Симеон с дизайна на офиса му, ентусиазирана и влюбена, без да подозирам, че всъщност строя клетката, в която ще го затворят. Иронията беше жестока.
Пресякох улицата. Входът на сградата беше пуст. Нощният пазач, възрастен мъж на име Васил, ме позна. Посрещна ме с лека изненада.
„Лилия! Какво правиш тук по това време?“
Бях подготвила историята си. „Здравей, Василе. Забравила съм едни важни чертежи в офиса на Симеон. Трябват ми спешно за утре сутринта.“ Насилих се да се усмихна. „Знаеш как е, нали? Шефовете не чакат.“
Той кимна разбиращо. „Разбира се, момичето ми. Минавай.“
Плъзнах картата. Зелена светлина. Вратата изщрака. Бях вътре.
Асансьорът ме издигна безшумно до седемнадесетия етаж. Коридорът беше потънал в мрак, осветен само от аварийните лампи. Стъпките ми отекваха по лъскавия гранитогрес. Стигнах до стъклената врата с логото на фирмата на Симеон – „Иновативни решения“. Каква подигравка.
Въведох кода за алармата, който Симеон ми беше дал. Системата изписука веднъж и млъкна. Бях вътре.
Офисът беше призрачен. Лунната светлина, процеждаща се през панорамните прозорци, очертаваше силуетите на бюрата и столовете. Всичко беше точно както го помнех, но усещането беше различно. Студено. Враждебно.
Кабинетът на Симеон беше в дъното. Влязох и затворих вратата след себе си. Зад голямото му бюро, на стената, имаше огромна абстрактна картина. Симеон ми беше казал, че флашката съдържа инструкции как да я отворя. Оказа се проста механична ключалка, скрита в рамката. Картината се отмести безшумно и разкри малък, вграден в стената сейф.
Пръстите ми трепереха, докато въвеждах комбинацията. Четири числа. Рождената ми дата. Жестокостта на този детайл ме прониза. Дали го беше направил нарочно, като някакъв извратен спомен за мен, или просто беше използвал числа, които нямаше да забрави?
Сейфът щракна. Вътре имаше няколко папки и един лаптоп. Грабнах всичко, без да гледам какво е. Пъхнах ги в голямата си чанта, която бях взела специално за целта. Затворих сейфа, върнах картината на мястото ѝ и се огледах. Всичко изглеждаше непокътнато.
Тъкмо се канех да изляза, когато чух шум откъм общото помещение. Гласове. Замръзнах. По дяволите! Нали трябваше да има само един пазач?
Притиснах се до вратата и се ослушах. Бяха двама мъже. Не можех да разбера какво говорят, но гласовете им бяха ниски и твърди. Чух стъпки да се приближават към кабинета. Паниката ме сграбчи. Нямаше къде да се скрия.
В последния момент погледът ми се спря на малка врата в ъгъла, почти незабележима, слята с ламперията. Малък склад или килер. Вмъкнах се вътре и внимателно затворих вратата, оставяйки само милиметър пролука.
Вратата на кабинета се отвори. Двама мъже влязоха. Единият беше висок и слаб, другият – нисък и набит. Не бяха охрана. Бяха облечени в скъпи костюми.
„Чисто е“, каза ниският.
„Петър каза да проверим сейфа. Иска да е сигурен, че Симеон не е правил глупости.“
Сърцето ми спря. Хората на Петър. Значи Симеон не беше параноичен. Наистина са го наблюдавали.
Видях през пролуката как високият мъж отиде до картината. Опита се да я отвори, но не успя.
„Заключено е. Какъв беше кодът?“
„Петър не ни го каза. Каза само да проверим дали не е пипано. Изглежда наред.“
Те се огледаха из кабинета. Погледът на ниския се спря на бюрото. „Чакай малко.“ Той се приближи и вдигна нещо. Беше малък ключодържател, който бях изпуснала в бързината. Ключодържател с малка метална фигурка на лисица, който Симеон ми беше подарил преди години.
„Какво е това?“, попита високият.
„Не знам. Не е на шефа.“ Ниският огледа ключодържателя. „Изглежда женско.“
Двамата се спогледаха. В очите им светна подозрение.
„Някой е бил тук“, каза високият. „И то скоро.“
Те започнаха методично да претърсват кабинета. Отвориха шкафовете, провериха под бюрото. Знаех, че следващата им спирка ще бъде малкият килер, в който се криех. Бях в капан.
Трябваше да действам. Докато те бяха с гръб към мен, аз отворих вратата на килера безшумно. В ръката си стисках тежък метален телбод от един от рафтовете. Сърцето ми биеше до пръсване.
Ниският се обърна пръв. Видя ме. Очите му се разшириха от изненада. Преди да успее да извика, аз го ударих с всичка сила по главата с телбода. Той изстена и се свлече на пода.
Високият се обърна, изваждайки нещо от джоба си. Не видях какво е. Нямах време. Затичах се към вратата на кабинета. Той ме последва. Усетих как ръката му сграбчва рамото ми. Изкрещях и го блъснах с чантата си. Папките и лаптопът се разпиляха по пода.
Той се забави за миг, за да ги погледне, и това ми даде секундата, от която се нуждаех. Изхвърчах от кабинета и се затичах по коридора към асансьорите. Чувах стъпките му зад мен. Натиснах бутона неистово. Чакането ми се стори цяла вечност.
Вратите на асансьора се отвориха. Вмъкнах се вътре и натиснах бутона за партера. Преди вратите да се затворят, видях лицето му – изкривено от ярост.
Когато асансьорът спря на партера, аз изскочих и се затичах към изхода, без да обръщам внимание на слисания поглед на Васил.
„Какво става, Лилия?“
„Обади се на полицията!“, извиках аз, докато тичах навън в студената нощ.
Не спрях да тичам, докато не се озовах на няколко пресечки разстояние. Скрих се в една тъмна уличка, задъхана, с разтуптяно сърце. Бях успяла да взема само една от папките, която бях стиснала в ръката си по време на бягството. Другите останаха там.
Отворих я. Вътре имаше договори. Договори между фирмата на Симеон и няколко офшорни компании. Името на Петър не фигурираше никъде, но схемата беше ясна. Това бяха документите за пране на пари.
Бях се провалила. Не бях взела всичко. Но бях взела достатъчно, за да бъда в смъртна опасност. Те бяха видели лицето ми. Знаеха, че нещо липсва. Сега не преследваха само Симеон. Преследваха и мен.
Глава 4: Съюзници и врагове
Прибрах се в апартамента си, трепереща от адреналин и страх. Заключих вратата, пуснах резето и залостих с веригата. Облегнах се на студеното дърво и се свлякох на пода. Какво бях направила? От обикновена жена с разбито сърце се бях превърнала в беглец.
Телефонът ми иззвъня. Беше Симеон. Вдигнах.
„Какво стана? Успя ли?“, гласът му беше напрегнат.
„Бяха там, Симеон! Хората на Петър бяха там! Едва се измъкнах. Видяха ме. Взех само една папка, другите останаха.“
Чух го да ругае под нос. „По дяволите! Значи знаят. Трябва да се махаш оттам. Веднага! Те знаят коя си, знаят къде живееш.“
„Къде да отида?“, извиках паникьосано.
„Не знам! При приятелка, при родителите си… някъде, където няма да те намерят веднага. Аз… ще се опитам да измисля нещо.“
„Ти си виновен за всичко това! Ти ме забърка в тази каша!“
„Знам, Лилия. Знам. И ще те измъкна. Обещавам. Просто се скрий. И не говори с никого. Пази тази папка. Тя е единственият ни коз.“
Той затвори. Останах сама с тишината и страха. Погледнах папката на масата. Тя сякаш пулсираше със заплаха.
Първата ми мисъл беше Мая. Тя беше единственият човек, на когото имах пълно доверие. Грабнах папката, натъпках няколко дрехи в една раница и излязох през задния вход на блока. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всяка кола – преследвач.
Мая живееше в малък апартамент в другия край на града. Отвори ми по пижама, сънена и притеснена. Когато видя състоянието ми, веднага ме дръпна вътре.
Разказах ѝ всичко. От срещата със Симеон до нахлуването в офиса. Тя ме слушаше мълчаливо, с все по-разширяващи се от ужас очи.
„Ти си полудяла, Лилия! Трябва да отидем в полицията веднага!“
„Не можем!“, възразих аз. „Нямаме доказателства срещу Петър. Само срещу Симеон. Ще арестуват него, а може би и мен за влизане с взлом. А хората на Петър ще останат на свобода. И ще търсят отмъщение. Заради Мартин. Не, полицията не е вариант. Поне не още.“
Мая обикаляше нервно из стаята. „Добре. Добре. Ще останеш тук. Никой няма да те търси в моя апартамент. Но трябва да имаме план. Не може просто да се крием.“
Прекарах следващите два дни като в треска. Не смеех да изляза, не смеех да си включа телефона. Симеон не се обаждаше. Започнах да си мисля, че ме е изоставил, че ме е използвал като примамка и е избягал.
На третия ден Мая се прибра от работа с вестник в ръка. Лицето ѝ беше пребледняло.
„Виж това“, каза тя и ми подаде вестника.
На първа страница имаше малка статия. „Опит за грабеж в бизнес сграда. Двама ранени.“ Пишеше, че късно в събота вечер е имало инцидент в сградата, където беше офисът на Симеон. Пазачът е подал сигнал за сбиване. Полицията е намерила двама мъже в безсъзнание в един от офисите. Единият е с лека травма на главата. Води се разследване за промишлен шпионаж. Заподозрян е бивш служител. Никъде не се споменаваше за жена.
„Те са го натопили“, прошепнах аз. „Натопили са някой друг, за да прикрият следите си.“
„Това е по-лошо, Лили“, каза Мая. „Това означава, че не искат полицията да се рови. Искат да се справят с проблема сами. С теб.“
В този момент на вратата се позвъни. И двете подскочихме. Погледнахме се с ужас.
„Очакваш ли някого?“, прошепнах аз.
Мая поклати глава.
Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно. Мая отиде предпазливо до вратата и погледна през шпионката.
„Кой е?“, попитах, а сърцето ми щеше да изскочи.
Тя се обърна към мен, на лицето ѝ беше изписано пълно объркване. „Не знам. Една жена. Много елегантна. Никога не съм я виждала.“
Сърцето ми се сви. „Как изглежда?“
„Кестенява коса, скъпо палто…“
Диана.
„Не отваряй!“, извиках аз.
Но беше твърде късно. Преди да успея да я спра, Мая вече беше отключила.
На прага стоеше тя. Жената от партито. Изглеждаше също толкова безупречно, колкото и тогава. Огледа апартамента с леко презрение, после погледът ѝ се спря на мен.
„Значи тук се криеш“, каза тя с леден глас.
„Какво искаш? Как ме намери?“, попитах, заставайки пред Мая.
„Не беше трудно. Баща ми има… ресурси. Но не съм дошла да ти правя проблеми. Напротив. Дойдох да ти предложа сделка.“
„Не сключвам сделки с хора като вас“, отвърнах аз.
Тя се усмихна студено. „Нямаш голям избор, нали? Или ще говориш с мен, или ще изчакаш хората, които наистина ще ти създадат проблеми. Те не са толкова… цивилизовани.“
Влязохме в хола. Мая стоеше до мен, готова да ме защити. Диана седна на дивана, сякаш ѝ принадлежеше.
„Искам документите, които си взела“, каза тя директно.
„Защо? За да ги унищожиш и да прикриеш баща си?“
Тя се засмя. Беше сух, лишен от всякаква радост смях. „Да прикрия баща си ли? О, мила. Ти наистина не разбираш нищо. Аз искам да го унищожа. Повече от теб, повече дори от Симеон.“
Гледах я смаяно.
„Животът ми, също като на твоя бивш приятел, е златна клетка“, продължи тя. „Баща ми контролира всяка моя стъпка. С кого излизам, какво работя, какво обличам. Симеон беше просто поредната пионка, която той постави в живота ми, за да поддържа имиджа на перфектното семейство. Омръзна ми да бъда кукла на конци.“
„Защо да ти вярвам?“
„Защото нямаш друг избор“, повтори тя. „Аз знам как работи баща ми. Знам къде са слабите му места. Ти имаш част от доказателствата. Аз знам къде са останалите. И знам кой може да ни помогне да ги използваме.“
„Кой?“, попита Мая.
„Казва се Александър. Беше съдружник на Симеон, преди баща ми да го изрита от фирмата. Петър го съсипа, но Александър е умен. И мрази баща ми почти колкото мен. Той е събрал собствени доказателства през годините. С твоята папка и неговата информация, можем да сглобим цялата картина.“
Диана извади визитка от чантата си и я плъзна по масата. „Той те очаква. Кажи му, че аз те пращам. И побързай. Защото хората на баща ми вече знаят за приятелката ти. Въпрос на часове е да дойдат тук.“
Тя стана. На вратата се обърна и ме погледна. „И още нещо. Не се доверявай на Симеон. Той не играе за нашия отбор. Той играе само за себе си. Винаги го е правил.“
След тези думи тя си тръгна, оставяйки ме в пълен хаос. Трябваше да взема решение. Да се доверя ли на жената, която мразех, за да съборя един много по-голям враг? Или да избягам и да се надявам, че ще ме забравят?
Погледнах Мая. В очите ѝ прочетох отговора. Нямахме избор. Трябваше да се борим.
Взех визитката. Александър. Това беше новата ми, последна надежда.
Глава 5: Мрежа от лъжи
Кабинетът на Александър се намираше в стара, аристократична сграда в центъра на града – пълна противоположност на лъскавия стъклен офис на Симеон. Всичко тук говореше за стабилност и традиция – тежки мебели от масивно дърво, кожени кресла и рафтове, отрупани с книги. Самият Александър беше мъж на около четиридесет години, с проницателен поглед и спокойна увереност, която вдъхваше респект. Той ни посрещна с Мая и ни предложи кафе.
„Диана ми се обади“, каза той, след като се настанихме. „Обясни ми ситуацията. Мога ли да видя папката?“
Подадох му я. Той я разгледа внимателно, лист по лист. Лицето му остана безизразно, но видях как мускулите на челюстта му се стягат.
„Това е по-лошо, отколкото си мислех“, каза накрая. „Това тук е пряко доказателство за поне дузина финансови престъпления. Симеон е затънал до уши.“
„Той твърди, че е бил принуден“, казах аз.
Александър ме погледна със съжаление. „Симеон винаги е бил слаб. И алчен. Петър е видял това и го е използвал. Може и да е имало принуда в началото, но съм сигурен, че в един момент на Симеон му е харесало да играе ролята на преуспял бизнесмен с пари и власт. Той е колкото жертва, толкова и съучастник.“
Думите му потвърдиха съмненията, които гризяха душата ми.
„Каква е вашата роля в това?“, попита Мая директно.
„Аз и Симеон основахме фирмата заедно. Имахме идея, имахме ентусиазъм. Но нямахме достатъчно капитал. Когато се появи Петър с неговите милиони, Симеон беше заслепен. Аз се противопоставих. Казах му, че тези пари не са чисти, че идват с твърде висока цена. Той не ме послуша. Петър ме изхвърли от собствената ми компания, като използва вратички в договорите и фалшиви обвинения. Оттогава събирам информация. Чакам своя момент.“
„И този момент дойде?“, попитах аз.
„Благодарение на вас, да. Тази папка е липсващото парче от пъзела. Аз имам свидетелски показания от бивши служители, записи на разговори, финансови отчети, които Петър се е опитал да скрие. Заедно, това е достатъчно, за да започне мащабно разследване, което ще съсипе не само него, но и цялата му империя.“
Почувствах проблясък на надежда. „Значи можем да отидем в полицията?“
„Още не“, поклати глава Александър. „Петър има хора навсякъде. В полицията, в прокуратурата. Ако просто влезем през вратата с тези документи, те ще изчезнат, а ние ще се озовем с повдигнати обвинения за клевета. Трябва да действаме умно. Трябва ни доверен човек. И мисля, че знам кой е той.“
Той отвори чекмедже и извади визитка. Подаде ми я. Ивайло. Адвокат.
„Ивайло е един от най-добрите адвокати по корпоративно право в страната. И най-важното – той е абсолютно неподкупен. Работил е по няколко дела срещу фирми на Петър и макар да не е печелил, защото Петър винаги успява да покрие следите си, той познава схемите му отлично. Свържете се с него. Покажете му всичко. Той ще знае как да процедира.“
Докато говорехме, телефонът ми, който бях включила за първи път от дни, иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се, но Александър ми кимна да вдигна.
„Лилия?“, беше гласът на Симеон. Звучеше паникьосан.
„Къде си? Защо не се обади?“, попитах аз.
„Трябваше да се скрия. Те ме търсят. Слушай, знам, че си ядосана, но трябва да ми повярваш. Открих нещо. Нещо, което променя всичко. Спомняш ли си лаптопа в сейфа? Той е по-важен от папките.“
„Не успях да го взема“, казах аз.
„Знам. Но аз знам какво има на него. Криптиран архив. В него Петър държи истинското си счетоводство. Информация не само за прането на пари, но и за подкупи на политици, за изнудване… всичко. Този лаптоп може да го вкара в затвора до живот.“
„И как предлагаш да го вземем?“, попитах саркастично. „Да се върна и да почукам на вратата?“
„Не. Диана“, каза той. „Тя единствена има достъп до него сега. Баща ѝ ѝ има сляпо доверие. Трябва да я убедиш да го вземе.“
„Вече говорих с Диана. И тя не те спомена в особено добра светлина. Каза ми да не ти вярвам.“
Настъпи мълчание. „Тя… тя има своите причини да ме мрази“, каза накрая Симеон. „Но в случая целите ни съвпадат. И двамата искаме да съсипем баща ѝ. Убеди я, Лилия. Това е единственият ни шанс. Паролата за архива… това съм аз. Моето име, изписано на латиница, последвано от твоята рождена дата. SimeonDDMMYYYY. Той го е направил, за да ме унижи. Да ми напомня, че държи и двама ни.“
Затворих телефона. Чувствах се като топка за пинг-понг, подхвърляна между различните играчи в тази мръсна игра. На кого да вярвам? На Александър, който изглеждаше стабилен и разумен? На Диана, жената, която имаше всички причини да ме мрази, но твърдеше, че иска същото като мен? Или на Симеон, мъжът, който ме беше предал, но чийто глас все още звучеше отчаяно искрен?
„Какво каза той?“, попита Александър.
Разказах му за лаптопа и паролата. Той се намръщи.
„Това е много рисковано. Да въвличаме Диана още повече може да провали всичко. Тя е непредвидима.“
„Но ако на този лаптоп наистина има такава информация…“, започнах аз.
„Знам. Това би било краят на играта“, съгласи се той. „Добре. Първо говорете с адвоката Ивайло. Нека той прецени риска. Междувременно аз ще се опитам да разбера къде е лаптопът в момента и колко е трудно да се стигне до него.“
С Мая си тръгнахме от кантората на Александър с усещането, че мрежата от лъжи, в която бях попаднала, става все по-сложна и по-опасна. Всяка нова информация отваряше нови въпроси и нови рискове.
По пътя към адвокатската кантора, Мая ме хвана за ръката. „Лили, внимавай. Всички тези хора – Симеон, Диана, Александър – те имат свои собствени цели. Не забравяй защо започна всичко това. Заради Мартин. И заради себе си. Не позволявай да те използват.“
Тя беше права. Бях се озовала в центъра на война между могъщи и безскрупулни хора. И за да оцелея, трябваше да започна да мисля не като жертва, а като играч.
Глава 6: Ходът на пешката
Адвокат Ивайло беше точно такъв, какъвто го описа Александър – интелигентен, съсредоточен и изключително методичен. Той ни изслуша с Мая, без да ни прекъсва, като си водеше подробни записки. Разгледа документите от папката и кимаше бавно, сякаш всичко, което виждаше, само потвърждаваше отдавнашни негови подозрения.
„Картината е ясна“, каза той накрая, като свали очилата си и ги почисти внимателно. „Това е класическа схема за финансови злоупотреби, прикрита зад легален бизнес. Проблемът, както правилно е отбелязал господин Александър, е да се докаже пряката връзка с Петър. Неговият подпис липсва. Навсякъде е подписът на Симеон.“
„Но той е бил принуден!“, възразих аз.
„Принудата е много трудно доказуема в съда, госпожице“, отвърна Ивайло. „Особено когато облагодетелстваният от нея е водил луксозен начин на живот. Прокуратурата ще каже, че той е бил алчен съучастник, който сега се опитва да се измъкне. За да имаме шанс, ни трябва нещо неоспоримо. Нещо, което да свързва Петър директно с престъпленията.“
„Лаптопът“, казах аз.
„Точно така. Ако информацията, която ви е дал Симеон, е вярна, този лаптоп е нашият „димящ пистолет“. Но докато не го видим, всичко е само теория.“
Ивайло се облегна назад. „Ситуацията е следната. Имаме няколко хода. Първо, трябва да осигурим безопасността на брат ви. Ще подготвя необходимите документи, за да оспорим договора му за кредит на базата на неравноправни клаузи. Това ще ни спечели време и ще го измъкне от полезрението на кредиторите за момента.“
Почувствах огромно облекчение. Поне Мартин щеше да е в безопасност.
„Второ, трябва да решим какво да правим с вас. Вие сте извършили престъпление. И сте били видяна. Петър знае за вас и със сигурност ви търси. Най-разумното е да напуснете града за известно време, докато нещата се уредят.“
„Няма да бягам“, казах твърдо. „Аз започнах това и ще го довърша.“
Ивайло ме погледна с уважение. „Разбирам. В такъв случай трябва да сте изключително внимателна. Никакви рискове. Трето, и най-важно – лаптопът. Трябва да се свържете с Диана. Но не по телефона. Трябва да е лична среща, на сигурно място. Тя е ключът, но и най-големият риск. Ако баща ѝ разбере, че му играе зад гърба, тя ще бъде в огромна опасност. А покрай нея и всички ние.“
Планът беше рискован, но беше единственият, който имахме.
Свързах се с Диана чрез имейл, който Александър ми даде. Уговорихме се да се срещнем на следващия ден в една отдалечена галерия за модерно изкуство – място, достатъчно публично, за да е безопасно, и достатъчно празно, за да можем да говорим.
Тя вече беше там, когато пристигнах. Разглеждаше една инсталация от огънат метал.
„Значи си решила да ми се довериш“, каза тя, без да се обръща.
„Нямам голям избор“, отвърнах аз. „Нуждаем се от помощта ти.“
Тя се обърна. В очите ѝ нямаше и следа от враждебността от предишната ни среща. Сега имаше само умора.
„Симеон се е свързал с теб, нали? За лаптопа.“
Кимнах.
Тя въздъхна. „Знаех си. Той винаги се опитва да манипулира всички около себе си.“
„Това, което каза, истина ли е? За архива?“
„Да. Истината е. Виждала съм баща ми да работи на него. Той го нарича своята „застрахователна полица“. Държи го в кабинета си у дома. Достъпът до там е почти невъзможен.“
„Почти?“, попитах аз.
„Веднъж седмично, в четвъртък вечер, баща ми има игра на покер с приятелите си. В къщата остава само прислугата, която е инструктирана да не влиза в кабинета му. Това е единственият ни шанс.“
„Ти можеш ли да го вземеш?“, попитах директно.
Тя поклати глава. „Не. След случката в офиса, той е станал параноичен. Сложил е допълнителни камери. Дори и аз не мога да вляза, без да ме запишат. Но… има начин. Камерите имат „сляпа точка“ от около пет минути, когато системата се рестартира. Винаги по едно и също време – 22:30. Ако някой успее да влезе в къщата незабелязано, да отиде до кабинета и да вземе лаптопа в рамките на тези пет минути…“
„Това е невъзможно“, казах аз.
„Не и ако имаш помощ отвътре“, каза тя и ме погледна в очите. „Аз ще бъда там. Ще оставя отворен един от страничните входове. Ще разсея прислугата. Но ти трябва да влезеш. Ти трябва да вземеш лаптопа. Аз не мога да рискувам да ме свържат с изчезването му.“
Сърцето ми отново започна да бие лудо. Отново аз. Отново аз трябваше да бъда тази, която поема целия риск.
„Защо аз? Защо не Симеон? Или Александър?“
„Защото баща ми очаква удар от тях. Той ги следи. Но теб… теб те подценява. Смята те за просто една емоционална бивша приятелка. Няма да те очаква. Ти си пешката, която може да матира царя.“
Думите ѝ бяха колкото обидни, толкова и верни. Аз бях неизвестната в уравнението.
„Каква е паролата за алармата в къщата?“, попитах аз, вече знаейки, че ще се съглася.
Тя написа няколко цифри на една салфетка. „И запомни. Имаш точно пет минути. В 22:29 влизаш. В 22:34 трябва да си навън. Ако се забавиш и с една секунда, всичко свършва.“
На връщане разказах плана на Мая. Тя беше ужасена.
„Не, Лили! Този път е твърде опасно! Това е лудост!“
„Знам“, казах аз. „Но това е единственият начин да приключим всичко. Да бъдем свободни. Аз, ти, Мартин.“
В четвъртък вечер стоях скрита в храстите срещу огромната, осветена къща на Петър. Изглеждаше като крепост. Бях облечена в тъмни дрехи, с ръкавици и малка раница на гърба. Александър и Мая ме чакаха в една кола на съседната улица. Бяха дошли да ме подкрепят, макар и да не одобряваха плана.
Часовникът на телефона ми показваше 22:28. Сърцето ми щеше да експлодира. Това беше. Ходът на пешката.
В 22:29, точно както Диана беше казала, малката странична врата се открехна. Поех си дълбоко дъх и се затичах през моравата.
Глава 7: Пет минути в ада
Къщата беше огромна и тиха като мавзолей. Пристъпвах по дебелия персийски килим, който поглъщаше звука от стъпките ми. Диана ми беше дала схема на къщата и аз я бях научила наизуст. Кабинетът беше на втория етаж, в края на коридора.
Изкачих се по витото стълбище, притискайки се до стената. Отнякъде се чуваше приглушен смях – сигурно играчите на покер. Сърцето ми биеше в гърлото. Всяка скърцаща дъска, всяка сянка ми се струваше като смъртна заплаха.
Стигнах до кабинета. Вратата беше от масивен дъб, леко открехната. Надникнах вътре. Стаята беше луксозна и подредена до съвършенство. На огромното бюро от абанос стоеше лаптопът. Сребърен, тънък, излъчващ тиха заплаха.
Погледнах часовника си. 22:31. Имах три минути.
Вмъкнах се в кабинета. Тишината беше оглушителна. Отидох до бюрото, грабнах лаптопа и го пъхнах в раницата си. Тъкмо се канех да се обърна, когато погледът ми беше привлечен от нещо на стената. Снимка в рамка. На нея беше Диана, много по-млада, усмихната, прегърнала жена, която поразително приличаше на нея. Вероятно майка ѝ. До тях стоеше Петър. Но не изглеждаше като безскрупулния бизнесмен, когото си представях. Изглеждаше… щастлив. За миг се зачудих какво е превърнало този мъж в чудовище.
Тръснах глава, за да прогоня мисълта. Нямах време за сантименталности. Обърнах се, за да си тръгна.
И тогава го видях.
На прага на вратата стоеше Симеон.
Замръзнах. Какво правеше той тук?
„Какво…“, започнах аз, но той ми направи знак да мълча.
На лицето му беше изписана паника. „Те знаят“, прошепна той. „Това е капан. Диана ни предаде.“
„Какво говориш?“, попитах невярващо.
„Тя е казала на баща си всичко. Иска да се отърве и от мен, и от теб. Да ни използва като изкупителни жертви, за да се измъкне чиста. Полицаите са на път.“
Погледнах часовника. 22:33. Камерите щяха да се включат всеки момент.
„Трябва да се махаме!“, каза той и ме дръпна за ръката.
Но в този момент чухме гласове от коридора. Приближаваха се. Бяхме в капан.
„Насам!“, прошепна Симеон и ме поведе към голям прозорец в дъното на кабинета. Под него имаше тераса. „Това е единственият ни изход.“
Той отвори прозореца. Долу беше тъмно, но се виждаше покривът на някаква пристройка. Скокът не беше малък.
„Аз не мога…“, прошепнах ужасено.
„Трябва!“, настоя той. „Хайде!“
В коридора вече се чуваха стъпките. Вратата на кабинета се отвори с трясък. На прага стоеше Петър. До него беше Диана. Лицето ѝ беше безизразно.
„Ето ги и нашите крадци“, каза Петър с леден глас.
Симеон не се поколеба. Той се прехвърли през перваза и скочи. Чух глух тътен. Не знаех дали е добре.
Петър тръгна към мен. „Дай ми лаптопа, момиче. И може би ще бъда милостив.“
Погледнах към Диана. В очите ѝ за миг видях нещо. Не беше триумф. Беше… молба. И тогава разбрах. Симеон ме беше излъгал. Отново. Това не беше капан, поставен от Диана. Това беше неговият отчаян опит да вземе лаптопа за себе си. Да сключи сделка с Петър, да предаде всички ни, за да спаси собствената си кожа. Диана не ни беше предала. Тя се опитваше да ми каже нещо.
Погледнах часовника. 22:34. Камерите се включиха. Вече бях записана.
Нямах избор. Стиснах раницата и се затичах към прозореца. Петър извика нещо след мен, но аз не го чух. Скочих.
Приземяването беше твърдо. Извих глезен, остра болка прониза крака ми. Но адреналинът ме държеше. Видях Симеон да куцука към оградата.
„Чакай!“, извиках аз.
Той се обърна. „Дай ми го, Лилия! Това е единственият ми шанс!“
„Не! Ти ни предаде!“
Той се затича към мен, но аз бях по-близо до малка вратичка в оградата, която водеше към задния двор на съседите. Промуших се през нея и хукнах да бягам, без да гледам назад. Болката в глезена беше ужасна, но страхът беше по-силен. Чувах викове зад себе си, но не спирах.
Тичах през чужди дворове, прескачах огради, докато накрая не се озовах на улицата, където ме чакаха Александър и Мая. Вмъкнах се в колата, задъхана и трепереща.
„Карай!“, извиках аз.
Александър потегли с мръсна газ. В огледалото за обратно виждане видях две черни коли да излизат от имението на Петър. Започна се преследване.
„Дръжте се!“, извика Александър и зави рязко в една тясна уличка.
Преследването беше като сцена от екшън филм. Гумите свистяха, фарове проблясваха в тъмнината. Александър караше майсторски, но черните коли бяха мощни и не ни изпускаха от поглед.
„Няма да се измъкнем“, каза Мая паникьосано.
„Има един начин“, казах аз, като мислех трескаво. Отворих раницата и извадих лаптопа. „Трябва да се разделим. Те преследват лаптопа, не нас.“
Обясних им набързо плана си. Беше отчаян, но беше единственият, който имахме. На следващото кръстовище, докато светофарът светеше червено, аз отворих вратата.
„Лили, недей!“, извика Мая.
„Ще се видим при Ивайло!“, казах аз, стиснах лаптопа и изскочих от колата. Затичах се в обратната посока, куцукайки.
За миг преследвачите се поколебаха. Кого да последват? Колата или момичето с лаптопа? Едната кола тръгна след Александър, но другата зави и тръгна след мен.
Бях примамката. Втурнах се в една пешеходна зона, пълна с хора. Сливах се с тълпата, докато мъжете от колата се опитваха да ме настигнат. Влязох в голям мол. Шмугнах се в киносалона по време на прожекция. Седях в тъмното, с лаптоп в скута, опитвайки се да овладея дишането си.
След филма излязох с тълпата. Успях да се измъкна незабелязано през друг изход. Хванах такси. Дадох адреса на кантората на Ивайло. Бях изтощена, ранена, но бях успяла. Имах лаптопа.
Когато пристигнах, Александър и Мая вече бяха там. Бяха успели да се отърват от другата кола. Прегърнах Мая силно. Бяхме оцелели.
Ивайло взе лаптопа. Седна зад бюрото си, отвори го и написа нещо.
„Каква беше паролата?“, попита той.
„Simeon“, казах аз. „И моята рождена дата.“
Той я въведе. На екрана се появи надпис: „Достъпът разрешен“.
Архивът се отвори. Вътре имаше стотици файлове. Счетоводни книги, записи, видеоклипове. Всичко беше там.
Ивайло вдигна поглед към нас. На лицето му за първи път видях усмивка.
„Господа“, каза той. „Мисля, че току-що спечелихме войната.“
Глава 8: Цената на свободата
Следващите няколко дни бяха вихрушка от събития. Ивайло и екипът му работиха денонощно, систематизирайки информацията от лаптопа. Свързаха се с доверен прокурор от специализираното звено за борба с организираната престъпност. Бяха подготвени заповеди за арест, но всичко се пазеше в пълна тайна, за да се избегнат течове на информация.
Аз, Мая и Александър бяхме на сигурно място, в защитено жилище, осигурено от прокуратурата. За първи път от седмици можех да си поема дъх, без да се оглеждам през рамо. Но напрежението не ме напускаше. Играта все още не беше свършила.
В деня на акцията седяхме пред телевизора. Новините гръмнаха. Кадри на маскирани полицаи, нахлуващи в офисите на Петър. Репортери, говорещи трескаво пред имението му. И после – кадърът, който чаках. Петър, извеждан с белезници. Лицето му беше маска на ярост и невяра. Той изглеждаше не като могъщ бизнесмен, а като обикновен престъпник.
Имаше и други арести. Високопоставени служители, политици, дори един от хората, които ме бяха нападнали в офиса на Симеон. Империята се сриваше.
Но имената на Симеон и Диана не бяха споменати.
По-късно същия ден Ивайло дойде при нас.
„Свършено е“, каза той. „Петър и хората му са в ареста. Предстои им дълъг процес, но с доказателствата, които имаме, осъдителните присъди са сигурни.“
„Ами Симеон?“, попитах аз.
„Симеон е сключил сделка“, отвърна Ивайло. „Съгласил се е да стане защитен свидетел. Ще даде пълни показания срещу Петър в замяна на по-лека присъда. Ще лежи няколко години, но ще избегне максимума.“
Не знаех как да се чувствам. Той ме беше предал толang-bg
Глава 1: Призрачно ехо
Тишината беше най-лошият му съучастник. Тя се просмукваше в стените на апартамента, който някога наричахме „наш“, и крещеше за отсъствието му. Три години. Хиляда деветдесет и пет дни, в които всяка сутрин се събуждах до него, а всяка вечер заспивах в прегръдките му. И после – нищо. Просто изчезна. Без бележка, без обаждане, без обяснение. Сякаш никога не го е имало. Дрехите му ги нямаше, четката му за зъби също. Единственото доказателство, че не съм си го измислила, беше студената празнина в леглото и фантомното усещане за присъствието му във всяка стая.
Първите седмици бяха ад. Звънях на телефона му, който даваше свободно, докато батерията му не падна завинаги. Търсих го при приятелите му, които ме гледаха със смесица от съжаление и недоумение. Никой не знаеше нищо. Сякаш се беше изпарил от лицето на земята. Бавно, мъчително, животът започна да се завръща в руслото си. Празнината в сърцето ми остана, но се научих да живея с нея, да я заобикалям, да се преструвам, че не я забелязвам. Посветих се на работата си в малката архитектурна фирма, взех си ипотечен кредит и се фокусирах върху единственото нещо, което можех да контролирам – бъдещето си.
Минаха осем месеца. Осем месеца на преструвки, че съм добре. Осем месеца, в които болката се беше трансформирала в тъпа, постоянна мъка. И тогава дойде поканата за партито. Беше събиране на колеги и партньори на фирмата, в която работех – лъскаво събитие в луксозен ресторант на последния етаж на една от най-новите бизнес сгради в града. Не ми се ходеше, но моята най-добра приятелка и колежка, Мая, настоя. „Трябва да излезеш, Лилия. Не можеш вечно да се криеш. Сложи си най-хубавата рокля и ела да завъртиш главите на няколко бизнесмени.“
Поддадох се. Избрах елегантна, тъмносиня рокля, която не бях обличала от години. Докато се гримирах, за миг в огледалото видях онази жена, която бях преди – уверена, щастлива, влюбена. Илюзията се изпари бързо, но ми даде достатъчно кураж да изляза.
Партито беше точно такова, каквото очаквах – шумно, претрупано с хора, облечени в скъпи костюми и рокли, които държаха чаши с шампанско и водеха разговори за инвестиции и пазарни дялове. Мая ме задърпа към бара, смеейки се на някаква шега на шефа. Чувствах се като чуждо тяло, наблюдател в нечий чужд живот. Очите ми шареха безцелно из тълпата, когато го видях.
Светът спря. Шумът изчезна. Всичко се сви до неговата фигура. Стоеше до една от панорамните витрини, облечен в безупречен тъмен костюм. Изглеждаше по-добре от всякога – лек загар, същата леко небрежна прическа, същата усмивка, която можеше да обезоръжи и най-циничния човек. За миг сърцето ми подскочи от безумна, ирационална радост. Жив е. Тук е.
После видях ръката му. Беше обвита около кръста на елегантна жена с дълга, кестенява коса и рокля в цвят бордо. Тя се смееше на нещо, което той ѝ шепнеше в ухото, и изглеждаше толкова естествено до него, толкова на място, колкото аз никога не се бях чувствала. Жлъчка се надигна в гърлото ми. Това не беше просто случайна среща. Това беше представление.
Тръгнах към тях. Не знам откъде намерих сили. Краката ми се движеха сами, сякаш теглени от невидима сила. Мая се опита да ме спре, прошепвайки името ми, но аз не я чувах. В главата ми бучеше оглушителен шум.
Той ме видя, когато бях на няколко метра от тях. Усмивката замръзна на лицето му. За части от секундата в очите му видях паника – чиста, неподправена паника. После се овладя и лицето му придоби безизразна маска.
Жената до него ме погледна въпросително. Беше красива, с фини черти и поглед, който излъчваше увереност и може би малко високомерие.
„Симеон?“, гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
Той не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш бях призрак от миналото, появил се да го преследва.
Жената се намръщи леко. „Познавате ли се?“
Не можех да откъсна поглед от него. От мъжа, с когото бях споделяла леглото, мечтите и страховете си. От мъжа, който се беше изпарил.
„Ние… бяхме заедно“, успях да промълвя, а думите заседнаха в гърлото ми като стъкла.
Жената повдигна вежда. Тя го погледна, после пак мен. В погледа ѝ нямаше и следа от изненада. Имаше само студено, пресметливо любопитство.
„Странно“, каза тя с равен, почти мелодичен глас. „Той не е споменавал за теб.“ Тя се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите ѝ. Беше усмивка на победител. „Ние сме заедно от почти година.“
Почти година. Думите отекнаха в съзнанието ми. Сметнах наум. Почти година означаваше, че е бил с нея, докато все още беше с мен. Последните месеци от нашата връзка, които ми се струваха просто малко по-напрегнати заради „новия му бизнес проект“, всъщност са били двойна игра. Всичките му късни прибирания, командировките през уикендите, разсеяността му… Всичко си дойде на мястото с брутална, съсипваща яснота. Аз не бях просто зарязана. Бях измамена. Бях лъгана в продължение на месеци.
Светът около мен се завъртя. Усетих ръката на Мая на рамото си, която ме теглеше назад. Погледнах го за последно, търсейки в очите му поне капка разкаяние, поне някакъв знак, че нещо от нашите три години е било истинско. Не намерих нищо. Само студена, непробиваема стена.
Не помня как се прибрах. Мая ме заведе, говореше ми нещо успокоително, но аз не чувах нищо освен думите на онази жена: „заедно от почти година“. Легнах си облечена. Сълзите не идваха. Чувствах се празна, изцедена, сякаш някой беше изтръгнал душата ми и я беше стъпкал.
Минаха няколко дни. Дни, прекарани в мъгла от болка и гняв. Ходех на работа като автомат, изпълнявах задачите си механично, избягвах съчувствените погледи на Мая. Всяка вечер се прибирах в празния апартамент, който сега ми се струваше като гробница на спомени.
И тогава, в сряда следобед, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Лилия?“
Гласът. Неговият глас. Сърцето ми спря. За трите секунди мълчание, които последваха, през главата ми минаха хиляди въпроси. Защо се обажда? Какво иска? Да се извини? Да се подиграе?
„Какво искаш, Симеон?“, гласът ми трепереше от гняв.
Той въздъхна. Звучеше… уморено. Отчаяно.
„Лилия, знам, че нямам право да те търся. Знам какво си мислиш. Но нищо не е такова, каквото изглежда. В опасност съм. В голяма опасност. Трябва да се видим. Моля те. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.“
Присмях се. Горчив, задавен смях. „Да ти се доверя? Ти дори не знаеш значението на тази дума.“
„Моля те“, повтори той, а в гласа му се прокрадна нотка на истинска паника. „Не мога да говоря по телефона. Става въпрос за много повече от мен и теб. Става въпрос за… всичко. За живота ми. Тя не е тази, за която я мислиш. Баща ѝ… той е чудовище. Аз съм в капан, Лилия. И само ти можеш да ми помогнеш.“
Затворих телефона. Ръцете ми трепереха. В капан? Опасност? Думите му звучаха като реплики от евтин филм. И все пак… онази паника в гласа му. Беше истинска. Познавах го достатъчно добре, за да знам кога лъже и кога е наистина уплашен.
Телефонът иззвъня отново. Същият номер. Оставих го да звъни, докато не спря. Седях в тишината на офиса си, взирайки се в черния екран. В главата ми беше хаос. Част от мен искаше да го блокира, да го изтрие от живота си завинаги, да го остави да се оправя сам с проблемите, които си е създал. Но друга, по-малка и по-глупава част, онази, която все още помнеше доброто, се питаше: Ами ако казва истината?
Няколко дни по-късно, изневиделица, той ми се обади и каза, че трябва да се срещнем незабавно, защото животът му зависи от това и че жената, с която го видях, Диана, е ключът към всичко, но не по начина, по който си мисля. Каза, че е направил ужасна грешка и сега плаща цената, но е въвлякъл и други хора, невинни хора. Спомена името на брат ми, Мартин.
Тогава разбрах, че нямам избор. Трябваше да го чуя.
Глава 2: Пакт с дявола
Срещата беше уговорена в едно от онези безлични кафенета по крайните квартали, където никой не те познава и никой не се интересува от теб. Място, което крещеше „тайна“. Седнах на най-отдалечената маса, с гръб към стената, точно както бях гледала по филмите. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се като героиня в чужд сценарий, който не разбирах.
Той закъсня с десет минути. Дойде забързан, оглеждайки се трескаво, сякаш го преследваха. Беше облечен с обикновени дънки и тъмно яке с вдигната яка, коренно различно от безупречния костюм от партито. Когато седна срещу мен, видях тъмните кръгове под очите му и напрегнатата бръчка между веждите. Изглеждаше съсипан.
„Благодаря ти, че дойде“, каза тихо, без да ме гледа в очите.
„Не съм дошла заради теб“, отсякох. „Спомена Мартин. Какво общо има брат ми с твоите каши?“
Симеон преглътна. „Сложно е, Лилия.“
„Опитай се да го опростиш. Имаш пет минути.“
Той вдигна поглед. В очите му видях нещо, което не бях виждала от години – уязвимост. „Всичко започна преди около година и половина. Бизнесът ми… не вървеше. Бях на ръба на фалита. Бях вложил всичко, бях взел заеми, които не можех да върна. Бях отчаян.“
Той млъкна, сякаш събираше сили. „Тогава се запознах с Петър. Той е бащата на Диана. Могъщ човек, с много пари и още повече влияние. Видя потенциал в проекта ми, или поне така каза. Предложи да инвестира. Но имаше условие.“
„Какво условие?“, попитах, макар че вече се досещах.
„Условието беше Диана. Тя беше… неговият проект. Искаше да я види устроена с „млад, амбициозен и перспективен мъж“. Искаше да бъда неин параван. Да се появявам с нея на събития, да създам пред обществото представата за перфектна двойка. В замяна, той щеше да налее милиони във фирмата ми и да изчисти дълговете ми.“
Гледах го невярващо. „И ти се съгласи? Просто така? Да продадеш живота си?“
„Бях отчаян!“, почти изкрещя той, после се огледа и сниши глас. „Мислех, че мога да го контролирам. Мислех, че ще е временно. Ще стабилизирам фирмата, ще се измъкна и ще се върна при теб. Щях да ти обясня всичко. Но се оказа, че договорът му не беше само за пари. Той искаше контрол. Пълен контрол. Над фирмата, над живота ми.“
„А аз?“, попитах тихо. „Къде бях аз в този твой гениален план? Аз бях лъжата, която поддържаше, докато си играеше на бизнесмен с новите си приятели?“
Болка проблесна в очите му. „Ти беше единственото истинско нещо, Лилия. Но не можех да те въвлека в това. Беше твърде опасно. Петър е… безскрупулен. Той унищожава хора за забавление. Ако знаеше за теб, щеше да те използва срещу мен. Затова трябваше да изчезна. Да те накарам да ме намразиш, за да си в безопасност.“
Думите му звучаха абсурдно, но отчаянието в гласа му беше толкова силно, че пося зрънце съмнение в мен.
„Мартин“, напомних му аз. „Какво за него?“
Симеон сведе поглед. „Преди няколко месеца Петър ме накара да го направя. Да използвам фирмата си като параван за някои от неговите… сделки. Пране на пари. Фиктивни договори. Неща, за които мога да вляза в затвора за дълго. Аз съм лицето на всичко, моят подпис е навсякъде. Той е чист. Опитах се да откажа, но той ме заплаши. Каза, че знае всичко за мен. За теб, за семейството ти. И тогава… за да ме държи изкъсо, ме накара да се свържа с Мартин.“
Стомахът ми се сви. Брат ми беше първа година студент в университета, наивен и доверчив.
„Петър знаеше, че Мартин има нужда от пари за университета. Накарах го да предложи на брат ти „изгоден“ потребителски кредит през една от неговите финансови къщи. Уж с ниска лихва. Мартин е подписал. Но договорът е пълен с капани. Сега дължи огромна сума с лихвите. И ако не плати… хората на Петър ще го потърсят. Това е начинът му да ме контролира. Държи теб чрез брат ти.“
Светът ми се срути. Не ставаше въпрос само за разбитото ми сърце. Ставаше въпрос за безопасността на семейството ми. Симеон, мъжът, когото обичах, беше заложил брат ми като пионка в мръсната си игра.
„Какво искаш от мен?“, попитах с леден глас.
„В офиса на фирмата има сейф. В него Петър държи оригиналите на някои документи. Договори, които доказват неговата схема и моята невинност… или поне, че съм бил принуден. Не мога аз да ги взема. Наблюдават ме постоянно. Дори Диана ме следи. Но ти… ти можеш. Все още имаш пропуск от времето, когато ми помагаше с интериора. Охраната те познава.“
„Искаш да вляза с взлом и да открадна документи за теб? Ти луд ли си?“
„Лилия, моля те. Това е единственият начин. Ако предам тези документи на правилните хора, мога да го съсипя. Мога да се освободя. Мога да защитя Мартин. Мога да… поправя нещата.“
„Нещата между нас не могат да се поправят, Симеон.“
„Знам“, прошепна той. „Не искам прошка. Искам само да ми помогнеш да спася брат ти. И себе си. След това ще изчезна от живота ти завинаги, обещавам.“
Той плъзна по масата малка флашка. „Тук има схеми на офиса, кодове за алармата, всичко, което ти е нужно. Най-доброто време е в събота вечер. Тогава има само един пазач, и то възрастен.“
Гледах флашката, после го погледнах в очите. Виждах един отчаян, уплашен мъж. Дали му вярвах? Не. Но вярвах, че брат ми е в опасност. И това беше единственото, което имаше значение.
Взех флашката. „Ще го направя. Но не за теб. За Мартин. И ако това е поредната ти лъжа, Симеон, кълна се, лично ще се погрижа да съжаляваш за деня, в който си се родил.“
Станах и си тръгнах, без да поглеждам назад. Чувствах се сякаш току-що бях сключила пакт с дявола. И не бях сигурна чия душа бях заложила – неговата или своята.
Глава 3: Сенки в стъклената кула
Нощта беше студена и влажна. Дъждът ръмеше ситно и превръщаше светлините на града в размазани акварелни петна. Стоях от другата страна на улицата, скрита в сянката на една спирка, и гледах стъклената фасада на бизнес сградата. Извисяваше се към небето като черен, лъскав обелиск, символ на сила и богатство, които ми се струваха напълно чужди и враждебни.
Сърцето ми думкаше в гърдите. Какво, по дяволите, правех тук? Бях архитект, не крадец. Животът ми допреди седмица се въртеше около чертежи, срокове и ипотечния ми кредит. Сега се канех да извърша престъпление заради мъжа, който срина света ми.
Говорих с Мартин предния ден. Отначало отричаше, но когато го притиснах, се срина. Призна за кредита. Каза, че лихвите са скочили до небето и вече е получил няколко „приятелски“ посещения от едри момчета с дебели вратове. Страхът в очите на по-малкото ми братче беше нещото, което ме доведе тук, в тази студена нощ.
Извадих пропуска от джоба си. Стара, очукана пластика със снимката ми отпреди две години. Тогава помагах на Симеон с дизайна на офиса му, ентусиазирана и влюбена, без да подозирам, че всъщност строя клетката, в която ще го затворят. Иронията беше жестока.
Пресякох улицата. Входът на сградата беше пуст. Нощният пазач, възрастен мъж на име Васил, ме позна. Посрещна ме с лека изненада.
„Лилия! Какво правиш тук по това време?“
Бях подготвила историята си. „Здравей, Василе. Забравила съм едни важни чертежи в офиса на Симеон. Трябват ми спешно за утре сутринта.“ Насилих се да се усмихна. „Знаеш как е, нали? Шефовете не чакат.“
Той кимна разбиращо. „Разбира се, момичето ми. Минавай.“
Плъзнах картата. Зелена светлина. Вратата изщрака. Бях вътре.
Асансьорът ме издигна безшумно до седемнадесетия етаж. Коридорът беше потънал в мрак, осветен само от аварийните лампи. Стъпките ми отекваха по лъскавия гранитогрес. Стигнах до стъклената врата с логото на фирмата на Симеон – „Иновативни решения“. Каква подигравка.
Въведох кода за алармата, който Симеон ми беше дал. Системата изписука веднъж и млъкна. Бях вътре.
Офисът беше призрачен. Лунната светлина, процеждаща се през панорамните прозорци, очертаваше силуетите на бюрата и столовете. Всичко беше точно както го помнех, но усещането беше различно. Студено. Враждебно.
Кабинетът на Симеон беше в дъното. Влязох и затворих вратата след себе си. Зад голямото му бюро, на стената, имаше огромна абстрактна картина. Симеон ми беше казал, че флашката съдържа инструкции как да я отворя. Оказа се проста механична ключалка, скрита в рамката. Картината се отмести безшумно и разкри малък, вграден в стената сейф.
Пръстите ми трепереха, докато въвеждах комбинацията. Четири числа. Рождената ми дата. Жестокостта на този детайл ме прониза. Дали го беше направил нарочно, като някакъв извратен спомен за мен, или просто беше използвал числа, които нямаше да забрави?
Сейфът щракна. Вътре имаше няколко папки и един лаптоп. Грабнах всичко, без да гледам какво е. Пъхнах ги в голямата си чанта, която бях взела специално за целта. Затворих сейфа, върнах картината на мястото ѝ и се огледах. Всичко изглеждаше непокътнато.
Тъкмо се канех да изляза, когато чух шум откъм общото помещение. Гласове. Замръзнах. По дяволите! Нали трябваше да има само един пазач?
Притиснах се до вратата и се ослушах. Бяха двама мъже. Не можех да разбера какво говорят, но гласовете им бяха ниски и твърди. Чух стъпки да се приближават към кабинета. Паниката ме сграбчи. Нямаше къде да се скрия.
В последния момент погледът ми се спря на малка врата в ъгъла, почти незабележима, слята с ламперията. Малък склад или килер. Вмъкнах се вътре и внимателно затворих вратата, оставяйки само милиметър пролука.
Вратата на кабинета се отвори. Двама мъже влязоха. Единият беше висок и слаб, другият – нисък и набит. Не бяха охрана. Бяха облечени в скъпи костюми.
„Чисто е“, каза ниският.
„Петър каза да проверим сейфа. Иска да е сигурен, че Симеон не е правил глупости.“
Сърцето ми спря. Хората на Петър. Значи Симеон не беше параноичен. Наистина са го наблюдавали.
Видях през пролуката как високият мъж отиде до картината. Опита се да я отвори, но не успя.
„Заключено е. Какъв беше кодът?“
„Петър не ни го каза. Каза само да проверим дали не е пипано. Изглежда наред.“
Те се огледаха из кабинета. Погледът на ниския се спря на бюрото. „Чакай малко.“ Той се приближи и вдигна нещо. Беше малък ключодържател, който бях изпуснала в бързината. Ключодържател с малка метална фигурка на лисица, който Симеон ми беше подарил преди години.
„Какво е това?“, попита високият.
„Не знам. Не е на шефа.“ Ниският огледа ключодържателя. „Изглежда женско.“
Двамата се спогледаха. В очите им светна подозрение.
„Някой е бил тук“, каза високият. „И то скоро.“
Те започнаха методично да претърсват кабинета. Отвориха шкафовете, провериха под бюрото. Знаех, че следващата им спирка ще бъде малкият килер, в който се криех. Бях в капан.
Трябваше да действам. Докато те бяха с гръб към мен, аз отворих вратата на килера безшумно. В ръката си стисках тежък метален телбод от един от рафтовете. Сърцето ми биеше до пръсване.
Ниският се обърна пръв. Видя ме. Очите му се разшириха от изненада. Преди да успее да извика, аз го ударих с всичка сила по главата с телбода. Той изстена и се свлече на пода.
Високият се обърна, изваждайки нещо от джоба си. Не видях какво е. Нямах време. Затичах се към вратата на кабинета. Той ме последва. Усетих как ръката му сграбчва рамото ми. Изкрещях и го блъснах с чантата си. Папките и лаптопът се разпиляха по пода.
Той се забави за миг, за да ги погледне, и това ми даде секундата, от която се нуждаех. Изхвърчах от кабинета и се затичах по коридора към асансьорите. Чувах стъпките му зад мен. Натиснах бутона неистово. Чакането ми се стори цяла вечност.
Вратите на асансьора се отвориха. Вмъкнах се вътре и натиснах бутона за партера. Преди вратите да се затворят, видях лицето му – изкривено от ярост.
Когато асансьорът спря на партера, аз изскочих и се затичах към изхода, без да обръщам внимание на слисания поглед на Васил.
„Какво става, Лилия?“
„Обади се на полицията!“, извиках аз, докато тичах навън в студената нощ.
Не спрях да тичам, докато не се озовах на няколко пресечки разстояние. Скрих се в една тъмна уличка, задъхана, с разтуптяно сърце. Бях успяла да взема само една от папките, която бях стиснала в ръката си по време на бягството. Другите останаха там.
Отворих я. Вътре имаше договори. Договори между фирмата на Симеон и няколко офшорни компании. Името на Петър не фигурираше никъде, но схемата беше ясна. Това бяха документите за пране на пари.
Бях се провалила. Не бях взела всичко. Но бях взела достатъчно, за да бъда в смъртна опасност. Те бяха видели лицето ми. Знаеха, че нещо липсва. Сега не преследваха само Симеон. Преследваха и мен.
Глава 4: Съюзници и врагове
Прибрах се в апартамента си, трепереща от адреналин и страх. Заключих вратата, пуснах резето и залостих с веригата. Облегнах се на студеното дърво и се свлякох на пода. Какво бях направила? От обикновена жена с разбито сърце се бях превърнала в беглец.
Телефонът ми иззвъня. Беше Симеон. Вдигнах.
„Какво стана? Успя ли?“, гласът му беше напрегнат.
„Бяха там, Симеон! Хората на Петър бяха там! Едва се измъкнах. Видяха ме. Взех само една папка, другите останаха.“
Чух го да ругае под нос. „По дяволите! Значи знаят. Трябва да се махаш оттам. Веднага! Те знаят коя си, знаят къде живееш.“
„Къде да отида?“, извиках паникьосано.
„Не знам! При приятелка, при родителите си… някъде, където няма да те намерят веднага. Аз… ще се опитам да измисля нещо.“
„Ти си виновен за всичко това! Ти ме забърка в тази каша!“
„Знам, Лилия. Знам. И ще те измъкна. Обещавам. Просто се скрий. И не говори с никого. Пази тази папка. Тя е единственият ни коз.“
Той затвори. Останах сама с тишината и страха. Погледнах папката на масата. Тя сякаш пулсираше със заплаха.
Първата ми мисъл беше Мая. Тя беше единственият човек, на когото имах пълно доверие. Грабнах папката, натъпках няколко дрехи в една раница и излязох през задния вход на блока. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всяка кола – преследвач.
Мая живееше в малък апартамент в другия край на града. Отвори ми по пижама, сънена и притеснена. Когато видя състоянието ми, веднага ме дръпна вътре.
Разказах ѝ всичко. От срещата със Симеон до нахлуването в офиса. Тя ме слушаше мълчаливо, с все по-разширяващи се от ужас очи.
„Ти си полудяла, Лилия! Трябва да отидем в полицията веднага!“
„Не можем!“, възразих аз. „Нямаме доказателства срещу Петър. Само срещу Симеон. Ще арестуват него, а може би и мен за влизане с взлом. А хората на Петър ще останат на свобода. И ще търсят отмъщение. Заради Мартин. Не, полицията не е вариант. Поне не още.“
Мая обикаляше нервно из стаята. „Добре. Добре. Ще останеш тук. Никой няма да те търси в моя апартамент. Но трябва да имаме план. Не може просто да се крием.“
Прекарах следващите два дни като в треска. Не смеех да изляза, не смеех да си включа телефона. Симеон не се обаждаше. Започнах да си мисля, че ме е изоставил, че ме е използвал като примамка и е избягал.
На третия ден Мая се прибра от работа с вестник в ръка. Лицето ѝ беше пребледняло.
„Виж това“, каза тя и ми подаде вестника.
На първа страница имаше малка статия. „Опит за грабеж в бизнес сграда. Двама ранени.“ Пишеше, че късно в събота вечер е имало инцидент в сградата, където беше офисът на Симеон. Пазачът е подал сигнал за сбиване. Полицията е намерила двама мъже в безсъзнание в един от офисите. Единият е с лека травма на главата. Води се разследване за промишлен шпионаж. Заподозрян е бивш служител. Никъде не се споменаваше за жена.
„Те са го натопили“, прошепнах аз. „Натопили са някой друг, за да прикрият следите си.“
„Това е по-лошо, Лили“, каза Мая. „Това означава, че не искат полицията да се рови. Искат да се справят с проблема сами. С теб.“
В този момент на вратата се позвъни. И двете подскочихме. Погледнахме се с ужас.
„Очакваш ли някого?“, прошепнах аз.
Мая поклати глава.
Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно. Мая отиде предпазливо до вратата и погледна през шпионката.
„Кой е?“, попитах, а сърцето ми щеше да изскочи.
Тя се обърна към мен, на лицето ѝ беше изписано пълно объркване. „Не знам. Една жена. Много елегантна. Никога не съм я виждала.“
Сърцето ми се сви. „Как изглежда?“
„Кестенява коса, скъпо палто…“
Диана.
„Не отваряй!“, извиках аз.
Но беше твърде късно. Преди да успея да я спра, Мая вече беше отключила.
На прага стоеше тя. Жената от партито. Изглеждаше също толкова безупречно, колкото и тогава. Огледа апартамента с леко презрение, после погледът ѝ се спря на мен.
„Значи тук се криеш“, каза тя с леден глас.
„Какво искаш? Как ме намери?“, попитах, заставайки пред Мая.
„Не беше трудно. Баща ми има… ресурси. Но не съм дошла да ти правя проблеми. Напротив. Дойдох да ти предложа сделка.“
„Не сключвам сделки с хора като вас“, отвърнах аз.
Тя се усмихна студено. „Нямаш голям избор, нали? Или ще говориш с мен, или ще изчакаш хората, които наистина ще ти създадат проблеми. Те не са толкова… цивилизовани.“
Влязохме в хола. Мая стоеше до мен, готова да ме защити. Диана седна на дивана, сякаш ѝ принадлежеше.
„Искам документите, които си взела“, каза тя директно.
„Защо? За да ги унищожиш и да прикриеш баща си?“
Тя се засмя. Беше сух, лишен от всякаква радост смях. „Да прикрия баща си ли? О, мила. Ти наистина не разбираш нищо. Аз искам да го унищожа. Повече от теб, повече дори от Симеон.“
Гледах я смаяно.
„Животът ми, също като на твоя бивш приятел, е златна клетка“, продължи тя. „Баща ми контролира всяка моя стъпка. С кого излизам, какво работя, какво обличам. Симеон беше просто поредната пионка, която той постави в живота ми, за да поддържа имиджа на перфектното семейство. Омръзна ми да бъда кукла на конци.“
„Защо да ти вярвам?“
„Защото нямаш друг избор“, повтори тя. „Аз знам как работи баща ми. Знам къде са слабите му места. Ти имаш част от доказателствата. Аз знам къде са останалите. И знам кой може да ни помогне да ги използваме.“
„Кой?“, попита Мая.
„Казва се Александър. Беше съдружник на Симеон, преди баща ми да го изрита от фирмата. Петър го съсипа, но Александър е умен. И мрази баща ми почти колкото мен. Той е събрал собствени доказателства през годините. С твоята папка и неговата информация, можем да сглобим цялата картина.“
Диана извади визитка от чантата си и я плъзна по масата. „Той те очаква. Кажи му, че аз те пращам. И побързай. Защото хората на баща ми вече знаят за приятелката ти. Въпрос на часове е да дойдат тук.“
Тя стана. На вратата се обърна и ме погледна. „И още нещо. Не се доверявай на Симеон. Той не играе за нашия отбор. Той играе само за себе си. Винаги го е правил.“
След тези думи тя си тръгна, оставяйки ме в пълен хаос. Трябваше да взема решение. Да се доверя ли на жената, която мразех, за да съборя един много по-голям враг? Или да избягам и да се надявам, че ще ме забравят?
Погледнах Мая. В очите ѝ прочетох отговора. Нямахме избор. Трябваше да се борим.
Взех визитката. Александър. Това беше новата ми, последна надежда.